"Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)" - читать интересную книгу автора (Тение Г.)

3. Кървавият съд

Нощта приближаваше края си.

Веселието и глъчката на празника бяха заменени с тишина на широкия площад Сен Марко. Огньовете на площада, както и огньовете на кулата бяха изгасени.

Само лунната светлина, бледа и фантастична, падаше върху мраморни плочи и арковидни тремове, върху колоните на палата и върху купола на църквата.

Като безмълвни свидетели на могъществото на Венеция три високи кедрови мачти се извисяваха от техните бронзови поставки в прозрачната нощ и върху тях се развяваха знамената на Кипър, Крит и Море, спомен за отдавнашното завоевание на тези три кралства.

Пълна тишина царуваше над големия град на лагуните, върху тесните му улички и широките му канали.

Даже големият канал, чиято крива линия пресичаше на две града, изглеждаше отдаден на мечтателен сън; с мъка можеше да се долови движението на вълните и лекият шум при блъскането им в мраморните стъпала или корнизите на величествените палати.

Гондолите, тия необходими превозни средства на големия островен град, които заместваха каретите на богатите и колите на бедните, едните богато украсени с позлата и балдахини, другите голи и направени от грубо дърво, бяха привързани по дължината на канала и в повечето от тях спяха под открито небе здравите и пъргави гондолиери.

Спокойствие и мълчание царуваха също и по балконите, украсени с цветя и парфюмирани, които се простираха над водата и откъдето преди един час се разнасяше шумът на живота.

Също и Реалто, площадът, където ставаше тържеството, до Големия канал и където през деня се събираше една смесена тълпа, беше пуст.

Предните части на магазините бяха забулени в тъмнина, върху масите на вехтошарите и сарафите свещите, запазени от вятъра в стъклени похлупаци, бяха изгасени, последните пияни се бяха прибрали в домовете си и тежко спяха.

Нямаше ги даде шпионите и наемните убийци, обикновено стоящи на нощни засади в гъстата сянка на колоните. Тъй като нямаше кого да следят и да убият, те се бяха оттеглили в мръсните вертепи на разврата, държани от разни сводници.

Венеция спеше. Тя спеше, но не и в мистериозните зали на палата на дожовете, където държавната инквизиция водеше своя скрит и ужасен живот. Там влизаха и излизаха човешки сенки, движещи се като фантоми. В тихата нощ, когато никой не бодърствуваше другаде, тия зали и тия коридори криеха зад техните тежки тапети една чудовищна и страшна дейност.

Маскирани съдии пресичаха стаите с бързи и спотаени стъпки, докато други маскирани мъже, заклети прислужници и пазачи, очакваха заповедите им и довеждаха нещастниците в свещената зала на тримата, строго недостъпна за любопитните.

Прозорците и стените на тази страшна къща бяха тапицирани с черно платно, както и продълговатата маса, около която седяха в антични фотьойли с високи облегала тримата инквизитори, маскирани в черно, така че никой не виждаше лицата им и никой не ги познаваше. Върху масата бяха поставени книжа, една мастилница, едно разпятие, една мъртвешка глава и една урна от черен мрамор, която съдържаше бели и черни топки, чийто цвят бе решил живота или смъртта на толкова хиляди човешки същества.

От двете страни на главния инквизитор бяха седнали двамата му колеги, облечени като него в дълги и широки дрехи с тъмен цвят. Пред него бе поставено златно звънче, с което той повикваше слугите от съседните стаи, които се отделяха от залата на Съвета на тримата с врати, снабдени с плътни завеси.

Символите на тяхното безгранично могъщество, пред което трепереха даже благородниците и дожът — три корони висяха от свода над техните глави; и върху стената, зад главния инквизитор, блестеше мечът на правдата.

Златното звънче зазвънтя. От съседната стая един маскиран прислужник влезе в залата на тримата и се поклони дълбоко и учтиво, за да покаже, че е готов да получи заповедите.

— Доведете гондолиера Карло, заповяда великият инквизитор с един глас, който издаваше тембъра на старец.

Прислужникът се поклони отново, кръстосвайки ръце върху гърдите си и отиде в преддверието, наричано „Залата на Бусола“.

Той се завърна незабавно, придружен от човек с едро телосложение на около 30 години.

Карло носеше костюма на гондолиерите — фригийска шапка с черен цвят, тъмночервена риза с широко деколтирана яка и подгънати ръкави, така че можеше да се виждат силните му мускулести ръце и изпъкналата му гръд и къси панталони от груба вълна, прикрепен с един червен пояс към хълбоците. Долната част на краката му бе гола. Лицето му бе почерняло от слънцето, имаше груби и почти страшни черти. Черна сплетена брада покриваше долната част на лицето му.

Прислужникът се отдалечи мълчаливо и главният инквизитор запита гондолиера:

— Кога пристигна във Венеция?

— Преди два часа господарю — отговори човекът.

— Кажи ни резултата от твоето пътуване. Хвана ли човека, когото трябваше да намериш в Анкона?

— Бертучио изглежда, че е бил предупреден господарю. Той беше избягал от Анкона във Фермо. Аз го последвах, решен да го убия, тъй като беше твърде трудно и твърде опасно да го доведа тук.

— Ти знаеш нашата воля: да действащ тихо и тайно — каза главният инквизитор с почти тържествен глас. — Продължавай! Успя ли да туриш ръка на Бертучио?

— Той се смяташе в пълна сигурност във Фермо, въпреки всички мои предпазвания, той ме видя и ме позна. Старата хитра лисица не остана за момент сам през целия ден, а когато настъпи нощта, той се смеси в една група мъже и жени, които отиваха на поклонение в Асколи, където се състоя една голяма процесия.

„Аз също го последвах, надявайки се да използвам някой удобен момент, за да туря ръка върху тази проклета душа, но напразно.“

„Трябваха ни два дни, за да стигнем до Асколи. Току-що пристигнахме и Бертучио отърча в манастира на доминиканците, където намери убежище и закрила.“

„Останах петнадесет дни близо до манастира, но не можах да намеря предлог, за да вляза вътре и трябваше да се откажа да дочакам излизането на Бертучио, понеже облече послушническите дрехи на ордена.“

Главният инквизитор разтърси звънчето.

— Отведете гондолиера в чакалнята и доведете тук един от монасите, които са там! — заповяда той на прислужника, който се яви.

И, обръщайки се към гондолиера, добави:

— Ще получиш от касиера десет златни флорини.

Човекът подгъна коляно пред трите могъщи личности, промълви няколко благодарствени думи и последва прислужника.

— Присъдата над Бертучио е решена по общо съгласие — подзе главният инквизитор, когато остана сам с другите двама. — Той ще умре, за да бъде погребана заедно с него в гроба и тайната му.

— Той ще умре — добавиха другите двама съдии, поклащайки глави.

— Нашата ръка ще го достигне даже в манастира и то, така бързо и така ненадейно, че не ще намери време да издаде нещо от това, което е видял.

— Само той знае онова, което се случи през онази коледна нощ. Предприетото дело трябва да се завърши напълно за благото на Венеция — каза един от помощниците. — Този човек трябва да изчезне, също както изчезна Марино Гримани. Влиянието му върху народа ще бъде превратно и опасно.

— И това трябва да стане по-скоро — подзе другият. — Незаконнороденият син на Гримани се е появил и се е осмелил да ни заплашва… Дожът го мрази.

Вратата към преддверието се отвори. Прислужникът въведе един млад монах в залата на тримата и се оттегли, а монахът се поклони дълбоко.

— Брат Бонифацио свежда глава пред вас в смирение и подчинение — каза той.

— Мълчание, подчинение и въздържание, ето клетвата, която трябва да направиш, за да те приемем на наша служба, монахо — му каза главният инквизитор.

— Готов ли си да — изпълниш новата мисия, с която искаме да те натоварим?

— Брат Бонифацио ви моли да му дадете заповедите си.

— Ти ще напуснеш Венеция още тази нощ и ще побързаш да се качиш на първия кораб, който ще пътува от Киоджиа за Анкона. Щом пристигнеш там, бързо ще се отправиш за манастира на доминиканците в Асколи. Там ще намериш един послушник, чието светско име е Бертучио.

— Слугата на стария дож ли?

— Ако ти го познаваш, мисията ти ще бъде по-лека. Бертучио трябва да умре. Ти трябва да извършиш това така, че да не му остане нито минута време, за да направи една последна изповед. Побързай! След три седмици ще дойдеш да ни съобщиш, че нашата воля е изпълнена и тогава ще получиш богато възнаграждение…

— Вие можете да смятате, че той е вече мъртъв, всемогъщи господари, като че е вече станало. Докато изминат три пъти по 7 дена, аз ще бъда тук на същото място…

Уверенията на монаха бяха прекъснати неочаквано.

Инквизиторите се изтръгнаха от своето равнодушие и отправиха погледите си към голямата врата на преддверието, която се отвори като че тласната от вятъра.

Главният инквизитор вдигна звънчето.

В същия момент Силвио Зиани, началникът на карабинерите, влезе в тапицираната с черно стая.

Бързината му и вълнението показваха ясно, че той е дошъл да направи някое важно съобщение. Той бе първият доверен служител на държавните инквизитори и командваше, както е известно, стражата.

Държанието на Силвио Зиани в залата на тримата показваше, че той можеше да си позволи повече от другите. Забелязвайки монаха, той почака с видимо нетърпение, докато прислужникът го изведе навън.

Когато вратата се затвори зад монаха Бонифацио, той извика:

— Нося ви една добра новина, господари. Незаконнороденият син на Гримани, Марино Маринели е във ваша власт. Моите карабинери го изненадаха и заловиха, когато бе отишъл да търси баща си в канала Орфано!

— Безумецът!… Той е посмял да стори това? — промълви изненадан един от инквизиторите.

— Къде е Марино Маринели? — попита главният инквизитор.

— Поставих го в затвора, господарю.

— Още жив ли е?

— Той е жив и здрав в килията, която граничи със Стаята на истината.

— Ние ви дължим признателност, капитан Зиани, че сте предали жив в ръцете ни този Маринели, чиято смелост граничи с безумието. Той трябва да оттегли думите си, които е казал на дожа и управителя на Сен Марко и трябва, освен това, да заяви, че вече не ще изговаря думите, които е произнесъл така високо. Ще бъде подложен на най-страшни мъки, ако откаже да изпълни тези искания.

Така каза главният инквизитор и по гневното бучене на гласа му можеха да се отгатнат яростта и омразата, които го въодушевяваха.

— Той ще се откаже от думите си и ще се изповяда! — наблегна един от инквизиторите със заплашителен тон. — И не само той ще понесе една строга присъда, но и всички, които се осмеляват да държат бунтовнически речи.

— Всички! Моят бележит брат има право — потвърди другият инквизитор. — И ние трябва да ги търсим в палатите на благородниците. Мнозина от последните изказват недоволство и не желаят да признаят избрания от нас дож. Недоволството трябва да се задуши в зародиша му.

— Силвио Зиани, наредете да поставят окови на затворника и нека двама ваши хора го доведат тук — заповяда главният инквизитор.

Когато началникът на карабинерите се отдалечи, за да изпълни тази заповед, той подзе:

— Да използваме този момент, за да произнесем присъдата на този затворник. Колкото по-бързо тя бъде изпълнена, толкова по-сигурно ще бъде отстранена цялата опасност.

— Той трябва да се откаже от думите си пред всички сенатори…

— Той трябва да изкаже имената на съучастниците си и после, излизайки от Стаята на истината, той трябва да мине по Моста на въздишките; той ще намери гроба си там, където не се е побоял да дири баща си — каза вторият помощник.

— Аз мисля, братко мой — възрази главният инквизитор, — че обвинението на този Марино Маринели се е разнесло и вън от палата, и че този смел младеж има приятели, които, ако той изчезне и внезапно премине от живота към смъртта, ще доставят едно ново оръжие на противниците ни.

— Моето мнение е, да повикаме този незаконнороден син на дожа, за да ни даде сметка за своето поведение, попадащо под ударите на закона. Той ще трябва да се откаже първо от думите си, после ние ще имаме право да го накажем — да го накажем публично, което, в такъв случай, ще закрепи нашето могъщество.

— Той ще се извини, когато бъде поставен на макарата за мъчение. После през нощта ще бъде отведен в някоя каторга, за да свърши сред престъпниците живота си, обречен на унижение и забрава.

— Вие мълчите — подзе главният инквизитор, след като почака няколко секунди. — Е, добре, да гласуваме! Топките ще решат.

Той стана и взе от урната две топки — една бяла и една черна. Двамата му помощници сториха същото.

Те отидоха в дъното на стаята, където се намираше един голям съд, покрит с черен плат, и всеки от тях постави вътре по една от топките, които бе взел.

Главният инквизитор отмахна платното, което покриваше вазата.

Вътре имаше две бели топки и една черна.

— Присъдата е: Марино Маринели трябва да бъде изпратен в някоя каторга — произнесе главният инквизитор. — Там той ще изкупи престъплението си; там ще бъдат заглушени заплахите му и скърцащ със зъби като свиреп звяр, безсилен в оковите си, той ще проклина живота.

— Твоята мъдрост е велика, високоценни брате — каза тогава един от инквизиторите и се поклони. — Ние ще постигнем по такъв начин двойна цел: ще можем да приложим публично и открито правосъдието и незаконнороденият ще понесе заради своята нечувана постъпка едно наказание, по-ужасно от смъртта.

Главният инквизитор посегна да вдигне звънчето.

— Един момент! — възпря го вторият помощник, който бе пазил досега мълчание. — Още не сме решили в коя престъпническа каторга ще го изпратим. Послушайте съвета ми и го изпратете в някое пристанище, което да бъде отдалечено от Венеция и да се намира в някоя страна, чийто владетел да е в добри отношения с Венецианската република. Тулон е далеч оттук. Говорили са ми, че каторжниците като прекарат няколко години в тулонската каторга изпадат до най-последното стъпало на затъпяването и оскотяването… и кралят на Франция и Назара, Хенрих, е приятел на Венеция…

— Действително…

— Ние споделяме твоето мнение — каза главният инквизитор. — Той трябва да завърши живота си в Тулон, като каторжник, след като се откаже от думите си пред венецианските сенатори.

Той позвъни и даде заповед да доведат затворника Марино Маринели.

След няколко минути последният се появи, гордо изправен на прага на стаята. Неговото младежко и красиво лице бе намръщено; очите му, в които блестеше смелост и воля, разглеждаха злокобната обстановка на тази страшна стая и после се отправиха към тримата маскирани съдии.

Той направи една крачка. Вратата след него се затвори. Прислужникът бе изчезнал бързо и безшумно.

— Марино Маринели, едно тежко престъпление те е довело в затвора — започна главният инквизитор. — Ти си се осмелил в голямото си заслепение да обидиш сенаторите, даже и управителя! Ти си нарушил също една строга заповед, като си проникнал в канала Орфано… Ако признаваш престъплението си, коленичи и покажи, че се разкайваш!

— Това не ще извърша никога — отговори Марино Маринели. — Аз не ще се разкайвам за думите си, а ще защитавам правдата! Кои сте вие, благородни господа, които се криете зад маските си? Кажете ми имената си, тъй като знаете моето и тогава ще поговорим.

— Безумецо, с какви думи се осмеляваш да се представиш в тази свещена стая на Съвета на тримата? — извика първият помощник, обхванат от гняв.

— Вие оставате забулени. Аз не се съмнявам никак за съдбата, която мога да очаквам от вас… Вие се спотайвате упорито зад вашите маски! Това казва всичко! Когато се срамувате да покажете свободно и открито лицата си на този, когото искате да обвинявате и осъдите, това изразява позорното ви намерение да прибегнете до несправедливостта, за да достигнете целите си… Вие управлявате Венеция: вие сте патрициите на нашия град… Защо криете лицата си?

— Млъкни!… Нямаш право да ни задаваш въпроси — каза инквизиторът със заповеднически тон. — Ти се наричаш Марино Маринели. Разкажи ни твоя произход!

— Вие го знаете също така добре, както и аз. Летиция Маринели, моята майка, се помина преди много години. Марино Гримани, моят благороден баща, не можа след смъртта на дожесата, която му бе дала син Луиджи, да издигне моята майка на ранга негова законна съпруга, тъй като бе възпрепятствуван от сенаторите и Съвета на десетте, но благородният и велик дож, след смъртта на нещастната ми майка, ме отрупа с всичката си любов… Отзовавайки се на тази любов, аз диря моя благороден господар и баща — това е единственото ми престъпление!

— В канала Орфано ли се дирят мъртвите дожове? Марино Гримани принадлежи на царството на мъртвите! Признаваш ли, че — било при пристигането си тук, било в чужбина — си бил вдъхновяван от мисълта, че дожът не е мъртъв, а живее още? Ще признаеш ли кои са твоите съучастници? — запита главният инквизитор.

— В отговор ще ви кажа само едно име; то ще бъде достатъчно да предизвика ужас в дълбочината на душите ви. Един глас ми шепне, че и вие сте участвали в това безчестие. Да, вие сте без съмнение тия, които сте измислили вероломния и злодейски план, тъй като добрината на моя баща бе спечелила любовта на народа и вие бяхте засенчени. Вие сте се страхували, че Марино Гримани може да стане много могъщ. Вие сте спечелили сина за своите намерения, обещавайки му дожската мантия и короната на баща ми; и той сега е марионетка във вашите ръце и вие умело го разигравате.

— Ти си заслепен и луд. Само още една дума ако произнесеш, палачът ще изтръгне от устата ти с нажежено желязо клеветническия ти език — прекъсна го главният инквизитор. — Кажи съучастниците си, защото има и други, които, за да те тласнат към гибел, са ти пошепнали тия ужасни обвинения.

— Чуйте името, което ще ви накара да потреперите… Съществува един свидетел на вашето престъпление… Спомнете си за Бертучио!

Инквизиторите подскочиха.

— Какво ви интересува това име повече от някое друго?… Кой е този Бертучио? — запита главният инквизитор, който пръв си възвърна спокойствието.

— Не го ли познавате, благородни господа от Съвета на тримата? Не познавате ли Бертучио, стария и верен прислужник на моя баща? Е, добре, вие ще го видите, тъй като аз ще удържа свещената клетва, която дадох преди малко в залата на тържествата!

— Ти ще оттеглиш клетвата си и всички думи, произнесени от жлъчния ти език. Пред сенаторите, пред всички благородници на Венеция, ти ще заявиш, че твоите престъпни речи са само дяволски измислици на извратената ти душа. Ако след двадесет и четири часа ти не приемеш доброволно това задължение, ти ще бъдеш принуден да се откажеш от думите си в Стаята на истината.

— Вие можете да ме убиете, но не ще убиете истината, с чието име отвратително се гаврите. Тя е, която в края на краищата ще бъде победителка!

Горко вам, които давате най-хубавото от имената, свещеното име на истината, на мястото на мъки, където унищожавате волята и човешката истина чрез жестоки изтезания. Там прикачвате безсрамни лъжи на устните на вашите жертви! Но никакво отказване не ще излезе от моята уста. Аз ще умра, без да наруша клетвата си. Последната дума, която ще промълвят устните ми като предупреждение и заплашване, с които ще предам Богу дух, ще бъде: Бертучио!

Страхувайте се от мен, под вашите маски, знаменити патриций на Венеция! Аз не зная имената ви, не зная кои сте, но ви казвам: „Марино Маринели ще ви демаскира публично в присъствието на Бертучио.“

— На макарата, този размирник! — извика главният инквизитор, извън себе си. — Отведете го в стаята на истината!