"Фабиан (Историята на един моралист)" - читать интересную книгу автора (Кестнер Ерих)Седма главаПред кабарето бяха паркирани многобройни частни коли. Червенобрад мъж с шапка с увиснали щраусови пера и огромна алебарда се беше облегнал на вратата на локала и викаше: — Влизайте, влизайте в гумената килия! Лабуде и Фабиан влязоха, дадоха палтата си на гардероб и след дълго търсене си намериха места на една от ъгловите маси в препълнената и задимена зала. По нестабилната сцена подскачаше и се хилеше безпричинно някакво момиче. Явно беше някаква танцьорка. Тя носеше рокля с отровнозелен цвят, която си бе ушила сама, държеше китка изкуствени цветя и през равни промеждутъци от време подхвърляше във въздуха ту себе си, ту китката. Вляво от сцената, до раздрънкано пиано, седеше беззъб старик и свиреше Унгарска рапсодия. Не можеше да се разбере има ли някаква връзка между танца и музиката. Публиката, облечена без изключение елегантно, пиеше вино, водеше разговори на висок глас и се смееше. — Госпожице, викат ви спешно на телефона! — изкрещя някакъв плешив господин, който бе най-малкото генерален директор. Околните се закискаха още по-силно. Танцьорката не се обезпокои и продължи да се усмихва и да подскача. В този миг пианото престана да свири. Рапсодията беше свършила. Без да спира подрипването си, момичето хвърли от сцената злобен поглед към пианиста — танцът още не беше свършил. — Мамичко, детето ти те вика! — изквича някаква дама с монокъл. — Вашето дете също — обади се някой от една по-далечна маса. Дамата се извърна. — Аз нямам деца. — Щастливци! — извика някой от дъното на залата. — Тишина! — изрева друг. Словесната престрелка секна. Девойката продължаваше да танцува, макар че краката й сигурно отдавна бяха отмалели от болка. Най-сетне самата тя сметна, че вече достатъчно е танцувала, преустанови подрипването си с неумел поклон, усмихна се още по-глуповато и разпери ръце. Един дебел господин със смокинг стана. — Добре, много добре! Утре можете да дойдете у нас да изтупате килимите! Публиката шумеше и ръкопляскаше. Момичето не преставаше да се кланя. Тогава иззад кулисите излезе някакъв мъж, издърпа от сцената танцьорката, която се противеше упорито, и сам пристъпи към рампата. — Браво, Калигула! — извика някаква дама от първия ред маси. Калигула, закръглен млад човек с очила с рогови рамки, се обърна към господина, седнал до тая жена. — Ваша съпруга ли е? — запита той. Господинът кимна утвърдително. — Тогава кажете на вашата съпруга да си затваря човката! — каза Калигула. Публиката почна да ръкопляска. Човекът от предната маса почервеня. Жена му се почувствува поласкана. — Тишина, простаци такива! — извика Калигула и вдигна ръце. Настъпи мълчание. — Нима танцът, който току-що видяхте, не беше нещо изключително? — Да! — закрещяха всички. — Сега обаче следва нещо още по-хубаво. Сега ще ви изпратя един човек на име Паул Мюлер. Той е от Толкевиц. Въпросното селище се намира в Саксония. Паул Мюлер говори саксонски и твърди, че бил рецитатор. Той ще ви издекламира една балада. Пригответе се за нещо небивало. Паул Мюлер от Толкевиц, ако данните за него не са лъжливи, е луд. Не съм щадил никакви средства, за да привлека за моето кабаре този ценен сътрудник. Защото не мога да понасям да има луди само в салона за зрителите. — Това е вече решително много! — извика някакъв посетител, чието лице бе украсено с белези от дуели. Той беше скочил на крака и възмутено дърпаше жилетката си. — Сядайте! — каза Калигула и изкриви уста. — Знаете ли какво сте вие? Идиот! Висшистът се мъчеше да си поеме въздух. — Впрочем — продължи съдържателят на кабарето, — впрочем, като казах идиот, нямах пред вид обидния смисъл на тая дума, а гледах на нея като характеристика. Зрителите се смееха и ръкопляскаха. Приятели дръпнаха възмутения господин с резките по лицето обратно на стола му и почнаха да го успокояват. Калигула взе в ръце звънец, задрънка с него като нощен пазач и извика: — Паул Мюлер, излез! След това изчезна. Иззад кулисите се зададе възвисок, необикновено блед човек с раздрани дрехи. — Здравей, Мюлер! — закрещя публиката. — Расъл и не мислил — каза някой. С предизвикателна сериозност на лицето Паул Мюлер се поклони, прокара ръка през косата си и притисна с длани очите си. Съсредоточаваше се. Внезапно откри лицето си, протегна ръце далече напред, разпери пръсти, отвори очи и каза: — „Пътуване в лапите на смъртта“… от Паул Мюлер. Сетне пристъпи още една крачка напред. — Гледай само да не паднеш! — извика същата дама, на която Калигула бе заповядал да си затваря човката. Паул Мюлер пристъпи напук още една малка крачка, сведе презрителния си поглед към публиката и започна отново: — „Пътуване я лапите на смъртта“… от Паул Мюлер. В този миг някой от публиката хвърли към сцената бучка захар. Паул Мюлер се наведе, прибра захарта и продължи с глас, който не предвещаваше нищо добро. Отново хвърлиха захар на сцената. В залата навярно седяха постоянни посетители на кабарето, които държаха сметка за привичките на артиста. Други посетители последваха техния пример и постепенно започна истинска бомбардировка с бучки захар, срещу която Мюлер знаеше едно-единствено противосредство — да се навежда непрекъснато. Рецитацията на баладата се превърна в низ от поклони. Освен това Мюлер се опитваше да хваща летящите към него бучки и с широко отворена уста. Лицето му ставаше все по-заплашително. Гласът му звучеше все по-зловещо. От рецитацията стана ясно, че през онази ужасна нощ не само контесата Хохенщайн пътувала с автомобил, за да се озове при своя офицер, но че и нейният любим бил потеглил с колата си и се приближавал към замъка, където очаквал да намери госпожицата, докато тя се носела право насреща му. Тъй като и двамата влюбени се движеха по едно и също шосе, тъй като освен това се разказваше за изключително дъждовна и мъглива нощ и тъй като стихотворението се наричаше „Пътуване в лапите на смъртта“, имаше голяма вероятност да се оправдае опасението, че двата автомобила ще се сблъскат. Паул Мюлер отстрани и последното съмнение. — Затваряй си устата, да не изпадне талашът от черепа ти! — изрева някакъв глас. Но автомобилната катастрофа вече не можеше да се предотврати. — Според Адам Рийзе10 станаха два! — извика някой. Присъствуващите крещяха и ръкопляскаха. Те се бяха наситили на Паул Мюлер и не любопитствуваха вече какъв ще бъде краят на трагедията. Той продължаваше да декламира. Но се виждаше само как разтваря устата си. Не се чуваше нито думичка, „Пътуването в лапите на смъртта“ потъна сред врявата, вдигана от останалите живи. Тогава истински бяс обзе мършавия съчинител на балади. Той скочи от подиума и разтърси една дама за раменете, тъй че цигарата падна от устата й върху синята й копринена рокля. Тя скочи с писък. Кавалерът й също скочи и почна да ругае. Гласът му звучеше като кучешки лай. Паул Мюлер блъсна кавалера така, че той падна обратно на стола си. В този миг се появи Калигула. Беше ужасно сърдит и приличаше на разярен звероукротител. Хвана човека от Толкевиц за яката и го отмъкна в стаята на артистите. — Пфу! — каза Лабуде. — Долу садисти, а горе побъркани. — Този вид спорт е международен — каза Фабиан. — Същото го има и в Париж. Там зрителите крещят: „Убий го!“, а после иззад кулисите се подава огромна дървена ръка и отмъква клетника от сцената. Все едно че го измитат с метла. — А на всичко отгоре тоя тип се нарича Калигула. Разбира му главата! Дори и от римска история. Лабуде стана и си тръгна. Беше му омръзнало. Изправи се и Фабиан. В този миг някой грубо го удари по рамото. Той се извърна. Пред него стоеше човекът с белезите и цялото му лице сияеше, когато извика весело: — Как си, бе момче? — Благодаря, добре. — Да знаеш само как се радвам, че те виждам пак, стари приятелю! Висшистът дружелюбно сръга Фабиан в ребрата, ударът му попадна точно върху едно от копчетата на ризата. — Елате — каза Фабиан, — по-добре да продължим боя вън! След това почна да си пробива път между столовете и се озова в преддверието. — Драги Щефан — каза той на Лабуде, който обличаше палтото си, — да си обираме крушите по-скоро. Току-що някакъв тип непрекъснато ми говореше на „ти“. Взеха шапките си. Но вече бе много късно. Човекът с белезите тикаше пред себе си някаква жена с луничаво лице, сякаш тя не можеше да ходи сама, и й обясняваше: — Виждаш ли, Мета, в училище тоя господин беше първенец на нашия клас. А на Фабиан каза: — Това е жена ми, стари момко. В известен смисъл, моята по-добра половинка. Живеем в Ремшайд. Окачих на пирона амбициите си за служба и сега съм в предприятието на тъста. Произвеждаме вани. Ако ти потрябва някога вана, можеш да я получиш по цени на едро! Ха-ха! Да, работите ми се нареждат добре. Благодаря! Щастлив брак, жилище в двуфамилна къща, голяма градина зад нея, не оставам без пари на ръка, а си имаме и дете, но отскоро. — Още е съвсем мъничко — извини се Мета и показа с ръце размерите на детето си. — Е, все ще порасне — утеши я Лабуде. Жената го погледна признателно и отново се закачи за мъжа си. — И тъй, стари разбойнико — подхвана пак висшистът, — разправяй сега какво си вършил през цялото време. — Нищо особено — рече Фабиан. — В момента си сковавам космическа ракета. Каня се да поразгледам луната. — Великолепно! — извика човекът, който се беше вмъкнал посредством брака си във ваните. — Германия над всичко! А как е брат ти? — Вие ме обсипвате с радостни вести, уважаеми господине — каза Фабиан. — Отдавна си мечтая да имам братче. Само един скромен въпрос между другото: в същност къде сте завършил гимназия? — В Марбург, разбира се. Фабиан сви със съжаление рамене. — Казват, че Марбург бил очарователен град, но аз за съжаление още не съм го виждал. — В такъв случай хиляди извинения! — изръмжа другият. — Малко недоразумение, поразителна прилика, не ми се сърдете. — Той удари токове, след това изкомандува: — Идвай, Мета! — и се отдалечи. Мета погледна смутено Фабиан, кимна на Лабуде и последва съпруга си. — Такава тъпа маймуна! — каза възмутен Фабиан. — Заговорва съвършено непознати хора и фамилиарничи с тях. Подозирам, че в кабаретната режисура на този Калигула влиза и просташкото държане на посетителите в това кабаре. — Не ми се вярва — каза Лабуде. — Ваните положително бяха истински, а също и съвсем мъничкото дете. Тръгнаха си към къщи. Лабуде унило гледаше паважа. — Истински позор е — подхвана той след известно време. — Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли не още. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка. — Но нали ти си имаш Леда! — И което ме възмущава особено — продължи Лабуде, — такъв един тип си има собствено, лично свое дете. — Не почвай да завиждаш! — каза Фабиан. — Тоя юридически подкован фабрикант на вани е изключение. Колко от трийсетгодишните днес могат да се оженят? Един е безработен, друг утре ще го изхвърлят от работа. Трети пък никога не е имал работа. В момента държавата ни не е годна да осигури сносни условия за подрастващите поколения. Най-хубаво е онзи, комуто върви зле, да си остане сам, вместо да кара жена си и детето си да участвуват пропорционално в несретите му. А пък който въпреки всичко увлича със себе си и други, действува най-малкото лекомислено. Не зная кой е измислил сентенцията, че споделеното зло било половин зло, но ако тоя тъпак живее още, то пожелавам му да има двеста марки месечно и осем членно семейство. Нека дели тогава злото си на осем, докато му причернее. — Фабиан погледна отстрани своя приятел. — Впрочем защо те угнетява това? Нали твоят баща ти дава пари! А пък щом си получиш разрешението да преподаваш в университета, и самият ти ще печелиш по няколко гроша. Тогава ще се ожениш за Леда и нищо няма да пречи на бащинските ти радости. — Освен икономическите затруднения има и други — каза Лабуде, спря и махна на едно такси. — Не ми се сърди, че искам сега да остана сам. Ще можеш ли да минеш утре и да ме вземеш от жилището на родителите ми? Трябва да ти разправя разни неща. Той тикна нещо в ръката на приятеля си и се качи в чакащата кола. — За Леда ли се отнася? — запита Фабиан през отворения прозорец. Лабуде кимна утвърдително и сведе глава. Таксито потегли. Фабиан изпрати колата с поглед. — Ще дойда! — извика той. Но колата вече се беше отдалечила и червеното й задно фарче приличаше на светулка. След това той се опомни и погледна какво държи в ръката си. Беше банкнота от петдесет марки. |
|
|