"Дай ми смокинов лист" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

Глава 4

Карах много бързо и пристигнах в Парадайз Сити малко преди 18:00 часа. Имах късмет, че заварих Чък Барли, който тъкмо разчистваше бюрото си.

— О, Боже! — възкликна той, когато влязох в общия ни кабинет. — Слушай, Дърк, отивам на много сериозна среща и дамата няма да ме чака нито минута.

— Имаш погрешен подход — възразих аз. — Колкото повече ги караш да чакат, толкова по-страстни стават. Какво имаш за мен?

— За какви ни вземаш, за магъосници ли? Научих нещо, но не е кой знае какво. — Чък Барли седна, погледна притеснено часовника си и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. — Ето тук е всичко. Сведения за Сид Уоткинс. Все още нямаме потвърждение, че Мич Джаксън е бил женен или че е имал дете, но продължаваме да търсим. От армията твърдят, че е бил ерген, но може и да грешат.

— Раждането на Джони Джаксън не е ли регистрирано?

— Нямам представа. — Чък ми подаде изписан на машина лист. — Това е, приятел. А сега е време да тръгвам.

— Чакай малко, Чък. Ти си бил към военната полиция и си служил при полковник Парнъл. Какво беше положението с наркоманите в полка ви?

— Дявол да го вземе! Ти трябва да намериш внука на Фред Джаксън, нали?

— Губиш си времето, Чък. Кажи ми какво беше положението с наркоманите в полка.

Той се поколеба и накрая сви рамене.

— Това е стара история. Положението беше лошо. Всеки полк имаше подобни проблеми. Но аз не се занимавах с тях. Имаше си специален отдел за борба с наркотиците. Бяха професионалисти.

— Не са ли ти докладвали за вашия полк?

— На мен не. Предполагам, че са докладвали, но направо на полковника. Казвам ти, не съм се занимавал с това.

— Кой беше шеф на този специален отдел?

— Полковник Джеферсън Хейвърфорд. С полковник Парнъл са големи приятели.

— Къде мога да го открия?

Чък се втренчи в мен и се намръщи.

— Дърк, какво става в това, което наричаш свой ум? Разпитваш ме за стари неща. Полковникът не би искал да се разчуват. Той се гордее с полка си и има пълно право за това.

— Къде мога да намеря полковник Хейвърфорд?

Чък отново погледна часовника си.

— Живее тук. Ще го намериш в телефонния указа-тел, но внимавай какво правиш, Дърк! Полковникът няма да се зарадва, задето ровиш толкова назад в миналото. — Той стана. — Ако не тръгна веднага, мацката ще ми откъсне украшенията. — И излезе.

Запалих цигара, налях си малко уиски от служебната бутилка и прочетох краткия доклад за военната кариера на Сидни Уоткинс.

От него научих, че след като бил мобилизиран, Сид Уоткинс станал товарач на бомби — един от хората, които зареждат бомбардировачите, след като се върнат от полет. Прекарал четири години във Виетнам във военновъздушната база, без да прави нищо друго. Били доволни от работата му. След това бил освободен от военна служба и се върнал в Щатите заедно с други, прослужили времето си. Последният му адрес, известен на военните, бил някакъв пансион в Източен Ню Йорк. След това изчезнал. Докладът свършваше тук. Единственият по-интересен факт в него беше, че Сид Уоткинс и Мич Джаксън са били във Виетнам по едно и също време.

Прибрах листа в една папка и потърсих номера на полковник Хейвърфорд. Живееше на крайбрежния булевард — един от скъпите райони на града.

Вдигна телефона самият полковник.

— Хейвърфорд — каза той с дълбок ръмжащ глас.

— Обажда се Дърк Уолъс — обясних аз. — Работя в агенцията на полковник Парнъл.

— А, да разбира се. Вие сте новият човек, нали? Какво има?

— Имам един проблем, сър — започнах аз. — Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Какво значи това… проблем?

— Нещо във връзка с работата ми, сър. Струва ми се че е свързано с наркоманията сред войниците. Струва ми се, че ще можете да ме насочите.

— Елате тук след десет минути. В осем имам среща за вечеря. — И затвори телефона.

Крайбрежният булевард беше на три минути с кола от агенцията и след седем минути аз вече звънях на вратата на полковник Хейвърфорд.

Една цветнокожа камериерка ме преведе през голяма, добре обзаведена всекидневна и ме остави на терасата, която гледаше към булеварда с палмите, към идеално чистия пясък, на който се забавляваха момчета и момичета, и към блестящото синъо море.

Хейвърфорд седеше на един шезлонг. Когато приближих той стана и ми протегна ръка. Беше нисък и набит, с червендалесто лице на военен, късо подстриган бял мустак и военна прическа. Беше с бяла риза, бели къси панталони и сандали.

— Уолъс?

— Да, сър.

— О’кей. Седнете. Малко уиски?

— Благодаря, сър.

Той отиде до барчето на терасата, напълни две чаши, пусна вътре няколко блокчета лед, върна се, подаде ми едната и седна.

Огледа ме със стоманено сивите си очи.

— Какъв е проблемът?

— Разбрах, че сте се занимавали с наркоманията сред войниците във Виетнам, сър.

— Точно така.

— Нашата агенция беше ангажирана, за да открие сина на Мич Джаксън и в процеса на издирването успях да науча, че баща му е бил пласъор на наркотици.

Хейвърфорд се вгледа в чашата си, намръщи се и сви рамене.

— Винаги съм мислил, че рано или късно това ще излезе на бял свят — каза той. — Говорихте ли с шефа си?

— Не, сър. Полковникът е във Вашингтон и затова се обърнах към вас. Имахте ли някакви твърди доказателства, че Мич Джаксън се занимава с наркотици.

— Слушайте, млади човече. Мич Джаксън е обявен за национален герой. Получил е отличие за храброст. Не желая да очерня репутацията на един човек, спасил живота на седемнадесет млади хора, и загинал в пламъците заради това.

— Значи наистина е бил пласъор?

Полковникът се поколеба и кимна.

— Да. Тъкмо се канехме да го арестуваме, както арестувахме много други, които все още излежават присъдите си. Помощникът ми се бе сдобил с доказателства срещу Джаксън и бяхме изготвили заповедта за арестуването му. Тогава се случи онова. Той влезе в горящата джунгла, спаси живота на седемнадесет хлапета и умря по ужасен начин, превърна се във въглен. И реших да забравя за другото. Ненавиждам пласъорите на наркотици, те са утайката на обществото. Но Мич Джаксън имаше кураж. Там имахме нужда от смели хора. Ако бяхме разкрили, че преди да умре като храбрец, той е бил част от утайката на обществото, щяхме да разочароваме много хора. Полковник Парнъл не знаеше нищо за това. Прикрихме всичко и не съжалявам. Това е, млади човече. Съветвам ви и вие да забравите тази история.

Отпих от превъзходното уиски и се замислих.

— Сър, смокиновия лист може да остане на мястото си, искам да кажа, не е нужно да разкриваме истината, но искам да продължа разследването си. Беше ли ви известно дали Джаксън е женен? Знаехте ли, че има син?

Полковникът поклати глава.

— Сведенията за него от цивилния живот бяха ужасни. Знаехме, че е бил жесток побойник и така нататък, но след като постъпи в армията, всички бяха доволни от него. Освен това използваше отлично смокиновия лист, както казвате вие — никой от командването не можа да се досети с какво се занимава. Ако не беше помощникът ми, капитан Хари Уедърспун, който не знаеше умора, когато трябваше да се ловят пласъори на наркотици, Джаксън щеше да се измъкне без никой да разбере каквото и да било.

Останах неподвижен и се постарах лицето ми да остане безизразно.

— Капитан Хари Уедърспун? Какво стана с него?

— Напусна армията. Разбрах, че купил дял в някаква фабрика. Нещо за обработка на жаби. — Полковникът сви рамене. — Навремето това ми се стори странна професия за квалифициран специалист в борбата срещу наркобизнеса. — Той погледна часовника си. — Време е да се преоблека. Жена ми става много нервна, когато закъснявам за уговорена среща. — Стана. — Преди да продължите с разследването си, ви съветвам да поговорите с Парнъл. Не зная защо е толкова важно да се намери синът на Мич Джаксън, но ровенето в миналото може да доведе до нежелателни разкрития, които ще хвърлят петно върху полка на шефа ви. Така че… поговорете с него.

Стиснахме ръцете си и излязох.

Беше 18:40. Реших да се върна у дома. По пътя си купих вечеря за вкъщи от един китайски ресторант. Исках да седна и да помисля както трябва, а нямах никакво желание да излизам пак.

Отключих вратата на апартамента си с пистолет в ръка. Никой не ме чакаше. Заключих и пуснах резето, след което надникнах в спалнята. Прибрах пистолета в кобура, налях си малко уиски и седнах, за да премисля събитията през деня. Струваше ми се, че напредвам. Реших на следващия ден да се обадя в адвокатска кантора „Хауърд amp; Бенболт“, да поговоря с адвоката на Уедърспун и след това да се върна в Сърл. Трябваше отново да поговоря с Уоли Уоткинс, след това трябваше да се срещна с пощалъона Джош и разбира се, с Хари Уедърспун.

Все повече ме обземаше неприятното чувство, че след като разбере до какво съм се добрал, полковник Парнъл ще ме отстрани от този случай. Радвах се, че е във Вашингтон.

Закусих късно, отидох с колата до Маями и намерих кантората „Хауърд amp; Бенболт“. Намираше се на шестия етаж в елегантен блок с офиси на Северозападна 36-та улица.

Зад бюрото в приемната седеше дебела сивокоса жена. Тя ме изгледа със студен, враждебен поглед.

— Търся мистър Бенболт — казах аз приветливо усмихнат и й подадох визитната си картичка. Тя я взе, сякаш се боеше да не изцапа пръстите си.

— Имате ли уговорена среща, мистър Уолъс?

Казах й, че нямам.

— Мистър Бенболт приема клиенти само след предварителна уговорка, мистър Уолъс.

Обясних й, че не съм клиент на мистър Бенболт и че само искам да поговоря с него, освен, разбира се, ако няма много работа.

— Моментът е много неподходящ, мистър Уолъс.

Тази бивша красавица ме отегчаваше удивително бързо, но продължих да й се усмихвам. Казах й, че искрено съжалявам за неподходящия момент и я попитах кой момент, според нея, е подходящ.

Тя се втренчи в мен, без да е сигурна дали й се подигравам или не, след това натисна копчето на интеркома и обяви:

— Мистър Едуард, търси ви някой си Дърк Уолъс от детективска агенция „Парнъл“. Искал да разговаря с вас.

От високоговорителя се разнесе добряшки глас:

— Нека влезе, мис Лейси. Нека влезе.

Тя изключи интеркома и посочи с пръст вратата. Изражението на лицето й би могло да вкисне литър прясно мляко.

— Оттук. Третата врата вдясно.

Благодарих й, влязох в дългия коридор, почуках на третата врата и добряшкият глас избумтя да влизам.

Едуард Бенболт беше едър представител на богатата порода с наднормено тегло. Беше прехвърлил четиридесетте и черният му костюм беше безупречен. Всичко у него — и ризата от „Карден“, и златните копчета за ръкавели, и загладената му черна коса, и червендалестите бузи, и карамфила на ревера му — всичко издаваше богатство и самоувереност.

— Влезте, мистър Уолъс — каза той, надигна се иззад огромното бюро и ми подаде ръка, която на пипане беше като тесто. Помислих си, че единственото физическо усилие, което прави мистър Бенболт е това с ножа и вилицата.

— Седнете. Мистър Уедърспун ми се обади и каза, че ще ме потърсите. — Той ми показа скъпите коронки на зъбите си в широка усмивка. — Каза ми, че може да ни помогнете да решим малкия си проблем. Знам всичко за агенцията на полковник Парнъл. Тя е най-добрата.

Седнах.

— Предполагам, че мистър Уедърспун ви е казал за усилията ни да намерим внука на покойния Фредерик Джаксън — започнах аз.

— Да, точно така. Ние също се мъчим да го открием. Доста мистериозно изчезване, нали? — Адвокатът се засмя гръмогласно. — Мистър Уедърспун желае да купи фермата на покойния Фред Джаксън, но не може да преговаря, преди да намери наследника му.

— Напълно сигурно ли е, че Джони Джаксън е единствен негов наследник?

— В това няма никакво съмнение. Виждал съм копие от завещанието му.

— Значи е имало завещание?

— Да, наистина. Старият Джаксън завещава цялата си собственост и пари на сина си, Митчъл, и в случай, че той умре, на неговото потомство от мъжки пол.

— Значи жената на Мич не получава нищо?

— Ако е имал жена. Не получава. Досега не сме установили по безспорен начин, че Мич е бил женен.

— Ако не е бил, и Джони е незаконнороден, това може ли да му попречи да поиска наследството си?

— Не. В завещанието е използван терминът „потомък от мъжки пол“, което решава въпроса автоматично.

— Къде е оригиналът на завещанието му?

— У мистър Уилис Полак. Той е местният адвокат в Сърл. — Мистър Бенболт придоби покровителствен вид. — Говорих с него по телефона. Каза ми, че Джаксън е направил завещанието си, когато са взели сина му в армията. Изглежда, че освен фермата за отглеждане на жаби, старецът не е оставил никакви пари. Самата ферма не е много скъпа. Мистър Уедърспун е готов да даде за нея пет хиляди долара. Не повече.

Реших да не казвам на този дебел, усмихнат адвокат за дупката под леглото на Джаксън. Бях доста сигурен, че в нея е имало солидна сума пари, но засега не виждах смисъл да уведомявам за това Бенболт. Освен това можеше и да греша.

— А вие, мистър Уолъс, напредвате ли?

— Не много. Джони е изчезнал преди доста време. Следата е заличена, но продължавам да ровя. Занимавам се с това само от няколко дни. Исках да се срещнем, за да не хабим време и пари за едни и същи неща.

Това изглежда му хареса и той кимна одобрително.

— Пуснали сме обява във вестниците. Свързали сме се с Бюрото за издирване на изчезнали. Както казахте, все още е рано за някакви резултати. — Адвокатът погледна златната си „Омега“. — Е, мистър Уолъс, предлагам да поддържаме връзка.

Бенболт стана и ми протегна подобната си на тесто ръка.

Аз я стиснах, обещах му да се обаждам и го помолих, ако научи нещо, да ме уведоми. Дадох му визитната си картичка.

Тръгнах си доволен, че научих от него повече, отколкото той от мен.

Три часа по-късно седях в ресторанта на хотел „Скоклива жаба“. На рецепцията във фоайето беше Боб Уайът, който ми кимна приветливо. Не се спрях при него, за да го попитам къде е дъщеря му. Седнах на любимата си маса в ъгъла, кимнах и размених усмивки с останалите посетители и изядох една добра порция печено пиле. Когато свърших с яденето, попитах стария цветнокож келнер, който ми каза, че се казва Ейбрахам, къде мога да намеря Уилис Полак, адвокатът на Сърл. Той ми обясни. След като изпих кафето си, прекосих главната улица и изпроводен от множество любопитни погледи се качих в кантората на Уилис Полак, която се намираше над железарския магазин.

Сякаш попаднах в декор за филм, чието действие се развива в 1800-та година. На малкото бюро, върху което се мъдреше една от първите слезли от конвейера пишещи машини марка „Ремингтън“, седеше дребна старица със снежнобяла коса, чиято черна рокля всеки музей на костюма би изложил с гордост. Стените на голямата стая бяха закрити от старомодни картонени кутии, от тези, в които се съхраняват завещания. До прозореца имаше друго, по-голямо бюро и зад него седеше самият Уилис Полак.

Спрях на прага и го разгледах.

Уилис Полак беше дребен човек на около осемдесет години и приличаше на Буфало Бил в умален вид. Имаше бели мустаци, спретнато подстригана козя брада, дълъг клюнест нос и наблюдателни кафяви очи. Беше облечен с черен фрак и бяла риза с папионка. Сякаш беше дошъл от миналото столетие.

— А, това е самият мистър Уолъс — каза той. — Елате, приятелю!

Той се изправи в целия си дребен ръст и топла усмивка озари сбръчканото му, обрулено от вятъра лице.

— Това е жена ми Дейзи — продължи той. — Тя върши същинската работа, а аз се занимавам с говоренето.

Дребната стара дама се изкиска.

— Стига, Уили! — Тя ме погледна. — Милият ми съпруг както винаги преувеличава. Просто не знам какво биха правили хората тук, ако го нямаше.

Малко замаян, аз се приближих до бюрото на Полак, стиснах ръката му, после отидох при старата дама и стиснах нейната.

Адвокатът ми посочи един стар, тапициран с кожа стол до бюрото му.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

Седнах.

— Мистър Полак, както може би знаете, аз се опитвам да открия Джони Джаксън — започнах аз. След това му разказах за писмото, което старият Джаксън изпрати до агенцията и как полковник Парнъл е приел хонорара от сто долара и се е съгласил да помогне, защото Мич Джаксън е национален герой, и ме е натоварил с разследването.

— Говорих с мистър Бенболт, който ми каза, че Фредерик Джаксън е направил завещание, което се намира у вас. Бих желал да зная кога и как е направено това завещание.

Полак погледна към жена си.

— Покажи му завещанието, скъпа Дейзи — помоли я той.

Тя отиде до една от картонените кутии и ми донесе оттам лист хартия. В това завещание всичко беше пределно ясно.

„Аз, Фредерик Джаксън, оставям цялата си собственост и всичките си пари на сина си Митчъл Джаксън. Ако той не ме надживее, цялата ми собственост и всичките ми пари трябва да получи неговият потомък от мъжки пол, независимо дали е роден в брак или в безбрачие. В случай, че синът ми няма потомство от мъжки пол, дарявам собствеността и парите си на Фонда на инвалидите ветерани, за да бъдат в помощ на хората без крака като мен.“

Под трудночетливия подпис се мъдреха подписите на Дейзи и Уилис Полак в качеството им на свидетели.

— В брак или в безбрачие? — казах аз и погледнах адвоката. — Странна фраза, нали?

Той приглади мустаците си и отговори:

— Не съвсем. Фред знаеше, че синът му не е от тези, които се женят. Беше предвидил възможността да има незаконородено дете. Фред не обичаше момичетата. Ето това е странното. Каза ми съвсем определено, че ако има момиче, то няма да получи нищо от него. После, когато се появи Джони, помня, че Фред беше щастлив за първи път след заминаването на Мич.

— Какво стана със завещанието?

— Веднага щом Мич замина в армията, Фред се свърза с нас и помоли да се качим с Дейзи до къщата му, защото искал да направи завещание. Отидохме при него. — Адвокатът поклати глава. — Фред и аз бяхме приятели много години наред. Играехме карти заедно, но след като изгуби краката си, стана саможив. Дейзи и аз се ужасихме като видяхме как живее. Такава мизерия! Както и да е, той каза точно как иска да е формулирано завещанието му. Попитах го дали не иска да включи някои условия за евентуалната съпруга на Мич, ако се ожени, но той се намуси и каза, че такова искал да е завещанието му и толкова. Аз го написах, той го подписа, а след това аз и Дейзи се подписахме като свидетели. Това е всичко. — Той опипа папионката си. — Сигурен бях, че Фред нямаше никакви пари, а само къщата и земята не струваха кой знае колко, така че не настоявах да направи по-обстойно завещание.

— А защо смятахте, че не е имал пари? — попитах аз.

Полак ме изгледа стреснато.

— Защото видях как живее, мистър Уолъс. Никой не би живял в такава мизерия, освен ако няма пари. Той нямаше сметка в банката и след смъртта му в къщата му не беше намерено нищо.

— Кой е търсил? — попитах аз.

— Доктор Стийд и мистър Уедърспун ходиха заедно. Доктор Стийд ми каза, че са търсили много внимателно, но не са намерили нито пари, нито документи.

— Мистър Уедърспун? Той пък защо е ходил горе?

— Защото иска да купи земята на Фред и освен това с доктора са приятели. Той реши, че е по-правилно, когато проверява къщата да има и свидетел.

— Не им ли се е сторило странно, че старият Джаксън не е оставил никакви документи?

— Сторило им се е. На мен също, но доктор Стийд предположи, че преди да се самоубие, старият Фред е унищожил всичките си писма и документи.

— Не ви ли се стори странно, че Фред Джаксън се самоуби, мистър Полак?

— Да, наистина. За нас шокът беше голям, но както каза доктор Стийд, горкият Фред беше самотник, а загубата на Джони за него трябва да е била тежък удар. На неговата възраст, останал без крака, това може би му се е сторило най-доброто разрешение.

Аз се изправих.

— Сега остава да открием Джони — казах. — Е, мистър Полак, благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Ако пак имам нужда от помощта ви, надявам се, ще позволите да ви обезпокоя отново?

— Не се колебайте, мистър Уолъс.

Ръкувах се с него, после с Дейзи, спуснах се по скърцащата стълба и излязох на улицата.

Всичко беше започнало като трудноразгадаем ребус, помислих си аз, когато пресякох главната улица и се запътих към пощата, но едно по едно нещата започваха да застават по местата си. Продължавах да събирам информация, а това е сърцето и душата на всяко разследване.

Влязох в пощата и зад телената мрежа заварих едно младо момиче с младежки пъпки и дебели очила, което се прозяваше, когато застанах отпред. След това очевидно ме позна и се усмихна с надежда.

— Здравейте, мистър Уолъс. Пощата на Сърл е на вашите услуги.

— Благодаря — отговорих аз и понеже изпитвах съжаление към нея заради грозното й лице, пуснах в действие секси усмивката си. — Джош тук ли е?

— Сортира писмата. — Тя посочи една врата. — Открихте ли вече Джони?

— Още не. Когато го открия, първо ще кажа на теб.

Тя се изкиска.

— Как ли пък не! Сигурно е много хубаво да си частен детектив.

— Несъмнено — отговорих аз, отидох до вратата, отворих и влязох в малката стаичка, в която се сортираше пощата.

Край работната маса седеше един едър оплешивяващ човек, наближил петдесетте, който прехвърляше с ръцете си купища писма. В устата му беше мушната лула, а на върха на носа му имаше очила.

— Ще ми отделите ли минутка? — попитах аз и затворих вратата.

Мъжът вдигна поглед, кимна и продължи да сортира писмата.

— Аз съм Дърк Уолъс. Бил Андерсън може да ви е споменал за мен. Опитвам се да открия Джони Джаксън.

Той кимна, намери гумен ластик и стегна с него десетина писма.

— Андерсън ми каза, че на първо число всеки месец, Фред Джаксън е получавал писмо. Това е започнало веднага след смъртта на Мич — казах аз. — Всеки месец в продължение на шест години… така ли е?

Пощалъонът кимна отново. Досега не беше казал нито дума.

— И тези писма бяха изпращани от Маями, така ли?

Отново кимна.

— Сега вече не пристигат?

Отново кимна.

— Казаха ми, че когато е дошъл за първи път в Сърл, Джони Джаксън е стигнал до къщата на дядо си с вашия пощенски пикап.

Отново кимна.

Сдържах нарастващото си раздразнение с усилие.

— Разговаряхте ли, докато стигнете до къщата? Попитахте ли го откъде идва?

Влудяващо бавно, той приключи със сортирането на пощата, дръпна от лулата си, след това опря големите си ръце на масата отпред и ми се усмихна приветливо.

— Извинете, мистър Уолъс, но никога не правя две неща едновременно. Сега вече мога да ви отдам цялото си внимание. За Джони Джаксън ли питахте?

Поех си въздух бавно и дълбоко. Припомних си, че си имам работа с провинциалисти в затънтено провинциално градче.

— Да. Когато го закарахте с пикапа си до къщата на дядо му, попитахте ли го откъде идва?

— Разбира се, но хлапето отговори само, че било много далече. Лицето му беше уморено и пребледняло. Разбрах, че не му се говори. Мистър Уолъс, аз уважавам дискретността на хората. Не обичам клюките, както някои други хора в нашия град, така че не му досаждах повече.

— Какво стана, когато стигнахте до къщата на дядо му?

— Не стигнах с него до горе. Оставих го на разклона и му казах да върви по пътя — Джош дръпна отново от лулата си и се почеса по главата. — Мистър Уолъс, струва ми се че трябва да ви кажа това. Не съм го казвал на никого другиго. Мина толкова много време, а и искам да ви помогна да намерите Джони. — Той дръпна колебливо от лулата си.

— Какво да ми кажете? — попитах аз. — Вижте какво, Джони е наследник на стария Джаксън. Ако ми помогнете да го открия, ще му направите услуга.

— Да, сигурно е така. Добре. Момчето слезе от пикапа и ми благодари. Много учтиво и любезно. След това извади от джоба си един пощенски плик. Мистър Уолъс, това беше преди около десет години, но никога няма да забравя бялото му угрижено лице, когато ме погледна. Сякаш и сега го виждам. Каза ми, че нямал пари за пощенска марка и ме помоли да пусна писмото. Каза, че било много важно. Обещах да го направя и го направих. За последен път го видях, когато се отдалечи по пътя към къщата на дядо си.

— Искате да кажете, че когато сте носели на дядо му това писмо на първо число всеки месец в продължение на шест години, не сте видели хлапето нито веднъж?

— Точно така. Нито веднъж. Пикапът ми е много шумен и Фред ме чуваше, когато приближавам. Винаги се дотътряше до завоя, вземаше писмото, изсумтяваше нещо и толкова.

— Питали ли сте го как е Джони?

— Много пъти съм искал да го попитам, но Фред не говореше. Вземаше плика и тръгваше обратно. Когато хлапето идваше в града на училище, аз трябваше да разнасям пощата, така че не съм имал възможността да го видя. Когато занесох медала на сина му, Фред не каза и дума. По опаковката и печатите разбрах, че е медал. Фред го грабна от ръката ми, подписа се, че го е получил и се прибра.

— Това писмо, което ви даде Джони… Знам, че е било преди десет години, но все пак, спомняте ли си адреса на плика?

— О, да. Беше доста любопитно, наистина. Изведнъж се появява някакво хлапе и търси не кой да е, ами вкиснатия стар Фред. Около деветгодишно беше тогава… Естествено, беше ми любопитно.

— Разбирам. — Трябваше да се овладея, за да не изкрещя. — Какъв беше адресът?

Джош установи, че лулата му е изгаснала. Намери кибрит, драсна клечка и започна да дърпа, за да я разпали, докато аз свивах и отпусках нервно ръце.

— Адреса? Беше адресирано до мисис Стела Коста, на „Мейси стрийт“ Сикоум. Мисля, че беше номер седем или девет.

Дали най-накрая не бях попаднал на златната жила? Дали това не беше дългоочакваният пробив?

— Мисис Стела Коста „Мейси стрийт“ номер седем или девет?

Той кимна.

— Да.

— Благодаря, Джош — казах аз. — Това ще ми помогне много.

Той се ухили.

— Това хлапе ми харесваше. Ако старият Фред е оставил някакви пари, ще се радвам то да ги получи.

Стиснах ръката му и забързах към колата.

Изоставих всякакви намерения да говоря с Хари Уедърспун или Уоли Уоткинс. Трябваше да намеря мисис Стела Коста и при това веднага.

Парадайз Сити се слави като най-лъскавия и скъп град на света. За да се поддържа тази репутация и за да се угажда на милиардерите, които живеят в него, е необходимо да се поддържа цяла армия от обслужващ персонал — улични чистачи, камериерки, водни спасители. Тази армия живее в Сикоум, на около миля от Парадайз Сити.

Сикоум доста прилича на Маями-запад — компактен град с евтини жилищни сгради без асансъор, порутени къщурки, мръсни ресторантчета и долнопробни нощни заведения.

„Мейси стрийт“ започва от „Сийвю роуд“, където е търговският център на Сикоум.

Имах късмет, че намерих пролука, за да паркирам колата си. Тръгнах да търся номер 7 или 9. Докато се озъртах, непрекъснатия поток от пешеходци — бели, черни и жълти, не преставаше да ме блъска. Сикоум наподобяваше разровен с крак мравуняк.

Оказа се, че на номер 7 има малко, неугледно шивашко ателие. Собственикът, китаец, застанал на прага, ми се усмихна с надежда. Продължих нататък. Номер 9 имаше по-обещаващ вид — една олющена врата между китайски ресторант и аптека.

На нея висеше табелка:

Влязох в полуосветено фоайе и усетих миризма на готвено, котки и боклук. Вляво имаше врата, на която пишеше Администрация. Почуках и влязох в малък кабинет. Зад старото, олющено бюро седеше негър и четеше резултатите от конните надбягвания. Беше прехвърлил седемдесетте, имаше бяла пухкава коса и тъмносин застаряващ костюм. Носеше очила с рогови рамки, а на главата му се мъдреше малка черна шапка.

Той остави бюлетина с резултатите пред себе си и ме изгледа с питаща, лукава усмивка.

— Какво ще кажете за утрешното надбягване в три часа, мистър? — попита той.

Приближих се до бюрото.

— Нищо не мога да кажа. Не се интересувам от конните състезания.

Негърът кимна.

— Така си и мислех, но си струваше да попитам. — Той ме огледа отгоре до долу и добави: — И не желаете да наемете някоя от стаите ми.

— Не. Търся мисис Стела Коста.

Негърът повдигна рунтавите си вежди.

— Чудя се, какво ли може да иска от мисис Коста един добре облечен млад човек, който не се интересува от конни състезания?

Усмихнах му се приятелски.

— Ако искате да научите, тя ще ви каже сама.

Той се замисли върху това, свали очилата си и си ги сложи отново.

— Тя не би ми казала и колко е часът.

— Жалко. Къде е стаята й?

— На мисис Стела Коста?

Изгледах го като ченге.

— Нямам време за губене. Къде да я намеря?

— Не тук. Със сигурност не тук. Напусна преди години.

Дръпнах един стол с права облегалка и седнах.

— Не чух как се казвате.

— Уошингтън. Наричайте ме Уошингтън. Милите ми покойни родители са имали чувство за хумор.

— Добре, мистър Уошингтън, кажете ми къде отиде тя.

Негърът извади мръсна носна кърпа, свали очилата си и започна да чисти стъклата им.

— Ние, жителите на Сикоум трябва да внимаваме какво говорим за другите хора — отговори той и ме погледна с присвити очи. — Налага се да повторя първия си въпрос: Какво може да иска от мисис Коста един добре облечен млад човек, който не се интересува от конни състезания?

Много пъти, когато работех с баща си, бях прибягвал до този подход. Знаех с кой ключ може да се отвори вратата. Измъкнах от портфейла си двадесет долара. Опипах ги, сгънах ги и го погледнах отново. Той вече беше сложил очилата си. Вгледа се в банкнотата, след това в мен.

— Виждам, че сте интелигентен млад човек — каза Уошингтън. — Смазката винаги подобрява работата на двигателя.

— Къде мога да намеря мисис Стела Коста?

— Добър въпрос. Къде, наистина, можете да я намерите? Аз съм честен човек и много желая да спечеля парите, които ми предлагате, но не мога да ги взема без да ги заслужа. Честно казано, млади човече, не знам къде е тя, но мога да ви разкажа част от историята й. Това представлява ли интерес?

Пуснах банкнотата на бюрото пред него. Той я погледна, след това я взе и я мушна в джобчето на жилетката си.

— Добре, мистър, това вече е бизнес. Та, питате за мисис Стела Коста?

— Да, мистър Уошингтън. Искам да ми кажете какво знаете за нея.

Той вдигна нагоре розовочерната си ръка.

— Моля ви, не ме наричайте „мистър Уошингтън“. Мога да се възгордея, а на моите години това никак не е хубаво. Наричайте ме Уош, както всички останали.

— Добре, Уош. Тя е живяла тук и е заминала, нали?

— Точно така.

— Колко време живя тук?

— От началото ли да започна?

— Това е целта.

— Добре тогава. Дойде тук с бебето си, момче, преди около двадесет години. Не помня точната дата, но беше преди двадесетина години. По вида й прецених, че беше на около седемнадесет. Нае двете ми най-хубави стаи. Каза, че името й е Стела Коста, но съм склонен да вярвам, че това не е истинското й име.

— Защо?

— Като човек, който дава стаи под наем, трябва да бъда малко придирчив — отговори той и ми се усмихна хитро. — Веднъж тя излезе и остави бебето да плаче. Трябваше да отида, за да проверя какво става. — Отново пусна хитрата усмивка. — Имам резервни ключове. Бебето плачеше без причина, като всички бебета, но в кошчето за боклук видях пощенски плик, адресиран до мисис Стела Джаксън, така че реших, че използва друго име.

— Тя печелеше ли някакви пари?

— О, да. Беше забележително хубава и с чудесно тяло. Забележително тяло. Работеше като стриптизъорка в различни заведения.

— Какво ставаше с бебето, когато тя беше на работа?

— Работеше само нощем. Бебето не беше проблем.

— Колко време продължи това?

— Около пет години. Винаги си плащаше наема навреме. Спеше през по-голямата част от деня. Въпреки че го беше занемарила, бебето оцеля.

— И порасна?

— Ами бебетата растат и никой не може да ги спре, нали?

— И тръгна на училище?

— Разбира се. Може да се изненадате, но тук в Сикоум имаме много добро училище. Джони ходеше в него. Беше добро хлапе, малко мекушаво, може би, но станахме приятели. — Уошингтън свали очилата си и отново ги избърса. — Жалко заради майка му.

— Какво стана с майка му?

— Е, мисис Коста не печелеше много пари и водеше мъже у дома си. Естествено, малкият Джони й пречеше. Тя го изпращаше да скита из улиците, докато не си отидат посетителите й. Понякога, когато нямах работа, хлапето идваше при мен и му давах да яде, но по-често бях зает и то скиташе наоколо, понякога и в дъждовно време. Каза ми, че смята да напусне майка си при първа възможност. Не го взех насериозно, защото хлапетата често приказват такива неща, но май трябваше. Както и да е, когато стана на девет годинки, момчето наистина се махна. Просто един ден изчезна. Мисис Коста ме попита дали не знам къде е, а аз й дръпнах малка лекция за задълженията на една майка. Каза ми да си затварям устата. Била доволна, че се е отървала и й било дошло до гуша от Джони. — Уошингтън потри върха на черния си нос и поклати глава. — Не я биваше като майка.

— Тя кога замина оттук? — попитах аз.

— Около две-години след като се махна Джони. Последната й работа беше в „Скин клъб“.

Простенах вътрешно. Златната жила, до която си мислех, че съм се добрал, изглежда започваше да изтънява.

— Остави ли някакъв адрес?

— В моя занаят не се препращат писма и не се задават въпроси, мистър. Стига да си плаща наема, всеки може да идва и да си отива, когато си пожелае.

— Говорили ли сте с Джони за баща му?

— Само веднъж. Аз не проявявам любопитство, това трябва да е ясно. Просто си приказвах с него, докато се хранеше. Каза ми, че баща му бил най-добрият и най-смелият войник в армията. Попитах го защо мисли така, а той само ми се усмихна и видях, че наистина смята това за истина. Тогава беше само седемгодишен. Знаете как говорят хлапетата за бащите си. На времето не обърнах особено внимание, само ми дожаля за него. Реших, че е син на някой войник, който е преспал с мисис Коста. Предположих, че тя му е казала какъв добър войник е баща му. Иначе защо ще се гордее толкова с човек, който въобще не се е появявал пред очите му?

Изглежда нямаше да науча нищо повече от този стар негър. Това, което ми каза, не беше малко, но все пак оставаше да намеря Стела Коста.

— Къде е този „Скин клъб“? — попитах аз и станах.

— В източния край на „Сикоум роуд“. — Той се втренчи в мен. — Държи го един мексиканец, Едмундо Раес. Да не би да смяташ да говориш с него? Ако смяташ, стискай портфейла си и не го изпускай.

— Благодаря, Уош. Всичко хубаво — казах аз и си тръгнах.

„Скин клъб“ беше типична алкохолна дупка, в която се събираха онеправданите, пияниците и похотливите туристи.

Това време на деня беше мъртво за нощните заведения. Според моя часовник беше 18:05. Спрях, за да хвърля едно око на увеличените снимки на стриптизъорките, на оркестъра от трима души и на портрета на една дебела негърка, която се усмихваше сладострастно от олющена позлатена рамка. Спуснах се по дълга стълба покрита с мръсна червена пътека, промуших се през една завеса от мъниста и влязох в голяма зала с маси, столове, бар в единия край и подиум за оркестър в другия.

Една единствена лампа светеше над бара, зад който стоеше мъж, загледан в лист хартия. Вероятно изчисляваше плячката от предишната вечер.

Този човек беше мургав, с тънки като нарисувани с молив мустачки и лицето му приличаше на издялано от камък. Беше нисък, набит, с квадратни силни рамене. Когато тръгнах към него, той вдигна глава и ме изгледа с нетрепващ поглед.

— Барът е затворен — каза той троснато.

— Не съм дошъл, за да пия — отговорих аз и застанах пред него. — Аз съм Дърк Уолъс и работя за адвокатска кантора „Хауърд amp; Бенболт“. Трябва ми малко информация.

Лицето му придоби заинтригуван вид.

— Така ли? Каква информация?

— Опитваме се да открием мисис Стела Коста. Разбрах, че преди време е работила при вас.

Черните му очи се стесниха.

— „Хауърд amp; Бенболт“, така ли?

— Точно така.

— А защо искате да я откриете?

— Получила е малко наследство — излъгах аз. — Искаме да уредим формалностите и да приключим с това.

Той прокара силната си на вид ръка през пригладената коса.

— Колко малко е наследството?

— Много малко, мистър Раес. За човек с вашите мащаби е направо нищо, но трябва да уредим формалностите. Можете ли да ми кажете къде мога да я намеря?

В този момент от вратата край подиума за оркестъра излезе едно момиче, което прекоси залата с дълги грациозни крачки. Реакцията ми наподобяваше реакцията на железни стружки, до които е приближен магнит. Беше на около двадесет и две, над средния ръст и с дълга копринена черна коса. Носеше впити джинси и впита памучна фланела, под която се очертаваха гърдите й. Това беше най-голямата секс заплаха за мъжете, която някога бях виждал.

Раес я изгледа гневно.

— Разкарай се Би Би — озъби се той. — Имам работа.

Би Би се приближи до бара и ми се усмихна. Имаше чувствени червени устни и равни бели зъби.

— Голъо непрекъснато трябва да се прави на мъж — каза тя. — Извини го. Току-що е започнал да носи обувки. Кой си ти?

— Дърк Уолъс. — Огледах я и си помислих, че след една нощ с нея биха ме откарали в реанимацията, но пък щеше да си струва.

— Здрасти, Дърк! — Тя изпъчи гърдите си към мен, направи гримаса на Раес, заобиколи бара и посочи бутилка „Къти Сарк“. — Дай на Дърк да пийне нещо и престани да се държиш като жабар, Еди.

— Тази секс бомба се нарича Би Би Мансъл. Работи тук и чука всичко живо, освен слонове — каза Раес. Той свали бутилката от рафта и напълни три чаши. — Не й обръщайте внимание. Умът й се намира изцяло между краката.

Би Би се изкиска.

— Не го слушай. Кисел е, защото никога не се е добирал дотам. — Тя вдигна чашата си и я изпи на една дълга, жадна глътка.

— Ще се разкараш ли, малката? — попита Раес с мек, заплашителен глас. — Имам работа.

— Чух. Хубавецът иска да научи къде може да открие Стела. Защо му правиш въртели, Еди? — каза тя. — Вече не си малък. Кажи му!

Случи се толкова бързо, че нямах време да се намеся. С бързината на нападаща кобра, Едмундо Раес замахна с отворена ръка и удари Би Би през лицето. Ударът я изпрати на пода върху редиците празни бутилки, които изпопадаха. След това я сграбчи за колана и я прехвърли през бара, като събори чашата ми. Тя се приземи на четири крака, стана, изхвърча като подплашена сърна до вратата край подиума за оркестъра и изчезна зад нея.

Аз зяпнах от изумление, а Раес ми се усмихна тънко.

— Не обръщайте внимание, мистър Уолъс — каза той. — В този занаят човек трябва да знае как да се отнася към курвите. Ще ви налея друго питие. — Той ми наля и продължи: — Стела Коста? Интересно. Беше при мен дълго време. Най-добрата ми стриптизъорка. Това момиченце, Би Би, също не е лошо, но му липсва артистизъм. — Раес сложи чашата пред мен. — За да бъде върхът, едно момиче не е достатъчно само да се съблича.

— Предполагам — отговорих аз. — Къде мога да намеря Стела Коста?

— Да. — Той отново ми се усмихна тънко. — „Хауърд amp; Бенболт“, а? Сигурно са затънали до гуша в зелено. Каква е наградата?

— Няма награда. Вече казах. Искаме да уредим формалностите около завещанието. Ако толкова искате да знаете, наследила е три хиляди долара. За вас това са трохи, нали?

— А кой й ги е оставил?

— Не ми казаха. Какво значение има? Къде да я намеря?

Лицето му стана безизразно.

— Нямам представа. Напусна преди една година. Започна да напълнява. — Той отпи и поклати глава. — Трябва да наближаваше четиридесетака. Клиентите ми ги обичат по-млади.

— И взе, че просто напусна?

— Е, може би аз я убедих да го направи.

— И не каза ли къде смята да отиде?

Раес придоби отегчен вид.

— Не съм я питал.

„Поредната задънена улица“ — помислих си аз.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, мистър Раес — казах аз. — Ще трябва да пуснем обяви за издирване.

Очите му станаха неспокойни.

— За какво ви е тази курва?

— Такава ли беше?

— Трудно ли ви е да се досетите, без да ви го казвам?

— Ще пуснем обяви. Това ще е реклама за клуба ви. „Моля мисис Стела Коста, стриптизъорка проститутка, работила в «Скин клъб» да се обади на…“ — Усмихнах му се с разбиране. — Знаете как става…

— Няма да споменавате клуба ми! — в гласа му изведнъж се появи ръмжене.

— Защо не? Доста туристи искат да знаят къде могат да погледат стриптийз и да намерят проститутка. Ще се отрази добре на бизнеса ви, мистър Раес.

Той се наведе напред и ме изгледа кръвнишки.

— Само споменете името на клуба ми и ще ви дам под съд!

— О’кей, тогава ще отида при ченгетата и ще попитам тях. Може и да ми кажат нещо повече от вас.

— Разкарай се оттук!

— По-спокойно, мистър Раес. Налейте си още едно питие. Може би знаете къде мога да я намеря. Дайте ми адреса й и няма да пускам обяви, нито пък ще ходя в полицията.

Той се поколеба, след това сви рамене.

— Тя е мъртва. Беше пияна и я блъсна кола. Шофъорът избяга. Забравете за нея.

— Не, мистър Раес, ще направя нещо далеч по-добро от това. Смятам да проверя дали казвате истината. Използвайте онова, което наричате свой ум. Къде е Стела Коста?

— О’кей, копеле! Изпроси си го — озъби се Раес. — Ще ти дам каквото си търсиш.

Зад бара трябва да е имало бутон. Чух ясно звънеца. Вратата до подиума за оркестъра се отвори с трясък и в залата влязоха двама стари познайници с автоматични ножове в ръце — козето елече и сомбрерото.

След първата си среща с тях винаги носех пистолет.

Те тръгнаха напред, а аз го извадих светкавично. Това беше едно от многото неща, за които баща ми беше настоявал, че трябва да науча. Бях станал много добър.

Видът на пистолета ги накара да замръзнат сякаш се бяха блъснали в бетонна стена.

— Здрасти, отрепки! — поздравих ги аз. — Обичам да целя капачки на колене. Хайде да опитаме!

С ъгълчето на окото си видях, че Раес посяга към бутилката уиски. Канеше се да ме удари с нея, но го изпреварих и стоварих цевта на пистолета върху озъбеното му лице. Той се свлече зад бара, а аз се усмихнах на двамата черни, които продължаваха да стоят неподвижно.

— Изчезвайте! — казах аз. — Бързо!

Те изчезнаха от погледа ми, затръшвайки вратата след себе си. Заднишком по стълбата, аз се измъкнах предпазливо навън, готов да посрещна евентуалното нападение, но такова не последва. Излязох сред уличната тълпа.

Все още с памучната фланелка и джинсите тя ме чакаше. Мушна ръката си в моята и ми се усмихна вдървено.

— Заведи ме у дома, красавецо — каза Би Би. — За да обменим някои мисли.