"Савската царица" - читать интересную книгу автора (Мар Якуб Адол)

В забрава на техния бог

Евреите стигнаха до платото Симиена, издигащо се на три хиляди метра над морското равнище и разположено на сто и осемдесет километра от Червено море, на север от земята на галасите; на запад е Нубия, на север — пустинята, на изток в равнините живеят асаймарите. Платото, покрито с пищна растителност, очарова евреите и те решиха да се настанят там. Някои тръгнаха да разузнаят. Успели да скрият зашито в дрехите си малко злато и сребро, те съумяха да се върнат с добитък и зърно, които местните хора им продали с радост. И евреите се заловиха със земеделие и скотовъдство. Те бяха активно племе, обичаха труда толкова, колкото и живота и се отдаваха с цялото си същество на всичко, което предприемаха.

Никога не бяха толкова щастливи. Пееха, изработвайки златни и сребърни украшения, труден занаят, в който те бяха майстори. Пееха и когато оряха полята и когато събираха богатата реколта от златни класове; пееха и когато строяха къщите си. Децата им бяха здрави и красиви. В това си мирно щастие, забравени от света, те постепенно забравиха Иехова.

Само три века им бяха необходими за това. Вярно, старите хора още разправяха спомените си за кървавата нощ в Мемфис, за мъченията по пътя през пустинята. Но ако с времето легендата в историята, а поколенията си я предаваха набожно, като нетрайна светлина, тя вече нямаше силата да увековечава ореола на Иехова.

И все пак обредите им останаха еврейски, независимо че се бяха разбрали да хвърлят пясък и при всяко веселие, и при всяко нещастие. Този символичен жест честваше чудото при скалата на отмъщението, на което Израилевият народ дължеше спасение.

Един ден обаче един дракон ги изплаши до смърт, огромната му и непрестанно отворена паст пускаше пламъци, изпускаше зловоние и непрекъснато съскаше. Евреите решиха, че това страшно апокалиптично същество е техният Бог и започнаха да го боготворят.

Всяка събота заедно с равините, те тържествено принасяха в жертва по един козел, за да се утоли ненаситността му. После се покланяха до земята, а чудовищната змия потъваше в леговището си в скалата. Народът изразяваше преклонението си с молитви. Вярващите докосваха земята с дясна ръка, а поздравиха с лявата страшното си божество, тъй като си имаха вече жив бог, а неуловимият Иехова, на престола си от облаци, беше мъртъв.

С течение на вековете на платото Симиена се създаде организация и според обичаите се оформиха дванадесет племена. Те имаха своите левити и равини. Но не искаха да имат нито оръжие, защото бяха мирни хора, нито цар — защото бяха щастливи. Не бяха ли те като кацнали на орлово гнездо, почти недостъпно за съседните племена? За тях знаеха само онова, което научаваха от странниците, смели и далновидни търговци, които ги посещаваха, за да купят техните накити. В чудесните си златарски изделия те влагаха цялата си артистична душа и старателността, наследена като основно качество от дедите им.

Сред всички златари Ангебо беше най-търсеният от търговците, които после препродаваха изкусните му изделия на царе и принцове, на богаташи и царедворки от целия свят. Всички търговци, преминаващи през племето на иудеите, което заемаше село Аксум, го посещаваха и разменяха неговите верижки срещу грънчарски изделия, платове с богати и странни багри, бленувани парфюми.

Успехът амбицира Ангебо. Той се чувстваше привлечен от тези странници, които разказвайки за земите си, описваха своя по-вълнуващ, по-трескав и най-вече по-богат живот. Той започна да придружава търговците на дърва и добитък по другите села и да слуша техните подвизи. Какъв свят на приключения!

Често, когато стоеше наведен над тезгяха си, Ангебо с мислите си се рееше в облаците, търкалящи се по небето. Той ги следваше от град на град, от страна на страна, там, където му беше известно, че има блестящи монарси, палати, таверни и жени, които се купуват, ако човек е богат. Богат и могъщ: Ангебо щеше да стане богат и могъщ.

Една нощ той напусна платото Симиена, следвайки една невидима звезда, която все пак блестеше пред очите му.