"Дай ми смокинов лист" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

Глава 3

Видът на двамата негри наистина ме изплаши. Пред вратата на спалнята ми те се разделиха — единият тръгна вляво, другият — вдясно. Този, който тръгна вдясно беше висок, измършавял и с коса къдрава като захарен памук. Носеше мръсен отворен на гърдите елек от козя кожа, под който се брояха ребрата на подобния му на скелет гръден кош. Огърлици от евтини цветни мъниста висяха чак до пъпа му. Впитите в краката му червени панталони имаха петно на чатала. Онзи вляво беше по-нисък, но също измършавял. На главата му имаше мазно черно сомбреро, носеше протрито кожено яке и черни кожени панталони. И двамата бяха боси, краката им бяха мръсни и воняха.

Всичко това отбелязах само с един поглед. Ако не миришеха така, щяха да ме пипнат и това, че не бяха се къпали отдавна, всъщност ме спаси.

Още не бях затворил външната врата.

Когато се приближиха към мен, забелязах че очите им почти нямат зеници. Бяха друсани колкото си искат. Изскочих обратно на стълбите, затръшнах входната врата и се втурнах към асансъора, който за щастие все още беше на моя етаж. Бях вече вътре и натисках бутона за партера, когато те излязоха от апартамента ми. Вратата на асансъора се затвори автоматично, точно когато се втурнаха към мен.

Облегнах се на стената и усетих че дишам сякаш съм пробягал цяла миля. Наистина си бях изкарал акъла. Тези двамата бяха най-свирепите и кръвожадни крадци, които някога бях виждал.

Асансъорът тръгна надолу и чух как хукнаха по стълбите след него. Босите им крака издаваха специфичен звук, докато вземаха по три стъпала наведнъж. Прецених, че ще стигнат долу преди мен и ще ме пресрещнат. Изчаках, докато ги чух да изпреварват асансъора и натиснах бутона за спиране. Бях стигнал до третия етаж. След това натиснах бутона за шестия.

„Това ще ви направи луди, копелета такива!“ — казах си аз и асансъорът започна да се изкачва. Помислих с тъга за пистолета си калибър 38 у дома, но не смятах да рискувам, за да отида и да го взема. Можеха да ме пипнат, преди да се добера до него.

В асансъора се чувствах в безопасност.

Продължих да се изкачвам и след малко отново чух шляпане на боси крака. Единият тичаше след асансъора, а другият ме чакаше долу.

Това увеличаваше шансовете ми, но не горях от нетърпение да се срещна с натъпкания с хероин крадец, въоръжен с автоматичен нож.

Вратата на асансъора се отвори на шестия етаж. Видях как сомбрерото завива зад ъгъла на стълбищната площадка. Натиснах бутона за четиринадесетия етаж — последния. Негърът се втурна към мен, обзет от дива омраза, но вратата се затвори. Опита се да мушне ножа си между крилата, но беше твърде късно.

Асансъорът отново започна да се изкачва. Чух как босите крака шляпат нагоре по стълбите. Погледнах алармения бутон, с който се включваше звънеца в случай на авария, но реших да не го пипам. Портиерът беше възрастен човек и го харесвах, а тези двамата щяха да го нарежат на парчета, без да им мигне окото, ако им се мернеше пред очите.

Пристигнах на четиринадесетия етаж и вратата се отвори. Бях готов да натисна бутона за третия етаж. Макар че чувах как негърът тича нагоре, реших да изчакам и се вслушах в пъхтенето и сумтенето му. Очевидно вече не му достигаше въздух. Когато го видях да завива зад ъгъла с олюляване, аз му махнах с ръка и натиснах бутона. Асансъорът започна да се спуска.

Вслушах се, но не го чух да тича надолу. Реших, че се е отказал.

Но оставаше другият.

Точно срещу асансъора на третия етаж живееше съсед, с който се познавах. Ако успеех да се добера до апартамента му и да заключа вратата, можех да се обадя на ченгетата и да се отърва с цяла кожа. Ами ако не си беше вкъщи? Ами ако не отвореше веднага? Онзи долу можеше да ме пипне, докато чакам пред вратата.

Докато слизах към третия етаж, аз свалих якето си и го омотах около лявата си ръка. Това би могло да ме защити донякъде от острието на ножа.

Асансъорът се отвори на третия етаж. Негърът с козето елече веднага долетя по стълбите отдолу. Когато замахна, само успях да вдигна нагоре ръката с якето. Ако портфейла ми не беше във вътрешния му джоб, щеше да ме среже.

Извих се вдясно и стоварих юмрука си отстрани върху лицето му. Сякаш нямаше нито мускули, нито кости. Свлече де на площадката и започна да мяука като котенце. Изпусна ножа и закри лицето си с ръце.

След това чух другия да слиза надолу по стълбите. Грабнах ножа от пода и се отдръпнах назад. В това време той излетя иззад ъгъла и дойде при мен.

Приятелчето му още мяукаше. Спря се, за да го погледне, след това видя мен.

Показах му ножа.

— Ела, чернъо — подканих го аз. — Бас хващам, че съм по-добър с ножа от теб.

Не е много разумно да предизвикваш отрепка, тъпкана с хероин. Налетя като разярен бик. Ножът му изсвистя към мен, но аз вече бях готов. В армията се бях научил на всички трикове с нож. Не ме улучи за съвсем малко и ножът му се удари в стената. Острието се счупи. Аз хвърлих моя и с цялата си сила стоварих юмрук в челюстта му. Изгасна като духнат пламък на свещ.

Онзи с козия елек започваше да показва признаци на живот. Приближих се до него и го изритах много силно отстрани по главата. Престана да мяука и започна да имитира умряла патица.

Взех му ножа, влязох в асансъора и се качих на шестия етаж. Прибрах се вкъщи и заключих вратата. Отвратителната им воня още се чувстваше във въздуха. Отидох до прозореца и го отворих, за да се проветри.

Останах край него, за да подишам чистия, горещ и влажен въздух. Не исках да оставя тези двамата да се измъкнат безнаказано. Исках да повикам полицията, но се поколебах, защото си спомних, че ме чака работа и че смятах да тръгна за Сърл рано на следващата сутрин. Знаех, че полицията ще ме задържи, докато ме разпита и докато подготви обвинението, но все пак, трябваше да се обадя.

Тъкмо щях да се обърна и да тръгна към телефона, когато една голяма черна кола спря точно пред входа на блока ми. От нея слезе човек. Мина под уличната лампа и видях, че това е едрият негър, който ме заговори, когато си тръгвах от къщата на Ханк Смит. Не можех да сбъркам огромните рамене, малката глава и черните му дрехи.

Веднага изтичах в спалнята, отворих гардероба и намерих пистолета. Проверих дали е зареден, върнах се във всекидневната и пак застанах на прозореца.

Колата още беше там, но нямаше и следа от маймуната. Дали щеше да дойде при мен? Заедно с тези двама главорези ли беше?

Гледах и се обливах в студена пот, знаех, че мога да повикам ченгетата, но се колебаех. Пистолетът в ръката ми вдъхваше голяма увереност. Без него дотогава щях да съм се развикал за патрулната кола. След това видях маймуната да излиза на улицата. Влачеше двамата главорези — единия за ръката, другия за косата. Хвърли ги на задната седалка, като че ли бяха котки, качи се зад кормилото и потегли.

Върнах се с малко нестабилна походка до барчето, налях си уиски в една чаша и го изпих, след което се отпуснах на стола. Никога през живота си не бях изпитвал такъв страх и трябваше да минат някъде около пет минути, докато се съвзема. Запалих цигара с трепереща ръка, изпуших я, станах и отидох в спалнята. Отворих прозореца, за да излезе неприятната миризма, след това се върнах във всекидневната, за да видя дали нещо липсва или е пипано. Нищо не липсваше. Нищо не беше пипано. Отидох в спалнята и също проверих — тук също не липсваше нищо.

Това накара нервите ми да се изопнат. Щях да съм много по-спокоен, ако тези двамата бяха наркомани, тръгнали да разбиват апартаменти, за да намерят пари, но ми стана безпощадно ясно, че бяха дошли или за да ме сплашат, или дори, за да ме убият.

Нервите ми се изопнаха още повече.

Но защо беше всичко това?

Дали защото бях разговарял с Ханк Смит? Не виждах никаква друга причина. Онази маймуна ме беше изчакала, за да ме сплаши. Докато съм бил вътре, може да е видяла адреса ми от талона на колата. Понеже не се изплаших, може да се е обадила на двамата главорези, за да ме изчакат вкъщи и да ми видят сметката.

Седнах на леглото и се замислих за това, което ми каза Ханк — че Мич Джаксън е бил пласъор на наркотици. След това се замислих за самия Ханк Смит. Грозеше ли го някаква опасност? Спомних си дебелата му, намръщена жена и двете хлапета на снимката. Започнах да се потя отново.

Когато бях у тях, забелязах, че в стаята има телефон.

Станах, взех телефонния указател и открих номера му. Преди да набера, погледнах часовника си — беше 23:30. Доста неща се бяха случили, откакто тръгнах от Сърл.

След второто позвъняване ми се обади мъжки глас.

— Да? — Беше глас на цветнокож.

— Ханк?

— Не е Ханк. Аз съм Джери, съседът на Ханк.

— Може ли да поговоря с Ханк?

Последва дълга пауза, след това гласът каза:

— Сега вече никой не може да говори с Ханк. Той е мъртъв.

Имах чувството, че някой ме удари по лицето. — Какво говорите? Как така мъртъв?

— Не зная кой сте вие, мистър, и не ме интересува. Аз съм тук, за да се грижа за децата, докато мисис Смит е в болницата и приказва с ченгетата, като че ли ще има някаква полза от това.

— Какво се случи?

— Блъсна го кола и копелето избяга. Ханк беше тръгнал към клуба си… Това е…

Затворих телефона бавно. Останах дълго време, без Да помръдна и усещах как ме обливат студени вълни. Очертаваше се адска нощ. След това се овладях. Полковникът би трябвало да е в състояние да измисли нещо. По това време не можех да го открия в службата и потърсих домашния му телефон. Набрах го.

Обади се мисис Парнъл. Каза ми, че полковник-Парнъл току-що е заминал за Вашингтон и няма да се върне поне една седмица.

— Мисис Парнъл — казах аз, — обажда се Дърк Уолъс, един от детективите в агенцията. Много е важно да се свържа с мъжа ви.

— Ще трябва да изчакате докато се върне — отговори мисис Парнъл и гласът й изведнъж стана хладен. Предполагам, че за нея детективите от агенцията на мъжа й бяха по-низши и от прахоляка по улицата, — Полковникът замина по държавна работа. — И затвори.

Помислих си дали да не се обадя на Чък Барли, но реших да не го правя. Този случай беше мой. Щеше да е нормално да поговоря с полковника, но не и с някой друг.

Съблякох се, взех душ и си легнах. Очаквах да не мога да заспя и поне в това не бях разочарован.

„Скокливата жаба“ беше единственият хотел в Сърл. Външният му вид беше приветлив колкото боксова ръкавица, но когато се качих по десетте скърцащи стъпала до фоайето, самообладанието ми отчасти се възвърна.

Не рецепцията стоеше едно момиче със сламеноруса коса. То ми се усмихна ослепително.

— Здравейте, мистър Уолъс — каза момичето, когато се приближих. — Ще останете ли при нас?

Не се изненадах. Тук в Сърл, всеки познаваше всички останали, включително и пришълците. Сайлъс Уд сигурно се бе разприказвал.

— Така смятам — отговорих аз.

— Аз съм Пеги Уайът. Този хотел е на баща ми, но аз се грижа за него — обясни тя. — Каква стая искате, мистър Уолъс? А мога ли да ви наричам Дърк? В този градец всички сме приятели.

Огледах я. Имаше приятно дребно тяло. Нещо ми подсказваше, че няма да е никак трудно да я замъкна в леглото си, ако пожелая.

— Разбира се — отговорих. — Стая? А какви стаи имате?

— Честно казано повечето от стаите ни са в ужасно състояние, но имаме един апартамент за брачни двойки. — Тя ме изгледа отдолу нагоре. Имаше дълги, внимателно извити нагоре мигли. — С малка всекидневна, и хладилник за напитки.

— Това звучи добре.

Каза ми каква е цената и тъй като плащаше агенцията, отговорих, че съм съгласен.

Момичето бутна регистъра към мен и аз се подписах. След това заобиколи бюрото и излезе.

— Ще те заведа.

Беше с неизбежните впити джинси. Аз последвах стегнатия й задник до асансъора и се качихме на първия етаж. Тя продължаваше да ме гледа усмихнато. Ако всички в Сърл бяха като това момиче, не можеше да има никакво съмнение, че са приятели помежду си.

Пеги Уайът отключи апартамента и ме пропусна да вляза. Беше комфортен, но малко занемарен, а прозорецът на всекидневната гледаше към главната улица. В спалнята имаше широко двойно легло и от нея се влизаше в малка баня.

— Страхотен е — отбелязах аз и оставих куфара си на пода.

Пеги седна на леглото и се друсна отгоре.

— Пружините не скърцат! — изкиска се тя.

Точно, когато си мислех, че това е неприкрита покана, Пеги стана и отиде във всекидневната.

— Изпий едно за сметка на хотела — предложи тя и отиде до вградения в стената хладилник. — Скоч?

— Само ако ми правиш компания.

— Предпочитам джин. — Пеги напълни чашите и продължи: — Кухнята тук ще ти хареса. Не се храни другаде. Готвачката ни наистина е фантастична. — Подаде ми уискито, вдигна чашата си и отпи. След това въздъхна и ми се усмихна. — По това време винаги имам нужда да пийна нещо. Баща ми никак не одобрява.

— Всяка жива душа, която изкарва прехраната си с труд, има нужда от питие в единадесет и половина сутринта — отговорих аз и опитах уискито. Беше меко на вкус — добро.

— Казаха ми, че си частно ченге — отбеляза Пеги. — В тази дупка няма никакво разнообразие. Вярно ли е, че търсиш Джони Джаксън?

Тъй като чувствах, че този разговор може да продължи дълго, аз седнах и й посочих другия стол.

— Само ще си освежа питието — отговори тя и залюля стегнатия си малък задник пред очите ми, отивайки до хладилника. Изненадах се, защото видях, че чашата й е празна. Напълни я отново, върна се при мен и седна.

— Вярно ли е за Джони Джаксън?

— Да.

— Не е ли ужасно, че старият Джаксън се застреля?

— Случват се и такива неща.

— Да, предполагам. Старите хора нямат за какво да живеят, нали?

— Някои нямат, други имат.

Тя изпразни чашата си наполовина.

— Не искам да остарявам.

— Е, всички остаряваме. Познаваше ли Джони Джаксън?

— Бяхме съученици. — Тя ме погледна съучастнически и се изкиска. — Липсва ми. Всички момичета тичаха след него, но той не им обръщаше никакво внимание. Освен на мен.

Ако Джони Джаксън е изчезнал преди шест години, тогава тя трябва да е била на около шестнадесет. Е, ако не ме пързаляше, момчетата и момичетата в провинциалните градчета като Сърл изглежда започваха да водят полов живот доста рано.

— Доколкото разбрах — казах аз, — Джони не се е интересувал от момичетата в училище.

— Така е. Точно така. Беше от тези, които ходят само с едно момиче… Това бях аз. — Пеги изпразни чашата. — Мислиш ли, че ще го откриеш?

— Не знам. Надявам се. Това ми е работата.

Та се наведе напред. Хубавото й лице беше зачервено от джина.

— Искам да го намериш. Липсва ми.

— Казаха ми, че е изчезнал преди шест години. Доста време за момиче като теб да помни едно хлапе и още да тъгува за него.

— Той беше особен. Не беше като другите боклуци в Сърл. Имаше ум в главата си. Мога да се обзаложа, че сега се е уредил някъде и печели добри пари. — Пеги въздъхна. — Мечтая си да се върне и да ме вземе от тази проклета дупка. — Погледна чашата си с помръкнало лице.

— Говорил ли е, че се кани да заминава?

Тя поклати глава.

— Никога не говореше за себе си. Нито пък за дядо си.

— За какво, тогава, говореше?

Погледът й се отмести неспокойно.

— Бяхме малки. Знаеш как е. Понякога говореше за любов и за това, колко лош е света за децата. Можех да го слушам с часове. — Тя погледна крадешком към хладилника и вдигна чашата си. — Мисля да си налея още малко.

— Остави я да почине малко, Пеги. Джинът не се отразява добре на хубавите млади момичета, особено в големи количества.

Тя направи гримаса.

— А защо мислиш, че съм хубава? — Стана и отново напълни чашата си. — В този проклет град никой друг не мисли така.

— Защо?

Беше доста пийнала. Изсумтя подигравателно.

— Ще ти кажа защо. Единственото свястно момче в тази клюкарска помийна яма беше Джони.

— Правили ли сте нещо с Джони?

— Защо не го кажеш направо? Исках, но според него истинската любов не била това. То идвало с брака. — Тя изпи джина си наведнъж, стана, олюля се леко, чашата се изплъзна от пръстите й падна на килима. Погледна ме с безумен поглед и се разрида. — Ето за това искам да го намериш! Искам да се върне тук и да се ожени за мен! Намери го! Чуваш ли!

Пеги Уайът изтича навън от стаята и затръшна вратата след себе си.

Докато се измия и подредя багажа си, вече беше станало време за обяд и бях гладен. Слязох долу в ресторанта. Имаше десетина души, предимно мъже, които се хранеха. Когато влязох, всички погледи се устремиха към мен — някои ми се усмихнаха, други само кимнаха за поздрав. Всички в просторната зала на ресторанта знаеха, че съм детектив, който работи за частна агенция и че работата ми е да открия внука на Фред Джаксън. Седнах на една маса настрани от прозорците.

Приближи се един цветнокож усмихнат келнер и ми предложи специалитета на заведението.

— Най-доброто, което може да приготви готвачката, мистър Уолъс, сър — каза той. — Задушено месо.

Съгласих се и келнерът се отдалечи. Продължавах да усещам впитите в мен погледи на околните и се съсредоточих върху ръцете си, подпрени на масата. Предполагах, че рано или късно ще свикнат с мен, но това любопитство — сякаш очакваха да извадя пистолет или да измъкна заек от шапка — Започваше да ми досажда.

Един висок мъж с тъжно лице се надвеси над мен и прекъсна мислите ми.

— Аз съм Боб Уайът, мистър Уолъс. Дъщеря ми каза, че ще останете известно време в хотела. За нас е удоволствие.

Стиснах ръката му и се вгледах в изпитото му бяло лице и мътните му очи. Трябва да беше на около петдесет, но животът очевидно не се бе отнесъл добре с него.

— Ако искате нещо, просто кажете на Пеги. — Той се застави да се усмихне. Заприлича ми на призрак. — Приятен обяд. — И се отдалечи.

Задушеното наистина беше чудесно. Изядох го бавно и с удоволствие. Малко след 14:00 излязох от ресторанта и влязох във фоайето на хотела, но преди това останалите в ресторанта клиенти ми се усмихнаха и ми кимнаха, а аз им се усмихнах и кимнах в отговор.

Пеги се подпираше на рецепцията. Усмихна ми се лъчезарно, но не спрях при нея. Излязох навън в горещия и влажен въздух, прекосих улицата и влязох в канцеларията на шерифа. Бях почти уверен, че шериф Мейсън по това време ще е отишъл някъде, за да изпие лекарството си и ще намеря Бил Андерсън сам.

Заварих го да седи с крака върху бюрото и да чисти зъбите си с кибритена клечка.

— Здравейте, мистър Уолъс — поздрави ме той. — Радвам се да ви видя отново.

— Наричай ме Дърк — казах аз и поклатих глава.

— Не е изключено съвсем скоро да станем колеги.

Предадох му думите на полковник Парнъл.

Видът му стана като на човек, на когото са дали милион долара.

— Ей! Това е страхотно! Благодаря ти, Дърк! Ама наистина е страхотно!

— Шерифът няма ли го? — попитах аз и седнах.

— Няма го и няма да го има поне още три часа.

— Бил, какво ще стане с къщата на стария Джаксън?

— Нищо. Птиците ще живеят в нея. Може би някой ще иска да купи земята му, но това трябва да реши внукът. Предполагам, че старият Фред не е имал други наследници.

— Но никой не знае къде е той.

Бил кимна.

— Това е положението. Доктор Стийд каза, че ще пусне обяви за смъртта на Фред в местния вестник. — Той сви рамене. — Не знам дали това ще помогне, но все пак трябва да го направим.

— Бил, искам да огледам къщата на Фред — казах аз. — Ти искаш ли да дойдеш?

— Очакваш да намериш нещо ли?

— Не знам, докато не я огледам.

— Веднага ли?

— Защо не? Ако нямаш друга работа?

Бил се ухили.

— Седя тук по цели дни, без да правя нищо. Понякога полудявам от скука. Престъпността в Сърл може да се побере върху върха на една карфица.

— Ами… тогава да вървим.

По пътя към къщата на стария Джаксън разпитах Бил Андерсън за Пеги Уайът. Седях до него в древния му шевролет, решен да изкопча цялата информация, която може да ми даде.

— Пеги? Истинска каша. — Бил поклати глава. — Знаеш ли, Дърк, не мога да не изпитвам съжаление към нея и баща й. Той е болен от неизлечим рак и не му остава да живее повече от година. Ако не беше цветнокожият му персонал, хотелът отдавна да е пропаднал. Ейми, готвачката им, привлича много клиенти с ястията си. Боб Уайът не е в състояние да прави каквото и да било. Непрекъснато има болки. Пеги ръководи всичко. Бяхме съученици. Тя е умно момиче, но когато майка й умря, трябваше да напусне училище, за да помага на баща си в работата. Оттогава я прихванаха лудите.

— Кога умря майка й?

— Преди около шест години. Тогава Пеги беше на шестнадесет.

— И по същото време изчезна Джони Джаксън, нали?

Бил ме стрелна с очи.

— Какво общо има това с Пеги?

— Каза, че са я прихванали лудите. Имала ли е някакви неприятности?

— Е, не чак неприятности. Със сигурност имаше проблеми със самата себе си. В този град всичко се разчува. Започна да спи с този и онзи. Не се ползва с добро име. Но всички обичат баща й, Боб. Хората го съжаляват и затова я прикриват пред него. Това, което наричаш „смокинов лист“. Но напоследък се разчу, че започнала да пие.

— Разбрах, че е била близка с Джони.

— За първи път чувам. Джони не се интересуваше от момичетата. Но и да не беше така, не мога да си представя, че би се обвързал с момиче като Пеги. Той беше сериозно момче.

— Ти познаваше ли го?

— Разбира се. Но не дружахме. Беше най-добрият в училище, но стоеше настрана от всички. Беше само-жив. — Бил зави по тесния черен път към къщата на стария Джаксън. — Беше чешит. Някои от момчетата се ядосваха и искаха да го обработят малко. Помня, че веднъж се събрахме една група, аз също участвах, и решихме да го излекуваме. Заклещихме го в един ъгъл на игрището. Идеята беше, да го наплескаме с боя. — Бил потри брадичката си. — Взехме кутия боя и една голяма четка. Той стоеше, без да каже дума и ни гледаше. Дори не направи опит да избяга. Само стоеше и ни гледаше. — Бил сви рамене. — Не знам защо, но изведнъж идеята престана да ни се струва забавна. Нещо у него ни накара да замрем като препарирани. Изведнъж всички изгубихме интерес или може би почувствахме, че се държим като глупави хлапета. Не мога да го обясня. Гледаше ни без да мигне, без да се страхува и сякаш между нас имаше стена. Вдигнахме обичайния шум и се разотидохме, без да му направим нищо. След този случай го оставихме на мира.

Бил спря колата пред къщата.

— Пристигнахме — каза той и слезе.

Двамата отидохме до вратата и я отворихме. Мухите вече ги нямаше. Все още миришеше на мухъл. Единственият звук, който се чуваше, беше далечното квакане на жаби.

— Провери ли дали старият Джаксън е имал разрешително за притежаване на оръжие, Бил? — попитах аз, докато се оглеждах наоколо.

— Имал е — отговори Бил. — Само че за ловджийска пушка. Не за беретата.

— Провери ли дали доктор Стийд има разрешително за беретата?

— Проверих. Няма.

— Провери ли дали някой в Сърл е имал такъв пистолет?

— Проверих. Никой, никога в Сърл не е притежавал берета.

Кимнах одобрително.

— Добре си се справил с домашното си.

— Искам да работя при полковник Парнъл.

— Ако се справяш както досега, това непременно ще стане. А сега хайде да огледаме хубаво.

През следващия час и половина претърсихме къщата много внимателно. Не намерихме нищо интересно — нито писма, нито квитанции за платени сметки, нито снимки. Когато гледах празните чекмеджета на старото бюро, имах чувството, че някой е идвал преди нас и много старателно е прибрал всичко. Просто не можех да си представя, че старият Джаксън, живял в тази къща с години, не би оставил нито едно писмо, нито един документ.

— Струва ми се, че сме закъснели, Бил — казах аз.

— Така изглежда. — Той беше коленичил край леглото и надничаше под него. — Тук има нещо.

Отместихме кревата заедно и отдолу видяхме доста голяма дупка, полузакрита с дървен капак. Махнах го. Дупката беше празна. Погледнах Бил, който надничаше през рамото ми.

— Може би тук е държал парите си. Провери ли дали е имал банкова сметка в Сърл?

— Проверих. Нямал е.

Останах клекнал.

— Трябва да е печелил доста. Не може да е похарчил всичко. Тази дупка може би е била банката му. Някой я е намерил.

Бил кимна.

Аз свих рамене и станах.

— Не напредваме особено бързо, струва ми се. Надявах се да намерим някакви писма или поне снимки на Мич и Джони. Хайде да огледаме дрехите му.

Отворих гардероба. В него имаше само чифт скъсани панталони и протрито кожено яке. Бръкнах в джобовете, но не намерих нищо, освен прах.

— Живял е спартански, а? — казах аз и затворих гардероба.

Бил изсумтя. Гледаше стената отсреща. Слънцето бавно се беше преместило зад гърба на къщата и сега осветяваше малката сумрачна стаичка. Проследих погледа на Бил и видях ясно очертани следи от снимка или картина, поставена в рамка. Забелязахме ги само заради слънчевата светлина. Рамката беше около тридесет сантиметра широка и петнадесет сантиметра висока.

Замислих се за миг, втренчен в стената, и накрая казах:

— Предполагам, че в тази рамка е бил медалът на Мич. Над леглото на стария. Достойно място. Това е само предположение, но мога да се обзаложа, че съм прав.

— Ако вчера или тази сутрин е идвал някакъв крадец, защо ще му е да краде медала? — попита Бил. — На него би трябвало да е гравирано името на Мич.

— Кой казва, че е крадец? Този, който е изпразнил чекмеджетата и е махнал рамката от стената, е същият, който е застрелял стареца — отговорих аз. — Никой крадец не би прибрал всички документи на Джаксън. Това е бил убиецът, Бил.

— Да.

Излязох навън в огнения пек.

— Ще погледнем жабарника.

Отидохме там, но намерихме само жаби. Изглежда знаеха, че Фред Джаксън вече го няма, защото стотици от тях седяха най-спокойно но бреговете. Когато се появихме, те изчезнаха в калната, покрита с жабуняк вода.

— Това е то — казах аз и запалих цигара. — Можем да се връщаме.

Когато тръгнахме към шевролета, аз попитах:

— Бил, шерифът ще ти трие ли сол на главата, задето обикаляш заедно с мен?

— Погрижил съм се да не го прави. Казах му, че ще е добре да стоя край теб, за да му докладвам какво правиш. Идеята му хареса.

— Само не прекалявай с докладите. Накарай го да си мисли, че не съм стигнал доникъде. Струва ми се, че си имаме работа с по-голям смокинов лист, отколкото си мислех в началото.

Бил изглеждаше заинтригуван.

— Защо смяташ така?

— Помъчи се да разбереш сам — отговорих аз и се качих на колата. — Това ще е добра тренировка за теб.

Когато запали двигателя, аз го попитах:

— Говори ли с пощалъона за кореспонденцията на Джаксън?

— Още не. Не съм забравил, но е много трудно да намериш Джош. Надявам се да го видя тази вечер.

— О’кей — казах аз и се облегнах на седалката, а Бил подкара към Сърл.

Преди да се разделя с Бил пред канцеларията на шерифа, го попитах къде живее бащата на Сид Уоткинс.

— Уоли Уоткинс? — изненада се той. — Искаш да разговаряш с него?

— Къде да го намеря?

— Има много хубава къща малко извън Сърл — отговори Андерсън. — Третата пряка вляво, като тръгнеш по главната улица. Не може да не я откриеш. На онова място няма други къщи. Уоли слиза в клуба три-четири пъти седмично. Хората го харесват. Той и жена му, Кити, си направиха чудесен дом. Смъртта на Кити беше голям удар за Уоли.

— Кога стана това?

— Преди две години. Хората говорят, че се е поболяла заради сина си, но това са клюки. Доктор Стийд каза, че е било пневмония.

— Разбрах, че Сид Уоткинс не е бил много стока.

— Наистина не беше, но знаеш какви са майките. Уоли Уоткинс имаше друго мнение за сина си. Двамата никак не се разбираха.

Преди да отида при Уоли Уоткинс, се отбих във фабриката за жабешки бутчета „Морган amp; Уедърспун“.

Заварих Хари Уедърспун седнал зад бюрото си. Когато влязох, той ме изгледа втренчено, а след това ми се усмихна.

— А, мистър Уолъс! Частният детектив — каза той и се облегна назад. — Успяхте да ме излъжете с тази агенция за писатели.

— Съжалявам, мистър Уедърспун — отговорих аз и се приближих до бюрото. — От опит знам, че някои хора не обичат да разговарят с частни детективи.

Той кимна.

— Не се чувствам обиден. Чух, че се надявате да откриете внука на стария Джаксън.

— Новините в този град наистина се разпространяват бързо.

— Така е. В този град нищо не може да се случи, без всички да научат най-много след половин час.

— Искам да ви попитам нещо, мистър Уедърспун.

— Е, няма вреда в питането. Какво е то?

— Старият Джаксън ви е снабдявал с жаби всяка седмица. Искам да знам, колко сте му плащали.

Той ме изгледа внимателно с черните си очи.

— Защо?

— Джони Джаксън е негов наследник. Ако съдя по начина на живот на стария Джаксън, той не е харчил много пари. Би трябвало да е спестил нещо.

— Предполагам. Нищо не пречи да ви кажа, мистър Уолъс. Понякога носеше повече жаби, понякога по-малко. Плащал съм му средно по сто и петдесет долара на седмица.

— Как му ги плащахте?

— Винаги в брой. Слагах ги в плик и ги давах на Ейб. Ейб ги даваше на Джаксън срещу разписка.

— Значи може да е спестявал средно по сто долара на седмица, така ли?

Уедърспун сви рамене.

— Може би.

— И това е продължавало с години?

— Джаксън снабдява тази фирма поне от двадесет години, мистър Уолъс. Ако вземем предвид и най-добрите от тях, мога да кажа, че е получавал средно по двеста долара на седмица.

— В брой… без да плаща данъци?

— В брой, да. За данъците не знам.

— Значи грубо казано, може да е спестил около сто хиляди?

— Не знам. Може да е давал пари на сина си Мич.

Спомних си скривалището под леглото на стария Джаксън. Би трябвало там да е държал парите си. Дори и да не са били чак сто хиляди долара, сумата не би била никак малка.

— Жалко, че старецът се самоуби — продължи Уедърспун, — но едва ли имаше за какво да живее. Все пак ще ни липсва. Фермата му беше много добра.

— Смятате ли да я купите? — попитах с небрежен тон.

Той се поколеба и ме изгледа изпитателно.

— Да. Познавам един млад и деен фермер, на когото мога да я дам под аренда, ако я купя. Само че тя има наследник и докато не бъде открит или не се докаже, че е мъртъв, не мога да предприема нищо.

— Нищо? — погледнах го аз.

— Веднага щом чух за смъртта на стария Джаксън си помислих, че мога да купя фермата му. Натоварих адвоката си да се заеме с това. — Погледнах го съсредоточено и забелязах, че очите му са неспокойни. — Наредих му да пусне обява за издирване на Джони. Вие също можете да ми помогнете, мистър Уолъс. Ще ви помоля, ако откриете Джони Джаксън, да му предадете, че искам да говоря с него. Кажете му, че, ще получи добра цена за фермата.

— Кой е адвокатът ви?

— Кантора „Хауърд amp; Бенболт“. Мистър Бенболт се занимава с целия ми бизнес.

— Имате ли нещо против да поговоря с него?

— Не, защо да имам? За какво искате да говорите с него?

— Аз търся Джони Джаксън. Казахте ми, че и той го търси. Бихме могли да си спестим доста време, ако съгласуваме действията си.

— Разбира се. Обадете му се. Има го в указателя.

— Добре. Е, мистър Уедърспун, благодаря. Да се надяваме, че ще открием това хлапе.

Стиснах ръката му и излязох.

Стигнах до къщата на Уоли Уоткинс за по-малко от петнадесет минути. Бил Андерсън беше подценил къщата в описанието си. Беше малка, компактна, боядисана в бяло, с малка, безупречна градинка с рози и английска ливада. Розите бяха достойни за представяне на изложба. До вратата водеше къса чакълена пътечка с червени тухлени бордюри. Всичко говореше за грижа и внимание, беше поддържано с много любов.

На един люлеещ се стол под стряхата на голямата веранда седеше самият Уоли Уоткинс и пушеше лула. Беше чист и спретнат — с бял костюм и бяла панамена шапка.

Огледа ме докато слизах от колата. Трябва да беше на около седемдесет — строен, с бяла брада и загоряло от слънцето лице. Заприлича ми на стар пионер, работил къртовски цял живот, страдал немалко, но най-накрая открил своя земен райски кът.

Хареса ми от пръв поглед.

— Мистър Уоткинс? — казах аз, когато стигнах до него.

— Без съмнение това съм аз. А вие трябва да сте Дърк Уолъс, частният детектив, работещ за агенцията на Парнъл. — Протегна ми ръка и се засмя. — Не се изненадвайте. В този град новините пътуват бързо.

— Вече успях да науча това — отговорих аз и стиснах ръката му.

— Извинете ме, че не ставам. Коляното ми не е в ред. Преди да си поприказваме, ще ви помоля да влезете вътре и да отидете в кухнята. Първата врата вляво. В големия хладилник ще намерите бутилка хубаво шотландско уиски и бутилка студена вода. Точно до хладилника има и чаши. Ще бъдете ли така добър? — Той ми се усмихна приветливо. — Докато сте вътре, огледайте къщата. Ще се радвам да видите как живея. Да си призная, мистър Уолъс, гордея се, че успявам да поддържам нашия малък дом след като Кити си отиде.

Направих каквото ми каза. Вътрешността на малката къщичка беше също така безупречна, както и градината. Имаше доста голяма всекидневна и добре обзаведена кухня. Предположих, че зад другите две врати има спални, но не надникнах зад тях.

Напълних чашите, излязох навън и седнах на другия люлеещ се стол до Уоли Уоткинс.

— Мистър Уоткинс — казах аз, — имате пълно право да се гордеете с дома си.

— Благодаря — отговори той щастливо. — Кити поддържаше всичко на ниво. Тя наистина обичаше това място и се грижеше за него много добре. Не бих искал да я разочаровам. — Уоли Уоткинс ме погледна и пое питието си. — Вярвам, че хората, които обичаме, винаги са близо до нас. — Вдигна чашата си и отпихме. — Значи търсите Джони Джаксън?

— Да. Вие познавахте ли го?

— Разбира се. Беше добро дете. Умно. Когато казвам умно, имам предвид, че беше много добър в училище. Освен това беше работлив. Не бива да се заблуждаваме, мистър Уолъс. В днешно време хлапетата не знаят какво значи да се трудиш. Дай им само музика и развлечения. А Джони всеки ден изминаваше по пет мили с велосипеда си, за да отиде на училище, после обратно, за да се заеме с прането на Фред, да му приготви вечеря, да му помага с жабите и да поддържа къщата чиста. Обичаше дядо си. Доколкото знам, дори го е обожавал.

— Тогава защо е заминал?

Уоли поглади брадата си и поклати глава.

— Това се питам непрекъснато. Защо наистина Джони изчезна толкова неочаквано.

— Мистър Уоткинс, възможно ли е нещо да му се е случило? Искам да кажа, може ли да се е разболял или да е претърпял някаква злополука… Може ли да е умрял и дядо му да не е съобщил за това?

Уоли трепна и разля малко уиски върху панталона си. Промърмори нещо под нос, извади носна кърпа и попи мокрото петно.

— Да е умрял? О, не. Фред щеше да съобщи. Не може да е станало такова нещо. Не. Нещо друго се е случило в къщата им и Джони е бил принуден да избяга. Така ми се струва.

— Какво би могло да се случи, което да го принуди да избяга?

Уоли се залюля в стола си.

— Това се питам и аз.

— Може би, когато е пораснал, му е дошло до гуша да води този тежък живот. Може би е решил да се махне.

— Казах ви. Обожаваше Фред и не би го изоставил.

— Но го е направил.

— Точно така.

— Добре ли познавахте Фред?

— Повече от добре. Едно време бяхме добри приятели. Когато крокодилът го осакати, понякога ходех и му носех продукти. Мич още беше тук. Беше добър син, но за всички останали беше истинска напаст. Когато го взеха в армията, дойде да ме види. Помоли ме да се грижа за баща му. Като че ли нямаше да го направя и без това! И продължих да нося продукти, но вече не беше същото. Фред стана раздразнителен. Не искаше никой да го вижда как се мъчи да ходи с остатъците от краката си. Предполагам, че това е нормална реакция, но ми беше мъчно. След това дойде Джони. След училище идваше в магазина ми и купуваше продукти. Каза ми, че Фред не искал да вижда никого, така че престанах да ходя. С Кити решихме, че хлапето ще се грижи за дядо си както трябва, така че оставихме всичко в негови ръце.

— Фред беше ли женен?

— Струва ми се, че е бил. Преди тридесет и пет години, може би повече. Тогава току-що бях отворил бакалницата си, а Фред работеше в някакъв развъдник за жаби. След това купи земя и започна сам. Както и да е. Тогава той напусна Сърл и го нямаше около две години. Когато се върна, беше спечелил малко пари и доведе Мич със себе си. Мич беше на около две годинки. Фред ми каза на четири очи, че майка му била умряла при раждането. Фред обичаше момчетата. Много се гордееше с Мич. Аз и Кити го предупредихме, че ще му е много трудно да отгледа детето, но той се засмя и отговори, че синът му ще трябва сам да се оправя в живота. И се оправяше, без никакво съмнение. Помня, Фред ми каза, че ако детето било момиче, щял да го даде за осиновяване, но това, че имал син, означавало много за него.

— Фред пестеше ли парите си?

Уоли придоби изненадан вид.

— Не знам. Винаги съм се чудил. От жабите печелеше добри пари. Трябва да е пестил.

— Ето затова трябва да открия Джони. Изглежда той е единственият наследник на Фред. Някои хора проявяват интерес към фермата му.

Уоли кимна.

— Уедърспун ли?

— Да.

— Срещнахте ли се с него?

— Срещнах се.

— Той дойде в града преди десет години и оттогава непрекъснато купува имоти. Купи фабриката. Купи моя магазин. След като Боб Уайът умре, а това ще стане скоро, както приказват, ще купи и хотела.

— От фабриката ли е спечелил тези пари?

— Не знам. Тя работи добре, но не ми се вярва да печели чак толкова много.

— Мистър Уоткинс, чух, че след изчезването на Джони, на стария Фред помагало някакво младо момиче.

Той кимна.

— Сигурно от Ейб Леви. Твърди, че е видял някакво момиче, но той пие прекалено много. Какви ли не истории се разказват в Сърл! Точно с тази обаче не мога да се съглася.

— Ейб смята, че Джони все още е бил там и момичето е живяло с него.

— Ейб напълно е в състояние да измисли подобна дивотия. Ако изобщо е видял някого, трябва да е бил самият Джони. Замислете се. Кое момиче би останало да живее при един вмирисан старец без крака, който ненавижда жените? За да пере мръсните му дрехи и да прави компания на жабите? — Уоли се засмя. — Не, не мога да повярвам такова нещо.

Помислих си, че може би е прав.

— Е, мистър Уоткинс — казах аз, — няма да ви досаждам повече. Това, което ми казахте, е много интересно. Искам да помисля малко и ако още нещо ми дойде наум, ще ви посетя пак.

— Ще дойдете ли на погребението на Фред, мистър Уолъс?

— Едва ли. Кога ще е то?

— Утре в единадесет часа. Целият град ще присъства. Сърл обича погребенията. — Уоли Уоткинс потупа коляното си. — Аз също, ще отида. Нищо че ми е трудно да ходя.

— Ако желаете, мога да ви закарам с колата — предложих аз.

— Много мило от ваша страна, но няма нужда. Боб Уайът обеща да ме закара. — Уоли поклати глава. — Струва ми се, че следващото погребение ще е неговото.

Стиснах ръката му и се върнах в Сърл.

Влязох във фоайето на хотела. На рецепцията беше Пеги Уайът. Когато ме видя, тя се усмихна ослепително.

— Искаш ли си ключа, Дърк?

— Благодаря, Пеги. Можеш ли да ми дадеш външна линия в стаята ми? Трябва да се обадя по телефона.

— Татко го няма — каза тя и ми подаде ключа. Усетих миризмата на джин в дъха й. — Мога да дойда при теб и за един час да ти покажа, колко удобно е леглото ти.

Изпитах съжаление към нея. Беше пияна и поради някаква неизвестна за мен причина — отчаяна.

— Слушай, Пеги. Малко млада си за мен — казах аз внимателно. — И остави този джин.

Тя се изчерви и ме изгледа кръвнишки.

— Не знаеш какво пропускаш!

— Дай ми външна линия, моля те.

Оставих я и се качих с асансъора в стаята си.

След десет минути се свързах с Чък Барли.

— Имаш ли нещо за мен, Чък? — попитах го аз.

— Не още. Няма да стане толкова бързо.

Чух много тихо дишане в слушалката и разбрах, че Пеги подслушва.

— Без подробности Чък — казах ядосано. — Имам публика. Само те моля да побързаш, става ли?

Затворих.

През останалата част от вечерта подготвих писмения си доклад за посещението с Бил Андерсън в къщата на Фред Джаксън, за дупката под леглото и разговорите си с Хари Уедърснун и Уоли Уоткинс. Стана време за вечеря. Заключих написаното в куфара си и слязох в ресторанта. Имаше само петима мъже, седнали на различни маси. Очевидно бяха търговски пътници, които се хранеха и работеха едновременно. Те само ме погледнаха.

Поръчах си една хубава пържола с пържени картофи, върнах се в стаята си и включих телевизора, за да се отегча, докато съм в състояние да заспя.

След това заключих вратата и си легнах.

Уоли Уоткинс беше прав. Сърл наистина обичаше погребенията.

В 10:30 заби църковната камбана, което беше сигнал за гражданите да се стекат към главната улица.

След като закусих солидно, аз се върнах в стаята си и застанах до прозореца, за да наблюдавам какво става. Всички магазини, офиси, дори пощата и бензиностанцията бяха затворени. Единствената отворена служба беше канцеларията на шерифа.

От прозореца си можех да виждам облечената в черни дрехи тълпа. Децата бяха в бяло. Предположих, че тези траурни дрехи се пазят грижливо и се вадят при всяко погребение. Гледката беше внушителна.

Най-отпред беше катафалката, в която бе натоварен дъбовият ковчег с месингови дръжки, побрал останките на покойния Фредерик Джаксън.

Първи след нея крачеше шериф Мейсън, който очевидно беше взел по-голяма доза от лекарството си, защото залиташе доста характерно, докато бършеше очите си с носна кърпа. На един разкрач след него вървеше доктор Стийд, следван от Хари Уедърспун, Боб Уайът, Уоли Уоткинс, отпуснал цялата си тежест върху бастуна, и Сайлъс Уд. Сред тълпата зърнах и Ейб Леви. Никой не носеше цветя. Изглежда, жителите на Сърл бяха решили, че паричната помощ за закупуването на този хубав ковчег е напълно достатъчна. Може би си мислеха, че един стар безкрак ловец на жаби няма да оцени цветята.

Изчаках, докато процесията се изгуби от погледа ми и слязох долу във фоайето.

На рецепцията отново заварих Пеги. Тя ме погледна, но този път нямаше усмивка.

— Е — заговорих я аз, — поне ще го погребат с вкус.

— Не говоря с теб.

Приближих се и Се подпрях на лакти върху плота, като я гледах право в очите.

— Пеги, когато ми каза, че ти и Джони сте били близки, ме излъга, нали?

Тя се изчерви и ме изгледа ядосано.

— Махай се! Досаждаш ми!

— Ти и останалите момичета сте мразели Джони, защото не ви е обръщал никакво внимание — продължих аз. — Само че ти си искала да се покажеш и си пуснала слух сред глупавите си приятелки, че Джони тайно те обича. Предполагам, че това те е издигнало в очите им. Дори сама си започнала да вярваш на тази лъжа, макар и много добре да си знаела, не по-зле от мен, че Джони пет пари не дава за теб. Време е да пораснеш, Пеги. И зарежи това пиене.

Тя замахна разярена, за да ме удари по лицето, но улових ръката й без усилие.

— Хайде, Пеги! Време е да пораснеш!

Тя измъкна ръката си, лицето й се сгърчи и потекоха сълзи.

— Мразя те! Джони беше гадно влечуго! Аз харесвам истинските мъже! Върви по дяволите!

Тя се обърна, изтича в канцеларията и затръшна вратата след себе си.

Изпитвах съжаление към нея, но трябваше да съм сигурен. Сега вече бях.

Излязох от хотела, прекосих улицата и влязох в канцеларията на шерифа, където заварих Бил Андерсън, седнал зад бюрото си.

— Здрасти, Дърк! — поздрави ме той. — Какво ще кажеш за погребението?

— Страхотно! Говори ли с пощалъона?

— Снощи го видях. Може да ти изглежда разсеян, но всъщност има добра памет. Каза ми, че до смъртта на Мич старият Джаксън не е получавал никакви писма. Изпратили са му с препоръчана пратка медала на сина му. Това е първото нещо, което е получил по пощата. След това? Вече цели шест години, Фред е получавал най-редовно писма. Джош е малко любопитен и е погледнал откъде са. Твърди, че са от Маями. Идвали са редовно на всяко първо число на месеца.

— Първо число беше преди пет дни — отбелязах аз. — Получил ли е писмото си?

— Не, този, който го е изпращал, изглежда е знаел, че е мъртъв.

— Бил, Фред умря преди три дни — казах аз. — Този, който му го е изпращал, е знаел, че ще умре.

Оставих го зяпнал от учудване и докато се връщах към хотела, църковната камбана прекрати гробовния си звън. Предположих, че погребението е приключило. Когато се качих в асансъора, за да отида в стаята си, от Пеги нямаше и следа. Добавих към доклада си, че ме е излъгала за връзката си с Джони Джаксън и че Фред Джаксън е получавал писма всяко първо число от месеца. Отново заключих доклада в куфара си и слязох в ресторанта, за да обядвам.

Долу нямаше никой. Хапнах малко студени пръжки със салата. Старият цветнокож келнер ми каза, че след като хората се върнат от погребението, ресторантът ще се напълни. Избързах с яденето и се върнах в стаята си, за да чакам. Видях как опечалените се връщат в града и се разотиват по домовете си. Изчаках още малко и слязох при колата си. Траурните дрехи бяха изчезнали и както обикновено Сърл се занимаваше с бизнес.

Подкарах към гробището. За малко провинциално градче като Сърл гробището беше внушително по размери и много добре поддържано. Мина доста време, докато открия гроба на Фредерик Джаксън. Беше в един далечен ъгъл, сред множество занемарени надгробни камъни — евтин парцел.

Върху прясната пръст имаше букет червени рози-поне двадесет. Бяха достойни за изложба на цветя и ми се дощя и на моя гроб някой да сложи такива, когато ми дойде времето.

Приближих се и видях едно картонче, прикрепено към букета с парче жица. Наведох се и прочетох написаното на машина: