"Незабравимо време" - читать интересную книгу автора (Крейн Елизабет)

Втора глава

— Първоначално си мислех да открия хотел — възбудено обясняваше Джоди на приятелката си, — но ето че ми хрумна една наистина великолепна идея. Енджи, представи си следното. Какво би казала, ако положа основите на едно историческо селище като онова в Уилямсбърг, щата Вирджиния?

— Селище ли?

— Бих могла да започна с нещо по-малко. Ако да кажем, реставрирам Уайтфрайърз в първоначалния му вид, заедно с мебелировката, бих могла да поискам държавен или федерален заем с ниска лихва или да се обърна за субсидия към някоя фондация, проявяваща интерес към запазването на историческите сгради. Мога да наема занаятчии от областта, които да работят тук и да показват как се правят юргани, как се подковават коне и още куп други неща.

— Не бих искала да те обезсърчавам, но ми се ще да те попитам защо хората от Джоакуин ще трябва да идват тук, за да гледат как някой прави юргани, след като повечето от тях сами се занимават с това нещо?

— Но аз имам предвид нещо много по-голямо от територията на Джоакуин. Говоря за туризъм. От една страна, сме близо до Шрийвпорт, но от друга — сме и достатъчно отдалечени в дълбоката провинция, така че атмосферата тук е твърде екзотична.

— Но Уайтфрайърз е една-единствена сграда, а ти говориш за цяло село.

— Аз притежавам десет акра земя. Мога да купя още стари сгради от областта и да ги преместя тук. Естествено, отначало нещата ще се развиват бавно, но малко по малко това може да се превърне в голяма туристическа атракция. Е, може би никога няма да стане чак такава както в Уилямсбърг, но знае ли човек? Струва ми се, че такова нещо няма в целия Юг.

— И аз не съм чувала за подобно нещо — отвърна Енджи, отпи от ледения чай и замислено огледа стаята. — Знаеш ли, тук може и да успееш да постигнеш нещо.

— Мисля си как бих могла да се издържам, ако остана да живея тук. Не са много хората в този град, които биха се нуждали от услугите на архитект, но на мен много ми се иска да живея тук. Ти как мислиш, хората ще приемат ли проекта ми, или ще му се противопоставят?

— Кой да ти каже? Тук хората не си падат много по промените, но това някак си изглежда като връщане към добрите стари времена. Може пък и да им хареса.

— Смятам да направя опит — усмихна се Джоди, погледна стаята и в съзнанието си я видя такава, каквато искаше да я направи. — Най-малкото трябва да опитам. Решила съм да възстановя къщата във вида й от периода на Гражданската война. От една страна, хората свързват тази война най-вече с Юга, а, от друга — повечето от тях изобщо не подозират за френското си потекло. Освен това Гражданската война е добре документирана и ще бъде лесно да се проучи.

— Кога започваш?

— Още сега — щастливо въздъхна Джоди. — Следобед смятам да проуча как бих могла да осъществя финансирането на проекта. Ако нещата се развият в моя полза, може, е края на краищата, да успея да задържа Уайтфрайърз.

Финансовите средства, за които Джоди подаде молба, бяха одобрени по-бързо, отколкото тя се бе надявала, а освен това получи и доста щедра парична помощ от група местни бизнесмени, които бяха склонни да застанат зад всичко, което можеше да докара туристи и пари в Джоакуин. Беше започнала едва от няколко седмици, но вече беше приключила с боядисването на някои от стаите на първия етаж и беше изпратила образци от някогашните тапети до една компания в Ню Йорк, специализирана в производството на антикварни тапети. Уайтфрайърз бе грейнал с новите си цветове и Джоди си помисли, че къщата наистина изглежда изпълнена със слънчева светлина.

С напредването на лятото тя започна да търси и мебели, подобни на онези, с които вероятно беше обзаведена къщата през периода на Гражданската война. Из градчето вече се бе разнесла мълвата за начинанието й и тя получи обаждания от няколко места. Едното от тях я отведе в една от най-старите къщи на града.

Вратата й отвори възрастна жена, която се подпираше на бастун и я покани да влезе. Джоди се огледа с интерес — рядко беше виждала толкова много антикварни вещи в частен дом.

— Запазила съм всичко от времето на баба ми и дядо ми — каза госпожица Нестън. Макар и да бе прегракнал от възрастта, гласът й издаваше гордостта от този факт. — Виждате ли този шкаф ей там? Прадядо ми го е докарал от Франция, когато е дошъл в Луизиана още като момче. Това е най-старият от мебелите ми.

— Великолепен е — възкликна Джоди и последва старицата в задния салон. — Никога досега не съм виждала такава чудесна колекция.

Госпожица Нестън се засмя.

— Никога не съм я считала за колекция. Това са си просто мебели — каза тя и бавно се отпусна на един стол. — Чух за това, което планирате да направите с Уайтфрайърз. Идеята ми допада. Срамно е, че никой от по-младите ми съграждани не се бе сетил за такова нещо.

— Възнамерявам да наема всички местни занаятчии или поне онези, които успея да открия.

— Ех, да можех и аз самата да се включа в начинанието ви! Жалко, че съм толкова стара за това.

Госпожица Нестън се разсмя, сякаш думите й бяха шега.

Джоди се усмихна.

— Трябват ми всякакви съвети, които биха могли да ми помогнат.

— Трябва ви нещо повече от това. Трябват ви мебели — поправи я госпожица Нестън и с широк жест посочи стаята. — И вие седите на тях.

— Не ви разбирам.

— По-голямата част от мебелите в тази стая са от Уайтфрайърз.

Очите на Джоди се разшириха от учудване и се насочиха към мраморните маси и тапицираните с плюш столове.

— Така ли?

— Когато Бенджамин Девъро почина, накарах племенника ми да изкупи колкото може повече от мебелите му. Той вдигна врява, каза, че не са ми необходими никакви мебели повече, но все пак свърши работа.

— Просто не мога да повярвам. Наистина ли са били на Уайтфрайърз?

Джоди се опитваше да определи дали мебелите бяха достатъчно стари, че да са от времето на Гражданската война.

— Точно така е. Дори мога да ви кажа как бяха разположени, тъй като моето семейство беше близко с фамилията Девъро и аз често ходех в дома им. Столът, на който седите, беше в задния салон, при прозорците, които гледат на изток. Останалите столове от този тип също бяха там, както и поставката за саксии и онази полица, ей там, която винаги бе отрупана с всевъзможни дрънкулки. Мраморните маси бяха в предния салон, а писалището беше в кабинета, до една от вътрешните стени близо до вратата.

Джоди си спомни какво пишеше в дневника и едва сега разбра откъде й беше познато името Нестън. Нетърпеливата млада Кейти, която вероятно бе ухажвана от Майкъл Девъро, се бе оженила за някой си Едуин Нестън.

— Стигнах до такава възраст, в която вече не мога да живея сама. През октомври ставам на осемдесет и пет години. Трябва да направя нещо за вещите, които притежавам, тъй като от следващия месец ще се преместя да живея при най-малката ми племенница. Големият ми племенник си прави сметка да ги разпродаде, но аз не съм съгласна с това. Нямам нужда от тези пари и затова реших да дам мебелите на вас.

— На мен ли?

— Всъщност на Уайтфрайърз. Не мога да си представя, че ще бъдат разпродадени на хиляди места. Тези мебели са едно цяло — въздъхна тя и втренчи ревматичните си сини очи в Джоди. — Искам само да ми обещаете едно нещо. Ако не успеете с Уайтфрайърз, искам да ги подарите на някой музей, където всички ще могат да им се радват.

— Съгласна съм. Можем да съставим договор, в който да впишем това условие.

Госпожица Нестън кимна.

— Чудесно. Щом се преместя в къщата на племенницата ми, ще поръчам да ви ги доставят.

— Благодаря ви — промълви Джоди, която просто не можеше да намери думи. — Нямате представа колко много означава това за мен. Няма ли обаче да ви липсват тези вещи? Няма ли поне да си вземете най-любимите от тях?

— Ще взема големия сандък на прадядо ми, спалнята и още някои неща, които имат емоционална стойност за мен, но не мога да напълня къщата на племенницата ми със старите си мебели — тя замълча и се замисли за нещо. — На най-горната лавица на библиотеката има и една Библия. Не е лошо да вземете и нея, за да не се изгуби.

— Да не би да е фамилната Библия на семейство Девъро?

Джоди усети как пулсът й се ускори.

— Точно така.

Тя отиде до библиотеката и отвори стъклената й вратичка. Тежкият мирис на стари книги нахлу в ноздрите й. Този аромат предизвикваше у нея носталгия и я връщаше към някакви отминали времена. Библията беше доста голяма и когато я взе от полицата, установи, че е още по-тежка, отколкото очакваше. Притисна я до гърдите си, сякаш притискаше бебе.

— Нямам думи да ви обясня колко много означава това за мен. Развълнувана съм до дъното на душата си.

Госпожица Нестън махна с ръка.

— Глупости. Аз просто действам по разум. Онова, с което сте се захванали, говори, че ще се отнасяте грижливо с моите вещи. Затова ви се и обадих.

Старицата сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Джоди хвана ръката й, за да я успокои, и каза:

— Ще ги пазя, обещавам ви. Освен това ще поръчам да съставят договор, с който да се гарантира, че ако с мен се случи нещо, мебелите ще бъдат изпратени в музей и там ще бъдат изложени в комплект.

— Благодаря ви.

Джоди внезапно осъзна, че колкото тя беше благодарна, че получава мебелите, толкова и госпожица Нестън беше удовлетворена от това, че е намерила дом за скъпоценното си съкровище.

Когато седна в колата си, Джоди сложи Библията в скута си и благоговейно погали старата й кожена подвързия. Внимателно я отвори на страницата, където се вписваше всяко раждане, смърт и бракосъчетание във фамилията.

Бележките бяха правени от различни хора и с различни мастила, някои от които бяха почти напълно избледнели.

Люсиен се бе оженил за жена, чието първо име бе Дороти, но последното вече не се четеше. След две години им се бе родило първото от няколкото деца, които бяха имали, беше момче и се казваше Антоан. Антоан се бе оженил за Силина, но тя бе умряла при раждане заедно с детето, след което той се бе оженил за Джули, която бе майката на Майкъл.

Джоди прокара пръсти върху името на Майкъл, написано с едрия четлив почерк на явно гордия баща. На трети ноември хиляда осемстотин четиридесет и втора година Майкъл е бил новородено бебе в Уайтфрайърз. Датата правеше това време да изглежда необозримо далеч в миналото, но Джоди до такава степен бе заживяла с мисълта за Майкъл, че имаше моменти, когато го възприемаше като свой съвременник.

Изчете списъка с рождените дати на децата на Антоан и Джули до там, където трябваше да бъде вписана сватбата на Майкъл. Джоди наистина прочете името му, но мястото до него беше зацапано и нечетливо и колкото и да се мъчеше, нищо не успя да разчете. Прегледа целия списък, но не намери името на жената при рождените дати на децата им, нито пък намери бележка за смъртта й. Направи й впечатление, че смъртта на Майкъл също не беше вписана, но същото важеше и за баба му. Джоди си помисли, че опечалените деца или не бяха имали сили да напишат тези дати, или бяха решили, че никога няма да ги забравят.

Затвори книгата и потегли. С Библията до себе си тя изпита увереност, че начинанието й наистина ще потръгне и ще се увенчае с успех.

Когато пристигна в Уайтфрайърз, Джоди прибра Библията на сигурно място в стаята си и излезе навън. Денят беше слънчев, но не особено горещ и на сянка бе приятно. Уайтфрайърз беше така разположен, че въздушните течения постоянно го облъхваха. Джоди прекоси двора и се опита да си представи как ще изглежда бъдещото й селище.

Зад редица стари олеандри, встрани от централната сграда, имаше дървени бараки. През последните няколко седмици Джоди често бе влизала в тях, но сега ги разгледа с по-други очи и си представи как в тях ще работят занаятчиите. По всяка вероятност тези бараки бяха строени за жилища на робите и олеандрите бяха посадени, за да ги закриват от къщата. Дълго време необитавани и оставени без поддръжка, повечето бараки бяха в лошо състояние, а няколко от тях и в съвсем окаян вид.

Джоди си отбеляза кои могат да бъдат възстановени и кои не. Повечето можеха да бъдат ремонтирани и това можеше да стане с материалите от онези, които трябваше да се разрушат. В повечето бараки имаше само по едно помещение, а към някои от тях беше пристроен навес, използван като допълнително място за спане. На Джоди й докривя, като си помисли, че цели семейства бяха живели в такива малки домове и бяха принадлежали на един господар. Робството винаги я бе отвращавало.

Една от бараките, малко по-настрана от останалите, беше в по-добро състояние. За разлика от повечето други, тя имаше дървен под и малък прозорец на южната стена, независимо че нямаше стъкло, а беше закован с дъски. Веднъж вече се беше опитала да надникне отвън, за да види какво има вътре, но не беше успяла. Внимателно прекрачи прага и изчака, докато очите й привикнаха към тъмнината.

Както в останалите бараки и тук имаше място само за легло, стол и маса. Джоди разгледа отблизо камината, която бе единственото отоплително тяло, и се запита как ли обитателите на бараката са преживявали зимата. Наистина в Луизиана климатът беше сравнително мек, но все пак на няколко пъти през зимата температурите падаха под нулата.

В един ъгъл се виждаха останки от стол, а по ниските дървени колони висяха сухи треви, вероятно билки или подправки, използвани за готвене или лечителство. Внезапно вниманието на Джоди беше привлечено от някакви стари рисунки по стените.

Тези драсканици бяха различни от онова, което беше открила в къщата, и очевидно бяха направени преди много години, тъй като почти се бяха заличили под дебелия слой патина и поради износването на стените. Когато ги разгледа по-внимателно, Джоди установи, че не са стенни шарки, а по-скоро груби рисунки на непознати за нея животни и растения, допълнени с някакви неразбираеми символи. Колкото по-отблизо се вглеждаше в тях, толкова по-странни и смущаващи рисунки откриваше. След като ги разглежда няколко минути, опитвайки се да проумее нещо, тя се осмели да ги докосне с пръст и установи, че са направени чрез обгаряне на дървото. Който и да ги беше рисувал, очевидно беше държал да останат за вечни времена.

Дори и непосветеното око можеше да забележи, че рисунките не бяха просто за украса. Независимо от недодяланите си форми, животните се зъбеха и изглеждаха извънредно свирепи, а странните символи завършваха с остри върхове и имаха назъбени ръбове. Това силно напомни на Джоди уловките на вуду, които беше видяла веднъж в Ню Орлиънс.

Изведнъж бараката като че ли стана твърде тясна и задушна. Тя излезе на слънце и разтри ръце. Мина известно време, докато слънцето я стопли. За миг се загледа в бараката. Досега през живота си не беше изпитвала подобно усещане.

Реши, че бараките, и особено тази, могат да почакат известно време, тъй като преди всичко трябваше да съсредоточи усилията си над къщата, и се забърза към нея.

Обхваната от нов ентусиазъм, Джоди отиде в библиотеката и се зае с рафтовете. Боята се поддаде сравнително лесно и тя със задоволство установи, че под нея се показа кипарисово дърво.

Когато дойде време за вечеря, тя спря колкото да изяде набързо направения си сандвич и да види новините по телевизията, след което отново продължи работата си. Тази стая й харесваше и вече имаше представа как ще я обзаведе. Щеше да сложи голямо дъбово писалище и лампи със зелени абажури. Помисли си, че най-добре ще подхождат бледо сини пердета, тъй като стените бяха от естествено дърво в малко по-убит тон, отколкото в другите стаи.

Докато се преместваше от вътрешната стена към тази, на която беше камината, забеляза нещо странно. Тази стена беше разчупена от къс вестибюл, водещ към гостната стая. Досега Джоди бе смятала, че този вестибюл покрива дължината на двете камини, изградени с допрени гърбове, но сега разбра, че той е по-дълъг от тях.

Този факт събуди любопитството й. Той можеше да се дължи на обстоятелството, че първоначално библиотеката е била в старото крило и онзи, който бе направил пристройката, не бе разбирал от архитектура, но тя моментално отхвърли тази възможност, тъй като във всяко друго отношение крилото беше изпълнено отлично и идеално се съчетаваше с по-старите стаи.

Джоди отиде в гостната стая и проучи стената откъм същия ъгъл. Нямаше килер, нито пък ниша, където евентуално е могло да има бюфет. Свали тапетите и под тях се подадоха голи, еднакво стари дъски. Нямаше съмнение, че след като къщата бе изградена, не беше добавяна никаква стена.

Върна се в библиотеката и огледа по-внимателно рафтовете. Дървеният им материал напълно съответстваше на онзи от стената, която беше оголила преди малко.

Застанала на прага, Джоди измери отсечката. Губеше се почти метър и половина. Беше сигурна, че няма строител, който би пожертвал метър и половина от някоя стая заради грешка в проекта. Почука по стената, но дървеният материал беше твърде дебел, за да се разбере дали под него има кухо пространство или не.

Джоди никога не се беше сблъсквала с подобна мистерия. В ума й нахлуха представи за тайни помещения. Помисли си, че това можеше да е било тайна стая, използвана за скривалище на роби при прехвърлянето им по нелегалния канал!

Вълнението й бързо нарастваше. Тя си припомни догадките в историята на енорията, че Майкъл Девъро е участвал в нелегалната организация за освобождаване на роби. Ако тук наистина имаше скривалище, Уайтфрайърз щеше да се превърне в уникална атракция. Но къде ли бе вратата?

Джоди излезе навън и огледа дали няма да намери таен вход. Дори взе фенерче и пропълзя под основите на къщата, за да потърси скрит капак, ала намери само паяжини. Скоро стана съвсем тъмно, така че тя се отказа от търсенето и се прибра вътре.

Върна се отново при загадъчната стена, като я опипваше сантиметър по сантиметър и търсеше нещо, което да й подскаже как да проникне през нея. Никоя от плоскостите не се поддаваше на натиска й и никъде не можа да открие тайна брава. Най-сетне се отпусна на пода, за да отдъхне. Възможно бе и да греши. Гостната стая някога бе завършвала на задната стена на къщата и, в края на краищата, не бе невъзможно новото крило да е било пристроено не по най-добрия, а по най-лесния начин.

Камината беше вградена между рафтовете на библиотеката и за разлика от останалите камини в къщата, рамката й беше от дървен материал. Джоди вече бе отстранила достатъчна площ от боята й и бе установила, че е направена не от кипарис, а от орехово дърво, но не се беше замислила върху това. Беше си казала, че може да е била купена преди монтирането на рафтовете, или да е била избрана заради дърворезбата й независимо от това, че не е подхождала на обстановката в стаята. Някой, и вероятно това бяха вандалите, бяха запалили прекалено голям огън в нея и външната й част беше почерняла от дебел слой сажди. Джоди отложи почистването му за по-късно и отново опипа всички рафтове, като някои от тях дори раздруса с надеждата, че ще задейства механизма на скритата врата, но, както преди, усилията й останаха безрезултатни.

Имаше и още един начин, но тя го пазеше като краен вариант. Можеше да пробие стената откъм гостната стая, тъй като тя щеше да бъде облицована с тапети и никой нямаше да разбере, че е имало дупка, но никак не й се искаше да поврежда къщата по такъв начин. Само за миг да можеше да погледне там, вътре, само един поглед да можеше да хвърли и веднага щеше да е в състояние да каже дали там наистина има тайна стая, или допълнителното пространство е просто грешка на строителя.

Отново се върна към стените и започна да размишлява по какъв други начин би могла да установи какво има в това пространство. Когато вече се измори дотолкова, че не можеше повече да работи, стигна до решението да пробие стената, преди да я облицова с тапета, тъй като нищо друго не успя да измисли.

После се изкъпа, седна на леглото си и отново извади дневника на Майкъл. Отвори го на страницата, до която беше стигнала, и се зачете.

Джоди отчаяно поклати глава. Колко ли глупава трябва да е била, след като го бе забелязал, без да я познава отблизо? Нима обаче този човек никога не бе чувал за генетика? Внезапно си даде сметка, че по онова време може и да не е знаел какво са гени, но дори и да е знаел, генетичното влияние върху интелигентността тогава още не е било известно. Все пак Джоди реши, че това не го оправдава. Та кой мъж би взел жена, която не е способна да води поне един що-годе приятен разговор? „А може би това не е било толкова важно за браковете по онова време“ — помисли си тя.

„Много дълъг път сме изминали“ — каза си Джоди. Може пък тази Ема да е представлявала интерес с нещо повече от способността да се води приятен разговор. Например със земята и богатството си. Сега, когато разполагаше със семейната Библия, Джоди узна, че въпросната Клодия, за която той споменаваше, беше по-голямата от двете му сестри, но какво й е влизало на нея в работата дали той ще се ожени или не? Толкова ли важно е било за сина и наследника да се ожени и на свой ред да създаде свой наследник? Изглеждаше, че наистина е било така.

Следващите няколко страници бяха изпълнени с плановете на Майкъл за ремонт на конюшнята и с отвращението му от политиката на Реконструкцията.

Джоди остави дневника. Не й беше минало през ума, че този дневник бе писан само шест години след края на Гражданската война. От всичко онова, което беше прочела в разни исторически книги и романи, беше стигнала до заключението, че по онова време в Юга е царяла невероятна бъркотия, сред която са плували политически авантюристи и всевъзможни измамници. От дневника на Майкъл обаче тя си вадеше заключението, че той пет пари не е давал за войната, както и за местната политика. Чудно тогава защо Уайтфрайърз не бе изгорен от войските на янките?

Джоди предположи, че са го пропуснали, тъй като не се е случил на пътя им. Макар и сега да не бе далеч от съвременните междущатски автомагистрали, изглежда, по време на войната имението е било доста отдалечено от главните пътища. Джоди не бе чувала по тези места да са се водили битки, а и през Уайтфрайърз едва ли бе минавал път, който една армия би избрала, за да се придвижи от Шрийвпорт до Ню Йорк, нито пък Петит Къър е била достатъчно голяма река, че да е представлявала интерес за настъпващата армия. Очевидно Уайтфрайърз е бил спасен по волята на съдбата.

А дали Майкъл изобщо бе служил в армията? Джоди направи сметка, че е бил само на осемнадесет години, когато войната бе започнала, но тя знаеше, че в нея бяха взели участие и по-млади момчета от него. Опита се да си представи мъжа от дагеротипната фотография в сива униформа и с прелитащи покрай него гюлета, но не успя. Никак не й приличаше на войник. Войната никак не се връзваше с приятната му усмивка. Вероятно обитателите на Уайтфрайърз, както и къщата им, бяха останали далеч от военните действия. Тази мисъл й допадна, тъй като беше в съзвучие с възгледите й за робството и с предположението, че в къщата е имало скривалище за нелегално прехвърляне на избягали роби на север. Нямаше съмнение, че ако Майкъл бе част от нелегалния канал, той не би се бил за каузата на робството.

Отвори дневника на следващата дата.

Джоди не успя да потисне усмивката си при мисълта за старата госпожица Нестън, с която се беше запознала. Тя, изглежда, беше наследила нещо от енергичността, а може би и от припрения нрав на Кейти. Племенникът й, който бе недоволствал от покупките й на стари мебели, като че ли доста приличаше на онези Нестън, които Майкъл познаваше.

На същата страница пишеше.

Значи войната все пак беше засегнала приятелите му. Може би Джоди твърде прибързано беше решила, че Майкъл не бе участвал в нея, а може и да се бе сражавал на страната на Севера, поради което и Уайтфрайърз да е бил пощаден.

През следващите няколко седмици Майкъл беше вписвал само новородените жребчета и бе изброил нивите си, както и културите, с които ги беше засял. Но ето, че Джоди попадна на нещо, от което сърцето й лудо заби.

Лаконичните изречения говореха повече от съдържанието. Очевидно Майкъл не бе радостен от това, че се бе сгодил.

Джоди забеляза, че все още не се споменаваше нищо за чувствата на Майк към неговата избраница, но този въпрос се появи на следващата страница.

Джоди се намръщи. Какво ли означаваше това? Дали Ема се бе скарала с Майкъл за това, че бе направил услуга на някого? „Обилни сълзи“ изглеждаше странен израз, по отношение на една годеница. Тя затвори дневника. Изпита чувството, че е нахлула в личния свят на Майкъл, но после безмълвно се укори за тази глупава мисъл. Та как би могла да се бърка в живота на мъж, който повече от половин век лежеше в гроба?

Въпреки това изпита странно безпокойство и последните редове от дневника се запечатаха в съзнанието й.