"Галахад в Бландингс" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

2.

Лишен от човешка компания, Типтън се почувства тъжен и самотен. Беше общителна душа и винаги му докривяваше, когато нямаше с кого да си говори. По време на кратката раздумка с Уилфред Олсоп беше забелязал с периферното си зрение някакъв полицай, който крачеше нагоре-надолу по коридора от другата страна на решетките, а полицаите, макар и рядко да са бляскави събеседници и най-често да се ограничават до едносричности, и то през зъби, са за предпочитане пред нищото. Така че Уилфред отиде до решетките и като занаднича през тях като рядък животински екземпляр в зоологическа градина, издаде едно дрезгаво: „Ей, господин полицай!“

Блюстителят на закона беше върлинест здравеняк, който преливаше от униформата си на неочаквани места. Лицето му беше сипаничаво, китките — възлести, с цвят на мушкато, а на всичкото отгоре притежаваше онези десетина сантиметра излишна вратна обиколка, които го дисквалифицираха от всеки конкурс за най-красив полицай. Но под възпиращата външност туптеше добро сърце и беше склонен да гледа снизходително на младежките лудории. По правило не одобряваше крадците, буйните арестанти и вандалите, но към нарушители на реда като Типтън можеше да прояви търпимост. Тъй че, вместо да изръмжи „Я да си затваряш устата“, както не пропускаше да се отнесе с редовната си клиентела, той каза „Здрасти“ с не съвсем лишен от човечност глас и отиде до решетката при Типтън.

Типтън му обясни, че го боли глава, а полицаят отбеляза, че това не е повод за изненада.

— Положително си заслужил главоболието си с честен труд, Мак.

— Явно съм се бил натряскал.

— Не се съмнявай в това — отсече пазителят на законността. — Момчетата ми казаха, че се е наложило цели трима да те натикат в арестантската кола.

Тонът му не беше укорителен и в гласа му се долавяше повече уважение, отколкото упрек, но все пак Типтън се почувства задължен да се оправдае.

— Не мислете, че често върша подобни безобразия — каза той. — Някога — да, но не и откак се сгодих. Обещах на годеницата си, че ще пропускам нощите с вино и рози. Но случаят беше специален. Опитвах се да ободря приятеля си и да впръсна слънчева светлина и радост в живота му.

— Да не се е скапал?

— До дън-душа, господин полицай, и то напълно основателно. Разправи ми цялата история. Той е музикант. Свири на пиано и композира туй онуй. Пристигнал преди няколко месеца от Англия с надеждата да смае колегите си или поне да го наемат в някой оркестър, но не отговаря на условията. Свършил е парите и се е наложило да се обади вкъщи за помощ.

— А семейството не му е изпратило пари.

— Не, изпратили му достатъчно, за да си купи билет за Англия. Заминава вдругиден. Но леля му Хърмайъни заявила, че е крайно време да престане да се прави на глупак и да се захване с истинска работа, и му намерила такава. И знаете ли каква? Преподавател по музика в девическо училище. И това не е всичко. Жената, която ръководи училището, е яростна въздържателка и дори не поглежда към чашката. Това ще рече, че клетият стар Уили няма да може да близне и от най-светлата бира, освен през ваканциите.

— Е, погълнатото снощи ще му държи влага дълго време.

— Не се подиграйте, господин полицай, не се присмивайте — намръщи се Типтън. — Това е истинска трагедия. Уили е направо смазан и не се учудвам. В клуб „Търтеите“ в Лондон, където членувам, имаше един младеж, който веднъж се беше оставил да го подмамят да произнесе реч в девическо училище, и така и не можа да се възстанови след това. До ден днешен се разтреперва като лист само при вида на нещо с шапка, блейзър и плитки на гърба. Да преподаваш музика на глутница момичета ще е къде-къде по-страшно. Ще доближават глави и ще си шушукат. Ще се ръгат с лакти и ще се кискат. Нищо чудно да го замерват с хартиени топчета. А ще трябва да се възстановява от нечовешките изпитания само с лимонада и овесена вода. Но виждам, че се прозявате. Отегчавам ли ви?

Полицаят отрече. Обясни, че е бил дежурен цяла нощ и сега се радва да си побъбри с някого, за да убие времето.

— Добре — успокои се Типтън. — Да, мога да си представя колко скучно ви е тук, без да обелите зъб с жива душа. Да си полицай не е само цветя и рози.

— Ако знаеш колко си прав.

— И все пак си има и добрите страни.

— Назови ми три.

— Ами срещате се с интересни хора — бандити, касоразбивачи, търговци на наркотици, сексуални маниаци… Цялата гама от отрепки до милионери.

— Е, милионерите не се прескачат наоколо.

— Нима?

— Поне аз не съм виждал милионер да лежи тук.

— Тъй ли? Е, сега виждате. Разгледайте го добре.

Полицаят зина.

— Ти?

— Аз.

— Без майтап?

— Без никакъв майтап. Чувал ли си за магазините „Типтън“?

— Чу кой не е чувал? Жената само там пазарува.

— Можеш да й кажеш, като се прибереш, че тази нощ си бил домакин на собственика на контролния пакет акции в тях. Чичо ми Чет е основал магазините „Типтън“. Наскоро се спомина и аз наследих акциите му, на практика всичките. Червив съм с пари.

— Тогава защо не си платиш десетте долара и не се разкараш оттук?

— Какви десет долара?

— Ами гаранцията. На твое място отдавна да съм го сторил.

Горчив смях се изтръгна от Типтън — категорията смях, с който би се смяла попаднала в беда жаба, ако някой минувач я запита защо не се измъкне от блатото и не се премести да живее при по-добри условия.

— Не се и съмнявам — рече той. — Аз бих сторил същото, стига да ги имах. Ала не разполагам с никакви налични фондове. Не, не съм смазан от борсовия крах — може да съм глупак, но не съм чак толкова глупав, че да играя на борсата, но в момента съм без пукнат петак. На известен етап от снощните процедури някакво дете на неженени родители ми отмъкна портфейла и ме остави на сухо. Притежавам контролния пакет на най-големите супермаркети в страната с клонове във всеки град на Съединените щати. Собственик съм на ранчо на запад. Имам жилищен блок на Парк Авеню. Моя е дори известна музикална издателска къща в Лондон. Но не съм в състояние да се изтръгна от проклетата тъмница, защото нямам десет долара в джоба. Виждали ли сте по-голяма ирония на съдбата?

Полицаят заяви, че не е, но не видя и повод за отчаяние.

— Нямаш ли приятели?

— Купища.

— Ами защо не се обадиш на някой да дойде да ти помогне?

Типтън се изненада.

— Нима тук разрешават обаждания?

— Имаш право на един разговор.

— Такъв ли е законът?

— Такъв.

— Тогава… А, Уили, подремна ли си?

Уилфред Олсоп се надигна, премигна няколко пъти, простена, разтърси се от глава до пети и се присъедини към компанията. Изглеждаше в малко по-добра форма, отколкото при предишното си възкресение. Приликата му с престоял дни наред във водата труп все още биеше на очи, но беше станал по-весел труп — труп, зърнал светлина в тунела.

— О, Типи — възрадва се той, — реших, че ще ти е интересно да научиш, че няма да умра. Чувствам се малко по-добре.

— Браво, това се иска.

— Не много по-добре, но все пак е нещо. Тъй че забрави за табакерата. С кого говориш? Не го виждам много ясно, но май е полицай?

— Точно така.

— Смяташ ли, че може да ни каже как да се измъкнем оттук?

— Точно това обсъждах с него. Твърди, че ще ни пуснат, ако им бутнем по десет долара.

Умът на Уилфред още плуваше в саламурена мътилка, но все пак успя да формулира идея.

— Ами тогава да им бутнем по десет долара.

— Как? Ти имаш ли пари?

— Никакви.

— Нито пък аз. Някой ми сви пачката. Но този джентълмен, господин…

— Гароуей.

— Господин Гароуей твърди, че мога да се обадя по телефона на някого да донесе.

— Иди се обади на някого.

Типтън поклати глава и тутакси нададе остър крясък. Има времена, когато клатенето на главата поражда усещането, че човек е предизвикал неодобрението на Яел1 и тя се е заела с обичайната си практика.

— Не е толкоз просто. Има уловка. Човек може да се обади само веднъж.

— Не разбирам.

— Значи още си мотан. Вие ме разбирате, нали, господин Гароуей?

— Естествено. Приятелят ви може да не е вкъщи. Тогава ще сте използвали правото си без никакъв резултат.

— Точно така. Сега е средата на август и всички дружки се проветряват извън града. Ще се върнат след Деня на труда, но Денят на труда е след три седмици, а на мен не ми се чака дотогава. По дяволите, недей така — помоли Типтън и примижа.

Имаше предвид внезапния остър лай, изтръгнал се от устните на съкилийника му, който се отрази твърде неблагоприятно на пулсиращото слепоочие и създаде мигновеното усещане, че някой е подхвърлил две пръчки динамит в главата му.

— Извинявай — каза Уилфред. — Мислех си за чичо Кларънс.

Това изявление никак не успокои Типтън и той подметна със заядлив сарказъм, че е похвално един племенник да мисли за чичо си в такъв момент. Много мило, рече той, сега му е времето и мястото да мисли за чичо си Кларънс.

— Той е в Ню Йорк! Отседнал е в „Плаза“. Дойде за сватбата на леля Констанс. Тя се омъжва за янки на име Скунмейкър.

Типтън осъзна, че твърде прибързано е осъдил приятеля си. Това, което му се беше сторило безсмислено изместване на разговора, всъщност се оказа съществен принос към същия.

— Вярно — възкликна той. — Четох във вестника. Работите май се избистрят. Сигурен ли си, че е в „Плаза“?

— Сигурен съм. Леля Хърмайъни ми нареди да отида да го видя.

— Но мога ли да го събудя в този час на нощта?

— Ако обясниш, че е спешно. Ще трябва много умело да изясниш нуждата от експедитивност. Знаеш го какво е изкуфяло дърто магаре.

Това беше доста точно, макар и не особено почтително описание. Кларънс, Девети граф Емсуърт, този занесен и завеян пер, не беше измежду бляскавите умове на нацията. Начинът му на живот бе допринесъл за мудността на мисловните му процеси. Когато не женеше сестрите си в Америка, прекарваше времето си в размотаване из градините и землището на замъка Бландингс, неговата провинциална резиденция, а мислите му, доколкото си правеха труда да го спохождат, бяха съсредоточени върху Императрицата на Бландингс — неговата свиня орденоноска. Когато не беше сред откритите простори, можеше да бъде намерен в кабинета си, погълнат от книга, посветена на свинете, и най-вече монументалната творба на Огъстъс Уипъл „Грижи за свинята“ (издателство „Попгуд и Грули“, цена трийсет и пет шилинга), на която никога не се насищаше.

Първоначалният ентусиазъм на Типтън започна да посърва. Подобно на Хамлет, и той започна да се терзае от едни съмнения… Задъвка замислено долната си устна.

— Рискът е голям. Представи си, че е някъде на гуляй.

— Допускаш ли стар домошар като чичо Кларънс да хукне по вечеринки?

— Знае ли човек…

— Все пак това не е чичо Галахад, а чичо Кларънс.

— Но е вероятност, която не бива да загърбваме. И най-порядъчните англичани, като дойдат в Ню Йорк, навирват гребена и хукват да живеят. Просто въздухът е такъв. Какво бихме могли да направим в такъв случай, господин Гароуей?

Полицаят прокара пръст по брадичката си, излята по калъпа на боен кораб. Застърга я с пръст.

— Да изясним нещата. Искате да се убедите, че човекът си е вкъщи. Правилно ли съм ви разбрал?

— Всичко зависи от това.

— Ами какво ще кажете първо аз да му се обадя? Ако вдигне телефона, значи си е вкъщи и аз ще затворя. Тогава ще се обадите вие.

Типтън го изгледа с благоговение. Разпозна соломоновото решение. Ако това бе нормалната интелигентност на средностатистическия нюйоркски полицай, нищо чудно, че минаваха за най-добрите.

— Бог да те благослови, Гароуей! — емоционално възкликна той. — Ти реши проблема. Кажи на госпожа Гароуей следващия път, като пазарува в магазините „Типтън“, да спомене името ми и да каже, че съм наредил да получи всичко, което си избере — от маслото до говеждите ребра и пилешката супа с фиде.

— Много мило, сър. Ще й стане драго. Май казахте „Плаза“, а името на приятелчето ви е Кларънс.

— Емсуърт.

— Грешката е моя.

— Питай за граф Емсуърт. Той е лорд.

— А, от ония? Ясно.