"Незабравимо време" - читать интересную книгу автора (Крейн Елизабет)

Трета глава

Месец по-късно стената на библиотеката все още не беше разкрила тайната си, а и Джоди нямаше смелостта да направи отвор в стената на гостната стая, за да види какво има вътре. Тя отдавна беше прочела дневника на Майкъл, но така и не научи дали се бе оженил за Ема.

На няколко страниците от дневника подробно беше описвал партитата, на които се беше виждал с Ема, споменаваше и за някаква мистериозна „тя“, но не посочваше името й и коментарите му за нея бяха сдържани и предпазливи. Дневникът внезапно прекъсваше в навечерието на сватбата с Ема. Любопитството на Джоди беше изострено до крайност, но така и не можеше да намери отговор на въпроса дали Майкъл се бе оженил за Ема, както следваше да се очаква. Този въпрос беше изтласкал на заден план и интереса й към тайната стая, ако тя въобще съществуваше.

Джоди беше писала на няколко занаятчийски организации в Джоакуин с поканата да вземат отношение към едно евентуално участие в проектираното от нея селище. Няколко от тях почти веднага й отговориха положително.

„При последното събрание на Дружеството на неуморните юрганджии прочетох вашето предложение и всички се отзоваха с ентусиазъм — прочете в един от отговорите. — Един от нашите членове предложи да се направи и малък магазин за продажба на произведенията ни. Вие приемате ли това предложение?“

Джоди с облекчение се усмихна. Беше се опасявала, че никой няма да сподели желанието й да осъществи това начинание. Магазин за произведенията на занаятчиите би било нещо великолепно. Тя бързо провери възможните места за установяването му. Нямаше да е в къщата. В никакъв случай не биваше да се отделя помещение в Уайтфрайърз за търговия, независимо че парите биха помогнали за построяването на селището.

Оборите бяха прекалено големи. През зимата на хората там щеше да им е твърде студено, за да имат желание да правят покупки. Освен това тя беше решила да купи коне за конюшнята и млечни крави за другия обор. Искаше Уайтфрайърз да добие максимално автентичен вид.

Джоди беше открила една дървена къщичка недалеч от Джоакуин, чийто собственик някога я беше използвал за плевня и сега беше склонен да я продаде. От своя страна, местното историческо дружество заяви готовността си да й помогне да пренесат дървените трупи и да монтират отново къщата на територията на Уайтфрайърз веднага щом тя намереше пари и решеше къде да я разположи. Тази къща можеше да се окаже подходяща за магазин.

От друга страна, Джоди не искаше да прекалява. Трябваше да действа по-консервативно, иначе имаше опасност да изгуби всичко.

Явно бараките зад къщата бяха единствената възможност и най-вече онази от тях, която беше малко встрани от останалите. Щеше да е идеална за магазин, защото беше скрита от къщата и щеше да е най-близо до мястото, където щяха да работят занаятчиите.

Джоди отиде в библиотеката и седна на писалището, за да отговори на писмото. Всичко се развиваше неочаквано бързо и гладко и тя си каза, че може да открие селището още в Деня на благодарността, стига само останалата част от тапетите да пристигнеше скоро.

Огледа замислено заобикалящите я стени. Когато беше започнала да възстановява тази стая, още не й беше хрумнала идеята да запази къщата за себе си и фактически да я възстанови до първоначалния й вид. Електрическата инсталация на цялата къща беше правена преди няколко десетилетия, но тази модернизация можеше да не пречи на автентичността й, стига само да не се използваше, докато туристите бяха в къщата. Вече беше намерила заместители на електрическите лампи и осветителните тела, включително няколко истински копия на полилеи със свещи и няколко газени лампи, приспособени да работят на електричество. Стенните ключове и контактите можеха да се скрият, а телефонът да се откачи и да се прибере в някое чекмедже. Електрическите крушки щяха да отидат в някой килер и да ги запази за следващата къща, която щеше да възстанови (ако изобщо пак се захванеше с такова нещо), или пък можеше да ги продаде и да си възстанови част от парите за старите осветителни тела.

Джоди беше изстъргала натрупаната с годините боя от лавиците за книги и ги беше възстановила в естествения им цвят. Сега вече помещението беше в първоначалния си вид, тъй като и стените бяха боядисани в цветовете, които беше установила, че са от времето на строежа на къщата. Лавиците все още не бяха изпълнени с книги, но почти всеки ден тя получаваше предложения за книги, които гниеха по разни тавани или се предлагаха на безценица при продажби на имоти.

Джоди се наведе над бележника си дълбоко, съсредоточена. Искаше да поддържа възможно по-силен интерес у всички и един от начините за това беше незабавният отговор на всяко тяхно писмо.

Чу слаб пукот от отсрещната страна на стаята и бързо вдигна очи. Стените изглеждаха по-тъмни и тя остана с впечатлението, че дъбовият под е покрит с черги. През отворените прозорци нахлуваше уханието на рози и глициния.

Временната картина изчезна също така бързо, както се бе появила. Светът отново беше застанал на мястото си. Стените бяха светли, а подът — гол. Прозорците бяха затворени, за да я предпазят от първия студен пристъп на сезона.

Заинтригувана, Джоди стана и отиде до прозореца. Отвън видя стъблата на розите и големия ствол на глицинията. Есента беше обрулила листата от клоните и ги беше насипала като златен килим по земята. Глицинията не беше цъфтяла от пролетта, а розите бяха дали последните си цветове към края на лятото. Тя докосна с ръка грапавото стъкло на прозореца. Дори и всичко да беше разцъфнало, тя едва ли би могла да усети уханието на цветята през затворените прозорци.

Телефонът иззвъня и Джоди подскочи. Когато вдигна слушалката, разбра, че е Енджи.

— Добре съм — отвърна тя на въпроса на Енджи. — Само че току-що стана нещо странно.

— И какво беше то?

— Няма да ми повярваш, но за миг ми замириса на рози и глициния — засмя се Джоди.

— Да не би да страдаш от мигрена? Чувала съм, че някои хора усещат странни миризми непосредствено преди пристъп.

— Не, аз рядко имам главоболие. Няма нищо. Сигурно е от пренапрежението. Какво става с теб?

— Нищо особено. Мислех си, че ако довечера си свободна, можем да отидем на кино. Дават онзи новия трилър с Мел Гибсън. Прожекцията е в седем часа.

— Чудесна идея. Ще дойда да те взема с колата. Имам да ти разказвам куп неща. Юрганджийките горят от нетърпение да започнат работа, а научих и за един мъж, който прави свещи от пчелен восък.

— О’кей. Ще се видим в седем.

Джоди затвори телефона и довърши писмото си до дружеството на юрганджийките. След като го запечата в плик, тя се обади на местния водопроводчик. Нямаше намерение да прави много промени, но обществените тоалетни бяха нещо абсолютно задължително.

— Мога да дойда утре — каза мъжът.

— Мисля да ги разположа в бараката, която е най-близо до къщата. Какво по-централно място от това? Тази барака е малко по-голяма от останалите и лесно ще може да се разпредели.

Човекът се съгласи да дойде рано сутринта и да огледа какво трябва да се направи. Джоди затвори телефона, взе настолния календар и преброи седмиците до Деня на благодарността. Ако работеше упорито, можеше и да успее да завърши навреме. Този празник щеше да бъде особено подходящ за откриването на селището. Можеше да пусне резервации за голямо пиршество по случай Деня на благодарността с всевъзможни ястия, които са се сервирали в Уайтфрайърз през деветнадесети век.

Качи се на горния етаж и си облече работните дрехи. Вършеше сама по-голямата част от работата. След като къщата беше вече изчистена, сега беше ред на бараките. Понеже имаше страх от височините, тя бе наела няколко мъже да препокрият жилищата на робите и те щяха да пристигнат всеки момент.

С изключение на първата барака, която беше по-голяма, всички останали бяха горе-долу еднакви.

Джоди отиде при онази, която беше встрани от останалите, и надникна през вратата. Защо ли беше отделена от другите? Недодяланото й изпълнение показваше, че е принадлежала на някой от робите. Дали пък не бе предназначена за някой доверен прислужник? Прекрачи прага като хипнотизирана. В бараката беше по-хладно, отколкото навън. Усети, че няма желание да влиза по-навътре.

— Ей, лейди! Вие ли сте госпожица Фарнел? — извика мъжки глас зад гърба й.

Джоди подскочи от изненада, но бързо се овладя, доволна, че си е намерила повод да излезе навън.

— Да. А вие трябва да се Орвил Уилсън.

— Да. Готови сме да започнем с момчетата, стига да ни покажете коя да бъде първата барака.

— Започнете ей от онази — каза тя, като посочи далечния край на редицата бараки. — Утре ще дойде и водопроводчикът.

— О’кей.

С театрален жест той посочи на хората си бараката, от която Джоди му бе казала да започнат. Няколко младежа се изсипаха от пикапите, мъкнейки на гръб материали.

— Ако ви дотрябвам, ще съм в една от бараките — каза тя. — Много време ли ще ви отнеме, как мислите?

Орвил огледа двойната редица бараки и поглади брадата си.

— Не са много големи. Както гледам, ще правим по една на ден, може би и по две, стига мертеците да са здрави.

— Добре.

Джоди отиде в къщата, за да си вземе нещата за чистене, и се върна в самотната барака, за да не пречи на работниците. Беше решила да не се поддава на уплахата, обзела я преди малко.

Подът беше покрит с мърсотия, трупана в продължение на повече от един век, но дъските бяха здрави. Тя потопи четката във ведрото със сапунена вода и се зае със стените. Паяжините и прахът падаха лесно, но колкото по-силно търкаше, толкова по-ясни ставаха символите и картините.

Изтощена, Джоди се отдръпна и огледа стените, които беше почистила. Вместо първоначалната хаотичност, сега картините й се сториха подредени така, че сякаш разказваха някаква история. Недодяланите фигури на жени и мъже преследваха животни и събираха листа. В центъра на задната стена беше изрисуван огън, заобиколен от мъже, а в кръга на мъжете, около пламъците, танцуваха жени, една от които бе по-висока от другите.

Изведнъж въздухът в бараката стана тежък и я задуши. Джоди бързо изскочи навън и се сви в кръста, за да си поеме по-дълбоко дъх. За миг й се стори, че ще припадне. Надяваше се, че не е нещо сериозно, тъй като и без това програмата й беше достатъчно претоварена, за да си позволи да боледува.

За нейна изненада работниците почти бяха свършили с покрива на първата барака. Тя погледна към слънцето. Колко ли време беше прекарала в бараката?

Леко дезориентирана, но не и уплашена, Джоди се върна в бараката. Не знаеше какво точно й бе станало, ако изобщо й бе станало нещо, но беше сигурна, че още не е свършила работата си вътре. За миг остана неподвижна в центъра на помещението, в очакване да се случи нещо, но нищо не стана, а и какво ли можеше да стане — даде си кураж самата тя. В края на краищата, това не беше нищо повече от една чудновато изографисана и запустяла барака. Джоди не беше суеверна и нямаше никакво намерение да става такава сега. След като няколко минути изучава вътрешността на бараката, най-накрая реши, че стените трябва да се боядисат с дебел пласт боя. Отиде в къщата и порови сред кутиите, докато намери една, която беше почти пълна. Не беше мислила да боядисва бараките отвътре, но с тази щеше да направи изключение.

На път към бараките тя махна на един от младежите, който току-що беше слязъл от покрива.

— Бива ли ви да боядисвате?

— Предполагам, че не по-зле, отколкото да правя покриви.

— Добре. Искам да боядисате отвътре стените на онази барака. Ето ви боя и четка. Обадете ми се, когато свършите.

Тя отиде в една от крайните бараки, за да е далеч от шума, който вдигаха работниците. След няколко минути чу някой да влиза, обърна се и видя момчето.

— А! Не е възможно да сте свършили вече.

— Не съм, госпожо. Боята не става както трябва.

— Какво искате да кажете?

— Пресича се. Може би не е достатъчно прясна.

— Ами! Купих я миналата седмица. Вчера с нея боядисах трапезарията.

Тя отиде с него в бараката и погледна в кутията с боя. Както беше казал младежът, боята наистина се пресичаше. Бледожълтият пигмент стоеше на мазни ивици. Джоди изнесе кутията на слънце и енергично я разбърка, докато сместа стана равномерна и гладка. Без да каже нищо, тя я подаде на момчето и се върна към заниманията си.

След петнадесет минути то пак се появи.

— Наистина много ми е неприятно отново да ви безпокоя, но тази боя продължава да ми създава главоболия.

— И какви са те този път? — попита тя, опитвайки се да прикрие раздразнението в гласа си.

— Не ще да хваща. Като че ли стените са намазани с грес или нещо такова.

— Това е невъзможно. Аз самата току-що ги измих.

Този път тя първа тръгна към бараката, а момчето вървеше зад нея. Както беше казал, боята се стичаше по дъските, сякаш беше нанесена върху дебел слой грес. Джоди пипна стената малко по-нагоре от мястото, където момчето беше мазало с четката, и откри, че дъските бяха нормално порести и сухи.

— Що за рисунки са това? — попита момчето.

— Не зная. Предполагам, че в бараката е живял някой начинаещ художник.

— Изглеждат като символи на вуду.

Джоди го погледна настойчиво.

— Познавам едно момче в училището, което се интересува от това. Показа ми една книга, в която имаше подобни неща.

На Джоди никак не й стана приятно, че подозренията й се потвърдиха.

— Каквото й да са, искам да бъдат покрити с боя.

Тя отиде до стената и се опита равномерно да полага боята. Всичко вървеше добре до момента, в който спря да движи четката. Тогава боята започна да се стича на капки.

— Изглежда, че в самите дънери има маслени остатъци. В плевнята имам блажна боя. Ти почисти тази, докато донеса другата.

Когато се върна, момчето беше отстранило боята от стената.

— Вземи — каза тя, подавайки му четирикилограмова кутия боя. — Не ми се искаше да боядисвам отвътре с такова червено, но смятам, че ще свикна с цвета.

Момчето разклати пълната наполовина кутия, за да размеси боята, и започна да боядисва. Този път боята хващаше. Джоди кимна със задоволство.

— Ето, виждаш пи какъв е бил проблемът? Просто е трябвало блажна боя.

Надяваше се, че гласът й звучи по-уверено, отколкото го чувстваше. Тъмночервената боя с нищо не допринесе, за да премахне мрачното излъчване на бараката. Тя реши да я използва само като основа и си отбеляза при следващото отиване в магазина за бои да купи по-весел цвят.

Джоди прекара останалата част от деня в чистене и кроене на планове. Отбеляза си да постави юрганджийките в първата барака, а майсторите на свещи до тях. Знаеше за две жени, които правеха дантели, и си помисли, че ще е добре да ги разположи срещу юрганджийките. Бараката в най-отдалечения край беше подходяща за боядисване на вълна; тъй като пред нея имаше достатъчно пространство, за да се накладе огън за казана. Всичко започваше да се оформя много приятно.

Слънцето залезе и се свечери. Работниците приключиха за деня. Бяха работили здравата и Джоди със задоволство установи, че са завършили покрива на една от бараките и са подготвили друга за следващия ден. На тръгване момчето, което беше боядисвало, спря да поговори с нея.

— Наложи се два пъти да боядисам стените, но накрая успях да покрия онези рисунки.

— Благодаря ти — каза тя. — Утре ще ви чакам.

— Стига да не вали — отвърна приветливо шефът им.

Джоди им махна с ръка за довиждане. Преди да се върне в къщата, за да се приготви за киното, тя реши още веднъж да надникне в червената барака. Надяваше се, че когато изсъхне, боята ще изсветлее.

За съжаление установи точно обратното. Дори нещо по-лошо: на места образите избиваха изпод боята. Явно имаше нужда от още едно минаване.

— По дяволите! — измърмори тя. — Какво ли трябва да се направи, за да се отърва от тези рисунки?

Прекоси помещението, за да огледа отсрещната стена, и тогава видя една разхлабена дъска на пода, която се отмести, когато тя стъпи върху нея. На разкования й край забеляза още от странните символи.

— Господи, само не и по пода! — възкликна тя. Наведе се, за да ги огледа по-добре, и видя, че дъската бе съвсем хлабава. Помисли си, че ще е по-лесно да я подмени, отколкото да изтрие знаците, и започна да я освобождава от мястото й. Под нея се откри дупка в самата пръст, в която лежеше дървена кукла, изваяна като жена. Около нея имаше зъб от голямо куче или вълк и парче бодлива тел, вързана на възел, част от рибарска мрежа и няколко счупени пера. Подреждането беше твърде симетрично, за да се приеме, че бе случайно.

Джоди взе куклата и седна на пода, за да я разгледа. Грубо изработената кукла беше облечена в рокля от парче памучен плат, с колан от някакво странно растение. Лицето й беше стилизирано, но все пак се различаваха очи, нос и уста. Когато Джоди го докосна, бялата боя, с която бе боядисано, се отлюспи. На главата й имаше кичур тъмна коса, вероятно като тази на Джоди, но сега бе избеляла от времето и праха.

Ръката на Джоди започна да се тресе. Явно червеното помещение със страховитите си символи и тази кукла й бяха дошли твърде много. Тя стана и бързо излезе навън, стискайки в ръка куклата. Задиша дълбоко, но главата й продължаваше да е замаяна. Всичко пред очите й играеше.

Убедена, че се разболява, Джоди се запъти към къщата, която й се стори ужасно далеч. Земята като че ли се надигаше под краката й и тя опипа лицето си, за да провери дали няма температура, макар и да знаеше, че така едва ли ще може да разбере. Когато стигна до олеандрите, спря, за да си поеме дъх. Залязващото слънце хвърляше сенки, които танцуваха по лехата, и къщата се къпеше в ярки червени и оранжеви багри.

Обзе я страх. Досега никога не беше изпитвала такова нещо. Затича се през двора нагоре към стълбището на задния вход. Стъпките й силно отекнаха в антрето и мрежестата врата се удари с гръм и трясък зад гърба й. Усещаше, че мислите бягат от главата й, не знаеше дори дали ще успее да вдигне телефона, за да повика Енджи на помощ.

Телефонът беше в библиотеката. Олюлявайки се, тя прекоси кухнята, мина през стаята на иконома и излезе в широкия коридор. Ръцете й напипаха вратата на библиотеката, рязко я отвори, впи очи в телефона, сякаш само той можеше да я спаси, и се опита да стигне до него. Внезапно краката й омекнаха и тя почувства, че не може да направи нито крачка напред. Пръстите й побеляха и още по-силно се вкопчиха в куклата.

Джоди се олюля към стената и се хвана за рамката над камината, за да не падне. В същия миг се разнесе остър звук, стената откъм камината се отмести и се отвори. Джоди изгуби равновесие и със сподавен вик падна в зейналата тъмнина.

Отвори очи с чувството, че се събужда от сън, но колкото и широко да ги разтваряше, не можеше да види нищо. За миг си помисли, че е ослепяла, но после си спомни, че паднала. Реши, че е изгубила съзнание и вече е нощ. В ръката си все още стискаше куклата, която бе взела, за да я разгледа. Докато въртеше очи и се взираше, й мина през ум, че никога не е подозирала колко непрогледна може да бъде нощта. Протегна свободната си ръка с надеждата да напипа някакъв мебел, на който да се опре, но се удари в нещо твърдо. Дали не беше стена? Или пък някакъв дрешник? Не, това бе невъзможно, тъй като в нито една от стаите нямаше дрешници. Когато се надигна на крака, бузата й докосна една паяжина, тя се сгърчи и безпомощно заудря с ръце. Отново се блъсна в стена, този път по-силно, и изведнъж видя вдясно от нея тъничък процеп светлина. Усещайки, че я обхваща пристъп на клаустрофобия, тя натисна стената до светлата ивицата и за най-голямо нейно голямо облекчение стената се отмести с лекота.

Докато премигваше от внезапната ярка светлина, зрението й отново се замъгли и световъртежът се върна с пълна сила. Трябваше да се добере до леглото си, преди да се бе ударила някъде. Хвърли куклата, стисна устни с ръка и бързо се измъкна от библиотеката. Не беше нощ, както си бе помислила в скривалището на стената, и съдейки по слабата светлина в коридора, разбра, че все още се свечерява. За миг спря в долния край на стълбището и се ослуша. Колкото и да бе невероятно, можеше да се закълне, че чува гласове откъм кухнята. Помисли си, че може да е оставила радиото включено, но не си спомни дали е така.

Докато се изкачваше по стълбището, отново усети пристъп на дезориентация. На горната площадка се олюля, едва не изгуби равновесие и препъвайки се, най-после се добра до вратата на спалнята си.

В стаята нещо не беше както преди, макар да бе сигурна, че това наистина е нейната спалня. Мебелите като че ли бяха на местата си, но изглеждаха по-различни, отколкото ги беше запомнила. Запримига, опитвайки се да фокусира зрението си, но не успя. Простена, свали дрехите си и отвори чекмеджето, подобно на онова, в което държеше нощниците си. Облече първата, която й попадна подръка, и забеляза, че платът е някак си по-различен, но й бе твърде зле, за да се замисля над това.

Без да обръща внимание на лампите, тя с мъка се добра до леглото. Беше напълно зашеметена и то й се стори толкова високо, че направо трябваше да се покатери. Щом се изтегна на матрака, който интересно защо й се стори, че не е твърд, а потъва под нея, Джоди веднага заспа.

Няколко часа по-късно Майкъл Девъро се прибра вкъщи. Навсякъде светлините бяха запалени в очакване на пристигането му и икономът го посрещна на вратата.

— Добре дошли у дома, сър — каза Гидиън и почтително се поклони.

— Благодаря. Пътуването беше отвратително дълго, а Ню Орлиънс изобщо не се е променил.

— Не е, сър, и даже си мисля, че никога няма да се промени.

Гидиън го придружи до стълбището, където Майкъл спря и стори път на кочияша си, който отнесе големия сандък в стаята му.

— Няма нужда да се качваш с мен, Гидиън. Върви да си починеш.

— Да, сър.

Всеки път, когато се завръщаше в Уайтфрайърз, Майкъл беше щастлив. Прибирането у дома беше също толкова хубаво, колкото и времето, прекарано в пътуване.

Когато стигна горната площадка, кочияшът му вече се връщаше. Майкъл му пожела лека нощ и понеже в къщата нямаше дами, докато минаваше по коридора към стаята си, свали сакото и украсената си със сърма жилетка, спирайки се за момент при масичката, за да духне лампата. Влезе в стаята си, затвори вратата и остави сакото и обшитата със сърма жилетка на стола. И тъй като през широките прозорци нахлуваше лунна светлина, а той възнамеряваше направо да си ляга, реши да не пали лампата.

Докато сваляше ризата си, чу звук, който приличаше на тих стон. Замръзна на мястото си, очите му светкавично обиколиха слабо осветената стая и се опитаха да открият откъде идва звукът. Беше твърде силен, за да е бил от друга стая, а освен това, в къщата нямаше никакъв гост. Следващият звук, който наруши тишината, беше шумоленето на плат. Обърна глава към леглото си и видя под лунната светлина как завивките се раздвижиха.

Настръхнал, Майкъл пристъпи по-близо и протегна шия, за да види по-добре. Този, който беше в леглото му, спря да се движи. Без да го изпуска от очи, той запали нощната лампа и когато пламъкът й изпълни стаята с жълтеникава светлина, откри, че в леглото му спи непозната жена, облечена в една от най-хубавите му нощници. Майкъл внимателно докосна рамото й с намерението да я събуди, но вместо това тя още по-силно се сгуши в леглото. Направи втори опит, като я раздруса, но жената пак не се събуди. Личеше, че е жива, единствено по руменината на страните и по равномерното й дишане.

Майкъл грабна лампата от масичката и започна да тропа по стената към стълбищната площадка.

— Гидиън! — изкрещя той.

При втория му вик Гидиън изскочи пред него, продължавайки да облича униформеното си сако.

— Да, сър?

— Коя, по дяволите, е тази жена в леглото ми?

Гидиън зяпна от почуда.

— В леглото ви има човек!?

— Я ела тук!

Следван от Гидиън, Майкъл влезе в стаята и посочи спящата жена.

— Коя е тази жена и защо спи в леглото ми?

Гидиън я зяпна и поклати глава.

— Не зная, господин Майкъл. Никога не съм я виждал.

Намръщен, Майкъл изгледа жената.

— Опитах се да я събудя, но тя спи като заклана.

Гидиън внимателно побутна ръката на Джоди.

— Госпожо! Събудете се, госпожо.

— Виждал ли си досега някой да спи толкова дълбоко?

— Не, сър. Иначе изглежда жива.

— Как е попаднала тук, без да я видиш?

— Не мога да си обясня. Погледнете, тя сякаш се чувства като у дома си.

Майкъл въздъхна.

— Изглежда, нямам друг избор, освен да я оставя да спи тук тази нощ. Ще ида да легна в старата си стая.

— Добре, сър. Ще се погрижа за чисти чаршафи — каза Гидиън и побърза да излезе от стаята.

Докато Майкъл наблюдаваше спящата жена, тя се обърна на другата страна и нощницата му, сега вече нейна, се разтвори, разкривайки не малка част от голата й плът. Осъзнавайки, че гледа жена в нощница, заспала в къщата му и вероятно разчитаща до известна степен на неговата защита, той си възвърна доброто домашно възпитание и отклони поглед от нея. Духна лампата, остави я на масичката до леглото и се измъкна от стаята, затваряйки вратата след себе си. На всички въпроси щеше да си отговори на сутринта, а дотогава щеше да се наспи в стаята, която не беше обитавал, откакто бе станал господар на Уайтфрайърз.

Джоди се събуди рано на следващата сутрин. Макар и намалял, странният световъртеж все още не беше изчезнал и тя се чувстваше, сякаш умът й беше обгърнат в мъгла. Облече се както предишния ден и излезе в коридора.

Всичко й се стори някак различно и тя сънливо разтърка очи. Имаше нужда от чаша кафе. Слава богу, че държеше подръка един буркан нескафе за редките случаи, когато организмът й се нуждаеше от кофеин. Прокара пръсти през разпилените си коси, за да ги пооправи, след което слезе на долния етаж и се запъти към кухнята, като за по-кратко реши да мине през библиотеката.

Когато влезе в нея, странното чувство, че нещата някак си крещящо не са наред, я накара да спре. Да, това наистина беше библиотеката на Уайтфрайърз, но съвсем не и стаята, която тя познаваше. Полиците бяха боядисани в по-тъмен цвят и бяха изпълнени с книги в нови кожени подвързии. Дъбовото писалище го нямаше, а вместо него на другата стена имаше орехово бюро. Не се виждаха зелени абажури на лампите, а слънцето блестеше през прозорците и огряваше шарени черги на пода. В краката си видя куклата, която вечерта бе изтървала. Направи крачка напред и с мъка преглътна. Тук нещо никак не беше наред.

Чу шум зад гърба си, рязко се обърна и видя, че от гостната се приближава един мъж. Той също я видя и се намръщи.

— Ей, господине! Какво правите в моя дом? Кой сте вие?

Хвърли му поглед през рамо, за да види дали няма още някой с него.

— На мен ли говорите?

Мъжът се приближи до нея. Знаеше, че е зяпнала от почуда, но не можеше да преодолее изумлението си.

— Кой сте вие? — успя да прошепне тя.

— Аз съм Майкъл Девъро, а вие коя сте и как така си позволявате да влезете в моя дом без предварително да сте се представили? И кой ви е дал правото да ползвате моите завивки?

На Джоди й се зави свят и тя се отпусна на един стол.

— Не е възможно да сте Майкъл Девъро. Който и да сте, повикайте линейка. Лошо ми е.

Той коленичи до стола й, разгледа я по-отблизо и извика:

— Гидиън!

Чернокож мъж в безупречна ливрея отвори вратата и се втренчи в Джоди.

— Да, сър?

— Донеси чаша студен сайдер и флакон амоняк.

— Да, сър.

Гидиън моментално изчезна.

— Кой беше този? — едва чуто попита Джоди. — Какво става тук?

Гидиън веднага се върна с едно шишенце, отпуши го и го подаде на Майкъл, който го разклати и го поднесе под носа на Джоди. Тя се закашля от амонячните пари, надигна се и махна с ръка, за да ги разсее. Докато Майкъл запушваше флакончето, влезна една чернокожа жена с чаша златиста течност.

— Изпийте това — каза Майкъл. — По-добре щеше да ви подейства малко бренди, но сестрите ми упорито се придържат към сайдера.

— Бих предпочела бренди — отвърна тя, но отпи от сайдера. Беше по-вкусен от всеки друг сайдер, който бе пила.

Майкъл направи знак на слугите да напуснат стаята. Когато останаха сами, той се изправи и седна на стола срещу нея.

— Е, госпожо, хайде да чуя сега вашите обяснения. Защо снощи, когато се прибрах, ви заварих в стаята си?

Джоди отново се огледа. Прозорците бяха отворени и в есенния въздух тя усети миризма на горящи листа. Наблизо излая куче, в далечината се чуха гласове на играещи деца. На стената до вратата към коридора липсваха полиците, както тя знаеше, а вместо тях от корнизната греда на златисти копринени шнурове висяха две ловни репродукции в орнаментирани рамки. Там, където трябваше да е писалището, имаше два кожени стола с такава изящна изработка, за каквато тя не можеше и да мечтае. Столът зад писалището, изглежда, беше люлеещ се и също беше от кожа. Върху писалището бе поставен голям бележник в кожена подвързия. От двете страни на мастилницата от палисандрово дърво стърчаха писалки. Когато се вгледа по-внимателно в лампата, забеляза, че не само нямаше зелен абажур, но бе пълна с течност и имаше фитил.

— Никак не се чувствам добре — промърмори тя.

Той отново посегна към флакона с амоняк, но тя отблъсна ръката му и попита с по-силен глас, отколкото предполагаше, че й е останал:

— Кой сте вие? И какво правите в моята къща?

— Вашата къща ли? Грешите, госпожо, това е моята къща. Уайтфрайърз винаги е бил мой дом. Преди да го наследя, е принадлежал на моя баща и на дядо ми. Как влязохте снощи, без да ви види Гидиън?

Джоди отвори уста, за да каже нещо, но не можа да издаде нито звук.

— Искахте да ме ограбите, така ли? Зная, че досега не сте идвали тук, тъй като разпитах слугите.

— Спомням си, че политнах към рамката на камината — каза тя сякаш на… себе си. — Тя поддаде под тежестта ми и трябва да съм пропаднала вътре. В стената наистина се оказа, че има стая!

Опитваше да се залови за малкото, останало от нейния свят, но това наистина трудно й се удаваше.

— Досега не съм ви виждал. Откъде сте? — попита Майкъл и очите му се плъзнаха по тялото й. — И защо сте се маскирали като мъж?

— Изобщо не съм се маскирала — сопна се тя и огледа джинсите, блузата и маратонките си. Изучаващият му поглед сякаш й помогна да си възвърне куража. — Уайтфрайърз е мой. Купих го преди няколко месеца. Не зная какво правите тук, но…

Джоди отново се огледа. Не, това не беше нейният Уайтфрайърз. Усети, че отново й прилошава.

— Господи, да не вземе пак да ви прилошее?

— Вие действително ли сте Майкъл Девъро? — Въпросът бе риторичен. Сега, когато се бе поокопитила, тя го позна от дагеротипните снимки.

— Как съм попаднала тук?

— И аз това се питам. Все пак, предполагам, че сте дошли пеша, тъй като, ако отвън имаше чужд кон, досега щяха да са го забелязали. Не искам да ви обидя, но нямате вид на жена, която би могла да притежава кабриолет.

Джоди отново наведе очи към избелелите си дрехи. Изглеждаше съвсем не на място в тази стая и това наистина не подлежеше на съмнение.

— Трябва да се върна. Аз… — промълви тя и панически се огледа. Какво можеше да направи? Стана и отиде до камината. — Как се отваря панелът?

Майкъл се приближи до нея, натисна едно място на стената и тя безшумно се разтвори. Джоди видя малка тясна стая, в която можеха да се поберат не повече от трима човека, и то при положение, че стояха притиснати един до друг.

— Както виждате, това е единственият вход и изход. Как така сте разбрали за съществуването на това скривалище?

— Казах ви. Паднах там и някак си…

Джоди вдигна очи и се взря в неговите. Той беше застанал по-близо до нея, отколкото тя мислеше; толкова близо, че лесно можеше да го докосне; толкова близо, че почти я докосваше. Дъхът й спря в гърлото и устните й леко се разтвориха.

Времето като че ли спря в продължение на един великолепен миг. Очите му я омагьосваха и тя усети, че й се завива свят, но това нямаше нищо общо с предишното й състояние.

— Сиви са — прошепна тя.

— Моля?

— Очите ви. Мислех, че са сини, но се оказа, че са сиви.

Изглежда, той също не можеше да откъсне очи от нея.

— Никога досега не съм виждал жена с такива дрехи. А и косата ви, отрязана е толкова късо. Да не би да сте боледували скоро?

— Не съм. Вярно е, че не съм кой знае колко наред, но не съм болна. Сега ми е по-добре — тя прокара ръка по косата си, която бе силно прилепнала по главата й и се спускаше до раменете. — Какво пък, не е чак толкова къса.

Той понечи да й възрази, но промени намерението си.

— Мисля, че трябва да седнете.

Затвори стената и тясната врата отново се скри в ламперията.

— Струва ми се, че имате право — съгласи се тя и си спомни как предишната вечер за минута й се бе сторило, че стаята е изпълнена с аромат на рози и глициния, докато всъщност по това време и двете не цъфтяха. — Всичко това е само причудлива игра на въображението ми. След минута-две ще се върна там, където ми е мястото.

— Думите ви са лишени от смисъл.

Джоди седна на кожения стол срещу него.

— Не зная какво стана, но, изглежда, съм се върнала назад във времето.

— Струва ми се, че все пак ще е добре да пийнете едно бренди — той отиде до един шкаф, наля по малко бренди в две тумбести чаши и, подавайки й едната, каза: — Внимавайте. За дама е малко силно.

— И по-рано съм пила бренди.

Тя го опита и като че ли усети втечнен огън на езика си. Никога не си беше падала по концентрати, но този път й дойде много добре.

— Така — каза той, докато се отпусна на стола. — Вие от Джоакуин ли сте? Досега не съм ви виждал тук.

— Не зная как е станало, но аз ще изчезна всеки момент. Мисля, че се е получило нещо като „дежа вю“, което обаче продължава по-дълго, отколкото предполагах, че е възможно. Нещо като свиване във времето — и понеже видът му стана още по-объркан, тя поясни: — Аз съм от бъдещето — думите й прозвучаха така странно, че тя се разсмя. — Толкова е странно! Искам да кажа, никога не бях предполагала, че ще ви срещна! Дори за минута.

Той взе чашата от ръката й и пръстите им се докоснаха. Физическият контакт с този мъж оказа далеч по-силно въздействие върху Джоди, отколкото упойващото действие на брендито.

— Питието ви е ударило в главата — каза Майкъл. — Изглежда, не трябваше да ви наливам. Искате ли още сайдер?

— Не, благодаря. Имам толкова много неща да ви питам. Искам да кажа, че вие знаете какви са цветовете на отделните стаи, какви мебели има в тях и как са разположени. Ако не ви питам сега, ужасно ще съжалявам, когато се върна.

— В думите ви няма никакъв смисъл. Да не би да сте паднали от коня си и да сте си ударили главата? Или може би сте имали треска? И как наистина влязохте в къщата ми? Каква е причината?

— Добре. Да започнем от самото начало — каза тя и се опита да събере мислите си. — Преди всичко тази къща е и моя. Аз я притежавам и ще я притежавам в хиляда деветстотин деветдесет и трета година.

— Хиляда деветстотин деветдесет и трета година? Искате да кажете, че ми се падате някаква наследница? Това е невъзможно. Аз не съм женен — той се намръщи. — Не, това в никакъв случай не е възможно! До хиляда деветстотин деветдесет и трета година има цели сто двадесет и една години.

Тя изпита известно колебание. Стори й се жестоко да му каже, че ще дойде време, когато няма да остане никой от фамилията му и Уайтфрайърз ще премине в ръцете на друг човек.

— Във всеки случай аз се занимавам с възстановяването на тази къща във вида й от вашето време, или по-точно в онзи вид, който е имала десет години преди този момент.

— Моето време ли?

— Зная, че звучи доста объркващо, но се опитайте да проумеете.

— Защо ще се опитва човек да прави къщата си да изглежда по-стара, отколкото е? А преди десет години Уайтфрайърз изглеждаше по същия начин, както и сега. Това, което казвате, госпожо, е безсмислено.

Тя забеляза акцента му. Кадифеният му баритонов глас беше мек и приятен и не приличаше много на южняшкия акцент от нейното време. „Естествено, той нищо не знае за телевизия или радио — помисли си тя — и никога не е чувал глас, обучен да говори без акцент. Изразява се така, както е присъщо за областта.“

— О’кей, нека опитаме пак. Не зная как е станало, но по някакъв начин за няколко минути съм се озовала във вашата епоха и…

— По говора ви не изглежда да сте от този край.

— Прав сте. Аз съм израснала в Гранд Кото, на юг оттук, но съм родена в хиляда деветстотин шестдесет и шеста година.

Той нищо не каза, само я погледна втренчено, сякаш се чудеше каква ли ще бъде следващата й стъпка. Джоди се огледа.

— Чудя се кога ще си тръгна. Мисля, че трябва да стоя близо до рамката на камината, за да не изпусна момента — явно беше в очакване. — Странно. Имам чувството, че никъде няма да пътувам. Вече не ми се вие свят и не ми е лошо — опипа тялото си, за да се убеди, че то наистина съществува и че е будна, после докосна стола. — Но как е възможно такова нещо? Аз още съм тук — съсредоточи се, за да види на стената собствената си библиотека, но не успя. Почувства, че я обхваща скрит ужас, и очите й се разшириха. — Това съвсем не е смешно. Стига ми толкова. Хайде, вие и вашата къща си вървете във вашето време. Тази илюзия вече трябва да свършва.

Нищо обаче не се случи.

Отиде до прозореца. Дворът, който познаваше, беше съвсем различен. Глицинията беше много по-малка и едва покриваше дървената рамка над пейката, а оттатък, където трябваше да е алеята, имаше пръст, а не настилка. Видя няколко чернокожи мъже и жени, сякаш заети с ежедневните си задачи. Джоди поклати глава.

— Но това е абсурд!

— Елате тук и седнете. Вие сте изживели някакъв шок. — Майкъл докосна ръката й, тя се обърна и го видя до себе си.

— Не мога да остана тук. Аз си имам свой собствен живот. В седем часа имам среща с Енджи, тъй като ще ходим на кино. Утре чакам да дойдат работници, за да довършат ремонта на покривите. Не мога да остана тук!

— Моля ви, седнете. Тя се върна при стола, взе си чашата с бренди и се строполи в меката кожена тапицерия.

— Това не може да е реално!

— Очевидно е реално. Вие сте тук, а не другаде. Хайде сега, опитайте се да ми кажете какво точно е последното, което си спомняте.

— Не ми говорете така. Не съм чак толкова оглупяла.

— Изобщо не съм искал да кажа такова нещо. Просто се опитвам да ви помогна.

Джоди стисна зъби, но вече беше започнала да изпада в паника.