"Незабравимо време" - читать интересную книгу автора (Крейн Елизабет)

Единадесета глава

Джоди трудно намираше с какво да си запълни времето. Всички в Уайтфрайърз изглеждаха ангажирани с куп неща, докато тя често нямаше какво да прави. Беше разучила всеки сантиметър от къщата и дори бе започнала да си води дневник, за да бъде сигурна, ако, разбира се, успееше да се върне в своето време, че ще може да я възстанови в пълния блясък на сегашната й елегантност. Това занимание обаче не можеше да запълни цялото й време, нито мислите й.

През следващите дни тя упорито избягваше да остава насаме с Майкъл, за да не стигат отново до интимност, което нито беше редно, нито пък щеше да донесе нещо добро за двама им. Разбира се, продължиха да се хранят заедно, но винаги в присъствието на слугите и веднага щом свършеха, Джоди излизаше от стаята. Макар и да не я избягваше, Майкъл също не търсеше компанията й. За щастие, той се държеше любезно, докато се хранеха, което беше признак, че не й се сърди. Джоди осъзнаваше, че е най-добре отношенията им да охладнеят, и, макар да се измъчваше, тя с всички сили се стараеше да постигне точно това.

Веднъж, малко след вечеря, Джоди отиде в библиотеката да си потърси нещо за четене и се натъкна на Майкъл. Поздрави го, приближи се до писалището му и го попита с възможно най-равнодушния си тон:

— С какво се занимаваш?

— Един мой приятел иска да си построи къща и му чертая плановете.

— Може ли да погледна?

Интересът й моментално се изостри. Архитектурата бе нейното призвание, а освен това тя беше и безопасна тема за разговор.

— Съмнявам се, че ще разбереш нещо от него — усмихна й се Майкъл. — Още не съм нарисувал външния вид на къщата.

— Не бъди толкова снизходителен. Може и да те изненадам — тя завъртя чертежа към себе си, за да го разгледа по-добре.

— Две стаи горе и две долу?

— Това се нарича конструкция. Моят приятел ще се жени и, понеже не е първороден син, не получава наследство. Жена му също. Когато семейството му се разрасне, ще може да разшири къщата ето тук, отзад.

Майкъл начерта въображаеми линии, за да покаже как ще изглежда крилото зад къщата.

— Изглежда ми доста елементарно.

— Не можем да си позволим повече.

— А защо тогава къщата да не бъде само на един етаж? Строителното петно малко ли е?

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Той е купил около сто и двадесет декара земя.

— Щом като има толкова земя, ще ти начертая къща на един етаж и ще видиш, че ще изглежда далеч по-добре, отколкото с тези стаи, кацнали една върху друга.

— Съмнявам се, че приятелят ми и съпругата му ще предпочетат да живеят в кучкарник вместо в къща.

Майкъл се опитваше да бъде любезен, но очевидно не му харесваше тя да му се бърка в работата.

— Няма да е кучкарник, а ще е къща в стил „ранчо“ — Джоди взе молив и започна да чертае върху листа. — Бих разположила хола отпред, а зад него — трапезарията, която да се свързва с кухнята. Тук, отзад, ще разположа всекидневната и ще направя коридор, от който да се влиза в спалните. Ето така. Виждаш ли?

Майкъл се наведе напред.

— Как нарече тази стая? Всекидневна? Или помещение за тихи занимания?

— В моето време така наричаме това, което ти наричаш салон или заден салон. Когато семейството се увеличи, може да се пристрои помещение за тихи занимания, стая където децата да играят, или още спални.

Майкъл взе листа и започна да го разглежда.

— Как така можеш да чертаеш планове за къщи, а не можеш да шиеш?

— Аз съм архитект, а не шивачка. Никой никога не ме е учил да шия.

Той разучаваше плана на къщата.

— Никога не съм виждал подобна къща. Къде са стълбите? Изобщо ли няма горен етаж?

— Не е необходим. Едноетажната къща се стори по-лесно, защото хората могат да работят на земята. Обикновено има двускатен покрив, а не плосък.

— Не те разбирам.

— Няма значение. Този проект е много подходящ. Ако теренът е наклонен, всекидневната, или помещението за тихи занимания, може да се разположи на едно-две стъпала по-ниско. Така къщата става на различни нива — добави тя самодоволно.

— Ако покажа това на Марсел и Сали, те просто няма да знаят как да реагират. Дърводелците също нямат никаква представа как да построят такава къща.

— Аз бих могла да им покажа. Все едно че строят първия етаж на къщата, която ти си проектирал, само че не е необходимо да го подсилват толкова, тъй като няма да носи втори етаж.

— И няма стълбище?

— Ако толкова държат да имат стълбище, можем да им направим тавански помещения. Самото стълбище ще бъде вътрешно.

— Ами как ще се обменя въздухът? Моята къща има добра вентилация, докато този централен коридор ще блокира обмяната на въздуха.

Джоди разгледа подробно и двата проекта.

— Ами в такъв случай ще махнем коридора и спалните ще се свържат с помещението за тихи занимания. В тези две стаи могат да живеят децата, а спалнята на родителите им ще сложим ето тук, до всекидневната.

— И майката да е толкова далече от децата? Никой не би пожелал такава къща. Ами къде ще спят прислужниците? Къде ще бъде стаята на гувернантката?

— Такава може да се пристрои едва когато децата пораснат достатъчно, за да им трябва гувернантка, а прислужниците биха могли да живеят в таванските стаи.

— Значи все пак ще има втори етаж.

— Или могат да живеят в отделна постройка.

— Това значи да се строи нова сграда. В моята къща стаите им са на тавана под стрехите.

— Ако не желаеш да чуеш моето мнение, приеми, че нищо не съм ти казала — тя хвърли молива на писалището. — Само се опитвах да ти помогна.

— Не съм искал да те ядосам — отвърна Майкъл и се облегна на стола си, докато тя, както обикновено, бе седнала на бюрото му. — Ти ме заинтригува. Казваш, че си правела проекти за къщи?

— Да, и ако щеш вярвай, дори съм доста компетентна в тази работа.

— И мъжете са изпълнявали проектите ти? Сигурно си ползвала мъжки псевдоним.

— Глупости. Дори си слагах каската и стоях заедно с работниците на строежите.

— А какво общо има каската с това?

— Отношението към жените няма да е винаги такова, каквото е сега.

— Жалко — усмихна се той.

Тя го стрелна с поглед и реши, че той не влага скрит смисъл в думите си, както правеха мъжете от нейната епоха. Той просто искаше да каже, че има друго отношение към този въпрос и че сестрите му също се чувстват добре в ролята, която животът им е отредил.

Майкъл отново вдигна чертежа.

— Не поставям под съмнение компетентността ти, но виждам още два недостатъка. Единият е, че няма камини, а другият, че кухнята е заобиколена от останалите стаи и това повишава опасността от пожар.

— Ще дойде време, когато камините ще станат излишни, и къщата няма да се топли и охлажда само от циркулацията на въздуха.

— Как така? Нима хората ще започнат да си менят температурата като животните? Трябва да ти кажа, че много се съмнявам в това.

— Ние използваме централно отопление и климатична инсталация — отвърна тя. — Прозорците не се отварят през цялата година и никой не купува дърва за отопление, освен ако не обича вида на камината и на естествения огън.

Майкъл се усмихна и белите му зъби проблеснаха.

— Много ми харесва да разговарям с теб. Никога не зная какви ще бъдат следващите ти думи. Нищо чудно, че племенниците ми обожават твоите приказки.

— В момента не ти разказвам приказки. Това, което ти казвам, е самата истина. Къщите се охлаждат и затоплят с газ или електричество.

Майкъл продължаваше да се усмихва.

— Виждал съм демонстрация на електричество. Не е шега работа, дори може и да е опасно, но чак да се топлите и охлаждате с него, ми се вижда невъзможно.

Джоди въздъхна.

— Няма смисъл да ти обяснявам. Ти предварително си решил, че аз не зная какво говоря. Там, откъдето идвам, ти ще изглеждаш като шовинист и женомразец.

Майкъл стана от стола и седна до нея на писалището.

— Наистина ли? Жените наистина ли ще ме прокълнат?

Шеговитите думи и близостта му до нея моментално й въздействаха. Джоди знаеше, че трябва да се отмести, но вместо това продължи да говори.

— За себе си съм сигурна. Шовинистите ми действат като червено на бик, а за строителство на къщи зная колкото теб, ако не и повече. Да не говорим, че от гледна точка на твоя век, за тази дейност зная несравнимо повече.

— Това е прекалено удобен аргумент. Как бих могъл да го оспоря?

Беше съвсем близко до нея. Джоди си даде сметка, че Майкъл я предизвиква и че тялото й реагира точно, както той иска. Трябваше да се обърне и да излезе, веднага щом разбра, че той е в библиотеката.

— Все пак поне можеш да помислиш малко върху моя план. Това, че е различен, не означава, че е неосъществим. Ако приятелят ти има нужда от евтина къща, моят проект ще му свърши по-добра работа, отколкото твоята бисквитена кутия.

— Ето, виждаш ли сега кой кого обижда? Струва ми се че и ти си шовинистка.

— Жените не могат да бъдат шовинисти. Само мъжете са способни на това.

— Така ли? А какво тогава се казва за жена, която се мисли за по-умна, само защото е жена?

Джоди се намръщи.

— Доколкото ми е известно, няма такава дума.

— Ето, виждаш ли? Ти наистина си шовинистка. Доказах ти го.

— Нищо не си доказал. Не аз съм измислила езика.

— Така ли? Все пак някой трябва да го е измислил. Щом мъжете строят къщи, а жените учат децата да говорят, кой тогава измисля нови думи в езика?

— Никога не съм си задавала въпроса по този начин — тя се опита да намери слабост в доводите му, но не успя. Не беше свикнала с такива хитрости при воденето на разговор, а Майкъл и неговото поколение бяха ненадминати във воденето на спор.

— Ти ме объркваш.

— Нима? Не го направих нарочно. Просто ти представих друг начин на разговор. Там, откъдето идваш, хората не разговарят ли?

— Предпочитаме да гледаме телевизия и да играем разни игри.

— И аз обичам игрите. Какво е телевизия? Онази магическа кутия, за която ми разказа ли?

— Да. Само че не е магическа, а електрическа.

— Значи пак електричество. Изглежда напълно те е завладяло.

— Да беше слушал какво ти говоря, щеше да научиш много неща — смъмри го тя, за да потисне желанието си да го докосне. Стана от писалището и отиде до прозореца. — Би могъл да изпревариш времето си. Аз съм в състояние да те направя богат човек.

— Аз вече съм богат — възрази й той, стана и отиде до нея. — Аз съм собственик на земя, която се простира, докъдето ти стига погледът. Уайтфрайърз е най-богатата плантация в цялата енория. Не ми трябва електричество. — Протегна ръка и отметна косата от лицето й. — Макар че, да си призная, приятно ми е да науча нещо повече за него.

Докосването му я възпламени и дишането й се ускори. Джоди не можеше да разбере защо се чувстваше така всеки път, когато се озовеше близо до него. Не, дори не бе необходимо да е близо до него. Чувстваше се по същия начин, когато чуеше гласа му от съседната стая, или когато го видеше да язди през нивите на коня си.

Опита се да поведе разговора в по-безопасна посока:

— Продължавам да се чудя как си се спасил от Гражданската война. Могъл си да изгубиш всичко.

— Не Гражданска война, а Войната между щатите. Гражданска я наричат янките. По онова време обаче, ние вече се бяхме отделили, така че това не беше гражданска война.

— И все пак, как се оправи с положението? Не вярвам войските да не са открили Уайтфрайърз. Пазарите са били унищожени и всичко се е облагало с данъци.

— Така е, но аз търгувах предимно с Франция. Веднага щом се вдигна блокадата, поднових износа и дори бях в състояние да подпомогна с пари и работници някои от съседите си — например тези от Оъкс — за да приберат реколтата си. Просто следях пазара и няколко години не засаждах нищо, благодарение на което после извлякох по-добра печалба. Докато бях на война, оставих добър надзирател, който изпълни всичките ми инструкции до една.

— Той още ли е тук?

— Не, той умря — гласът на Майкъл прозвуча глухо и той погледна покрай нея през прозореца. — Тъкмо войната беше свършила и аз пътувах към къщи. Бил в гората и се натъкнал на разбойници, които го застреляли, без да им мигне окото.

— Убийците бяха ли наказани?

— От кого? След войната държавата се управляваше от хора, чиито закони закриляха разбойниците. В края на краищата, те бяха убили само един бивш роб, тъй като бяха решили, че иска да е нещо повече от роб.

— Негър ли е бил?

— Разбира се! Всички бели мъже бяха на война. Имаше и много негри като например Гидиън, който е негов син.

Джоди кимна. Явно трябваше да преосмисли всичките си представи за Юга.

— Майкъл, ти различаваше ли се от обикновените робовладелци?

— Да, и то доста. Когато избухна войната, вече бях освободил всичките си роби. Гидиън и баща му останаха верни първо на мен, а чак след това на каузата, за която се борих.

— Макар че тази кауза е поддържала робството.

Джоди просто не можеше да повярва на това. То противоречеше на всичко, което бе прочела в историята.

— Научих се, че човек е готов да се бие заради неща, които са му близки, макар и да не ги разбира напълно. Може да е странно, но дори и роби, подлагани на системни унижения, рядко са се опитвали да бягат. Никога не успях да проумея това. Може би и затова се включих в нелегалния канал. Помагах на онези, които намираха кураж да избягат. Без помощта ми почти всички те щяха да бъдат заловени и върнати отново в робство.

— Колкото повече научавам за теб, толкова повече ти се възхищавам — пророни Джоди патетично. — Жалко, че не си станал психолог. Някои от твоите заключения ще бъдат преподавани едва след десетилетия, когато бъдат оценени трудовете на Фройд, а сред тях има и такива, които ще видят бял свят чак при появата на Карл Юнг, което е почти след век.

— Не съм съвсем наясно за какви заключения говориш, но приемам комплимента ти.

Джоди се загледа в него, стараейки се да устои на желанието да протегне ръка към слънчевите шарки, които хвърляха дантелените пердета върху лицето му. Все по-трудно й беше да се пребори с изкушението.

— Джоди, ти си по-различна от всички жени, които съм срещал досега — промълви Майкъл и гласът му прозвуча така нежно, сякаш изпитваше същите чувства, както нейните. — Можем да разговаряме за толкова много неща. С никого досега не съм споделял отношението си към бившите ми роби и не съм разказвал за участието си в тайния канал. Дори и сега не бих желал съседите ми да знаят, че съм участвал в него. Въпреки това на теб го казах и не смятам, че съм сгрешил.

— За двама толкова различни хора като нас, ние наистина имаме много общи неща — отвърна тя. — Просто не мога да си обясня защо е така. Преди малко те нарекох самодоволен шовинист, а ето че сега ти ми казваш толкова прекрасни думи, думи, изпълнени с толкова дълбоко съпричастие, че ми се иска да…

Тя не се доизказа. Имаше някои неща, които не можеше да каже дори и пред него.

— Ела да ти покажа нещо — обърна се към нея Майкъл.

Джоди беше доволна, че не бяха стигнали до интимност, и в същото време съжаляваше за това. Когато Майкъл бе до нея, тя се изпълваше с променящи се чувства.

Той я придружи до конюшнята и скоро двамата препуснаха през нивите в посока, която Джоди рядко поемаше. Когато стигнаха оградата, Майкъл се наведе от коня си и отключи портата. Минаха от другата страна и той отново я заключи.

— Къде отиваме? — попита Джоди, докато се отдалечаваха от града.

— Искам да ти покажа мястото, където Марсел ще си построи къщата.

Тя се усмихна. Майкъл може и да се прави, че се присмива на проекта й за къщата, но имаше желание да продължат обсъждането на строежа.

Земята на Марсел Хауард се простираше край един хребет и отвсякъде беше заобиколена с дървета. В полите на хребета лъкатушеше малко поточе, което се вливаше в Петит Къър няколко километра по-нататък. Когато изкачиха върха на хребета, Майкъл слезе от коня си, помогна на Джоди да слезе от нейния и двамата тръгнаха по поляната.

— Ето тук ще бъде къщата — каза Майкъл и посочи средата на поляната.

Джоди проучи мястото с опитно око.

— Мястото не е лошо. Аз бих разположила помещението за тихи занимания да гледа на запад. Оттук залезът ще представлява възхитителна гледка.

— Не, не можеш да разположиш стаите на изток и запад. На какво са те учили? Тясната страна на къщата трябва винаги да е на запад.

— Но тогава хората ще трябва да излизат навън, за да гледат залеза. Къде по-хубаво ще бъде да го виждат отвътре.

— Джоди, помисли малко. Откъде изгрява слънцето и къде залязва? Целта ни е да се нагрява възможно по-малко част от сградата. Тук лятото е по-лошо от зимата. Къщата трябва да бъде разположена така, че да е хладна.

Джоди се намръщи. Това, което той казваше, бе разумно, но не беше единственото възможно разрешение.

— Може да се посади дърво, което да хвърля сянка върху къщата.

Майкъл се усмихна.

— То обаче също ще пречи на залеза, за който ти толкова държиш да се вижда. Познавам добре Марсел и трябва да ти кажа, че повече от времето си ще прекарва в търговския си център, така че обикновено ще гледа залеза, връщайки се от града, и ще му е все едно дали се вижда от къщата му, или не.

— А ти как би я ориентирал?

Той очерта почти пълен квадрат.

— Ще я разположа тук. Главните стаи ще гледат на юг, тъй като освен, че ще бъдат по-светли, през зимата ще се отопляват и по-добре.

— Но ти искаш да я обърнеш с гръб към пътя!

— Оттук пътят не се вижда. Ще очертая подходната алея така, че да заобикаля къщата и да идва откъм юг.

— Така ще си създадеш допълнителна работа.

— Вярно е, но според мен това е най-доброто разрешение. Тук винаги ще има въздушно течение точно както в Уайтфрайърз, още повече, че дърветата ще бъдат настрана от къщата и няма да го спират.

Джоди бавно се завъртя в кръг.

— Ако къщата бъде построена в план, новото крило ще отиде натам, така ли е?

— Да.

— Но там имаш стръмен склон към хребета. Мисля си, че за този терен моят план е по-добър — тя очерта с крачки едната страна на къщата. — Всекидневната и предната спалня ще започват там и ще свършват тук. По този начин се получава Г-образна форма и къщата ще улавя всяко въздушно течение.

— Не може да има вятър в спалните.

— Защо не? Всяка нощ спя на отворен прозорец, за да ми е по-хладно.

— Чувал съм, че нощните изпарения са вредни за дамите — каза той и я погледна.

— Аз имам ли вид на увредена? И защо „изпаренията“ ще вредят на жените, а няма да вредят на мъжете? Ти си бил в армията. Повечето време сигурно си спал на открито и не си пострадал от това.

— През зимата не беше особено приятно — възрази той. — Освен това мъжете са направени от по-здрав материал, отколкото жените.

— Ти просто не искаш да признаеш, че моят проект е по-добър от твоя. Обзалагам се, че годеницата на Марсел ще избере него. Ще видиш, че ще предпочете всеки ден да изкачва по-малко стъпала, ако въобще решим да сложим стъпала.

Майкъл я погледна и се замисли.

— Тя си има слуги за тази работа.

— Засега да, но трябва да знаеш, че този период няма да продължи дълго и в крайна сметка, която и да е обитателката на къщата, тя сама ще трябва си върши домакинската работа и да се справя с всичко необходимо, за да я поддържа в ред.

— Ти ми рисуваш твърде мрачна картина. Там, откъдето идваш, толкова ли мъчително живеят жените?

— Ние имаме много помощни уреди. Автоматични машини за миене на чинии, сушилни, прахосмукачки, електричество, телефони. Ако искам да сляза в града, имам кола и мога да съм там за няколко минути — тя направи пауза. — Трудно е да се повярва, че винаги съм приемала тези неща като съвсем нормална част от нашия живот.

— И наистина ли има такова нещо като климатична инсталация? — Майкъл произнесе последните думи, като че ли ги опитваше на езика си. — И ще поддържа къщата хладна?

— А през зимата централното отопления ще я поддържа топла.

Майкъл с удивление поклати глава.

— Понякога се чудя дали не ми разказваш приказки. Не мога да си представя такъв свят. И то само след сто и двадесет години. Нито този, нито миналият век са видели подобна промяна.

— Не си чул дори за половината от нещата. Човек ще стъпи на Луната. Дълбоко в космоса ще бъде изпратен спътник, който ще фотографира планетите, когато минава покрай тях.

Той се изсмя.

— Сега вече съм сигурен, че ми говориш небивалици — приближи се до нея и я хвана за ръката. — Ела да погледаш потока. Хубав е, почти е като онзи зад Уайтфрайърз.

Майкъл не преувеличаваше. Показа й няколко дървета и й каза, че това са кучешки дрян и дива слива. По-натам й посочи един ред лози, от които висяха огромни гроздове.

— От мискета става най-доброто желе — каза той. — Камила всяка година ми прави от него. Прави и от диви сливи. Те имат аромат, който го няма в култивираните.

Джоди крачеше край потока и краката й разриваха опадалите листа.

— Хубаво е това място. Не си спомням какво има тук в мое време. Дори не съм сигурна дали изобщо съм идвала насам — тя се обърна и му се усмихна. — Представяш ли си, ако бях идвала и бях открила стогодишна къща в стил „ранчо“? Как ли бих си го обяснила?

— Това би означавало, че Марсел ще предпочете моя проект.

— Или може би, че къщата просто няма да просъществува толкова дълго време.

Майкъл поклати глава.

— Къщите се строят, за да са кажи-речи вечни. Дори хижите са достатъчно здрави, за да съществуват векове.

— Да, но понякога стават пожари, къщите изгарят или пък ги изместват.

— Изместват ли? — усмихна се той. — И как става тази работа? Товарят ги на коне и ги пренасят по близо до града, така ли?

Джоди отново погледна към хребета.

— Наистина бих построила къщата, която аз предложих. Имам огромно желание да изработя чертежите.

— Наистина ли можеш да направиш това?

— Казах ти вече, че мога.

— Ще кажа за твоята идея на Марсел и Сали и ще видя какво ще ми отговорят.

— Не е необходимо да казваш, че идеята е моя. Това не ме интересува, просто искам с нещо да си запълвам времето.

— Скучно ли ти е?

Той се приближи до нея и двамата закрачиха заедно покрай потока.

— Не съм нещастна, но съм свикнала винаги да правя нещо. Беси дори не ми дава да си справя леглото. Така ме глезите, че просто се побърквам.

— Ема обича да я глезят — каза той, сякаш мислеше на глас. — Не мога да си представя, че би си мръднала пръста, за да свърши някоя къщна работа. По-скоро ще предпочете да шие или да рисува.

— Аз не съм Ема — отсече Джоди по-остро, отколкото й се искаше. — Освен това размислих и реших, че предпочитам да кажеш на Марсел, че аз съм начертала проектите за къщата. Изглежда, ще трябва да намеря начин да си изкарвам прехраната, след като вие с Ема ще се жените, така че не би било зле хората да знаят, че умея да правя някои неща.

— Нито можеш да работиш като мъж, нито пък можеш да останеш без човек, който да се грижи за теб.

Самата мисъл за това му се стори обидна.

— Убедена съм, че няма да мога да живея под един покрив с Ема. Ние просто не се погаждаме.

— Откъде знаеш? Та вие почти не се познавате.

— Сигурна съм, повярвай ми — тя нямаше желание да говори против Ема. Съвсем естествено беше Майкъл да се застъпи за жената, която скоро щеше да му стане съпруга. — И все пак, Майкъл, би ли ми отговорил на един-единствен въпрос? Наистина ли я обичаш?

Тя се обърна и го погледна в очите. Майкъл се намръщи.

— Нямаш право да ме питаш за това.

— Но ти не си и длъжен да ми отговаряш. Просто искам, добре да помислиш за това преди деня на сватбата си и да прецениш какви са чувствата ти към Ема.

— Защо изпитваш неприязън към нея? Тя никога не е казвала подобно нещо за теб.

И в този момент Майкъл още повече се намръщи, сякаш се бе сетил за подобен намек от устата на годеницата си.

— Не е ли? Значи е по-благоразумна, отколкото я смятах. Ами да, иначе досега да си разбрал истината.

— Не смятай, че съм чак толкова наивен — раздразнен, отвърна той, но освен това тя видя и болката в очите му.

— Не исках да те обидя. Въобще не трябваше да говоря за Ема. — Тя извърна глава. — Моля те да ми простиш.

— Няма нищо — каза той със сподавен глас.

— И все пак, не мисля, че Ема и аз можем да живеем под един покрив. Не желая да се натрапвам на Камила и семейството й, така че не ми остава нищо друго, освен сама да си изкарвам прехраната. Учила съм да проектирам сгради и работя тази работа, откакто съм се дипломирала. За мен това е най-нормалният път.

— Не мисля, че хората тук биха желали къщите и магазините им да се проектират от жена. Някак си не е съвсем прилично да вършиш мъжка работа.

— Тогава какво предлагаш?

— Можеш да преподаваш в училището или да продаваш в някой от магазините, ако чак толкова държиш да имаш работа.

— А няма ли да печеля повече като архитект?

— Само ако хората ти възлагат поръчки.

Джоди се обърна и тръгна към конете.

— Не ми е мястото тук, Майкъл. И сигурно никога няма да бъде.

— Може пък утре да се събудиш в твоето време.

Тя го стрелна с очи.

— Мислиш ли, че все още е възможно?

Той поклати глава.

— Вече не. От началото си мислех, че може да стане, но колкото повече дни минават, толкова по-сигурно изглежда, че ще останеш. Разбира се, в нищо не можем да сме сигурни, нали?

— Да, струва ми се, че е така — неохотно се съгласи тя.

Без да разговарят повече, се върнаха при конете. Джоди хвана юздата, стъпи в стремето и тъкмо щеше да скочи на седлото, когато Майкъл я спря:

— Ако останеш тук, аз ще се погрижа за теб. Зная, че не искаш да живееш в Уайтфрайърз, когато Ема стане негова стопанка, но мога да ти купя къща в града и да ти плащам сметките.

— Никога не бих ти позволила такова нещо.

— Но аз ще настоявам. Всеки, който се смята за джентълмен, би сторил така.

Тя го изгледа. Вятърът раздвижи черните му коси. Слънчевите лъчи галеха с топлата си ласка кожата му. Джоди изпита непреодолимо желание да го прегърне.

— За какво си мислиш, като ме гледаш така? — попита тихо той.

Джоди сведе очи.

— Няма значение.

Майкъл прокара пръсти по брадичката й и я повдигна нагоре, при което тя отново го погледна в очите.

— Имам чувството, че мислиш за нещо което би могло да промени живота и на двама ни.

— И да е така, никога не бих ти го казала.

Тя се надяваше, че той няма да настоява. Трябваше да е почтена към него и да не му казва неща, които той би съжалил да чуе.

— Ти си като дете, намислило си нещо тайно, което много иска да се сбъдне, и затова го крие от всички. Има моменти, в които такива желания не могат да се сбъднат. Някои тайни не бива да се пазят.

Тя наведе глава и го погледна.

— Какво говориш, Майкъл? Нима наистина искаш да ти кажа за какво мисля?

За миг, той като че ли, щеше да каже „да“, но после се отдръпна.

— Както искаш. Може би си права, че някои желания просто не могат да се сбъднат и затова не бива да се казват.

— Ти постоянно ме объркваш — каза тя. — Никога не мога да разбера какво точно искаш от мен.

— И аз самият съм объркан. Така е още откакто ти се появи.

— Съжалявам, ако аз те обърквам. Не съм имала такова намерение.

Тя скочи на коня.

— Аз не се оплаквам.

Преди Джоди да бе успяла да види лицето му и да разбере какво искаше да каже, той се обърна, яхна коня си и се насочи към Уайтфрайърз.