"Савската царица" - читать интересную книгу автора (Мар Якуб Адол)

Ангебо среща Рут и Азария

Ангебо тръгна с един от онези египетски търговци, които са виждали всичко, тъй като са тръгнали да пътуват още в детството си. Никое царство не е недостойно за тях: следва ги многобройна свита и са пазени от орда препасани с оръжие слуги. Беше тръгнал, благословен от ужасеното си семейство. Какво пътуване! Трябваше да слязат от платото до поречието на Нил, където ги очакваше платноход. Наслада… и изненади, защото имаше огромни и страшни нубийци, черни като абанос, които са виртуозни пирати по реките. Дълги дни пътуване, после праговете. Пренасяне на стоката върху камили до друг платноход долу под буботещия водопад, който превръща водата в миниатюрни бели снежинки. И най-после — край на пътуването: Тива. Пристанището. Широките, оживени от шумни тълпи улици, пресичани от бързи като стрела колесници. Търговските улици, по които изкусни като магове продавачи нареждат грънци, накити, платове, обработени и боядисани кожи.

Ангебо беше пиян от радост. Беше оставил спътника си да се разправя с търговците за препродаването на стоката, докато не са дошли бирниците, които събират мито за всички стоки, стоварени на кея.

Не след дълго търговецът настигна Ангебо при един приятел, който доставяше скъпоценни накити на фараона и на принцесите. Настаниха го с още четирима египетски златари в една къщичка, построена в самия двор на ателието на майстора.

Новодошлият се захласваше по всичко. Главата му бе пълна с планове. Видял блясъка на Тива и зърнал разкош от неподозирани богатства, изобилие, елегантност и финес желанията започнаха да напират едно след друго. Вече мечтаеше как ще напусне покровителя си, ще започне работа сам, няма значение какъв ще е занаятът, но ще натрупа злато и сребро и ще живее, ще живее!

Ангебо възприемаше невероятно бързо всичко, което виждаше и чуваше. За кратко научи да говори езика на египтяните. Умът му стана по-гъвкав, по-изтънчен в контакта с онези духовници, които умеят да пишат, да чертаят и да гадаят по звездите и които познават същността на света. Сега освободеният му ум трябваше да намери пътя, по който свободно да полети.

Ето защо откакто беше в Тива, в него се събуждаха различни инстинкти. Симиенецът се чувстваше потънал в блаженство. Сега в него се надигаха неясни желания и той не се опитваше да се бори с тях. По време на работа другарите му разказваха приказни любовни приключения с куртизанки.

Оттогава не им бе трудно да го влачат по кръчми, игрални домове, концертни зали, където свиреха обходили света музиканти и където разголени танцьорки изящно кършеха тела.

Майсторите златари предпочитаха игралните домове, където залагаха големите си печалби. Там се обзалагаха за победителя от двойка петли с бронзови остриета на шиповете, които се хвърляха един върху друг, докато единият умре. Другаде се биеха кучета или леопарди. Оживелият, в предсмъртен хрип, се обявяваше за победител. Мощно „ура“ екваше сред тълпата, а съдържателят стоически плащаше на щастливия играч. Някъде пък имаше жестоки борби с козли.

Когато златарите спечелеха случайно някоя пара при някои от тези варварски залагания, те отиваха да я изпият в кръчмите, където се продаваха медовина и бира в огромни мехове и делви. Късно през нощта леки момичета танцуваха за тях под звуците на музика от техния край.

Ангебо бе привлечен особено много от една танцувалня, най-луксозната от всички. Съдържателят й, остарял от странстване и пороци египтянин, беше организирал за удоволствие на забогатели търговци, пияници, еснафи, случайно преминаващи през Тива чужденци и пощурели от безсрамие моряци специални балетни сценки, с които използваше възбудата на клиентите си от играта. Когато влезе там, Ангебо видя как трите най-красиви танцьорка на Тива се изкачват една след друга на високата и тясна сцена, обвита с пищни платове. Едната — освободена гръцка робиня с бледо лице и тънка снага, втората — нубийка с изваяно като статуя тяло. Третата странно му напомняше на жените от неговия народ: кожата й бе тъмноматова, очите — черни, а сочната й уста имаше толкова чувствени очертания! И тя бе гола. Обхванат от странен инстинкт, Ангебо я повика.

Каза й, че я желае, но тя му обясни, че не може да я има, защото тя бе един от живите залози на лотарията, която господарят организираше всяка вечер. След това самият съдържател му обясни, че присъстващите са поканени да залагат за най-хубавата танцьорка. За да опита късмета си за тази жена, Ангебо отбелязва своя номер върху парче папирус и го хвърли в торбата пред нея. Погледът му, изпълнен с надежда, срещна очите на красивата танцьорка.

— След малко — предупреди го тя — ще преброят парчетата папирус във всяка торба. Ако имам щастието най-многото да са за мен, аз ще имам право на една десета от заложените за мен суми.

— А онези, които са заложили, какво? — попита Ангебо.

— Ще печелят онези, които са заложили за мен, като са написали номера ми и на своя отрязък от парчето папирус.

— И какво ще спечелят те?

— В зависимост от броя на залаганията си, те ще си поделят паричната равностойност на съдържанието на трите торби.

— Добре, а тези, които загубят? — настоя Ангебо.

— Собственикът им предлага компенсация — каза, смеейки се палавата танцьорка. Те ще могат да пуснат своя отрязък в торбата на предпочитаната от тях танцьорка, а тя ще е поставила в нея и един отрязък без надпис. Загубилите залога, ще теглят по веднъж от всяка торба. Който извади отрязъка без надпис, ще спечели.

— А ако аз извадя белия отрязък от твоята торба, красавице?

— Ще бъда твоя, наивни чужденецо, и ще имаш право да ме любиш колкото си искаш — заключи красавицата, отдалечавайки се.

Гласът й бе сладък като ромона на водата, а интонацията смътно напомняше нещо познато на Ангебо. Тази жена го вълнувате дълбоко и душевно, и чувствено. Изглеждаше интелигентна, изразяваше се добре, и като че ли беше чужда, поне на това мръсно място. А пък тялото й, Ангебо не можеше да се въздържи и му се възхищаваше пламенно.

Грубияните наоколо изглеждаха безчувствени към тази движеща се като слънце красота. Когато тя танцуваше, всяка частица от тялото й взимаше участие в носталгичния й трепетен танц. Ръцете й чертаеха змии от светлина. Гладкият й като кехлибар корем блестеше като луна. Ханшовете й бяха по-подвижни от тръстиките край Нил. Гърдите й бяха апетитни плодове, а краката — по-грациозни от музика на цитра.

За да я има, Ангебо игра с измама. Измами, за да изгуби, измами, за да спечели. Само съдържателят с тайнствената усмивка беше забелязал измамата, но остана безучастен. Знаеше, че на останалите залагащи им е все едно дали ще им се падне черната нубийка или крехката и бледа гъркиня. На тях им трябваше само да е жена; единствено човек с поетична душа като Ангебо можеше да се влюби в танцьорка от кръчма.

Именно това се опита да му намекне съдържателят, подавайки му ръка, което можеше да се разбере едновременно като покана и като заплаха. Ангебо разбра шантажа. Подкупвайки съдържателя, той купуваше жената.

Тя го завлече в стаята си и падна в обятията му. Усещайки допира на гърдите й, Ангебо почувства, че губи свяст. Обладавайки я, той видя небесата на Симиена в очите й.

За първи път младежът люби тялото на египетска куртизанка и изпита едновременно мъка по родното място. Много скоро разбра защо така го е привлякла тайнствената танцьорка, тъй като малко след нежността и страстта на прегръдката, от която изпита неподозирана сладост, Ангебо научи, че любовницата му е еврейка.

— Не съм оттук и всъщност се казвам Рут — довери му тя. — Родителите ми са евреи и винаги са живели в Иерусалим. Майка ми беше куртизанка в Иафа, пристанището, което е на един ден път пешком от родния ми град. Там е срещнала баща ми. Успяла години наред да е любима на този богат и фин търговец, който един ден ни превози с платнохода си в Тива и тук ни изостави. Майка ми, някога сияеща благоуханна метреса, не можа да преживее това и се помина. Бях на петнайсет години, когато слугините ме продадоха на този кръчмар, който споделяше обичта ми към музиката и танците дотолкова, че да ги предложи на клиентите си…

— Ти си еврейка? Значи тук има евреи? — учуди се Ангебо.

— Много — отговори сподавено тя, — но си живеят в затворен кръг. Ако обичаш хората от твоята раса и не си се отказал от вярата си, ще те запозная с тях, любими мой.

Вярата ли? За Ангебо съществуваше само култът към страшния дракон. Той й разказа за него, а Рут започна да се смее. Това го разгневи, започна да вика и тя трябваше да го успокоява с майсторски нежности. Обясни му, че не съществува дракон, който да може да се сравнява с бог като Бога на всички евреи. Любовникът й я изслуша, и макар разколебан във вярата си, заспа върху гръдта й, нежна като розови листенца.

Рут решително се чувстваше добре с този клиент, толкова рядко срещан в развратния й живот, заради наивността и ентусиазма му. Ето защо още на другия ден тя го представи на Азария, равинът с голямо сърце и голяма мъдрост.