"Незабравимо време" - читать интересную книгу автора (Крейн Елизабет)

Първа глава

Когато Джоди Фарнел видя за първи път Уайтфрайърз, остана поразена от красивата му архитектура и окаяното му състояние. Очевидно необитавана от доста време, къщата беше попаднала в ръцете на вандали и те бяха надраскали стените и подовете с такива думи, които човек никога не би си позволил да повтори. Представителката на Агенцията за недвижими имоти стисна чантичката си и пъргаво прескочи някакви парцаливи одеяла на пода.

— Предполагам, че ще може да се почисти — каза тя и бързо се поправи. — Исках да кажа, уверена съм в това. Мога да ви дам името на един човек, който ще изхвърли от къщата всички тези стари мебели и боклуци.

Джоди кимна. Очевидно собственикът беше прибрал всичко, което бе сметнал, че заслужава да бъде прибрано. Тя се загледа в дървения корниз на предния салон.

— Кога казахте, че е построена?

Служителката погледна в бележника си.

— През хиляда седемстотин деветдесет и осма година. До хиляда деветстотин и осемдесета година е била обитавана от фамилията, която я е построила. Тогава е починал последният й представител и не са останали никакви наследници.

— И оттогава е стояла празна, така ли?

— Преди няколко години е била дадена под наем, но за съвсем кратко време. Толкова е голяма, че цената й се е оказала над възможностите на хората. Днес обаче може да се купи за нищожна сума — тя се огледа наоколо с лека тревога. — Трябва да призная, че наистина се нуждае от голям ремонт.

— Очевидно.

Докато разглеждаше къщата, Джоди се опитваше да запази безизразната си физиономия, за да прикрие нарастващия ентусиазъм, който я обхващаше. Беше точно това, което търсеше.

— Собствениците ще се съгласят ли да я продадат за такава сума?

— Надявам се — служителката откъсна едно висящо парче от тапета. — Единствено продажбата би спасила къщата от пълна разруха, което би било срам и позор. Някога това е била най-красивата сграда в Джоакуин. Разбира се, към Шрийвпорт се срещат и по-красиви — добави тя. — Изобщо тук при нас са най-хубавите имения в Луизиана.

Джоди побутна с крак едно овехтяло канапе.

— Бих желала да направя писмено предложение за покупка на къщата — каза тя и незабавно забеляза облекчението в погледа на служителката.

Последваха преговори, които приключиха след три седмици с подписването на всички документи. Така Джоди стана собственичка на Уайтфрайърз с плесенясалите му стени, опадали гипсови тавани и всичко останало.

Изгаряща от нетърпение да се захване с ремонта, тя бързаше към новия си дом. Отново мина по всички стаи и се усмихна доволна. Вече беше разбрала, че под купищата развалини и боклуци къщата всъщност беше солидна, а когато я разгледа по-внимателно, се убеди, че и прегражданията, правени през годините, ще могат да се премахнат по-лесно, отколкото й се беше сторило в началото. Вандализмът не я смущаваше — беше виждала и по-лоши неща.

Ремонтирането на стари къщи беше стихията на Джоди. Първата си къща беше купила още докато учеше в колежа, най-вече защото й беше по-евтино да купи стара къща, отколкото да живее под наем, но също така и защото беше решила да я постегне, докато живее в нея, и след завършването си да я продаде изгодно. Когато тя получи дипломата си за архитект, къщата вече беше изцяло подновена, така че от продажбата й Джоди спечели доста прилична сума. През следващите четири години купи и препродаде три къщи, като всяка следваща й предлагаше по-голямо архитектурно предизвикателство и й носеше повече печалба от предходната. Уайтфрайърз представляваше още по-амбициозно начинание от останалите, а освен това изглеждаше и далеч по-обещаващо.

Джоди беше пристигнала в щата Луизиана не само за да търси сграда за възстановяване, но и защото чувстваше нужда от смяна на обстановката и отдалечаване от няколкото мъже, с които беше излизала от време на време. Никой от тях не бе предизвикал у нея по-траен интерес, докато те всички се бяха опитали да задълбочат връзката с нея. Джоакуин й хареса от пръв поглед. То беше от онези дремещи малки градчета, които почти не се променят, преминавайки от едно десетилетие в друго. Нае стая в единствения мотел и се зае да проучва сградите, които представляваха интерес за евентуална реставрация. Хората, с които се срещаше, бяха дружелюбни, може би малко по-консервативни от онези, с които беше имала работа в Батън Рууж, но положението й изискваше промяна и тя беше категорична в това.

В същия ден, когато направи писмено предложение за покупката на Уайтфрайърз, без много да му мисли, си нае и офис и си поръча фирмена табела с надпис, че извършва архитектурни услуги, която възнамеряваше да постави на вратата. Знаеше, че в такова малко градче едва ли някой ще потърси архитект, но разполагаше с прилична сума в банковата си сметка, а и освен това не й трябваха кой знае колко средства, за да се издържа, тъй като смяташе да живее в Уайтфрайърз през повечето време на възстановяването му. Естествено, нищо не й гарантираше, че предложението й за покупка на Уайтфрайърз ще бъде прието, но инстинктът й подсказваше, че има добри шансове, а освен това беше готова да предложи и по-висока цена, в случай че отхвърлеха първоначалната.

Джоди погледна часовника си и огледа стълбището надолу към просторното антре. Беше поканила новата си приятелка Енджи Уилсън да види къщата и вече я очакваше. Енджи държеше цветарски магазин до нейния офис и през последните няколко седмици двете бяха установили, че имат много общи интереси. Единственият недостатък на Енджи беше, че винаги закъсняваше и, изглежда, днес също нямаше да направи изключение от лошия си навик. Джоди тъкмо се отправи по коридора на втория етаж към спалните, за да ги огледа още веднъж, когато чу някой да вика отдолу.

— Джоди, тук ли си?

— Горе съм, Енджи — отвърна тя и забърза обратно към площадката на стълбището. — Заповядай, влез.

Енджи колебливо прекрачи прага, като плахо се оглеждаше.

— Дъските на пода ще ме издържат ли? Сигурна ли си, че не сгреши с тази покупка?

Джоди се засмя.

— Къщата изглежда по-зле, отколкото е в действителност. Разбира се, че подовете са здрави, иначе нямаше да я купя. Хайде, качвай се горе. Ще те разведа да я разгледаш.

Енджи предпазливо се изкачи по стълбището, като внимаваше да не се допира до прашните стени, за да не изцапа белите си панталони и розовата си блуза.

— Не си представях, че тук е такава бъркотия.

— Точно затова я купих толкова евтино — отвърна Джоди и я поведе към една от спалните. — Виж само каква гледка се открива!

Стаята беше огромна, както всички останали и имаше остъклена двукрила врата, водеща към веранда на горния етаж. Под големите прозорци на южната стена край плантацията бавно течеше реката Петит Къър и лъкатушеше между обширните ниви на Уайтфрайърз, оградена от полюшващите се речни върби. По тучните ливади на съседните ферми пасяха крави, а в далечината се обаждаше присмехулник.

— Не е ли прекрасно? — възкликна Джоди и кръстоса ръце на раменете си. — Това е най-хубавата ми къща. Погледни само към камината. Забелязваш ли, че онзи боядисан корниз е от мрамор? Досега виждала ли си някой да боядисва мраморен корниз?

Енджи огледа стаята.

— Ти ми каза, че възнамеряваш да живееш тук, докато я ремонтираш, нали? Не искам да пророкувам, но в този дом те чака много работа.

— За днес следобед съм поръчала да проверят електрическата инсталация. Ако кабелите са в изправност, ще се нанеса веднага щом почистя стаята така, че да мога да живея в нея.

— Няма ли да те е страх сама тук? Наоколо нямаш никакви съседи. Ами ако вандалите се върнат?

— Ще сложа нови брави на вратите и ще остъкля прозорците. Щом хората разберат, че някой живее в тази къща няма да имам неприятности — Джоди се обърна и погледна през прозореца. — Израснала съм в провинцията. Няма да се чувствам самотна, а освен това и ти ще ми идваш на гости, нали?

— Да, разбира се. Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Да! зная. Ще видиш, че когато оправя къщата, няма да я познаеш.

Когато боклукът и продънените мебели бяха изхвърлени, къщата доби по-добър вид. Дни наред Джоди чисти и оправя подовете и стените на стаите, в които смяташе да живее, и накрая се пренесе в къщата. Енджи й помогна да се устрои, но продължаваше да я гледа така, сякаш приятелката й беше изпаднала в умопомрачение. Джоди обаче беше твърде заета и ентусиазирана, за да обръща внимание на тази подробност.

Преди да започне реставрацията, тя реши да се порови в историята на къщата, с надеждата да намери нейна рисунка от по-стари времена. Прекара толкова много време в библиотеката на Джоакуин, че в един момент тя й стана като втори дом. След дълги дни на ровене из книгите мозайката постепенно започна да се запълва. Оказа се, че къщата беше построена от някой си Джоузиъ Девъро по времето, когато реката Петит Къър, изглежда, е била по-голяма. Девъро имал собствени лодки и ги използвал, за да превозва реколтата си от захарна тръстика и памук от Уайтфрайърз до Мисисипи, а оттам и до Ню Орлиънс. Джоди установи, че по онова време плантацията е била огромна, може би не по-малка от хиляда акра, и е произвеждала както захарна тръстика, така и памук. Това обаче не й беше достатъчно и тя упорито продължи да търси още данни.

Очевидно плантацията изобщо не бе засегната от Гражданската война и се бе запазила непокътната чак до началото на двадесетия век, когато част от нея е била продадена, за да бъдат изплатени просрочени данъци. Впоследствие от голямото имение последователно са били продавани парцел след парцел, докато накрая бяха останали само четиридесет декара и къщата, която сега беше собственост на Джоди.

В микрофилмовите архиви на общинските вестници от онова време Джоди намери доста снимки на Уайтфрайърз от началото на века. Явно собствениците на имението често бяха давали сградата под наем за сватби и увеселения и дори в тези фотографии вече се виждаха направените промени и разширения.

След като стори всичко, което беше по силите й, Джоди се обърна към библиотекарката с молба да й помогне да открие снимки на Уайтфрайърз отпреди хиляда и деветстотната година.

— В Отдела за плантациите, в задната стая, може и да се намери нещо — каза библиотекарката и поведе Джоди през една врата с надпис „Само за служители“ към книгохранилището покрай дълга галерия, отделена за историята на Луизиана през Гражданската война. — Ние се гордеем, че притежаваме богат книжен фонд за този период, но ограничаваме достъпа до него, тъй като много от тези книги са твърде стари и ценни. Уверена съм, че ще ги ползвате внимателно, което не всичките ни читатели правят — докато погледът на жената обхождаше книгите, тя добави: — Няма да намерите кой знае колко снимки. Нали разбирате, по онова време фотоапаратите са били рядкост — тя извади от рафта една дебела книга и я подаде на Джоди. — Вижте в тази. Това е историята на нашата енория. В нея има подробно описание на Джоакуин с доста скици и репродукции на картини от онзи период. Запомнете обаче, че тези книги не бива да излизат от това помещение.

— Разбира се, благодаря ви.

Джоди занесе книгата на най-близката маса, седна и се зачете.

Томът, съставен от жители на енорията, съдържаше истории на старите фамилии, както и сведения за първоначалните собственици на плантациите и къщите в областта. Беше точно това, което Джоди търсеше.

Особено впечатление й направи една от историите. Непосредствено след Гражданската война собственик на Уайтфрайърз е бил Майкъл Девъро. Баща му починал сравнително млад (причините за това не бяха посочени) и Майкъл, останал сирак едва на осемнадесет години, поел управлението на собствената си плантация. Джоди почувства възхищение към него. Майкъл не само че беше издигнал плантацията си до разцвет, но и веднага след смъртта на баща си беше дал свобода на своите роби. Самият факт, че бе решил да плаща за труда, който по-рано е бил извършван безплатно от робите, красноречиво говореше както за способностите му, така и за размера на богатството, притежавано от фамилията. Джоди знаеше, че повечето хора на неговата възраст не биха се справили с такава трудна задача.

Няколко страници по-натам тя намери рисунка на Уайтфрайърз от хиляда осемстотин и шестдесета година. Човекът, оставил описание на къщата, посочваше, че тя е била изключително слънчева и изпълнена с много, много цветя, както отвътре, така и отвън. На Джоди това особено й хареса и си каза, че Уайтфрайърз трябва да е бил щастлив дом за този човек, който го е запомнил така приветлив.

На следващата страница намери снимка на Майкъл Девъро. Фотографията по онова време, все още сравнително ново изобретение, показваше хубав мъж в разцвета на силите си. Беше тъмнокос, а очите му изглеждаха светли. Сини, предположи тя. Вместо типичното сериозно изражение, характерно за героите на повечето стари фотографии, по лицето на Майкъл Девъро играеше едва доловима усмивка, потвърждаваща жизнерадостта на този човек, а в очите му искряха интелигентни пламъчета. Докато четеше текста под фотографията, погледът й на няколко пъти се спря върху нея. По някаква необяснима за нея причина, това лице я завладяваше и сякаш я хипнотизираше.

— Господи! — промълви тя. — Най-после да открия един очарователен мъж и да се окаже, че е умрял преди цели сто години!

Библиотекарката, разположила се наблизо, за да бди над ценните томове, изглежда, чу думите й и я погледна. При вида на усмивката й Джоди реши, че неволните й думи са я развеселили. Самата тя обаче изобщо не мислеше, че те са смешни. Никога досега не беше срещала мъж, когото да хареса дотам, че да излиза с него, а какво ли оставаше да си помисли за брак. Беше имала връзка с няколко момчета в родния си град, Гранд Кото, както и в колежа в Батън Рууж, но оттогава насам много рядко й се бе случвало да излезе с момче. Обикновено вечерите предпочиташе да се занимава с проектите за реставрация, които изпълняваше в момента. Макар и сама да си беше избрала своето отчуждение, все пак понякога се питаше дали не се погубва и дали това е нормално за една девойка на двадесет и шест години. Точно така мислеха и родителите й, които не пропускаха да й го повтарят във всяко свое писмо.

Отново погледна снимката. „Що за човек е бил този Майкъл Девъро — помисли си тя. — Дали наистина е бил така представителен, както изглежда на снимката?“

Колкото повече се задълбочаваше в книгата, толкова повече сведения откриваше за Майкъл. Очевидно колоритна личност, този човек явно беше един от най-значителните владетели на имението. Имаше описание на това, как бе освободил робите си и можеше да се предположи, че е участвал в нелегалния канал, помогнал на много роби да намерят пътя към свободата. Проявил се бе като изкусен архитект и бе проектирал домовете на доста свои приятели, както и няколко магазина в Джоакуин. Беше първият, изпробвал нови методи за отглеждане на памук и за преработването на захарната тръстика в сироп и захар, но за личния му живот не можеше да се научи почти нищо.

Очевидно бе имал семейство, тъй като летописецът също се казваше Девъро, а Майкъл нямаше братя. Разбира се, авторът на тези редове можеше да е и някой негов племенник. Джоди отново се вгледа в снимката. Този мъж бе прекалено красив, за да не е бил обект на внимание от страна на дамите. Но защо ли никъде не се споменаваше за жена му?

Когато завърши проучването си, тя фотокопира страниците, в които се описваше интериорът на Уайтфрайърз, и без да се замисля, откопира и снимката на Майкъл. Преди да се прибере вкъщи, се отби в читалнята на библиотеката, за да потърси допълнителни сведения за Майкъл, но откри само няколко документа за освобождаването на робите и два-три акта за закупуване на земя. Никъде не намери свидетелство за това дали е бил женен; липсваха сведения за раждането и смъртта на Майкъл.

През следващите няколко дни Джоди имаше доста работа в Уайтфрайърз, докато открие първоначалните цветове на стаите. Часове наред много внимателно отлепяше тапетите пласт след пласт и щом стигнеше до първоначалния тапет, грижливо прерисуваше шарките му и си записваше цветовете в бележника. За да проучи състава на боите, полагани през всичките тези изминали години, тя взе парче шкурка и започна да зачиства в кръг боядисаните врати, корнизите над камините и перилата. Зачистените участъци не само че разкриваха цветовете, но и показваха последователността, с която бяха полагани боите. Джоди внимателно си отбелязваше вида на първоначалната обработка на дървото, което в някои случаи бе третирано с прозрачен безир или лак, така че едно по-неопитно око спокойно можеше и да не забележи.

Оказа се, че някога стените бяха боядисвани в разкошни цветове. В един пласт между тъмните и мрачни тонове на по-ранните дни и голите, скучни бели и кремави цветове на по-ново време, Джоди откри, че стените са греели с великолепни оттенъци на синия цвят — онова неповторимо синьо, което може да се види върху яйцето на червеношийка, на слънчевото и светложълтото, на розовото, напомнящо за игликата. Последният цвят издаваше женско присъствие, но Джоди си спомни, че освен Майкъл, през къщата бяха преминали доста други поколения и по пластовете тя не можеше да определи точно кога бяха нанесени различните цветове. Можеше да се предположи, че светлите, радостни тонове са били поръчани от неговата майка или пък може би от дъщеря му, ако се приемеше, че той е създал семейство. Необяснимо защо обаче Джоди беше уверена, че Майкъл бе живял в този дом точно когато стените му са били боядисани в най-красивите цветове.

Библиотеката представляваше най-голямото предизвикателство на тази къща. Много от полиците й бяха изпълнени с овехтели книги, купчини разписки и други документи от тридесетте години на двадесетия век. Джоди реши да остави това помещение за края, тъй като то неминуемо щеше да й отнеме повече време от останалите. Знаеше много добре, че не бива да изхвърля книгите и документите, съхранявани там, преди да ги е проучила внимателно, защото в тях можеше да открие ценна информация за къщата и нейните обитатели.

Реши през съботата да разчисти полиците, затова в същия ден облече джинси и една престилка, влезе в библиотеката и започна да оглежда пълния безпорядък. В голямата си част книгите бяха стари учебници по алгебра и геометрия, но се срещаха и ръководства по фермерство, секретарство, както и полезни съвети за домакинята. Никоя от тези книги не представляваше интерес, нито пък, доколкото й беше известно, имаха някаква колекционерска стойност, но въпреки това, тя ги подреди на купчини според годината на издаването и в зависимост от това, дали възнамеряваше да ги върне на лавиците, или да ги подари на градската библиотека. Джоди винаги беше обожавала книгите и не допускаше мисълта, че би могла да ги изхвърли.

В една картонена кутия на най-горния рафт тя откри още документи и започна да ги прехвърля при онези от тридесетте години, когато вниманието й беше привлечено от датата на един от тях: хиляда осемстотин седемдесет и втора година.

Джоди взе кутията в скута си, седна на пода и бавно извади овехтелите документи, като внимаваше да не ги разкъса. Повечето от тях представляваха разписки, написани с красив мъжки почерк. Мастилото отдавна беше добило кафяв цвят и от листовете се носеше миризма на мухлясала стара хартия, но за нея те бяха истинско съкровище, тъй като датираха от времето, когато в Уайтфрайърз бе живял Майкъл Девъро, и тя беше повече от сигурна, че са писани от неговата ръка.

На дъното на кутията откри тънка тетрадка. Когато я извади и прочете на корицата й надпис „Дневник“, сърцето й заби още по-силно. Откритието надхвърляше дори и най-смелите й надежди. Отвори дневника и видя, че страниците са изписани с рехавия почерк на Майкъл. Внимателно го затвори и го остави до стълбището, така че лесно да го намери, когато тръгнеше да си ляга. Каза си, че този дневник я интересува само дотолкова, доколкото в него можеше да намери сведения за обстановката в къщата, но сама не си повярва на това. Все пак успя да върне мислите си обратно към работата.

Както беше и предположила, проучването на къщата показа, че в първоначалния си вид тя бе много по-малка и че задното крило е било пристроено малко преди Гражданската война, когато изглеждало, че хората ще се изхранват единствено от отглеждането на памук. Библиотеката беше тъкмо в това крило и когато тя изстърга слоевете боя и грунд, под тях се показа кипарисово дърво.

Уайтфрайърз й поднасяше куп приятни изненади и Джоди все по-често се замисляше дали да не запази къщата за себе си и да я превърне в свой дом. Минаваше й през ум, че би могла да я превърне и в хотел, за да си докарва доход от него. И без това къщата беше достатъчно близо до Шрийвпорт и Кадо Лейк, така че туристи нямаше да й липсват. Напоследък й се случваше да се замисли, че все някъде трябва да пусне корени, и се питаше дали това не бе най-доброто място за тази цел.

Предишната вечер майката на Джоди се беше обадила по телефона, за да й съобщи, че още една от по-младите й братовчедки се е омъжила и, разбира се, за да й намекне отново, че всички в рода им се чудят защо тя все още не се задомява. От своя страна, Джоди й обясни, че още не е срещнала мъжа, за когото би се омъжила, но, както обикновено, майка й не я изслуша. По-големият брат на Джоди отдавна беше свил семейно гнездо, а по-малката й сестра очакваше след няколко месеца второ дете. Майка им не криеше, че се тревожи да не би дъщеря й да остане цял живот сама, а и самата Джоди, макар и да не си го признаваше, вече започна да се пита дали наистина няма да стане точно така.

Продължи да работи, докато не капна от умора, опитвайки се да не мисли за самотата си, но това старо изпитано средство за разсейване, което в миналото й вършеше добра работа, този път не даде резултат. Истината беше, че на Джоди вече й беше омръзнала самотата. По-рано беше доволна от своята независимост и се радваше всеки път, когато се местеше от една къща в друга, но сега това беше започнало да я уморява. „Дали пък Уайтфрайърз няма да се окаже нещо различно“ — помисли си тя. Дали пък нямаше да й се прииска да остане тук и да се възползва от плодовете на усилния си труд?

Най-сетне изчисти библиотеката от праха и мръсотията, трупали се от години, и подреди книгите и списанията. Постепенно бе започнала да изпитва чувство, че тази къща винаги й е принадлежала, особено откакто беше открила някои от старите тонове на стените, и тя си каза, че това е добър признак.

Когато приключи работа, тя се качи горе и пусна топлата вода, за да напълни ваната. Обикновено предпочиташе да взема душ, но сега мускулите я боляха от прекомерните движения през деня и си каза, че една гореща вана ще намали неприятните й усещания. Сложи шампоан във водата, седна във ваната, която, за щастие, скоро беше емайлирана наново, и се потопи във водата чак до брадичката си. Затвори очи, вдиша ароматизираната пара и усети как мускулите й се отпускат. Къщата сякаш също се приготвяше за нощта, за което свидетелстваха пукот и леките проскърцвания, които нарушаваха от време на време тишината в банята. Шумовете бяха някак спокойни и съвсем не излъчваха тревога. Сякаш къщата изпускаше дълбока въздишка, свиваше мускулите си и се приготвяше да бди над нея, както беше бдяла над много поколения от фамилията Девъро.

Макар и тялото й да се бе отпуснало, умът й продължаваше напрегнато да работи. Ако смяташе да се установи тук, трябваше да използва къщата така, че да й носи пари, тъй като в тази земеделска област доходите й като архитект едва ли щяха да са достатъчни, за да се издържа. И без това ипотеката, данъците и разходите по един толкова голям дом бяха значителни. Отново й хрумна мисълта да го превърне в хотел, в който да предлага нощувка и закуска, но нямаше представа какво би могло да се спечели от едно такова начинание. Финансовите рискове неминуемо щяха да са големи, но досега тя никога не се беше страхувала от подобни предизвикателства, още повече че ако нещата не се развиеха така, както очакваше, тя винаги можеше да продаде къщата и да се премести другаде.

Когато взе това решение, Джоди бавно си пое дълбоко дъх, загледа се в тавана и направи усилие да отпусне душата си. Очевидно в началото това помещение бе използвано за нещо друго, но един господ знаеше за какво. Много неща се бяха променили с времето. Модерните изобретения бяха оказали дълбоко влияние върху живота на хората. Докато Джоди си мислеше за това, мина й през ума, че всяка нова промяна беше донесла повече удобства, които обаче бяха отнели нещо друго. Сега животът течеше по-бързо и беше далеч по-сложен, отколкото през времето, когато този дом бе построен. В онези времена бе немислимо една жена да живее сама в такава плантация и да се издържа сама. За миг й се прииска да се върне назад, в спокойствието на някогашния живот.

Джоди разтри тялото си с плавни движения и почувства, че банята отпуска мускулите й. Ароматизираният шампоан я галеше и успокояваше. Бавно се потопи във ваната, докато тъмнокестенявата й коса бе заляна от водата и се разпиля около главата й. Взе шампоана и започна да разтрива косата си.

По-късно, когато вече се беше изсушила с хавлията и се бе почувствала чудесно, Джоди отиде в спалнята и седна на леглото. Дебелият й хавлиен халат беше завързан на кръста, а правата й коса блестеше от чистота. Предпочиташе да я носи къса, защото така й беше по-лесно да я поддържа, нямаше нужда да я навива, нито да я суши със сешоар. Късата прическа идеално подхождаше на ежедневието й независимо от това, че майка й и лелите я убеждаваха колко по-хубава би изглеждала с някоя и друга къдрица.

Взе намерения в библиотеката дневник и го огледа. Стори й се странно, че е толкова стар и пожълтял. Бавно прехвърли тънката тетрадка през ръцете си и се запита как ли би се чувствала, ако притежаваше талант на ясновидка и с едно докосване до дневника можеше да научи всичко за автора му, но веднага пропъди тази романтична мисъл от главата си. Отвори дневника и се зачете.

Първата страница започваше без предисловие. Изглежда, Майкъл беше водил и преди това дневник и тук просто продължаваше.

Джоди се запита коя ли е тази Сали. Дали му бе приятелка, или братовчедка? Зачете се в написаното за следващия ден.

Джоди се усмихна. Изглежда, тези редове се отнасяха за сестрите и племенниците му. Доволна беше, че се е интересувал от игрите и се е грижел за безопасността им, тъй като знаеше, че младите мъже рядко проявяват такова внимание към децата. Продължи да чете.

Джоди се усмихна. Представи си красивото му лице със загадъчна полуусмивка, представи си го също така и как се е навел и пише тези думи. Като собственик на плантация, вероятно е бил обект на особен интерес от страна на жените в енорията. В следващите няколко страници бе писал за машините, които е поправил, за това, кои полета ще остави незасети през следващата пролет и коя от кобилите си ще заплоди. На едно място сред стопанските бележки се появяваха няколко лаконични думи:

Какво ли е имал предвид? Дали е щял да й направи предложение, ако тя не е избързала със своето решение? Или пък не й го е направил, тъкмо защото Кейти е била прекалено нетърпелива като човек? Изпита желание да се разрови в този дневник и да разкрие всичките му тайни.

Следващата страница промени мнението й за кавалерското отношение на Майкъл към жените.

Джоди усети, че очите й се напълниха със сълзи. Въпреки че Майкъл очевидно беше популярна личност, тя почувства как през годините до нея достига самотата му и тази самота й бе до болка позната.

Джоди затвори дневника и го остави на нощното си шкафче. „Колко е тъжно — помисли си тя, — че Майкъл, независимо от своя чар и завидното си състояние, е бил така самотен като мен. Толкова е несправедливо. Дали накрая не бе решил да се ожени за някоя от своите познати?“ Тайно се надяваше, че това не се е случило.

Терзанията на Майкъл не бяха по-различни от нейните. Джоди свали халата си, угаси нощната лампа и се изтегна на леглото. Познаваше няколко мъже, които биха били добри съпрузи. Единият от тях дори й беше направил предложение и тя знаеше, че само с едно телефонно обаждане можеше да го докара в Джоакуин. Проблемът й обаче бе, че не обичаше никого от тези мъже. Колкото и да се опитваше да си внуши, че разумът изисква да се ожени за някой от тях, тя не смееше дори да си помисли, че би се решила на това.

Тъмнината меко бе обгърнала стаята. Отвъд прозорците проблясваха сребристите и синкави оттенъци на лунната светлина. Лек ветрец повдигна пердетата, после замря и те отново се отпуснаха с тихо шумолене. Джоди харесваше спокойствието на нощта. В нея имаше нещо магическо и чудно и й носеше отмора от реалността на светлия ден. Спомни си как някога като дете, при вида на първата звезда на небосклона, винаги си пожелаваше нещо, как се вглеждаше в луната и как се питаше какви ли приказни неща има там горе на нея. Джоди си бе останала мечтателка — никога не бе преставала да вярва, че мечтите и желанията й могат да се сбъднат. Струваше й се, че Майкъл Девъро споделяше поне част от тази нейна философия. Един мъж, стъпил здраво на земята, едва ли би мечтал за необикновена жена, при наличието на няколко енории подходящи, макар и съвсем обикновени жени, сред които е можел да направи своя избор.

Легна на една страна и затвори очи. Впрочем, какво значение имаше всичко това? Майкъл Девъро отдавна спеше в гробището на църковния двор заедно с останалите членове на своята фамилия и близо цял век не беше сънувал сънищата си, нито си беше пожелавал нещо при появата на първата звезда. Какъв смисъл имаше да лежи будна и да мисли за него?

Ала колкото и логична да бе в преценките си за нещата, Джоди не можеше да прогони Майкъл от мислите си. Вероятно той беше спал в тази стая, може би се бе родил тук и нищо чудно да бе умрял пак в нея. Това не я смущаваше. За Джоди смъртта не беше наситена с призраци. Приятно й беше да си мисли как животът е идвал в тази къща и как си е отивал от нея. Седна на леглото и огледа стаята. Как ли са били подредени мебелите? Тя имаше съвсем малко свои мебели и стаята изглеждаше съвсем гола под оскъдната светлина на луната.

Помисли си за килера, който беше пристроен към банята, и се запита дали стаята, в която сега се намираше, първоначално не е била по-дълга и дали пространството за банята и килера не е било отнето от прилежащата им стая. Докато не вдигнеше подовото покритие, трудно можеше да каже дали е така или не. Дъските и гредите на пода щяха да покажат къде първоначално са били стените. Дали леглото му се бе намирало някъде около мястото, където сега бе нейното, или го беше разположил край някоя от другите стени? И без това стаята бе толкова голяма, че е могъл да го постави по най-различни начини.

Джоди почувства, че я обзема неспокойство, стана, отиде до прозореца и се загледа навън към реката Петит Къър. Посребрена от лунната светлина, тя течеше лениво покрай Уайтфрайърз. При тази гледка душата на Джоди се отпусна. Полъхът на вятъра докосна лицето и разпиля косите й, както преди малко беше сторил с пердетата. Джоди пое дълбоко свежия въздух и въздъхна. Къде ли беше нейният неповторим мъж, онзи, когото би могла да обича, без да мисли за никой друг?

— Надявам се, че си намерил своята жена, Майкъл — прошепна тя. — Ако е така, може би и за мен все още има някаква надежда.

Нощният вятър погали страните й, Джоди се върна при леглото и отново си легна.