"Незабравимо време" - читать интересную книгу автора (Крейн Елизабет)

Дванадесета глава

— Майкъл, надявам се че няма да ме помислиш за нахална, но искам да говоря откровено с теб — каза Клодия, докато поемаше чаша горещо кафе от Гидиън.

— Моето впечатление е, че ти винаги си го правела — отговори брат й с усмивка.

— Не се дръж несериозно. Като твоя сестра, чувствам, че е мое задължение да те напътствам, както би направила нашата бедна майка.

— Какво съм направил този път?

Той се опита да прозвучи безгрижно и да не се мръщи. Ненавиждаше, когато Клодия се заемаше да ръководи живота му. Никога не постигаха съгласие за това, какво би следвало той да прави.

— Много добре знаеш, за какво намеквам. Става въпрос за госпожица Фарнел. Присъствието й в този дом е скандал.

Майкъл не можа да прикрие раздразнението си от тези нейни думи в изражението на лицето си.

— Трябва да ти напомня, тя е гост в моя дом.

— Точно така! Вие двамата ще станете сензацията на енорията. Не може да гостува в дома на ерген, без да очаква, че хората няма да започнат да приказват за това. Знаеш какво правят клюките тук.

Майкъл кимна на Гидиън, който излезе от стаята и затвори плътно вратата зад себе си.

— Слава Богу, че Джоди отиде да язди, иначе можеше да чуе какво каза. Вие всички се занимавате само с това, да поставяте под съмнение достойнството й!

— Никога не съм го правила. Исках да кажа, че ако тя наистина е жена с достойнство, би трябвало да се държи по-благопристойно.

— И мислиш, че майка би ми дала такъв съвет? Никога не би го направила. Всички гости винаги са получавали гостоприемството на Уайтфрайърз, дори и тези, изпаднали в бедствено положение. Не си ли спомняш, когато пристигна братовчедът Алсайд с четири от децата си, и остана тук почти три години?

— Това беше съвсем различно. Съпругата му беше починала и той беше изпаднал в трудно положение. Освен това, тогава къщата беше пълна с много хора, и всичко беше съвсем различно от сега, когато ти си сам в компанията на госпожица Фарнел — Клодия енергично кимна с глава. — На мястото на Ема, не бих позволила такова нещо. Тази Ема е светица!

— Това, че е светица, няма никакво отношение в случая. Между Джоди и мен няма нищо, което тя да не би могла да научи.

Това не беше съвсем вярно. Той си спомни за целувките, които си бяха разменили с Джоди. Тези целувки така му бяха подействали, че по нищо не можеха да се сравнят с целомъдрените докосвания на устните на Ема.

— Никой не го е грижа дали си невинен, или не. Това, което се вижда, не говори в твоя полза и само то има значение. Абсолютно недоумявам как може семейството на госпожица Фарнел да одобрява това, което тя прави. Между впрочем, не съм убедена, че изобщо ни е роднина, а ако наистина ни е такава, то е твърде далечна, за да считаме, че имаме родствена връзка с нея.

Майкъл се усмихна, но това не пролича в очите му.

— И братовчедът Алсайд беше далечен роднина. Но това не попречи да го имаме като член на рода ни.

— Да, но ние знаем точната родствена връзка с него. Досега никой не беше чувал за тази госпожица Фарнел. Името й даже не е креолско. Как би могла да ни е братовчедка?

— И моето не е креолско, но съм толкова креол, колкото и ти. Мама просто предпочиташе американски имена. Може би и майката на Джоди.

— Престани да я наричаш на кръщелното й име, като че ли ти е сестра или съпруга! Майкъл, ако така говориш за нея пред други хора, какво биха си помислили те, ако не най-лошото?

— Мен в действителност не ме интересува какво мислят другите. Тя предпочита да се обръщат към нея с кръщелното й име.

— Но и това е много странно. Чувал ли си някога за някоя дама, която би предпочела такова нещо? Аз определено не съм.

— Е, и какво предлагаш да направя? Да я изгоня от къщата и да я оставя да си изкарва прехраната като уличница?

— Не ставай смешен. Ако тя е решила да остане в този край, би могла да отиде да живее в къщата на Камила. Дори в моята, ако това е въпросът. Споменах Камила, защото се знае, че са станали приятелки, макар че просто нямам представа на какво се дължи това.

— Да, виждам, че Джоди ще бъде гостоприемно приета в твоя дом — каза сухо той. — Благодаря за поканата.

— Майкъл, защо не се вслушаш в гласа на разума? Не е типично за теб да си толкова упорит. И не би трябвало да си за такова нещо — Клодия снижи глас, макар че бяха сами в стаята. — Не си започнал да се влюбваш в нея, нали?

Майкъл мълчеше. Леките шумове из къщата като че ли кънтяха силно в ушите му.

— Не, не съм започнал да се влюбвам в нея — отговори той, но усети, че думите му прозвучаха фалшиво.

— Тогава защо се двоумиш? Майкъл, ти не трябва да губиш разумния си поглед върху нещата? Ами че ти си сгоден за Ема и ти предстои да се ожениш за нея през април! Не можеш да се откажеш от нея заради някаква друга жена!

— Не съм се отказал — гласът му беше рязък. — Но нямам намерение да седя тук и да слушам обиди по адрес на гостенката си. Ами ако Джоди беше влязла вкъщи, и те чуе какво говориш?

— Ти сам каза, че тя е някъде на езда. Освен това всяка жена, която подслушва частни разговори, заслужава да чуе най-лошото за себе си.

— Ако беше мъж, щях да те помоля да си вървиш.

Клодия се стегна.

— Ако аз бях мъж, щях да те нахокам за това още по-силно. Много ми се иска Винсент да е тук сега, за да го направи.

— Това още по-малко засяга Винсент отколкото теб. Няма да кажа на Джоди да си върви, и това е окончателното ми решение. Ема ли те изпрати? — добави той подозрително.

— Не, този ангел няма представа къде съм. Ти не можеш да проумееш какво съкровище е тя за теб. Всеки мъж би бил щастлив да има такава съпруга, само ти се опитваш да се отметнеш от нея.

— Не съм се разделил с нея.

Майкъл въздъхна и разтри слепоочията си. Клодия беше способна да причини главоболие на всекиго. Никак не му стана приятно, че започва да се хваща на мисълта, че му се иска лесно да се измъкне от обещанието, което е дал на Ема, като просто го отхвърля.

— Знам какво се очаква от мен. Знаех го, когато й предложих да се ожени за мен. Това не е нещо, с което един мъж се отнася лекомислено.

— Не го доказваш с действията си — Клодия допи кафето си и остави с тракване чашата на масата. — Боя се, че трябва да настоявам тя да си върви. Ако искаш, мога да говоря с Камила, да я приюти.

— Да не си посмяла. Джоди остава тук. Клодия, никога ли не ти минава през ум, че може да не си права и че може би не знаеш всички факти? Не съм нито глупак, нито развратник. За гостуването на Джоди има причина и аз нямам право да я обсъждам с други хора.

Клодия се стегна.

— Надявам се, че не такава причина, която да не можеш да споделиш със сестрите си. — Вирна високо глава и го изгледа отгоре надолу със смразяващ поглед.

— Довиждане, Клодия. Много е неприятно, че така бързо трябва да прекратиш посещението си.

Тя го изгледа побесняла и той за миг си помисли, че може да откаже да си тръгне. Но тя рипна и закрачи към вратата като колосана. Отвори я, хвърли му унищожителен поглед, после излезе и тръшна вратата зад гърба си.

Майкъл отиде при канапето и седна на него. Бавно се наведе напред и разтри лицето си с двете си ръце. Клодия винаги умееше да влиза под кожата му, а напоследък беше по-лоша от всякога. Или виновната му съвест го караше да я възприема така?

Боеше се, че се влюбва в Джоди — даже много се боеше, защото вече не се съпротивляваше на това така упорито. Драго му беше да я вижда до себе си на масата, да чува странните й песни, когато играеше с племенниците и племенника му, да гледа искрящите й очи, когато се смееше. Джоди беше по-жизнена от всяка жена, която познаваше.

Пет пари не даваше за кулинарни рецепти или шиене и можеше да говори така умно по всяка тема, както това правеше който и да е от неговите приятели. Майкъл никога не е смятал, че образованието вреди на жената, но и никога не беше срещал толкова образована жена, колкото Джоди. Дори и тя да преувеличаваше малко — той не можеше да посочи нито една жена, завършила университет, и изучила се за архитект — беше достатъчно съобразителна, за да се измъкне от трудно положение.

Усещаше, че иска да знае мнението й за всичко или дори просто да я слуша да говори ей така, без да казва нещо кой знае какво. Интересно му беше дори мълчанието й. Той вече не се съмняваше, че тя е от друго време, което означаваше, че тя може да му разправи неща, които бяха извън неговите, или на който и да е друг, възприятия. Не можеше да си представи нещата, които нейните светлозелени очи бяха видели, нито знанията, които съдържаше умът й. Мислеше си, че ще му трябва цял живот, за да усвои това, което му предстоеше да узнае от нея. И всичките тези години няма да са отишли напразно.

Джоди остави коня си в конюшнята и тръгна по алеята към къщата. Отдясно й се мярнаха бараките на работниците и тя забави крачка. Джоди не беше от онези, които бягат от собствените си страхове, а Айуила будеше в нея и страх, и очарование. Пое дълбоко дъх и се запъти към бараките.

Заобиколи олендровите храсти и видя Айуила да седи на малката веранда пред бараката си. Преодолявайки своята нерешителност, Джоди закрачи направо към нея.

— Хубав ден е днес, нали?

Айуила примигна и Джоди изпита усещането, че в реакцията й се съдържа повече изненада, отколкото старата жена бе преживяла за последните петдесет години.

— Ходих да пояздя и реших да се отбия, за да се запознаем.

— Аз не разговаря с хора — отвърна хладно Айуила. — Бели хора тук не идва.

— Тогава сигурно се чувстваш самотна — без да чака покана, Джоди седна на прага и се облегна на стената. — Как се чувстваш? Добре ли си?

— Ти защо си тук? — попита Айуила и неспокойно се размърда на дървения си стол. — Дошла да видиш какво правя аз?

— Не, просто така, приятелски.

Джоди почувства, че е поставила Айуила в трудно положение. С крайчеца на очите си видя как обитателите на съседните бараки се събират на малки групи, поглеждат към тях и сякаш разговарят за нея. Внезапно забеляза рисунката върху вратата на Айуила.

— Виж колко интересно. Какво представлява?

Айуила се втренчи в нея, после в кървавочервената рисунка.

— Знакът на Папа Ла Бас. Дяволът. Той пази мен.

Джоди никак не се смути.

— Много интересно. Значи ти наистина си посветена във вуду?

— Аз не разбира какво ти говори. Ти се присмиваш на Айуила?

Старицата зае войнствена поза и изгледа Джоди с унищожителна надменност, която явно имаше предназначението да я накара да избяга.

Джоди обаче нямаше намерение да се предава.

— Съвсем не. Просто досега не съм познавала човек, който владее вуду. Чувала ли си някога за Мари Лаво от Ню Орлиънс?

Айуила наведе глава на една страна и я изгледа.

— Ти познаваш Мамзел Мари! — черните й очи проблеснаха срещу лицето на Джоди. — Ти познаваш Папа Джон!

Джоди никога не беше чувала името на този мъж и знаеше Мари Лаво само като име.

— Лично не.

— Мари Лаво име, което не бива казва на глас.

— С какво се занимаваш? Със заклинания, танци или нещо такова? — Джоди знаеше, че поема риск, но знаеше също, че изважда Айуила от равновесие и отслабва само увереността й. — Може ли да те погледам някой път?

— Фе Шоф не за очи на бели хора! Как така ти знаеш за него? Ти не си вуду. Бяла жена не може прави вуду!

— Откъде знаеш? Може би досега не е имало бяла жена, която да е опитвала — Джоди се огледа. — Харесва ми как носиш тюрбана на главата си. Как така си успяла да му направиш седем възела? Би ли ми показала как се прави?

Айуила скочи на крака. Хората, струпали се пред други те бараки, се разбягаха. Джоди се усмихна, сякаш се чувстваше напълно спокойна.

— Махай се! — заповяда Айуила.

— Да не би да съм прекалила с гостоприемството ти? Не исках да ти досаждам.

Джоди се изправи, изтупа внимателно полата си, без изобщо да бърза, като че ли й принадлежеше всичкото време в света, и нямаше никакво намерение да хуква през глава.

Айуила влезе в бараката, но остави вратата отворена. Това възбуди любопитството на Джоди. Старата жена беше възхитителна, независимо че бе страховита. Айуила се появи, държейки черна восъчна топка.

— Вземи това!

Джоди се поколеба. Не гореше от желание да се докосва до предмета.

— Не, благодаря ти. Не мога да приема подарък.

Айуила й я подхвърли и Джоди инстинктивно я улови. Айуила се изсмя, сякаш за да всее страх в душата й.

— Сега си върви.

— Доскоро виждане.

Джоди се отдалечи.

Щом зави зад олеандровите храсти и се скри от очите на Айуила огледа топката. Повърхността й беше облепена с някакво вещество с ръждив цвят, по което с остър предмет беше изрисувано грубо подобие на жена и бяха изписани неразбираеми знаци, каквито Джоди никога досега не беше виждала. Какво ли представляваше това нещо и какво трябваше да прави с него.

Преди да стигне задния вход видя Беси, която тичаше по стълбите, за да я посрещне.

— Госпожице Джоди, ах, госпожице Джоди! Нима сте били при бараката на Айуила?

Беси изглеждаше ужасена.

— Сила ви е видяла и дойде да ми каже — Беси видя черната топка и се отдръпна. — Какво е това, което държите в ръката си?

Джоди отново погледна предмета.

— И аз не знам. Айуила ми я подхвърли, след което ми каза да си вървя. Искаш ли да я разгледаш?

Тя протегна топката към нея. Беси отскочи назад.

— Хвърлете я, госпожице Джоди! Хвърлете я, колкото можете по-далеч! Това е омагьосана топка!

— Омагьосана топка ли? Никога не съм чувала за такова нещо. Какво е предназначението й?

— Тя носи смърт! Само да се докосне до цветната леха пред къщата и ще причини смъртта на някого в нея. За Бога, госпожице Джоди, бързо се избавете от нея! Внесете ли я вътре, не се знае какво ще се случи.

Джоди не беше чак толкова храбра, колкото се представяше. Топката беше най-грозната вещ, която беше виждала, и като че ли излъчваше нещо зловещо. Въпреки това не можеше да допусне, че Беси ще я види изплашена.

— Това е просто черен восък със знаци по него.

— Не, не е просто това. Баба ми е разказвала за тези неща. В черните свещи се съдържа проклятие. Айуила стопява восъка, оформя го на топка около парче човешка кожа и го пуска да плава в кръв. След това написва върху нея проклятие за човека, за когото то е предназначено, и намира начин да вкара топката в неговата къща. За малко и вие да я вкарате вътре.

— Ама откъде Айуила би могла да намери човешка кожа? — съвсем разумно запита Джоди, но ръждивочервените ивици наистина приличаха на кръв.

— Може да е използвала нещо друго, което е също толкова ужасно. Моля ви, госпожице Джоди, не стойте там с това нещо в ръка.

Джоди отиде при оградата на двора и хвърли топката далеч в пасбището.

— Ето. Така по-добре ли е?

Беси избърса капките пот, които бяха избили по челото й, макар че денят беше доста хладен.

— Измийте си ръцете, преди да влезете вътре, за да не би нещо да се е полепило по тях.

Джоди погледна ръцете си.

— С удоволствие. Наистина имаше нещо мръсно и грозно в тази восъчна топка.

Беси отиде с нея при външната помпа и я задвижи, докато Джоди държеше ръцете си под водната струя.

— Не съм чувала някой досега да е ходил при бараката на Айуила, освен ако не е бил повикан от нея. Не се ли уплашихте?

— Тя е просто една нещастна старица, която вероятно не е съвсем с всичкия си, и умее да разиграва представления — каза Джоди, но все пак не можеше да се отърси о тревожното чувство, което я бе завладяло. — Нищо чудно, че понякога вуду заклинанията се осъществяват. Аз не им вярвам, но още треперя — и за да обясни състоянието си, тя продължи: — За да имат те сила, трябва наистина да вярваш в тях. Човешкият ум с готовност осъществява всякакви чудеса, които са заложени в него.

— Нищо не разбирам от тези работи, госпожице Джоди, но съм виждала вуду магия да действа и на човек, който дори не е знаел, че е направена срещу него. С такова нещо шега не бива.

Негърката внезапно усети, че разговаря с Джоди като с равна, при което бързо затвори уста, и сведе поглед.

Джоди разбра на какво се дължи внезапният й изблик на почтителност, но се направи, че не го забелязва.

— Коя е твоята барака, Беси?

— Онази, която е най-близо до дъба. Пердетата на прозорците са на сини и бели карета.

— Да, забелязах ги. Много са хубави.

Беси срамежливо се усмихна.

— Направих ги от една моя стара пола.

— Камила ми каза, че си добра шивачка и би могла да ми ушиеш няколко рокли. Купих плат от магазина.

— Да, госпожо, с удоволствие ще ви ги ушия. Не мога, разбира се, да бродирам така изящно както госпожица Камила и госпожица Клодия, но мога да шия всякакви дрехи.

— Ще ме научиш ли?

Беси я погледна така, сякаш помисли, че Джоди се шегува с нея.

— Да ви науча да шиете?

— Никога не успях да се науча и сега се срамувам да си призная пред Камила и Клодия.

Това беше съвсем близо до истината. Камила наистина разбираше от мода, но Джоди се съмняваше, че някой тук би могъл да проумее доколко различна бе тя от останалите.

— Майка ви не ви е научила да шиете! — възкликна Беси, постави ръка на хълбока си и се втренчи в Джоди. — Дори и един шев?

— Ще ме научиш ли? Имам плат, но нямам никаква представа как се крои рокля и как се съшиват отделните елементи.

— Разбира се. Мога да ви науча.

Беси все още продължаваше да я гледа, сякаш подозираше, че се шегува с нея.

— Благодаря ти. Бихме могли да се съберем днес следобед.

Докато влизаше в къщата, Джоди усети, че Беси все още не сваля поглед от нея. Хвърли поглед към пасбището отвъд оградата и потрепери.

— Направих точно както бяхме решили — каза Клодия на Ема, когато седнаха във вътрешния салон на Оъкс. — Направо заявих на Майкъл, че незабавно трябва да се освободи от присъствието й.

Ема постави една мида върху кутията, която украсяваше, и намаза с лепило мястото за следващата.

— А той какво каза?

— Знаеш го какъв е. Майкъл никога не казва какво мисли. Аз обаче бях категорична, че трябва да направи нещо.

Докато притискаше розовата мида в лепилото, Ема каза:

— Не знам какво да кажа. Майкъл умее да бъде извънредно упорит. Понякога дори си мисля, че действа така за да изпита търпението ми.

— Всички мъже са такива и тъкмо затова трябва винаги да ги държим под око.

Ема я стрелна с поглед.

— Нали все още не са влезли в устата на хората?

— Не са, но скоро и това ще стане. Майкъл ще го разбере и без да му се казва. Мисля, че си права. Съмнявам се, че изобщо сме някакви роднини с госпожица Фарнел.

— Получи ли вест от братовчед ни Еймъс?

— Не, но я очаквам всеки момент. Ако някой ми пише, с молба да получи информация за лице, представящо се за член на рода ни, аз не бих се бавила с отговора.

Ема сви ръце в скута си и нацупи устни.

— Ами ако все пак се окаже, че госпожица Фарнел не ни е роднина? Ще излезе, че Майкъл е приютил в къщата си непозната жена. Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

— Точно затова толкова държах да му кажа, че няма да търпим никакви подигравки. Сигурна съм обаче — продължи тя с чувство за справедливост, — че Майкъл не би я до пуснал в къщата си, ако не е бил убеден, че тя има право на това. Мъжете са толкова лековерни, че понякога са неспособни да преценят последствията от постъпките си. Ето например, онзи ден Винсент стъпи с калните си обувки на новия ми килим и дори не можа да проумее защо се разстроих толкова много.

— Все пак се изчисти, нали? Толкова е красив.

— Да, изчисти се, но това отне на Берта цял ден, а тя имаше да върши и куп други неща — Клодия прокара пръст по кутията. — Ти умееш да правиш прекрасни неща. Ех, да имах твоите способности.

Ема се усмихна и се изчерви.

— Благодаря ти, но не мисля, че ме бива особено за такива работи — направи пауза, за да залепи следващата мида. — Онзи ден ходих в галантерийния магазин и знаеш ли кой ме обслужи? Онзи ужасен продавач, Джордж Пърси.

— Пази боже! Много ми се иска да го махнат оттам. Просто не мога да си наложа да се държа възпитано с него — за момент сбърчи нос, сякаш бе усетила миризмата на помадата му. — Не казвай, че се е опитвал да те заговаря.

— Разбира се, че се опита — Ема разтвори широко очи и зае възмутено изражение. — Всъщност предложи ми дантела за роклята, която купувах, и подходящи ръкавици — тя се замисли за момент. — Наистина бяха подходящи.

— Че какво от това? Просто не мога да го понасям да се върти около мен.

— И аз. Много ми се иска да кажа на Майкъл, че господин Пърси ми е противен.

Обхваната от любопитство, Клодия се наведе напред.

— Да не би да се е опитал да се държи нагло с теб? Ако е така, баща ти трябва да каже на работодателя му.

— Не, не. Искам да кажа, че ми направи няколко комплимента, но това не би могло да се приеме като наглост, нали? Той говори с такъв ужасен акцент, че не разбирам и половината от онова, което казва.

— Напълно те разбирам какво имаш предвид — Клодия се усмихна и покри устните си с ръка. — Представяш ли си колко забавно би било, ако той се влюби в госпожица Фарнел, и тя в него?

Ема силно се изсмя.

— Великолепно! О, Клодия, ти наистина си извор на неизчерпаема мъдрост. Никога не бих измислила и половината от това, което ти идва наум!

Клодия въздъхна.

— Както и да е, това са глупости. Наистина и двамата са непоносими, но по съвсем различен начин. Няма мъж, който би се заинтересувал от госпожица Фарнел с тази нейна странна коса и с мъжките й обноски.

— Не мислиш ли, че не привлича погледа на Майкъл?

— В никакъв случай. Той е влюбен в теб — Клодия изрече тези думи с такъв тон, сякаш беше изключено брат й да бъде привлечен от друга жена, след като веднъж бе дал дума на Ема. — Никога не съм казвала, че е симпатична. Напротив. Знаеш ли, съдейки по начина, по който се движи, ми се струва, че тя дори не носи корсет.

— Не носи корсет ли? — Ема зяпна с отворена уста. — Искаш да кажеш, че ходи само по долна дреха? Но това е възмутително!

— Е, може и да греша, но когато я видях последния път бях поразена от походката й.

Ема сложи ръка върху собствената си здраво пристегната талия.

— Бих се чувствала направо гола без корсет. И тя се разхожда пред Майкъл без корсет?

— Точно това е една от причините, паради която казвам, че не би привлякла погледа му. Без корсет дамската талия просто не заема необходимата форма.

— Боже Господи! — Ема изглеждаше потресена. — Не допусках, че може да е толкова… разпусната. Направо ще умра, ако се окаже, че действително сме роднини.

— Трябва да се отървем от нея, независимо дали ни е роднина, или не, Тя е твърде опасно изкушение за Майкъл.

— Но как да го направим? — попита Ема. Внезапно й хрумна нещо, отметна глава и се изсмя. — Можем да накараме старата Айуила да я прогони с магия!

Клодия се подсмихва.

— Спомняш ли си колко ни беше страх от нея?

— Трябва да си призная, че и сега се страхувам от Айуила. Веднъж да стана господарка на Уайтфрайърз и ще настоявам Майкъл да я изгони. Тя може да омагьоса и новородено — Ема престорено се изчерви. — Не биваше да казвам това.

— Няма нищо. Наоколо няма мъже. Ако помежду си не можем да говорим за тези неща, то какво остава пред други хора.

— Така е — Ема изглеждаше твърде впечатлена от думите на Клодия, сякаш в тях беше вложен изключителен смисъл. — Вярваш ли, че Айуила наистина може да прави магии?

— Празни приказки — отвърна Клодия и направи подигравателна гримаса, подавайки на Ема една особено красива мида, за да я залепи на кутията — Тя е просто една изкуфяла старица.

— Чувала съм, че е способна да прави странни неща. Когато Териот по невнимание й плати по-малко за яйцата и маслото, тя направи така, че кравата му престана да дава мляко.

Клодия сякаш изгуби своята самоувереност.

— Било е просто съвпадение. Аз не вярвам в заклинанията й.

— Нито пък аз. Поне не напълно. Но все пак нали знаеш, че някой отряза парче от плащаницата на стария Джонсън. Зилия каза, че видяла Айуила да се навърта край ковчега, и тъкмо нейните думи насочиха вниманието на хората към този факт. Че кой друг, ако не Айуила, би направил такова нещо?

— Мисля, че шивачката просто не го е съшила както трябва или по невнимание го е срязала. Как би могла Айуила да проникне в дома на покойника?

— Казват, че навсякъде може да проникне — прошепна Ема. — Когато преди няколко години беше ровено из онези гробове, най-често се споменаваше нейното име.

— Ема, та това е невъзможно. Айуила трябва да е седемдесет или осемдесетгодишна. Как би могла да разкопае един-единствен гроб, да не говорим за няколко? Не, шерифът каза, че това са били мародери, които са търсели трупове, за да ги продадат на лекарите.

— Може и да го е казал, защото не успя да докаже, че това е работа на Айуила, а все пак е трябвало да направи някакво изявление.

— Хайде, стига толкова. Започват да ме побиват тръпки от твоите думи — Клодия разтри рамене. — Ама че мъртвешки разговор.

— Извинявай. Наистина бе ужасно от моя страна да говоря такива отвратителни неща — Ема отново се зае с кутията и мидите. — Мразя да говоря за грозни неща. Защо не може всичко да бъде красиво и мило?

Клодия я стрелна с очи. Понякога изблиците на невинност и благопристойност на Ема бяха трудни за възприемане дори от нейната приятелка, която добре знаеше колко много я бива да клюкарства за най-отвратителни случки.

— По-важно е да решим как да се отървем от госпожица Фарнел. Преди всичко, не мога да разбера защо е дошла тук. Не може да се каже, че връща семейна визита. От години никой от моето семейство не е посещавал роднините ни в Тенеси. Никога не съм познавала повече от четирима-петима от тях.

— Ако аз бях гостенка, не бих отседнала там, където не съм желана — каза Ема лицемерно. — Не бих понесла да създавам главоболия на другите.

— Не всички се толкова благовъзпитани като теб.

Ема мило се усмихна.

— Клодия, от твоите уста излизат най-милите думи. Наистина е така. Не съм имала по-добра приятелка от теб. Като си помисля, бих казала, че щеше да е по-логично да съм приятелка с Камила, защото сме почти връстници. Не е ли странно това?

Клодия, която вече беше започнала да се засяга, когато станеше въпрос за годините й, изтърси доста безцеремонно:

— Точно така? Човек не знае какво да мисли.

— Ами ето например този отвратителен продавач на ръкавици. Преди войната нито в Джоакуин, нито в цялата енория можеше да срещнеш човек като него, а сега политическите авантюристи са навсякъде. Мислиш ли, че господин Пърси някога ще преметне на рамо пътната си чанта, и ще си замине?

— Нямам представа, но мога да те уверя, че си имам достатъчно свои грешки, за да се сещам за Джордж Пърси.

— И аз съм така. Той просто е ужасен. Би ли ми подала онази розова мида? Благодаря ти.

Клодия разклати таблата с мидите, за да намери още розови.

— На твое място бих предпочела да прекарвам повече време с Майкъл, отколкото да правя разни красиви неща, поне докато дойде сватбата. След това подобно старание не е необходимо, но преди сватбата това блазни мъжете. Не че Майкъл ще те зареже. Той никога не би проявил такава жестокост, но може да се изкуши да се отдаде на някакъв флирт. Особено сега, когато госпожица Фарнел е под носа му.

Върху лицето на Ема се изписа такова изражение, сякаш бе потънала в дълбок размисъл.

— Знам, че си права, но не мога винаги да ходя по петите му. След като му казах впечатленията си от отминалото парти, просто нямам какво друго да говоря с него. Мъжете не могат да водят разговор за нищо интересно: нито за кройката на някоя рокля, нито за модела на някоя шапка — тя отметна глава настрана. — Казала съм му за чувствата си към него, или поне достатъчно ясно съм му ги показала, за да може той самият да се досети какви са те.

— Не може да се разчита само на това. Майкъл понякога е ужасно невъзприемчив.

— Може би все пак трябва да отидем при старата Айуила.

— Ема!

— Опитах всичко останало.

— Не, не си. Ти си длъжна да кажеш на Майкъл, че, ако не накара госпожица Фарнел да напусне къщата му, ще си навлече гнева ти и едва ли някога ще му простиш.

Очите на Ема се напълниха със сълзи.

— Не мога да издържа такава неприятна сцена. Като се намръщи, Майкъл става толкова страшен.

— Ами че ако ти се плашиш само от някакво си нищо и никакво намръщване, как тогава ще бъдеш в състояние да му стъпиш на шията, когато се ожените? — възрази й Клодия. — Ема, няма да е зле да приемеш съвета ми и да се научиш на това още отсега, преди той да те е свикнал да приемаш всичко, което поиска. Ако допуснеш това, ще бъдеш нещастна!

— Права си. Ще се опитам да направя това, което казваш.

Ема кимаше, сякаш бе дете, което наставляват. Клодия се усмихна. Нямаше да й е лесно да обучи Ема как да контролира съпруга си, но знаеше, че един ден тя щеше да й бъде признателна за това.