"Ягор" - читать интересную книгу автора (Бърлич-Мажуранич Ивана)

III

Докато ставало всичко това, мащехата се перчела из къщи. А когато онази сутрин забелязала, че кравичката и козичката изчезнали, тя казала:

— Какво по-хубаво за мене. Няма да имам никакви грижи, а в къщи има масло, сирене и хляб за две години, платна и вълна за три. Ще си живея самичка както ми е воля, аз съм господар на всичко и всичко трябва да е както аз искам — и полето, и кошарата, и житото, и вълната.

Нейсе, вдигнала тя глава и тръгнала веднага да огледа всичко. А Баган, по-дребен от мишка и по-силен от най-силния човек, навсякъде бил след нея, само дето тя, проклети#768;ята, понеже била вдигнала глава, не виждала какво става до краката й. И така тя влязла в кошарата, той по нея на вратата на обора, тя в колибата, а той клечи под прага. Но тя само това си мислела и се радвала: „Сама съм. Всичко е мое и никой нищо не може да ми направи.“

Ликувала тя така до късна вечер, нарадвала се на своята радост до тъмна нощ, а после отишла и легнала да спи. Едва била заспала и на вратата на колибата нещо почукало като миши зъб. Тозчас резето на вратата се махнало само#768;, вратата се отворила сама, опушените клинци на огнището засияли като свещици, а Баган влязъл и застанал — нямал и един пръст на височина — на прага. Въртял той очи из колибата, а накъдето погледнел, всичко го посрещало — покланяла му се пейката до стената и хурката от къта зад печката, поздравявали го раклата и триножникът.

— Хайде, приятели, да видим как ще я надвием — казал Баган. Дъбовата пейка се примъкнала към огнището, а триножникът към раклата, паякът се спуснал от гредата и дошла хурката от къта зад печката. Събрали се така един към друг да се сговорят, само клинците не слизали от опушения зид, а колкото клинци имало, толкова и пламъчета имало по зида.

— Как да надвием мащехата? — попитал отново Баган.

Размислили, поразговорили се, но нашата пейка била много тежка, триножникът сакат, хурката тъничка, а паякът мързелив. Нямало кого да изправи Баган срещу мащехата, а клинците от срам всмукали пламъчетата.

Но в това време на тъмната полица в ъгъла лумнал широк пламък в старото кандило. Нито някой го знаел, нито го бил викал. Кой знае откога било захвърлено там. Пламнала тази светлина в кандилото и проговорила: „Търсете и изберете каквото най-дребно има в колибата и в кошарата. В него ще й се разбие силата.“

Загаснал отново пламъкът в кандилото, станало тъмно, само свещите по клинците пламвали полека, а Баган казал: „Да го послушаме, защото този огън е по-стар от всички нас.“

И отишъл веднага Баган, та се вмъкнал още същата нощ в пшеницата, която била в обора. Избирал, избирал, намерил едно зрънце, приближил се до него и рекъл: „Пшенице, на детето пшенице, не се давай“, и метнал зрънцето на върха на купчината. След това отишъл в колибата, вмъкнал се във вълната, намерил едно влакънце, приближил се към него и казал: „Вълнице, на детето вълнице, не се давай“ и метнал влакънцето на върха на вълната. После отишъл в кошарата, прехвърлил всичката слама, намерил една сламчица и й казал: „Сламчице, на детето сламчице, не се давай“ и я сложил в балата.

На сутринта мащехата станала и почнала да наставлява всички. И всичко слуша, както се полага, само че във всяко нещо се намерила ядчица, която не се давала. Ако хвърлела мащехата жито в хромела, всичкото жито се смели, само едно зърно не ще. Свисти, пука, спира хромела, а не можеш да намериш кое е. Ако вземе вълна на хурката, цялата вълна се изпреде меко, само едно влакънце не ще — боде по пръстите като игличка, а не можеш да видиш кое е. Ако пък отиде в кошарата да вземе слама за вивка, цялата слама се свива, само една сламка не ще. Непрекъснато стои права, а когато мащехата иска да я измъкне, сламката се мушне и не знаеш коя е.

Така ден след ден — всичките четири дни. Мащехата сама себе си утешавала и успокоявала:

— Нищо не е това. Едно зрънце, една сламчица, едно влакънце. А всичко друго е мое.

Но нещо й стягало сърцето и й отнемало силите — не било така, както щяло да е, ако я нямало онази сламчица, и някакъв страх влязъл в мащехата.

На петия ден тя излязла да обиди трите ниви. Като минала край плета, през плета се подала баба Полудница. Само малко вдигнала глава от земята — било привечер, щяла да замръзне, ако излезе цялата.

Озъбила се бабата от гняв и рекла на мащехата:

— Не си годна и нивата да пригледаш. Връща се онзи, чиято е.

Мащехата се уплашила, а бабата още по-грозно се озъбила:

— Побягна ми овчарчето, твоят пастрок. След малко ще бъде тук. Помогни ми да го взема отново.

— Добре, драга, то се знае — умилквала се мащехата. — А как ще постъпим?

— Лесно. Като го видиш да иде, ти го викни от гората. А аз ще изровя земята под гората, да стане дупка. Като стъпи на нея, ще пропадне в рова, а като пропадне, по-нататък нямай грижа — и се засмяла така, че да ти се изправи косата.

— Хайде, драга, хайде, рови със здраве — подхванала мащехата. Полудница веднага се зарила с глава в земята, взела да рие и рие, докато изрови ров пред гората. Останал само един тънък пласт земя. Птичка да кацне, щяла да пропадне.