"Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)" - читать интересную книгу автора (Тение Г.)

2. Марино незаконнороденият

В залата на Великия съвет, Луиджи Гримани се приготовляваше да приеме младите благородници на Венеция, за които бе уредил една вечеря.

Той заповяда на майора да предупреди почетните дами на дожесата, че празникът ще започне след няколко минути и, че дожът очаква съпругата си да я отведе в банкетната зала.

После той поднови разговора си с управителя на Сен Марко, Тадео Моро, човек на около петдесет години, който носеше пурпурна мантия, по която се познаваше високият му сан.

Близо до него седеше началникът на карабинерите Силвио Зиани.

Той беше облечен в дреха от черно кадифе, върху което висеше златна верижка, знак на високата му служба и голямата му власт.

Недалече от отворените врати на обширната зала чакаха слугите. Войниците стояха неподвижни в техните средновековни костюми, с полирани каски на главата и с копие в дясната ръка, която бе покрита с дълга жълта ръкавица.

— Отцепничеството се шири все повече — каза дожът на двамата си довереници. — Забелязах днес, при преминаването на „Бюзантьор“, отсъствието на синовете на три патрициански семейства. Не се виждаше нито един Фалие, нито един Анафесто, нито един Оргосо.

— Донесоха ми, че те са се събрали на един частен празник в палата Манджинели — побърза да каже управителя на Сен Марко. — Говори се, че дават този празник в памет на Марино Гримани — баща ви.

Челото на дожа се намръщи под короната. Очите му, хлътнали под дълбоките вежди в сянката на орбитите, изпуснаха зловещ блясък; лицето му побледня и се удължи и можеше да се каже, че късата руса брада, която украсяваше долната устна и брадичката му, настръхна.

— Оставете на мъдрите и благородни държавни инквизитори да сторят това, което трябва. Ако този празник се дава в памет на един мъртвец, тези, които вземат участие в него, са живи — каза той с твърд и заплашителен тон.

Капитанът на карабинерите, Силвио Зиани се намеси тогава в разговора.

Той бе висок, сух човек, който вършеше разни безчинства, благодарение на обстоятелството, че дожесата бе негова сестра. Той, обаче, изпълняваше с голяма послушност заповедите на нейния съпруг.

— От Маламоко съобщиха — каза той, — че е забелязан и познат върху един завръщащ се от Ливан кораб синът на Марино Гримани, роден от една друга жена след смъртта на дожесата — вашата майка.

— Вие искате да кажете: сина на Летиция Маринели, която имаше вила близо до рибарските колиби на остров Сан Николо? — запита управителят.

— Марино Маринели във Венеция? Това е невероятно — каза дожът. — Става вече две години откакто отсъства и близо една година откакто не е изпращал известия за себе си… Сигурно са се измамили. Кой донесе сведенията, Силвио?

Капитанът на карабинерите отговори:

— Наблюдателят от кулата на Маламоко, един доверен служител. Той каза, че го е познал много добре.

— Една проста прилика, може би — подхвърли Тадео Моро.

В този момент челото на дожа се помрачи наново и силна червенина обля лицето му.

Той гледаше към входа на залата, където един шум привлече погледите и на управителя, и на началника на карабинерите.

— Това е самият той — промълви Силвио Зиани.

На прага стоеше бледен и неподвижен Марино Маринели.

Запознат от детинство със залите и стаите, обитавани неотдавна от баща му, той бе проникнал без никой да го спре в залата на Великия съвет и при вида на преобразуванията, направени през неговото отсъствие, бе останал смаян на прага.

Промяната, за която Андрея го уведоми, се въплъти пред него. Луиджи Гримани носеше пурпурната мантия и короната на неговия баща!

Луиджи, който никога не бе притежавал любовта на баща си и никога не се бе стремил да я спечели, бе станал господар на този палат, където неотдавна живееше един благороден и много добър господар!

Но това зрелище не можеше да обезкуражи Марино Маринели.

Изправил високата си стройна снага, той бе снел от обкръжената с тъмни къдрици глава шапката си и я държеше в едната си ръка, докато другата бе поставил върху златната дръжка на сабята си.

Чертите на лицето му, обгоряло от тропическото слънце, бяха фини и правилни и издаваха, както и гордата му походка, един благороден произход.

Малки черни мустачки украсяваха горната му устна. Той носеше дреха от черно кадифе, върху която имаше голяма бяла яка, а на гърдите му бе окачен голям златен орден.

Един ремък, везан със злато, придържаше ножницата на сабята му.

Големите му меланхолични очи се отправиха отначало с тъжен израз, а после с безмълвен въпрос към тримата мъже, които стояха в залата.

Този момент на тягостно мълчание не трая дълго.

Дожът отправи към новодошлия един почти искрен поглед. Той винаги бе гледал на Марино Маринели със завист и отвращение, никога не бе проявил ни най-малък признак на братско чувство. Обаче пред очите на бащата работите не бяха дошли до едно открито скъсване.

Марино се поклони важно.

— Вярвах, че ида на един весел празник, но тъга и скръб ме посрещнаха тук — каза той. — Къде е моят баща, който ме благослови преди тръгването ми и чиято пурпурна мантия се носи днес от другиго? Вие ме гледате с безпокойство и гняв… Не ме ли познавате? Защо сте смутени, когато се явявам да се осведомя за баща си? Вие имате такъв странен израз, който…

— Марино Гримани умря в нощта на Коледа миналата година, отговори управителят, който видя, че гласът на дожа се спря в гърлото му. — Неговият саркофаг е в подземната гробница на Сен Марко.

— Като син искам да видя още веднъж баща си, за да му кажа „последно прости“. Дайте заповед да ми отворят саркофага и ковчега — каза Марино Маринели натъртено, наблюдаващ тримата мъже, които бяха пред него.

Той забеляза, че очите на Луиджи премигваха и се отклоняваха, докато тия на управителя го изглеждаха заплашително.

— Какво желание изказвате, дръзки момко? — извика висшият сановник с гневен тон.

— Казах ви вече това, което желаете да знаете — каза дожът с горделив и презрителен тон.

После се обърна към Силвио и управителя.

— Празникът започва — добави той. — Последвайте ме сеньори.

— Чакайте, Луиджи! Останете още, господа! Първо трябва да дадете на един син сметката, която ви иска — протестира Марино Маринели. — Аз трябва на всяка цена да вида покойния дож, Марино Гримани, моя господар и моя баща, за да узная точно това, което се говори, истината ли е или не — дали моят баща през свещената коледна нощ е станал жертва на едно убийство или се върши една безчестна измама от него момент!

— Безумецо!… Такива думи заслужават смърт! — извика гръмко управителят крайно раздразнен.

Силвио Зиани, побледнял и треперещ от гняв, искаше да се нахвърли върху младежа и промуши гърдите му със сабята си, но Луиджи му задържа ръката.

Дожът бе възвърнал спокойствието и самообладанието си.

— Чакайте, благородни сеньори! — каза той с висок глас и надменно държане. — Този незаконнороден не е достоен за вашите саби. Неговата кръв е твърде нечиста, за да измърси паркета на тази зала. Трябва да го изгоним извън палата посредством кучетата!

Тия оскърбителни думи отекнаха в широката зала.

Ефектът, който възпроизведоха върху Марино Маринели, приготвил се да се защитава срещу капитана на карабинерите, бе ужасен.

— Проклятие върху теб и другарите ти! — викна той извън себе си. — Вие сте престъпници. Това е отпечатано върху бледите ви лица!…

„Добре, не ми отговаряйте! Аз ще се убедя сам! Ако тежестта на това престъпление падне върху вас, ако кръвта на Гримани е оцапала ръцете ви, незаконнороденият, когото вие обиждате, ще отмъсти страшно за своя баща и вие можете от сега да треперите от името на Марино Маринели!…“

„Аз ви се заклевам в паметта на благородния дож, моя баща, в моето здраве, в кръвта на спасителя, че за мене не ще има никаква почивка, докато не изследвам какво се е случило!…“

„Горко вам, ако гласът на вашата съвест стане ехо на моите думи.“

„Ако Марино Маринели, незаконнороденият, намери доказателство за вашето престъпление, отмъщението, което той ще приготви заради атентата срещу неговия баща, ще бъде страшно и достойно за злодеянието! Нито вашите галери, нито вашите войници не ще могат да ви защитят от него. Той ще ви намери даже в най-затънтените кътчета на вашите палати.“

— Нека ръката ми и езикът ми изсъхнат, ако не удържа тържествената клетва, която направих тук!

Дожът, управителят и Силвио Зиани слушаха неподвижни, като парализирани. И тримата имаха една обща мисъл: да премахнат този смелчага!

Да се опитат със сила да го арестуват в този момент не бе разумно. Нахалникът принадлежеше на всемогъщата държавна инквизиция, чиято ръка достигаше навсякъде и която щеше да реши съдбата му.

Марино Маринели напусна безпрепятствено залата.

С гордо вдигната глава той премина през тълпата слуги и войници и слезе по стълбата, за да излезе от палата.

Недостъпен за страха, той желаеше веднага да потърси доказателства за това, което бе решил да узнае на всяка цена.

Той дойде да хвърли ръкавицата на големците на града. Той, младежът без средства, нямащ нищо друго освен любовта на баща си, се бе заклел да отмъсти на дожа и на съвета на Венеция!

Тази смелост граничеше с лудост. Но неугасимото чувство към правдата не му даде време да разсъждава.

Той знаеше къде се намират най-тайните и най-страшни подземия на държавния затвор, където затваряха осъдените на доживотен затвор и пожела да посвети тази вечер на дирене на своя баща.

Народният празник, който се честваше на площада Сан Марко и на който дожът и патрициите бяха задължени да се покажат, благоприятствуваше за намерението му.

Можеше ли да знае какво ще се случи след един час, когато Съветът на десетте се събере, за да се произнесе за съдбата му.

Той излезе без да бъде обезпокоен през входа на палата и се размеси между веселата тълпа, която аплодираше комичните артисти, смееше се на веселите скокове, правени от палячовците, които бяха облечени в пъстри дрехи и с боядисани лица и изпадаше във възторг пред въртящите се танцьорки, кръстосващи се в странни и живописни движения на един национален танц, където южната живост се сливаше с грацията.

Пред палата на дожовете и кулата Сан Марко тълпата бе толкова гъста, че главите на хората почти се допираха. Всички тия хора гледаха, с вдигнати нагоре глави, ложата, направена на големия широк балкон, откъдето дожът и дожесата, обкръжени от големците на града, наблюдаваха бенгалския огън и други веселия на шумния празник.

Едно от зрелищата на великия петък бе следното: един човек от народа, който по дължината на въжета, прикрепени за колове в морето и привързани в краищата си за кулата Сан Марко, се спущаше в една возилка, подобна на гондола от върха на кулата, за да слезе до ложата на дожския палат и да поднесе на дожесата един парфюмиран букет.

Марино Маринели премина Пиацета и Моле по каменни стъпала, които водеха към водата.

Недалече множество празни гондоли бяха привързани за колове. Той отвърза най-малката, качи се в нея и взе дългия прът, който служеше и за весло, и за кормило.

С мощната си ръка подкара лодката по покритата с тъмнина вода. Наоколо бе пусто и тихо.

Марино остана близо до Моле, за да влезе в тесния и страшен канал Орфано, чийто две страни, образувани от стените на дожския палат и на затвора, се издигаха така високо, че дневната светлина не можеше да проникне.

Никой не се осмеляваше да премине този канал, достъпът в който впрочем беше забранен.

Всички избягваха грижливо този кът, където винаги печални въздишки се издигаха от подземните килии или излизаха от тия под покривите, които историята нарича „Оловните покриви на Венеция“. Често тук плуваха трупове, тъй като нещастниците, които инквизиторите бяха осъдили на смърт, биваха хвърляни от високия Мост на въздишките, който свързваше двете части на палата-затвор.

Така беше там, в този страшен канал Орфано, където хиляди нещастници, след като биваха подлагани на страшни мъчения в „стаите на истината“, свършваха живота си там, където се затваряха завинаги вратите на външния свят за живите мъртъвци, които от високите килии под оловните покриви или страшните подземни дупки правеха около жилището на дожовете един пояс от скръб и ридания.

Марино Маринели чуваше тия стенания: неговото ухо долавяше сърцераздирателните въздишки на жертвите, които гинеха бавно във влажните и мрачни подземия, след като бяха изтръгнати от своите семейства и буквално затрити от лицето на земята.

Той прокара лодката си покрай плесенясалата стена, където имаше далеч един от друг тесни отвори, подобни на бойници.

Стигнал до един от тия отвори, той застоя за момент неподвижна гондолата, покачи се на тесния коридор на стената и с глас, който прозвуча глухо в дъното на сводовете извика:

— Гримани, татко мой! Твоят син, Марино те вика! Направи ми знак, ако си тук: отговори ми, ако можеш.

Той се ослуша.

Никакъв глас не се чу. Само същите неясни стенания, които се разнасяха отвсякъде, се чуха от дълбокия затвор.

Тласкайки гондолата с ръце надлъж, той достигна до един друг отдушник.

Отново извика името на баща си и отново се ослуша със затаено дишане.

В момента, когато вярваше, че е различил задушения глас на един отговор, той забеляза на входа на канала една голяма гондола, блестящо осветена.

Учуден, той погледна тази ослепителна светлина, която осветяваше водата с широк сноп лъчи.

Гондолата навлезе в канала. В нея върху пейките имаше десет носачи на прътове, без да се смятат гребците и въоръжените хора.

След малко Марино разпозна, че това бяха карабинерите или войниците на инквизицията, които обикновено влизаха през главната врата на канала, за да достигнат караулното помещение в двора на палата.

Те изпълняваха без съмнение, някоя специална заповед или пък бяха чули виковете на младия човек.

Голямата гондола се движеше непрестанно към мястото, където се намираше той…

Силната светлина вече го осветяваше.

— Хей!… Кой сте вие и какво търсите в канала на Орфано? — извика гръмкият глас на капитана, който Марино смяташе, че не чува за първи път. — Чужденец ли сте? Не знаете ли, че е забранено да се пътува по този канал?… Какво търсите? Говорете!

Марино видя, че всяко бягство е невъзможно и когато карабинерите докараха лодката си близо до неговата, той позна при светлината на факлите Силвио Зиани, стоящ прав в предната част.

— Диря баща си — отговори тогава Марино, разбирайки, че няма какво друго да каже. — Искам да намеря път, за да стигна до него.

— Това е незаконнороденият! — извика Зиани с тържествуващ тон, познавайки тоя, който бе имал смелостта да дойде да ги смущава даже в палата на дожовете. — Незаконнороденият!… Хванете ми този безумец!

Веднага карабинерите примъкнаха неговата лодка към тяхната с железни куки.

— Никой да не се осмелява да постави ръка върху мене. Първият, който ме приближи, ще бъде мъртъв! — извика Марино, изваждайки сабята си.

Четирима войници, въоръжени до зъби, скочиха в малката му лодка.

Силвио Зиани вече бе кръстосал сабята си с неговата, но карабинерите поставиха веднага край на тази борба, хвърляйки се върху Марино Маринели.

Той се обърна като разярен лъв; сабята се развъртя сред войниците-полицаи и двама от тях паднаха в лодката; но той бе обкръжен от всички страни и силата му бе принудена да отстъпи на числеността.

Силвио Зиани заповяда да го вържат и го отнесат в края на канала, на брега, близо до входа на караулния дом и затвора.

След няколко минути желязната врата се затвори с хлопване зад пленника на великия капитан на венецианската република.