"Дай ми смокинов лист" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

Глава 2

Спрях пред отворената врата на местния шериф и се огледах. Обстановката ми се стори позната. Всичко това може да се види по телевизионните филми — поставката за пушки, увисналите на куките белезници, двете бюра и трите празни арестантски килии. В помещението като гъст облак прах беше надвиснала атмосфера на леност и бездействие.

На голямото бюро точно срещу мен, подобно на великия Буда, седеше шериф Тим Мейсън, както научих от табелата пред него. Стори ми се, че единствено изпоцапаната риза в цвят каки, на която висеше шериф-ската значка, и панталоните пречат на тази топка лой да се разтече по пода. Това беше най-дебелият човек, който някога съм виждал, а подпухналото му, зачервено лице, кръвясалите очи и потта, стичаща се изпод шапката му, ми подсказаха, че обича да надига бутилката.

На другото бюро седеше едно синеоко момче, което би могло да мине за дублъор на Мики Руни, когато Мики Руни е играел младежки роли. На табелката пред него пишеше, че това е помощник шериф Бил Андерсън.

Шериф Мейсън се втренчи в мен, сякаш се мъчеше да фокусира погледа си. Помощник шериф Андерсън стана на крака. Беше висок колкото халба бира, но по ръцете и раменете му имаше доста мускули.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той с колеблива усмивка. Прецених, че е някъде на двадесет и три, двадесет и четири години.

Влязох вътре и застанах пред бюрото му.

— Искам да ви съобщя за убийството на Фредерик Джаксън от „Алигейтър Лейн“ — казах аз.

Помощник шериф Андерсън се отдръпна назад, сякаш го бях ударил с нещо по муцуната.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита шериф Мейсън с висок, нетърпящ възражение глас.

Извадих портфейла си, измъкнах отвътре една визитна картичка, приближих се до шерифа и я сложих на бюрото пред него.

Той я вдигна с трепереща ръка, вгледа се в нея продължително и най-накрая успя да фокусира печатните букви.

— Проклето частно ченге! — Дебелата му физиономия стана зла. — Не понасям частните ченгета! За какво си се домъкнал в града ми?

— Съобщавам ви за убийството на Фредерик Джак-сън от „Алигейтър Лейн“. Този, който се препитава от жаби — отговорих аз високо и отчетливо.

Той прочете визитната ми картичка още веднъж.

— Мразя частните ченгета! — просъска още веднъж шериф Мейсън. — И няма да търпя никакви частни ченгета в моя град! Махай се и не идвай повече.

— Съобщавам ви за убийството на Фредерик Джак-сън — казах аз още по силно.

Подобно на коленичил слон, който се изправя на крака, шерифът се надигна от бюрото и тромаво го заобиколи.

— Оправи се с този досадник, Бил — изръмжа той след това. — Отърви се от него. Аз имам малко работа нагоре по шосето.

Шериф Мейсън мина покрай мен с поклащане и изчезна в горещината навън.

— Така ли действате обикновено? — попитах аз.

Андерсън се дотътри до другото бюро, прочете визитната ми картичка, втренчи се в мен и поклати глава.

— В лош момент идвате, мистър Уолъс. По това време шерифът трябва да вземе лекарството си, а преди да го направи, не може да възприема никакви факти.

— Няма ли си бутилка тук?

— Не обича да пие сам. Какво казахте, че искате да ни съобщите?

Потиснах нетърпението си с усилие. Казах си, че си имам работа с провинциалисти в провинциално градче.

— Фредерик Джаксън е бил убит.

Той се сепна.

— Това вече го чух, но не мога да повярвам. Сигурен ли сте?

— Мъртъв е. Прострелян в главата. Нямаше пистолет, така че някой трябва да го е застрелял — обясних аз търпеливо.

— Вие видяхте ли го?

— Току-що идвам от къщата му. По-добре го закарайте в моргата. При него е горещо като в пещ и мухите си устройват пиршество.

Помощник шериф Андерсън пребледня, което забелязах въпреки тена му, и се отпусна на стола.

— Убит! Досега подобно нещо не се е случвало в нашия град — промърмори той.

— Е, вече се случи. За разнообразие.

— Боже! Убийство!

Започна да ми дожалява за него. Беше твърде млад, за да е заместник шериф. Вероятно имаше много малко опит в полицейската работа. Може би умееше да се справя с кражби, неправилно паркиране, пиянски истории и може би от време на време с изнасилвания, но едва ли се беше сблъсквал с убийство.

— Струва ми се, че най-напред трябва да уведомите щатската полиция. Те ще се занимаят със случая.

Очите му се ококориха.

— Не мога да направя това. Шериф Мейсън не желае да има нищо общо с тях! Той е шериф от двадесет години и досега никога не се е обаждал на щатската полиция.

— Е, сега е дошло времето да го направи — казах аз. — Ще трябва да ги повикате рано или късно, така че е по-добре да го направите сега.

Шериф Андерсън разтри брадичката си с ръка. Струваше ми се, че чувам как мозъкът му скърца, докато мисли и ми дожаля още повече. Искаше да бъде лоялен към стария дебелак. Беше повече от ясно, че ако щатската полиция дойде тук и хвърли само един поглед на шериф Мейсън, с неговата кариера е свършено.

— Ще се пенсионира в края на годината — каза Андерсън сякаш сам на себе си. — Беше добър човек, но алкохолът го съсипа. Всички го харесват. Всички се правят, че не виждат, когато се натряска. Ако щатската полиция… — Андерсън отново разтри брадичката си и ме погледна безпомощно.

— Вижте какво — казах аз. — Уведомих ви, че е убит човек и с това задълженията ми се изчерпват. Какво ще правите оттук нататък си е ваша работа.

Той погледна отново визитната ми картичка.

— Работите за полковник Парнъл?

— Написано е — отговорих аз.

— Това е много добра агенция. Най-добрата.

Започваше да ме отегчава.

— Аха. Най-добрата е.

— Чух, че има свободно място. Писах — Андерсън отново разтри брадичката си, — но вече беше заето. Какво ли не бих дал да ме вземат на работа там! Дали скоро ще се освободи друго място?

— Може би. Зависи от кандидата. Полковникът непрекъснато търси свестни детективи.

— И плащат добре, нали?

— Разбира се.

— За мен ще е много нещо, ако получа работа при полковник Парнъл. — Андерсън отново направи упражнението с брадичката си и ме погледна. Доста амбициозни бяха мечтите му. — До гуша ми дойде това забутано градче.

— Може и да изплува на повърхността — казах аз. — За убийствата винаги пишат на първа страница.

Той се стресна, сякаш докато мечтаеше беше забравил, че трябва да се оправя с убийство.

— Да… Не бях помислил за това. Боже! Какво да правя сега?

— Обади се на щатската полиция преди Джаксън да се е напълнил с червеи.

Андерсън пребледня още малко.

— Не мога да направя това! — Погледна ме умолително. — Вие как бихте постъпили на мое място?

— Ако няма как да извикам щатската полиция, поне ще повикам линейка и лекар, за да отиде там горе и да хвърли едно око. В края на краищата, освен моите думи не разполагате с никакви други сведения, нали?

Лицето му видимо просветна.

— Ще направя точно това. — И отиде до телефона.

Докато той говореше, аз застанах до вратата и огледах пълната с камиони улица. Цялата ситуация ми се струваше като взета от някакъв безумен комикс, но ми хрумна, че ако подхвана Андерсън както трябва, бих могъл да получа доста ценна информация, която да включа в доклада си пред полковника.

Той затвори телефона и се приближи до мен край вратата.

— Ще дойде линейката с доктор Стийд. Той е съдебен лекар. — Андерсън ме погледна неуверено. — Доста е стар, но е един от най-уважаваните ни граждани след шерифа. — Започна да се суети и след малко каза: — Сигурно имате голям опит с убийствата?

Виждах, че просто копнее да му кажа „да“, така че не го разочаровах.

— Имали сме всякакви случаи. Убийства, шантажи, отвличания. И аз съм видял нещичко.

Андерсън изглеждаше щастлив.

— Питах се, дали не бихте дошли с мен. Може би ще забележите следи, които аз бих пропуснал.

— Не мога да направя това. Шериф Мейсън няма да одобри. Нали не понася частните ченгета. Не искам да си имам разправии с него.

— Не, не мисля, че ще ви създава неприятности. Когато изпие дозата си, става съвсем друг човек. Не се шегувам. Просто попаднахте при нас в лошо време. Иначе щеше да му е приятно да разчита на помощта ви.

— По-добре попитай него. Колко време му трябва, за да се натряска?

— Няма да се върне още час-два, но е излишно да го питам. Когато го видите следващия път, наистина няма да го познаете. След като поеме малко уиски, се превръща в най-добрия човек в града.

В този момент пред седалището на местния шериф спря линейка с древен вид. В нея имаше двама негри с бели престилки и един дребен мъж с бяла брада и дълга бяла коса, който трябва да имаше седемдесет и осем. Той слезе от линейката и ни погледна. Лицето му приличаше на сушена ябълка и като ходеше силно накуцваше.

— Това е доктор Стийд — каза Андерсън и тръгна да посрещне стареца.

След като помощник шерифът приключи с обясненията, докторът ме погледна със светлите си, проницателни очи. Отидох при тях и стиснах протегнатата му ръка.

— Старият Фред Джаксън — каза той с тънкия си, дрезгав глас. — Много лошо. Убит, а? Значи още по-лошо. Бил ми каза за теб, млади момко. Радваме се, че ще ни помогнеш. Редно е да повикаме щатската полиция, но общо взето предпочитаме да се оправяме без чужда намеса. Ще разчитаме на твоя опит.

— Готов съм да помогна с каквото мога, сър, но все пак щатската полиция ще трябва да бъде уведомена. Става дума за убийство.

Той ми се усмихна лукаво.

— Аз ще кажа за какво става дума, млади момко. Старият Фред нямаше много-много за какво да живее. Може да е решил да си тегли куршума.

— Около него нямаше пистолет.

— Е, ще видим това.

Стийд докуцука до линейката и се качи.

Гражданите на Сърл вече се бяха насъбрали, за да зяпат. За тях беше нещо необикновено да видят линейката, спряла пред канцеларията на шерифа заедно със съдебния лекар, а отгоре на всичко това и един непознат.

— Ние ще отидем с моята кола — каза Андерсън.

Качих се с него в стария шевролет и подкарахме след линейката по главната улица и след това нагоре по шосето.

— Джаксън имаше ли някакви роднини? — попитах аз.

— Има един внук, но никой не знае къде е. Не ми е известно да има някой друг.

— А Джаксън уведоми ли ви, че внукът му е изчезнал?

— Да, уведоми ни. Преди около два месеца. Предаде по пощалъона, че иска да говори с шериф Мейсън. Шерифът отиде при него и когато се върна, каза, че Фред вдига шумотевица за нищо. На хлапето сигурно му е писнало да живее при стареца и се е махнало. Мейсън каза, че не си струвало да се безпокои щатската полиция. И без това имали достатъчно изчезнали хора, които трябвало да издирват.

— Спомена, че Фред се е обадил на шерифа чрез пощалъона. Старецът получаваше ли писма?

— Мисля, че да. Не знам със сигурност. — Андерсън ме погледна. — Това важно ли е? Искам да кажа, пощата може ли да подскаже някаква следа?

— Не е изключено. Просто ми се струва странно стар самотник като Фред да получава поща.

— Мога да попитам Джош, нашия пощалъон.

— Попитай го. Заникъде не бързаме.

По това време вече се движехме по тесния път към къщата на Фред Джаксън. Линейката беше вдигнала доста прахоляк и Андерсън трябваше да кара съвсем бавно.

Когато стигнахме пред къщата двамата негри тъкмо бяха извадили носилката. Аз отидох до пътната врата и влязох.

Доктор Стийд беше застанал до трупа на Фред Джаксън. Около шапката му кръжаха облаци мухи. От вонята стомахът ми се сви.

— Виждаш ли, млади момко — каза докторът и посочи пода до краката на стола, на който беше Фред. — Изглежда не си забелязал това нещо.

На пода, полускрит под стола, се търкаляше малък пистолет — Берета, калибър 32.

— Както си и мислех — продължи доктор Стийд и старото му, сбръчкано лице придоби самодоволен вид.

— Горкият старец се е самоубил. Казваш убийство? — Той се засмя дрезгаво. — Млади момко, трябва да бъдеш по-внимателен. Старият Фред е сложил край на живота си и това е ясно, колкото е ясно, че имам нос.

Като наблюдател без никакви официални пълномощия, когото най-уважаваният гражданин на Сърл упрекваше, че създава излишна паника, аз реших да държа устата си затворена, но знаех, че пистолетът го нямаше там, когато дойдох първия път. Бях абсолютно сигурен в това.

Когато с Андерсън тръгнахме след линейката, превозваща останките на мъртвия Фред Джаксън надолу по тесния черен път, той каза с неприкрит упрек в гласа:

— Извинете, мистър Уолъс, но съм изненадан, че не сте видели пистолета. Помислих си, че наистина ще трябва да разследваме убийство.

— Горе главата — отговорих аз и извадих пакета си с цигари. — Не е изключено да се наложи да направим именно това. — Запалих цигара и се загледах в прахоляка.

— Доктор Стийд каза, че без никакво съмнение Фред Джаксън се е самоубил.

— Това твърди той.

Андерсън пак започна да потрива брадичката си.

— А вие мислите, че не е така?

— В този побъркан свят изглежда може да се случи всичко. Старият Фред очевидно е седнал да обядва. След това е престанал да се храни и е решил да се застреля. Направил го е веднага и бързо е скрил пистолета. След като го намерих умрял и се върнах, за да уведомя местния шериф, той е извадил пистолета от скривалището му, пуснал го е под стола и е продължил да бъде мъртъв. Та, както казах, в този побъркан свят може да се случи всичко.

Андерсън остана мълчалив известно време, след това каза:

— Сигурно се шегувате, мистър Уолъс.

— Когато намерих Джаксън, пистолетът го нямаше. Мирише ми на смокинов лист.

— Смокинов лист? Не разбирам.

— Слушай, Бил. Сериозно ли искаш да работиш в агенцията на полковник Парнъл?

— Сериозно? — Гласът му изведнъж се извиси. — Казах ви! Бих дал всичко на света, за да се махна от Сърл и да стана детектив при полковник Парнъл.

— Добре тогава. Ти ми помогни, ще ти помогна и аз — казах аз и изтръсках пепелта от цигарата си през прозореца. — Ако те препоръчам както трябва, може и да се уреди нещо. Полковникът не престава да търси нови сътрудници с ум в главата и опит в полицията.

— Можете да разчитате на мен, мистър Уолъс — каза Андерсън ентусиазирано. — Само ми кажете какво искате. Наистина, мистър Уолъс. Напълно можете да разчитате на мен.

— Хубаво. Казах ти, че тази работа ми мирише на смокинов лист. Това е израз, който често употребяваме в агенцията. Означава, че става дума за прикриване на неприятни неща. Още Адам след като отхапал ябълката прикрил срамотите си със смокинов лист. Сещаш ли се? Смокинов лист. Скрито-покрито.

— Мислите ли, че смъртта на Джаксън е нещо такова?

— Не мисля. Знам, че е. Това е убийство, Бил. Не се заблуждавай. Ето какво се е случило най-вероятно. Когато съм влязъл в къщата, убиецът все още е бил наблизо. След като си тръгнах, той се е върнал и е оставил пистолета, където го намерихме. Не съм абсолютно сигурен, че е станало точно така, но това е възможно обяснение. Лично на мен повече ми допада версията, че самият доктор Стийд е сложил там пистолета. Той много добре знае, че ако се установи убийство, ще трябва да се уведоми щатската полиция и това ще е краят на шериф Мейсън. Така че, ето какво. Когато ти му се обади, за да го повикаш и му каза, че Фред Джаксън е бил убит, той е взел пистолета със себе си и го е сложил до стола, когато влезе в къщата малко преди нас. За да отърве Мейсън.

— Доктор Стийд никога не би направил подобно нещо — възрази Андерсън.

— Слушай, Бил. Ти си млад. Такива неща се случват. Старите приятели са си стари приятели. Защо му е на доктор Стийд да се притеснява заради това, че някой си е убил стария Джаксън? Голяма работа! А отгоре на всичко приятелят му Мейсън може да си изпати сериозно. Ако се окаже, че става дума за самоубийство, щатската полиция няма да се намесва. Както и да е, смъртта на Фред Джаксън е работа на полицията, мен не ме интересува. Аз трябва само да открия внука му. Затова съм изпратен тук. Бил, не забравяй, че ако искаш да работиш при нас, ще трябва да ми помагаш.

— Боже мой! Малко ми е трудно да смеля всичко това, но можете да разчитате на помощта ми, мистър Уолъс.

— Тогава единственото, което трябва да направиш, е да държиш устата си затворена, а очите и ушите — отворени. — Погледнах разтревоженото му лице. — Казах ти за какво става дума, но искам да си мълчиш. Остави доктор Стийд да прави каквото намери за добре.

Половин час по-късно седяхме около бюрото на шериф Мейсън — доктор Стийд, Бил Андерсън и аз.

Гледах тлъстото, сега вече добродушно лице на шерифа и си мислех каква забележителна промяна може да предизвика половинка уиски у един човек. Мейсън, плувнал в пот, сега изглеждаше щастлив като Дядо Коледа.

Той изслуша обясненията на доктор Стийд, тананикайки си под носа, след това се обърна към мен и се разтопи в лъчезарна усмивка.

— Значи имаме малък проблем — каза той. — Мистър Уолъс, чувал съм за полковник Парнъл. Горд съм, че се запознавам с един от хората му. — Наведе се напред и ме потупа по ръката. — Голяма агенция! Големи детективи!

— Благодаря — отговорих аз.

— Станала е малка грешка, а? — Той присви дребните си свински очички и се оригна тихичко. — И най-опитният детектив понякога може да сгреши, нали? Нали така?

— Така е — отговорих аз с каменно лице.

Мейсън се обърна към доктор Стийд.

— Лари, значи ти отиде там горе и казваш, че онзи стар нещастник се е застрелял… прав ли съм?

— Без никакво съмнение — отговори доктор Стийд и поклати опечалено глава. — И не съм изненадан, Тим. Старият нещастник живееше при много лоши условия, внукът му го беше напуснал и трябва да се е чувствал много самотен. Знаеш ли, като се замисля, струва ми се, че за него това все пак е някакво избавление. Не мога да го упрекна. Да си без крака, никой да не дава пет пари за теб… Отърва се, нещастникът.

— Аха. — Мейсън свали каубойската си шапка, избърса челото си, нахлупи я отново на главата си и също придоби опечален вид. — Значи не се налага да се обаждаме на щатската полиция за този случай?

— Разбира се, че не. Щом имаме самоубийство, не е необходимо да се обръщаме към тях — отговори доктор Стийд с категоричен тон.

Мейсън се ухили и потри ръце.

— Много добре. Онези типове не са ми никак симпатични. Кога ще ми дадеш заключението си, Лари?

— След ден-два. Бързо ще приключа… Ще трябва да го погребем за сметка на града, Тим. Не мисля, че е оставил пари за погребение. Но ние можем да си го позволим. Струва ми се, че всички ще са съгласни да му направим хубаво погребение.

— Прав си. Това е бащата на Мич Джаксън. Поговори с хората, Лари. — Мейсън извади портфейла си и измъкна от него петдоларова банкнота. — Ето моя скромен принос. Искам да събереш останалата сума. Трябва да го изпратим както подобава.

Доктор Стийд стана и прибра банкнотата в джоба си.

— Тим, винаги съм казвал, че имаш щедро сърце. Е, аз ще тръгвам. Ще се погрижа погребението да бъде на ниво. — Обърна се към мен. — Радвам се, че се запознахме, мистър Уолъс. Съжалявам, че стана по такъв тъжен повод. Фредерик Джаксън беше добър човек. Синът му също беше добър човек. Ние, жителите на този малък град, се гордеем с тях.

Аз станах, стиснах ръката му и го проследих с поглед, докато докуцука до вратата. Там спря, обърна се още веднъж, усмихна се хитро и излезе навън в горещината.

— Е, мистър Уолъс — усмихна ми се пак шериф Мейсън, — предполагам, че и вие искате да си тръгвате. Какво ще кажете за едно питие, преди да си кажем довиждане? — И той извади бутилка уиски от шкафа на бюрото си.

— Не още — казах аз и го погледнах в очите. — Ще се навъртам наоколо още ден-два. Виждате ли, агенцията ме изпрати, за да открия внука на Фред Джаксън. Платено ни е, така че трябва да свършим работата си, независимо, че клиентът ни е мъртъв.

Очите на Мейсън станаха стъклени. Голяма част от плувналото му в пот щастие изчезна.

— Няма смисъл да се мъчите да откриете внука му. Може да е навсякъде. Махна се оттук преди цели шест години.

— Въпреки всичко трябва да опитаме, шериф — отговорих аз и продължих да го гледам в очите. — Ще имате ли нещо против ако поразпитам наоколо или искате да поговорите с полковник Парнъл? Доколкото разбрах, не сте уведомили щатската полиция, че момчето е изчезнало. Може би полковникът ще пожелае да се свърже с тях.

Лицето на Мейсън се сгърчи, сякаш беше захапал нещо твърдо с болен зъб. Той извади една чаша от бюрото си и я напълни догоре.

— Нямам нищо против, мистър Уолъс. Правете каквото сметнете за необходимо, но ви казвам, че си губите времето.

— Плащат ми, за да си го губя, шериф — отговорих аз и без да погледна Андерсън, който седеше притихнал като добре възпитано котенце, излязох на улицата. Реших, че преди да предприема каквото и да било, трябва да докладвам на полковник Парнъл. Изпроводен от любопитните погледи на гражданите на Сърл, аз се качих в колата си и подкарах към Парадайз Сити.

Едно от нещата, които бях научил от баща си, беше да докладвам сбито, без излишни приказки — да не пропускам съществените факти, но и да не добавям какъвто и да било пълнеж.

Полковник Парнъл седеше неподвижно зад бюрото си с полузатворени очи, опрял големите си ръце на плота. Изслуша ме, без да ме прекъсне нито веднъж, докато не му разказах всичко.

Часовникът на бюрото му показваше 18:00. Обикновено той си тръгваше в 17:30. Беше пристрастен към голфа и се радвах, че докладът ми го е заинтересувал толкова, че да се откаже от вечерната си игра.

— Ето това е положението засега, сър — завърших аз и си дадох сметка, че съм говорил без да спра цял половин час.

Той ме погледна в очите.

— Умееш да докладваш, Дърк — каза той. — Както и да е. Фредерик Джаксън все още е наш клиент. Бяхме ангажирани, за да открием внука му, но смъртта му може да усложни нещата.

— Официалното заключение ще бъде, че се е самоубил, сър — отбелязах аз. — Никой няма да може да ни обвини, че се намесваме в криминален случай.

Полковникът кимна, взе един молив, погледна го замислено, след това отново погледна мен.

— Чудя се дали да не те изтегля от този случай и да го дам на Чък. Той има много по-голям опит от теб, а по всичко личи, че нещата не са толкова прости.

Опитах се да не издам разочарованието си.

— Това ще прецените вие, сър.

Той изведнъж се ухили.

— Засега се справяш много добре и ще те оставя да продължиш, но ако имаш проблеми, ще го поеме Чък.

— Благодаря, сър.

— А сега ми кажи с какво можем да помогнем ние. Някакви идеи?

— Най-напред, бих искал да кажа на Бил Андерсън, че проявявате интерес и можете да му предложите да работи при вас. Много му се иска да дойде тук и бих могъл да го използвам. Трябва много да внимавам, когато си пъхам носа насам-натам из Сърл. Това е едно клюкарско гнездо и Андерсън, ако го насърчим както трябва, би могъл да свърши много работа, без да се налага аз да размътвам водата.

— Да. Можеш да му кажеш, че веднага щом се освободи място, ще го повикам, за да поговорим. Ако наистина ти помогне както трябва, кажи му, че на всяка цена ще получи работа при нас.

— Ще му кажа. След това искам да разбера какво е станало със Сид Уоткинс. Разбрах, че е бил освободен от армията и след като се е прибрал в Щатите е изчезнал. Не се е връщал в Сърл. Струва ми се, че е важно да разберем къде е.

— Ще го потърсим чрез армията или чрез ФБР, ако се наложи.

— Искам да знам дали Мич Джаксън някога се е женил и за кого.

— И това ще разберем.

— Сър, вие ми казахте, че Мич Джаксън е бил най-добрият войник в полка ви. Според клюките в Сърл, той е бил опасен, зъл и жесток човек.

Парнъл се намръщи. Лицето му изведнъж стана сурово и ми напомни, че той е ветеран от армията.

— Това са глупости! Мич наистина беше най-добрият ми сержант! Никой не се е оплаквал от поведението му. Войниците му го уважаваха. Имаше кураж. Никой не получава медал за храброст без да го заслужи!

— Може би хората от Сърл имат предразсъдъци. Възможно е в армията да се е променил.

— Да, войната променя хората — отговори Парнъл. — Според мен Мич беше добър войник.

Реших, че ще е по-разумно да запазя мнението си за Мич Джаксън за себе си. Може би хората от Сърл знаеха какво говорят, а полковникът беше предубеден. Един сержант, който знае какво иска, може лесно да заблуди своя офицер, но нямах намерение да споменавам този факт.

— Засега не мога да се сетя друго, сър — казах аз. — Ще се върна в Сърл и ще отседна в хотела. Работата ми е да открия внука на Фред Джаксън, но ако разбера нещо за убийството на дядо му, ще ви докладвам.

— Точно това искам, Дърк. Но не забравяй, че не се занимаваме с убийства. — Той се вгледа замислено в мен. — Продължавай да ровиш, докато не се сдобиеш с неопровержими доказателства, че Фред е бил убит.

— Да, сър.

— Ще ти трябват пари за разноските. Ще поговоря с Гленда. Искам да откриеш този внук.

— Да, сър.

Полковник Парнъл кимна и се изправи.

— Изпуснах голфа. Ти играеш ли голф, Дърк?

— Играех, но стана много скъпо.

— До колко си стигал?

— До шестдесет и осем.

— Охо! — ухили се той. — Някой ден трябва да поиграем заедно. Това се казва резултат.

Върнах се в кабинета и заварих Чък Барли да разчиства бюрото си.

— Как върви? — попита той. — Хайде да отидем да намокрим сливиците си.

В близкия бар му разказах това, което докладвах на полковника. Той ме слушаше и унищожаваше бутилка уиски.

— Добре се справяш, Дърк. Дали са ти истинска работа.

— Ако не представя резултати, могат да я дадат на теб, Чък.

Чък се ухили.

— Ще се справиш. Хич не ми се ще да се закопая в дупка като Сърл.

— Притеснява ме Мич Джаксън. Полковникът е пощурял за него, но от това, което чух, мога да кажа, че е бил истински нехранимайко. Ще ми се да проверя това.

Чък ме изгледа изненадано.

— Чакай да ти кажа, Дърк… Мич беше най-добрият. Човек, който може да направи това, което направи той…

— Слушай, хайде да оставим преклонението пред героя настрана — прекъснах го аз. — За вашите офицери Джаксън може да е бил ангел, но аз искам да поговоря с някой от неговите войници. Обикновените войници. Ако те ми кажат, че е бил голяма работа, значи наистина е било така. Служил съм в армията. Един сержант винаги може да се издокара пред офицерите, но да се държи като говедо с войниците си. Струва ми се странно, че всички в Сърл са се радвали, когато са му видели гърба. Да, съгласен съм, че войната променя хората, но за Мич Джаксън се шири мнението, че не е бил стока. Искам да разбера истината.

Чък си наля още уиски и кимна.

— Готов съм да заложа и последния си долар, че беше мъж на място, но и ти имаш право. С нас поне беше на ниво. Заповедите ни изпълняваше до запетайката. Наистина можеше да се разчита на него.

— А вие, офицерите, някога говорили ли сте с неговите подчинени? Знаехте ли със сигурност, че и войниците му са така доволни от него, както сте били вие?

— Нямаше защо. Дявол да го вземе, бяхме добър полк. Мич отговаряше за хората си, ние му давахме заповеди, всичко вървеше както трябва.

— Все пак искам да разбера що за човек е бил. Искам да говоря с някой от войниците му. Познаваш ли някой от тях, който живее наблизо?

Чък се замисли и кимна.

— Ханк Смит. Негър. Кара боклукчийски камион в Маями. Миналата година го срещнах. Аз не го помнех, но той мен ме помнеше. Настоя да отида с него у дома му в Маями-запад, за да изпием по едно за старото време. Беше добър войник. Като се замисля сега, май не беше много словоохотлив, когато стана дума за Мич и медала му. Само кимна, каза, че било добре за полка и смени темата.

Чък се почеса по темето.

— Е, не знам. Може и да си прав. Не мисля, че полковникът ще се зарадва особено, но иди да поговориш със Смит. Живее на авеню „Запад“. Къщата му е на ъгъла в края. Вдясно.

Един час по-късно аз навлязох с колата в гетото за цветнокожи в Маями-запад. Беше 21:10. Преди това хапнах един хамбургер с Чък, после той отиде при някаква мацка, а аз се върнах в двустайния си апартамент, за да си взема куфара за престоя в Сърл. Реших, че по пътя мога да се отбия да поговоря с Ханк Смит.

Беше влажна и гореща вечер. От двете страни на авеню „Запад“ бяха подредени малки, зле поддържани къщички. По верандите седяха негри, на улицата играеха деца. Когато спрях пред занемарената къща на десния ъгъл, множество любопитни погледи се вторачиха в мен.

На люлеещ се стол на верандата седеше едра, дебела негърка, втренчена в празното пространство, с червена кърпа, увита около главата и рокля на цветя, избеляла от много пране. Малките й черни очички ме проследиха докато излязох от колата, прекосих тротоара и влязох през малката портичка в двора. Качих се при нея на верандата и усещах, че стотици погледи от съседните къщи са отправени към мен.

— Мисис Смит? — попитах аз, когато спрях пред нея. Когато се приближих достатъчно, видях че е на около петдесет години. Широкото й черно лице изразяваше твърдата решимост на жена, която се мъчи да поддържа някакъв стандарт на живот, и не желае да признае, че за нея всякакъв стандарт е недостъпен.

Кимна ми навъсено и с подозрение.

— Аз съм.

— Мистър Смит в къщи ли си е?

— За какво ти е мъжът ми? Ако искаш да ни продадеш нещо, мистър, не си прави труда. За парите вкъщи се грижа аз и нямам нито долар за пилеене.

На прага се показа висок, силен негър. Беше с чиста бяла риза и джинси. Нископодстриганата му къдрава коса беше прошарена със сиво. Черните му, кръвясали очи ме гледаха без да трепнат. Той се усмихна и дебелите му устни откриха два реда бели здрави зъби. Изглеждаше дружелюбен.

— Търсите ли нещо, мистър? — попита той с нисък, бълбукащ глас.

— Мистър Смит?

— Да, аз съм.

— Мистър Смит, надявам се, че не ви безпокоя. Чък Барли ми каза, че може би ще се радвате, ако дойда да поговорим.

Усмивката му се разшири.

— Мистър Барли е свестен човек. Винаги ми е приятно да се срещам с приятелите му.

Той пристъпи напред и ми протегна ръката си, а аз я стиснах.

— Името ми е Дърк Уолъс — представих се аз. — Работя в агенцията на полковник Парнъл.

Той се усмихна отново.

— И той е свестен човек. Е, влезте, мистър Уолъс. Съседите ни са малко любопитни. Ще изпием по нещо.

— Ханк! — сряза го жена му. — Внимавай с пиенето!

— Успокой се, Хана — отговори й той миролюбиво усмихнат. — Една чашка не може да навреди на добрите приятели.

Въведе ме в малка всекидневна. Мебелировката беше оскъдна, но максимално удобна. Имаше две кресла, маса и два обикновени стола.

— Седнете, мистър Уолъс — Ханк ми посочи едното от креслата. — Глътка уиски?

— Ще ми дойде добре — отговорих аз.

Докато отиде да донесе питиетата, аз се огледах. Имаше няколко снимки — той в униформа, сватбената им снимка и отделно две хлапета с умни очи. Ханк се върна с две чаши, пълни с уиски, в които подрънкваше лед.

— Как е мистър Барли? — поинтересува се той и ми подаде едната. — Не съм го виждал от доста време.

— Добре е — отговорих аз. — Изпраща ви много поздрави.

Смит се усмихна и седна.

— Войниците не обичат много военната полиция, но мистър Барли беше съвсем друг човек. Колко неща се правеше, че не забелязва, когато бяхме на предната линия! Всички го обичаха.

Ханк Смит вдигна чашата си и отпихме. Уискито едва не ощави сливиците ми.

Той се вгледа в мен.

— Малко е силничко, а? — Попита ме след като видя, че очите ми се насълзяват. — Ние войниците обичаме пиенето да е на ниво.

Оставих чашата на масата.

— Така е — съумях да му се усмихна в отговор. — Не успях да стигна до Виетнам. Войната свърши, преди да мине подготовката ни.

— Това е късмет. Виетнам не беше екскурзия.

Извадих цигарите си и му предложих. Запалихме.

— Мистър Смит…

Усмивката му стана още по-широка.

— Наричайте ме Ханк, мистър Уолъс. Вие сте офицер, предполагам… Така ли е?

— Това е минало. Наричай ме Дърк.

— О’кей. — Ханк отпи, въздъхна и попита: — За полковника ли каза, че работиш?

— Да, Ханк. Дойдох при теб, защото Чък спомена, че може би ще ми помогнеш.

— Така ли? — На лицето му се изписа изненада. — Бих го направил, стига да мога. Да ти помогна? А как?

— Помниш ли Мич Джаксън?

Усмивката на Ханк изчезна.

— Помня го — отговори той с леден, равен глас.

— Ровя в миналото му, Ханк. Много е важно. Каквото ми кажеш, ще си остане между нас. Просто искам да чуя откровеното ти мнение за него.

— А за какво ти е то?

— Баща му умря вчера. Провеждаме разследване. Имам съмнения, че Мич Джаксън по някакъв начин е свързан със смъртта на баща си.

— И искаш да ти кажа мнението си честно?

— Да. Искам да те уверя, че това, което ми кажеш, няма да излезе извън тези четири стени. Давам ти дума за това.

— Не бива да се говори лошо за мъртвите — отговори Ханк накрая. — Особено ако имат заслуги във войната.

Аз отново опитах уискито. Пак ми се стори ужасно, но вече започвах да свиквам.

— Какво отношение имаха обикновените войници към Мич? Какво беше твоето собствено отношение към него?

Той се поколеба, после сви рамене.

— Имаше много протежета. Това му беше лошото. Не знам дали знаеш, но когато един сержант има протежета и с тяхна помощ държи останалите войници легнали на земята, не се ползва с уважението на хората. Това беше Джаксън. За някои беше като баща. С останалите се отнасяше като истински кучи син.

— А как се отнасяше с теб?

— Тежки времена бяха. Щом трябваше да се свърши някоя мръсна работа, винаги я даваше на мен, но не само аз бях в такова положение. Повече от половината баталъон получаваше лайняния край на тоягата, останалите — чистия.

— Имаше ли причина за това?

— Имаше, разбира се. Онзи хлапета, които влязоха в джунглата преди да дойдат самолетите, бяха все негови хора. Само заради това хукна след тях, не за нещо друго. Не защото ги обичаше, а защото му носеха повече от хиляда долара седмично и не можа да понесе да ликвидират тези парички пред очите му. Ако не бяха от неговите хора, нямаше и да се помръдне. Ето така заслужи медала си. Опита се да спаси седмичния си доход.

— Не разбирам, Ханк. Защо тези хлапета е трябвало да му плащат по хиляда долара седмично?

Ханк допи уискито си и ме погледна.

— Ще ти кажа, но това наистина не бива да излиза от тази стая. Не искам да си имам никакви неприятности.

— Казах ти. Ще си остане между нас.

— Мич Джаксън пласираше наркотици.

За никого не беше тайна, че сред войниците, воювали във Виетнам, е имало много висок процент наркомани, а голяма част от по-младите най-малкото са пушели марихуана. Въпреки това, не бях очаквал да чуя подобно нещо за Мич Джаксън.

— Това е сериозно обвинение, Ханк — казах аз. — След като си знаел, защо не си уведомил полковник Парнъл?

Ханк се усмихна кисело.

— Защото исках да остана жив. Не само аз знаех, но никой не отиде да докладва. Ще ти кажа нещо. Имаше един сержант, подчинен на Мич Джаксън. Той разбра с какво се занимава Мич и го предупреди да престане, за да не напише доклад. Двамата излязоха заедно на разузнавателна мисия и този сержант не се върна повече. Джаксън докладва, че бил убит от виетнамски снайперист. Две момчета отказаха да купят от отровата, която им предлагаше, и също умряха от куршуми на снайперисти, така че се разчу, че е по-добре да си държиш устата затворена. А и да се бях разприказвал, какво щях да постигна? Само щях да си навлека неприятности. Един цветнокож да докладва на полковник Парнъл за безобразията на любимия му сержант? Не, предпочетох да държа устата си затворена.

Сега бях сигурен, че хората от Сърл в края на краищата са били прави, а полковник Парнъл е грешил по отношение на Мич Джаксън.

— Имаше ли някаква представа откъде Мич се снабдяваше с наркотиците?

— Не, нямах, не искам да имам и сега.

— Сигурно е правел доста пари.

— Казах ти. Поне по хиляда долара на седмица. Хлапетата наистина бяха пристрастени. Някои от тях имаха богати родители, които им изпращаха пари. Други крадяха всичко, което можеше да се открадне в Сайгон, когато ги изтегляха от предната линия за почивка.

— А какво правеше Мич с толкова много пари? Не може да ги е похарчил всичките.

Ханк сви рамене.

— Не знам. Джаксън не беше единственият пласъор. Имаше много като него. В нашия полк беше той, но във всяка част имаше по един. Може би са си донесли парите у дома.

Реших, че това е доста вероятно.

— Говори ли ти нещо името Сид Уоткинс?

Ханк се замисли и поклати глава.

— Не. Нямаше такъв при нас.

В този момент мисис Смит показа глава през вратата.

— Искаш ли да ядеш, Ханк? Пилето ще стане на нищо, ако не дойдеш.

Разбрах намека и се изправих.

— Е, благодаря ти, Ханк. — Стиснах ръката му. — Ако изникне още нещо, може ли да те потърся пак?

Той кимна.

— Стига да не се разчуе.

Когато излизах се усмихнах приятелски на мисис Смит, но лицето й остана каменно. За нея нямаше да съм добре дошъл втори път.

Тръгнах по пътеката към колата си. Дори и в тъмнината усещах погледите, впити в мен.

Когато се качих зад кормилото, от сенките излезе един едър цветнокож с тъмна отворена на врата риза и тъмни памучни панталони. На раменете му би завидял и Мохамед Али. Той сложи големите си лапи на прозореца на колата ми и се наведе към мен. Дъхът му ми замириса на джин.

— В този квартал не обичаме белите — каза той с мек, заплашителен глас. — Разкарай се и да не си стъпил тук повече, бели човече!

Аз запалих мотора и включих на скорост.

— Ти се разкарай — казах му аз, без да го погледна. — Върви на майната си, черна мутро!

Настъпих педала на газта докрай и колата полетя напред. В огледалото го видях да застава на средата на улицата със свити юмруци. Приличаше ми на дива горила.

Е, поне успях да науча нещо. Научих, че Мич Джаксън не беше този, за когото го вземаха. Научих, че е бил долна отрепка. Един кучи син, който продава наркотици на хлапетата не може да бъде нищо друго. Трябваше да премисля много неща, но докато карах към Парадайз Сити, ми хрумна, че съм позволил вниманието ми да се раздвои.

Работата ми беше да открия внука на Фред Джаксън. И все пак, имах чувството, че смъртта на Фред, търговията с наркотици на сина му и изчезването на хлапето са свързани помежду си. Това беше само интуиция, но аз се доверявах на интуицията си — когато работех при баща си, нерядко бях печелил от това.

Беше твърде късно, за да отида в Сърл и реших да се прибера в апартамента си.

Оставих колата в подземния гараж и се качих на асансъора до шестия етаж.

Бях се замислил и поради това не обърнах внимание на факта, че превъртях ключа трудно. Всеки друг път, ако умът ми не беше толкова зает, щях да забележа веднага. Когато влязох в малката си, добре обзаведена всекидневна, най-напред ги помирисах, след това ги видях. Вонята на некъпани хора беше изпълнила стаята и веднага я усетих.

Те излязоха като тъмни сенки от спалнята ми — изглеждаха зли и в черните си ръце държаха отворени автоматични ножове.

Съседът ми отдолу пусна телевизора и един гърмящ глас започна да чете новините.