"Фабиан (Историята на един моралист)" - читать интересную книгу автора (Кестнер Ерих)

Пета глава

И сега, както всяка вечер, в залите на „Хаупт“ имаше „плажно увеселение“. Точно в десет часа от галериите слязоха в индийска нишка две дузини леки момичета. Бяха с пъстри бански костюми, три четвърти чорапи, навити надолу, и обувки с високи токове. Всяка, която се разсъблечеше така, биваше допускана свободно в заведението и получаваше една ракия безплатно. Ако се вземеше пред вид упадъкът в занаята, тия привилегии не бяха за пренебрегване. Отначало момичетата почнаха да танцуват едно с друго, та да има какво да видят мъжете.

Тая придружена от музика панорама на пищна женственост развълнува скупчените около бариерата продавачи, книговодители и дребни търговци. Ръководителят на танците извика, че вече може да се щурмуват дамите, и това незабавно стана. Предпочетени бяха най-дебелите и най-нагли особи. Нишите бързо се запълниха. Бардамите манипулираха с червилата си. Оргията можеше да започне.

Лабуде и Фабиан седяха до естрадата. Обичаха това заведение, защото мястото им не беше тук. Сигналното табло на телефона, сложен на тяхната маса, светеше непрекъснато. Апаратът бръмчеше. Искаха да говорят с тях. Лабуде вдигна слушалката и я пъхна под масата.

Тъй отново имаха спокойствието си. Защото останалият шум, музиката, смеховете и песните не ги засягаха лично и не можеха да им пречат.

Фабиан започна да разказва за нощното дежурство в редакцията, за цигарената фабрика, за лакомото семейство Фишер и за Кьолнската катедрала. Лабуде погледна приятеля си и каза:

— Най-после би трябвало да напреднеш и ти.

— Но аз нищо не умея.

— Умееш много неща.

— Та то е едно и също — рече Фабиан. — Умея много и не искам нищо. За какво да напредвам? В името на какво и срещу какво? Да предположим наистина, че ме бива за нещо. Къде е системата, в която да прилагам способностите си? Няма я и нищо няма смисъл.

— Все пак. Така например се печелят пари.

— Аз не съм капиталист!

— Тъкмо защото не си — позасмя се Лабуде.

— Като казвам, че не съм капиталист, имам пред вид следното: чисто и просто в мозъка ми липсва съответният паричен център. За какво да печеля пари? Какво да правя с парите? Не е необходимо човек да напредва, за да бъде сит. Дали ще пиша адреси, или ще съчинявам текстове за плакати, или ще търгувам с цветно зеле, е изобщо и за мен лично абсолютно безразлично. Нима това са задачи за един възрастен човек? Къде е разликата между цветното зеле на едро или на дребно? Повтарям ти, не съм капиталист! Не искам лихви и не ламтя за принадена стойност.

Лабуде поклати глава.

— Това вече се нарича истинско безразличие. Който печели пари, а не ги обича, може да ги замени срещу власт.

— А какво ще правя с властта? — запита Фабиан. — Зная, че ти се стремиш към нея. Но какво да правя с властта аз, който не желая да бъда могъщ? Жаждата за власт и алчността за пари са родни сестри, но не са мои роднини.

— Човек може да използува властта в интерес на другите.

— Кой го прави? Един я използува за себе си, друг — за семейството си, трети — за прослойката, облагана с еднакви данъци като него, четвърти — за хората с русите коси, пети — за такива, които са по-високи от два метра, шести — за да изпита над човечеството една математическа формула. Плюя и на парите, и на властта!

Фабиан удари с юмрук по парапета, но той беше тапициран и покрит с плюш. Ударът не се чу.

— Ех, да имаше на тоя свят градина, за каквато си мечтая аз! Щях да ти вържа ръцете и краката, да те замъкна там и да те накарам да си посадиш цел в живота! — каза сериозно загрижен Лабуде и сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Аз наблюдавам. Нима това е нищо?

— А кому помагаш по тоя начин?

— А кому трябва да се помага? — запита Фабиан. — Ти искаш да имаш власт. Ти искаш — тъй поне си мечтаеш — да обединиш дребната буржоазия и да я поведеш. Искаш да контролираш капитала и да обуржоазиш пролетариата, а след това да помогнеш да се изгради една културна държава, която дяволски да прилича на рая. А пък аз ти казвам: дори и в твоя рай хората пак ще враждуват и ще разбиват до кръв муцуните си! Да оставим настрана това, че той изобщо не ще може да се създаде… Зная една цел, но за съжаление тя не е никаква цел. Бих дал всичко, за да помогна на хората да станат почтени и разумни. Засега съм се заел да ги оглеждам доколко са подходящи в това отношение.

Лабуде вдигна чашата си и извика:

— Приятни занимания! Изпи я и като я остави, каза:

— Най-напред трябва разумно да се създаде системата, после хората ще се пригодят към нея.

Фабиан изпи чашата си и замълча. Лабуде възбудено продължи:

— Това ти е ясно, нали? Разбира се, че ти е ясно. Но ти предпочиташ да фантазираш за някаква си непостижима, съвършена цел, вместо да се насочиш към нещо несъвършено, но осъществимо. Така ти е по-удобно. Ти нямаш амбиции, там е лошото.

— Обратното, там е щастието ми. Я си представи, че нашите пет милиона безработни не се задоволяваха само с помощите, които им се отпускат! Представи си, че бяха амбициозни!

В този миг на парапета се облегнаха два ангела в трико. Едната жена беше дебела и русокоса и гърдите й лежаха като сервирани върху плюша. Другата персона бе мършава и лицето й изглеждаше тъй, сякаш краката й са криви.

— Почерпете една цигара — каза блондинката.

Фабиан подаде към тях кутията, Лабуде поднесе огън. Жените запушиха, заоглеждаха очаквателно младите мъже и след известно мълчание мършавата констатира със своя ръждясал глас:

— Е да, така си е.

— Кой ще черпи една ракия? — запита дебелата.

Отправиха се заедно към бара. От двете страни на пътеката висяха лозови листа и огромни гроздове — всичко от картон. Седнаха в ъгъла. На стената бе изрисувана картина, която представляваше Пфалц при Кауб. Фабиан си спомни за Блюхер. Лабуде поръча ликьор. Жените си шушукаха нещо. Навярно разпределиха помежду си двамата кавалери, защото веднага след това дебелата блондинка обгърна със замах раменете на Фабиан и изобщо се разположи като у дома си. Мършавата изпи на един дъх своята чаша. Щипна Лабуде по носа и глупаво се изкиска.

— Горе има ниши — каза тя, изопна синьото трико на бедрата си и намигна.

— Откъде са загрубели толкова много ръцете ви? — попита Лабуде.

Тя го заплаши с пръст.

— Не е от това, което си мислиш! — и се задави от остроумието си.

— По-рано Паула работеше в една консервна фабрика — каза русокосата.

Лотхен от тезгяха напълни чашите им. Жените пиеха, сякаш бяха стояли жадни най-малко осем дни. До ушите им приглушено долиташе музика. Пред бара седеше някакъв огромен тип и се жабуреше с вишновка. Темето му стигаше чак до гръбначния стълб. Зад картината „Пфалц при Кауб“ гореше електрическа крушка и осветяваше Рейн, макар и само отзад.

— Горе има ниши — напомни още веднъж мършавата и четиримата се отправиха натам.

Лабуде поръча студено мешано. Когато чиниите с месо и деликатеси се намериха пред тях, момичетата забравиха всичко останало и задъвкаха като невидели.

Долу, в залата, избираха най-красивата фигура. Жените с опънати бански костюми се въртяха в кръг, разперваха ръце и пръсти и изкусително се усмихваха. Мъжете стояха като на говежди пазар.

— Първата награда е една голяма бонбониера — обясни Паула, без да спира да дъвче — и която я получи, трябва веднага да я върне на управителя.

— Аз предпочитам да ям. Пък и винаги намират, че краката ми били много дебели — каза блондинката. — При това на този свят няма нищо по-хубаво от дебели крака. На времето живях с един руски княз, той и досега ми пише илюстровани картички.

— Глупости! — изръмжа Паула. — Всеки мъж иска различно нещо. Познавах един господин, инженер, той пък обичаше охтичави. А приятелят на Виктория има гърбица и тя разправя, че не можела да живее без него. Иди че ги оправи. Според мен главното е да си разбираш от занаята.

— Каквото е учено, си остава научено — заяви дебелата и набоде последното парче шунка от чинията си.

Долу, в залата, тъкмо обявяваха най-красивата фигура. Оркестърът изсвири туш. Управителят връчи на победителката голяма бонбониера. Тя благодари щастлива, поклони се пред посетителите, които я приветствуваха с ръкопляскане и възторжени крясъци, а после се оттегли с подаръка си, навярно за да го върне в канцеларията.

— Впрочем, защо не работите вече във вашата консервна фабрика? — запита Лабуде и въпросът му прозвуча доста укорно.

Паула отблъсна празната си чиния, поглади корема си и обясни:

— Първо, фабриката съвсем не беше моя и второ, изхвърлиха ме оттам. За щастие, знаех нещичко за директора. Той беше прелъстил едно четиринадесетгодишно момиче. „Прелъстил“ е малко силно казано. Но той поне вярваше, че е така. Почнах да му се обаждам всеки две седмици по телефона и му казвах, че ми трябват петдесет марки, иначе ще раздрънкам цялата история. А на следния ден отивах на касата и си прибирах парите.

— Но това е изнудване! — извика Лабуде.

— Същото твърдеше и адвокатът, който директорът ми нахлузи на врата. Накараха ме да подпиша някаква си хартия, получих сто марки и с доживотната рента се свърши. Е да, и сега съм тук, и каквото изчукам, това изпукам.

— Ужасно е — каза Лабуде на Фабиан, — отвратително е колко много директори злоупотребяват с отношението си към служещите.

Дебеланата извика:

— Какви глупости дрънкаш, бе човече! Ако бях мъж и при това директор на фабрика, непрекъснато щях да имам отношения със служещите си.

След това хвана Фабиан за косите, залепи му една целувка и сграбчи ръката му. Лабуде и Паула станаха да танцуват. Нейните крака наистина бяха криви.

В съседната ниша някаква жена пееше високо с пиянски глас:

Дебелата каза:

— Ама и тая до нас е една зодия! Мястото й съвсем не е тук. Мъкне се все със скъпи кожени палта, но под тях носи съвсем прозрачни дрехи. Трябва да е някоя богаташка от аристократичния квартал и изглежда дори омъжена. Замъква в нишата си разни млади момчета, плаща заради тях и върши едни неща, че чак стените се червят от срам.

Фабиан стана и погледна през ниската междинна стена.

Там седеше едра и добре сложена жена със зелен копринен бански костюм и пеейки песни, досаждаше на някакъв войник, който отчаяно се бранеше.

— Слушай! — извика тя. — Не се прави чак толкоз на разкиснат!

Но смелият пехотинец я отблъсна. Фабиан си спомни за онази прочута египетска министерша, която досаждала по същия безсрамен начин на клетия Йосиф, даровития правнук на Авраам. В този миг зелената жена стана, сграбчи една чаша за шампанско и с несигурни стъпки се отправи към парапета.

Не беше госпожа Потифар, а госпожа Мол. Онази Ирене Мол, чийто ключ се намираше в джоба на връхното му палто.

Олюлявайки се, тя застана до парапета, вдигна крехката чаша и я запрати надолу към залата. Чашата се пръсна на късчета върху паркета. Музикантите оставиха инструментите си. Танцуващите двойки уплашено вдигнаха глави. Всички гледаха нагоре към нишата.

Госпожа Мол протегна ръка напред и извика:

— И това ми било мъже! Като ги пипнеш само, и се разкапват на съставните си части! Многоуважаеми дами, предлагам да ги натикаме до един в затвора! Който е съгласен, да вдигне ръка!

Тя се тупна изразително по гърдите и от това се задави. Откъм залата прозвучаха смехове. Управителят се беше втурнал вече нагоре. Ирене Мол почна да плаче. Черната боя от боядисаните й мигли потече и сълзите образуваха мръсни вадички по лицето й.

— Да пеем! — извика тя, като плачеше и се давеше. — Да изпеем хубавата песен за пианото!

Разпери двете си ръце и неистово зарева:

Управителят на заведението запуши устата й с ръка, но тя разбра движението му съвсем другояче и веднага му се обеси на врата. В същия миг зърна Фабиан, който гледаше към нея, и се откъсна от управителя.

— Тебе те познавам! — изкрещя тя и поиска да се прехвърли през оградата при него.

Но междувременно войникът се беше съвзел и двамата с управителя я хванаха и я притиснаха на един стол. В залата отново свиреха и танцуваха.

Докато се разиграваше тази сцена, Лабуде плати, даде малко пари на Паула и на дебелата, хвана здраво Фабиан и го помъкна след себе си.

В гардероба го запита:

— Наистина ли те познава?

— Да — каза Фабиан. — Казва се Мол, мъжът й е адвокат и е готов да заплати всяка сума на оня, който ще спи с нея. Ключовете на това странно семейство са още в джоба ми. Ето ги.

Лабуде грабна ключовете и извика: „Ей сега ще се върна!“ и както беше с шапка и палто, се втурна обратно в заведението.