"Фабиан (Историята на един моралист)" - читать интересную книгу автора (Кестнер Ерих)

Шеста глава

Когато се намериха на улицата, Лабуде ядосано запита:

— Имал ли си нещо общо с тая побъркана жена?

— Не. Само бях в апартамента й. Внезапно се появи някакъв мъж и заяви, че бил неин съпруг, но че това не бивало да ме смущава. После ми издекламира необикновения договор, който двамата били сключили. И накрая аз си отидох.

— А защо взе ключовете?

— Защото външната врата беше заключена.

— Страхотна жена! — каза Лабуде. — Беше се проснала съвсем пияна на масата и аз бързо тикнах ключовете в чантата й.

— Нима не ти се хареса? — запита Фабиан. — Но тя е много внушителна с телосложението си. Към него дръзкото й лице на ученичка изглежда очарователно неподходящо.

— Ако беше грозна, ти отдавна щеше да си оставил ключовете при портиера.

Лабуде продължи да тегли своя приятел след себе си. Бавно завиха по съседната уличка, минаха покрай един паметник, върху който стоеше господин Шулце-Делич, а след това — край Бранденбургския музей. Каменният Ролан мрачно се облягаше в своя обрасъл с бръшлян ъгъл, по Шпрее жаловито виеше някакъв параход. Спряха на моста и се загледаха в тъмната река и в крайбрежните складове, по чиито стени нямаше прозорци. Небето над „Фридрихщадт“ пламтеше.

— Драги Щефан — каза Фабиан тихо, — трогателно е колко много се грижиш за мен. Но аз не съм по-нещастен от нашето време. Нима искаш да ме направиш по-щастлив от него? Дори да ми намериш директорски пост или цял милион долари, или една почтена жена, която да мога да обичам, или пък и трите неща заедно, пак няма да ти се удаде.

Малко черно корабче с червен фенер на кърмата плуваше по реката. Фабиан сложи ръка на рамото на своя приятел.

— Като ти казах преди малко, че прекарвам времето си, за да следя любопитно има ли светът заложби да стане почтен, това беше истина само наполовина. И друга причина има, за да пилея времето си така. Аз се мотая и чакам пак тъй, както преди години, през войната, когато знаехме: ей сега ще ни мобилизират. Спомняш ли си? Пишехме съчинения и диктовки, учехме привидно, ала ни беше все едно учим ли, или не. Нали трябваше да идем на война. Нима не бяхме всички под огромен стъклен похлупак, от който бавно, но непрекъснато изсмукваха въздуха? Тогава почнахме да скачаме; но не скачахме, защото ни беше весело, а защото не ни достигаше въздух. Помниш ли? Не искахме да изпуснем нищо, овладени бяхме от опасен глад за живот, защото смятахме, че сме осъдени на смърт и че това е последното ни ядене преди екзекуцията.

Лабуде се облегна на перилата и впери поглед надолу към Шпрее. Фабиан развълнувано сновеше насам-натам, сякаш се разхождаше в стаята си.

— Спомняш ли си? — запита той. — А половин година след това бяхме готови за поход. Дадоха ми осем дни отпуск и заминах за Граал. Отидох в Граал, защото бях ходил там някога, като дете. Отидох в Граал, беше есен, разхождах се тъжно по меките пътеки в елховите гори. Балтийско море бе като полудяло, а курортистите се брояха на пръсти. Там имаше десет подходящи жени и аз ходих с шест от тях. Близкото бъдеще беше решило да ме преработи на кайма. Какво трябваше да правя дотогава? Да чета книги? Да усъвършенствувам характера си? Да печеля пари? Намирах се в една огромна чакалня и тя се наричаше Европа. След осем дни влакът заминава. Това знаех. Но накъде отиваше той и какво щеше да стане с мен, това никой не знаеше. И сега пак седим в една чакалня и тя пак се казва Европа! И пак не знаем какво ще стане! Живеем ден за ден, краят на кризата не се вижда!

— Дявол да го вземе! — извика Лабуде. — Ако всички мислят като теб, никога няма да се оправим! Нима аз не чувствувам неустановения характер на епохата? Нима недоволството е само твоя привилегия? Но аз не стоя да гледам отстрани, опитвам се да действувам разумно.

— Разумните няма да дойдат на власт — каза Фабиан, — а още по-малко справедливите.

— Така ли? — Лабуде пристъпи съвсем близо до приятеля си и сграбчи с две ръце яката на палтото му. — Но нима въпреки това те не бива да дръзнат?

В този миг двамата чуха изстрел и вик, а малко след това три изстрела от друга посока. Лабуде се втурна в тъмнината по моста, към музея. Отново проехтя изстрел.

— Приятно занимание! — пожела си сам Фабиан, докато тичаше и се опитваше да настигне Лабуде, при все че усещаше болки в сърцето.

В краката на Бранденбургския Ролан се беше свил на две някакъв човек, размахваше револвера си и ревеше:

— Чакай само, свиньо мръсна!

След това той отново стреля към другия край на улицата по някакъв невидим противник. Един от уличните фенери се счупи. По паважа звънна стъкло. Лабуде издърпа оръжието от ръката на човека, а Фабиан запита:

— В същност защо стреляте седнал?

— Защото ме улучи в крака — изръмжа човекът. Беше млад, як мъж и носеше каскет. — Такава гадина! — изрева той. — Но аз те знам как се казваш.

И заплашително замаха към мрака.

— Куршумът е минал през прасеца — установи Лабуде, клекна, извади носната кърпа от палтото си и се опита да направи временна превръзка.

— Цялата работа почна отвъд, в кръчмата — заоплаква се раненият. — Той надраска на покривката пречупен кръст. Рекох му нещо. Рече ми нещо и той. Тогава му зашлевих един. Съдържателят ни изхвърли. Оня тип тръгна след мене и почна да псува Интернационала. Извърнах се, но той вече стреляше.

Човекът млъкна и стисна зъби. Лабуде още се суетеше около раната му.

— Куршумът не е останал в месото — забеляза Лабуде. — Не минават ли оттук автомобили? Като че ли сме в някое село.

— Няма дори стражар — установи със съжаление Фабиан.

— Само това още ни липсваше! — раненият се опита да стане. — Та пак да тикнат в затвора един пролетарий, загдето е проявил безсрамието да позволи на някакъв нацист да строши костите му.

Лабуде прихвана човека, накара го отново да седне на земята и заповяда на приятеля си да се погрижи за такси. Фабиан се втурна през улицата, сви на ъгъла и продължи по потъналата в мрак крайбрежна алея.

На следната пряка уличка имаше коли. Той поръча на един от шофьорите да иде при Бранденбургския музей, при паметника на Ролан чакал клиент. Таксито изчезна. Фабиан тръгна след него пешком. Дишаше дълбоко и бавно. Сърцето му биеше като лудо. Блъскаше като чук под жилетката му, чак до гърлото, до мозъка.

Той спря и избърса потта от челото си. Тая проклета война! Тая проклета война! Да си навлечеш от нея болно сърце беше наистина дребно нещо, но на Фабиан стигаше и тоя мил спомен. Чувал беше, че пръснати из провинцията, имало самотни сгради, гдето и до днес лежали осакатени войници. Мъже без крайници, мъже със страхотни лица, без носове, без уста. Милосърдни сестри, не изпитващи страх от нищо, наливали на тия обезобразени създания храна през тънки, стъклени тръби, които пъхали в сбръчканите дупки — техните някогашни уста. Устата, които някога са можели да се смеят, да говорят и да крещят.

Фабиан сви край ъгъла. Отсреща се виждаше музеят. Колата тъкмо спираше пред него. Фабиан затвори очи и си спомни ужасните снимки, които бе виждал и които понякога му се явяваха насън и го плашеха. Тия клети божи подобия! Те още лежаха в откъснатите от света домове, трябваше да се оставят да ги хранят, трябваше да продължават да живеят. Та нали беше грях да ги убият. Но не бе грях да изгорят лицата им с огнепръскачките. Техните семейства не знаеха нищо за тия мъже, за тия бащи и братя. Бяха им казали, че са изчезнали. Оттогава бяха изтекли петнадесет години. Жените се бяха омъжили пак. Покойникът, когото хранеха през стъклени тръби нейде в областта Бранденбург, живееше в своя дом само като хубавичка фотография, окачена над кушетката, в дулото на пушката му слагаха букетче цветя, а под тях седеше неговият приемник и се наслаждаваше на живота. Кога ли щеше да има пак война? Кога ли щеше да се стигне пак дотам? Внезапно някой извика:

— Ало!

Фабиан отвори очи и се огледа. Този, който беше извикал, лежеше на земята, беше се подпрял на лакти и притискаше с една ръка седалищните си части.

— Какво е станало с вас?

— Аз съм другият — каза човекът. — И мен ме перна.

Фабиан разкрачи нозе и прихна да се смее. Заедно с него, откъм отсрещната страна на улицата, гдето имаше зидове, прихна да се смее и ехото.

— Извинявайте! — извика Фабиан. — Веселото ми настроение не е съвсем учтиво.

Човекът сви едното си коляно, изкриви лице в гримаса, погледна своите окървавени ръце и ядно каза:

— Както обичате. Ще дойде ден, когато смехът ви ще пресекне.

— Какво се въртиш там? — извика Лабуде и сърдито прекоси улицата.

— Ах, Щефан — каза Фабиан, — тук е вторият участник от дуела, с куршум в задницата.

Извикаха шофьора и пренесоха в автомобила и националсоциалиста, когото настаниха до другия ранен. След това в колата се качиха и двамата приятели и наредиха на шофьора да ги откара до най-близката болница. Колата потегли.

— Боли ли ви много? — запита Лабуде.

— Понася се — отговориха едновременно и двамата ранени и се погледнаха мрачно.

— Предател на народа! — каза националсоциалистът.

Той беше по-едър от работника, малко по-добре облечен и приличаше на търговски служещ.

— Предател на работничеството! — каза комунистът.

— Изрод! — извика първият.

— Маймуна! — викна вторият.

Търговският служещ бръкна в джоба си. Лабуде го хвана за китката.

— Дайте тук револвера! — заповяда той.

Човекът се противеше. Фабиан измъкна оръжието от джоба му и го прибра.

— Господа — каза той, — че с Германия не може да продължава тъй, с това сме съгласни всички. А обстоятелството, че сега се правят опити да се увековечат с помощта на студената диктатура неудържими положения, е грях, който скоро ще бъде наказан предостатъчно. И все пак няма никакъв смисъл да пробивате допълнителни дупки в долната част на гърбовете си. Нито пък щеше да се постигне кой знае какво, ако се бяхте улучили по-точно и сега, вместо в болницата, ви откарвахме в моргата. Вашата партия — обърна се той към фашиста — знае само срещу какво се бори, но и това не знае точно. А вашата партия — сега той погледна работника — вашата партия…

— Ние се борим срещу експлоататорите на пролетариата — заяви работникът. — А вие сте буржоа.

— Наистина — отвърна Фабиан, — аз съм дребен буржоа и днес това се смята за голяма обида.

Свит от болка, търговският служещ седеше приведен на една страна върху здравата част от седалището си и полагаше усилия да не докосне с главата си главата на своя противник.

— Пролетариатът, това е съюз на хора с еднакви интереси — каза Фабиан. — Най-голямото сдружение от този вид. Това, че вие искате правото си, е ваш дълг. Аз съм ваш приятел, защото ние имаме един и същ враг, защото обичам справедливостта. Аз съм ваш приятел, макар че вие не искате да знаете за това.

Автомобилът спря. Фабиан позвъни на портала на болницата. Портиерът отвори. Излязоха болногледачи и изнесоха ранените от колата. Дежурният лекар подаде ръка на приятелите.

— Двама политически ли ми водите? — запита усмихнато той. — Тая нощ ми докараха общо девет души, единият с тежка рана от куршум в стомаха. Все работници и чиновници. Направило ли ви е впечатление, че в повечето случаи това са хора от предградията, хора, които се познават? Тия политически престрелки приличат досущ на някогашните сбивания по танцовите увеселения. И тук, както и там, се касае за злокобни издънки на враждата между отделните сдружения в Германия. Впрочем човек добива впечатление, че като се избиват помежду си, те се стремят да понижат броя на безработните. Странен метод на самопомощ.

— Все пак, би могло да се разбере това, че народът се вълнува — забеляза Фабиан.

— Да, естествено. — Лекарят кимна с глава. — Континентът е заболял от петнист тиф. Пациентът започва вече да бълнува, да блъска и да удря около себе си. Сбогом!

Порталът се затвори.

Лабуде даде на шофьора пари и освободи колата. Тръгнаха мълчаливо един до друг. Внезапно Лабуде спря и каза:

— Не мога да се върна сега в къщи. Ела! Ще идем в кабарето на анонимните.

— Какво е пък то?

— И аз още не зная. Някакъв изобретателен тип е събрал полупобъркани и ги пуска да пеят и да танцуват. Плаща им по няколко марки, а срещу това те позволяват на публиката да ги ругае и да им се присмива. Може би изобщо не забелязват. Локалът се посещавал много. Пък и понятно е. Сигурно хората ходят там, за да се успокоят, че има и по-луди от самите тях.

Фабиан нямаше нищо против. Той извърна още веднъж поглед към болницата, над която блестеше Голямата мечка.

— Във велико време живеем — каза той, — и от ден на ден то става все по-велико!