"Мисия в Сиена" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

3.

Едно момиче влезе с несигурна походка във фоайето на хотел „Ползен“. Дал, който дремеше, подскочи и хвърли един поглед върху часовника си. Видя, че е 4.14 ч. сутринта. Той се изправи и наведен над бюрото си изгледа вбесено момичето, което се приближаваше към него.

Божествена доброта! — помисли той. Откъде излезе пък тази?

Беше една брюнетка с идиотско изражение. Тя имаше издадени напред зъби и върху носа бяха поставени очила с черупчеста рамка. Носеше манто като шотландско знаме в червено и зелено, твърде голямо за нея, а черните остри коси бяха пристегнати с бледосиня кърпа.

— Ако е за стая, — каза Дал, — две лири. И искам да ми платите предварително!

— Да, искам една стая, — каза момичето, отваряйки портмонето си. — Аз… аз изтървах последния влак.

— Ако нямате багаж, три лири. Такъв е правилникът, — каза Дал. — Да или не?

В същия момент влезе Крантор и се приближи до бюрото.

Момичето го погледна.

— Извинете ме, — каза тя. — Той ми иска три лири за една стая, под претекст, че нямам багаж. Нормално ли е това?

— Хайде, красавице, изръмжа Дал. — Чу ли какво ти казах? Ако не искаш да платиш, иди да спиш на друго място.

— Дай й една стая, — каза Крантор, взимайки ключа си. — Струва една лира. (Той погледна момичето). — Дайте му една лира.

Дал взе ключа от таблото и го хвърли върху бюрото. Мишата му физиономия беше невъзмутима.

— Стая 24, — каза той, взимайки еднолировата банкнота, която му подаде младата жена.

— Аз живея на същия етаж, — каза Крантор, поглеждайки крадешком момичето. — Ще ви покажа пътя.

Тя имаше нечистоплътен вид, но той беше свикнал с грозотии. Тя го последва покорно по стълбите. Когато свиха в ъгъла на коридора и бяха извън зрителното поле на Дал, тя го попита:

— Имате ли новини от Шапиро?

Крантор подскочи и се обърна, за да я погледне. Едва когато тя свали изкуствените си зъби, той я позна.

— Лорели?! Има си хас!

— Попитах ви имате ли новини от Шапиро?

— Да, имам новини, — каза Крантор. (Той спря пред вратата на стаята си, завъртя ключа в бравата и отвори). Ще бъде по-добре, ако влезете.

Тя го последва в стаята и отиде до огледалото, закачено над камината. Той затвори вратата и завъртя един път ключа.

— Ченгетата без малко не са го хванали, започна той, свали мокрото си пардесю и го хвърли върху един стол. — Той е невредим. Случило се е нещо непредвидено. Трябва да е направил някаква грешка, но не иска да каже каква.

— Този кретен се е оставил да бъде проследен, — каза Лорели. — Фантетата щяха да окошарят и мен. (Тя извади пакет цигари от чантата си, запали една и изкара струя дим в посока на Крантор.)

Напускайки „Атина Стрийт“, бях проследена от един набит тип. Сигурна съм, че не беше ченге. Не успях да му се изплъзна. Върнах се в квартирата, която бях наела на „Маркет Мей“. Видях го да влиза в една телефонна кабина. Навлякох това странно облекло и избягах през покрива. Ченгетата пристигнаха няколко минути по-късно. Знаете ли какво може да означава това?

Крантор поклати глава.

— Шапиро е убил един полицай. Той иска настойчиво парите си. Не зная как да го прехвърлим през границата.

Лорели се приближи до масата и седна.

— Къде е той?

— В апартамента на любовницата си. Може би си спомняте за нея: Джина Пазеро. Струва ми се, че тя е работила преди няколко години за шефа в Рим, нали?

Лорели кимна.

— Спомням си. Не можем да разчитаме на нея. Не знаех, че е била любовница на Шапиро.

— Не можем да разчитаме на нея? Как така? — попита внезапно Крантор.

— Ако полицията узнае, че тя е била любовница на Шапиро, тя ще проговори. Шапиро говорил ли й е за Вас?

Крантор се поколеба.

— Не зная. Възможно е.

Лорели отвори ръчната си чанта и извади от нея малък розов лист, който постави на масата.

— Оставих куфара си в гардероба на гара Юстън, — каза тя. Вътре има две неща, които ви интересуват. Първото нещо е една сума от 1 000 лири в петлирови банкноти. Имам заповед да предам тази сума на човека, който убие Ференчи… на един човек, разбирате ли… но не е фиксирано име.

Крантор я погледна.

— А какво е второто нещо?

— Копие на ножа, който дадохте на Шапиро.

Крантор взе билета от гардероба, огъна го грижливо и го сложи в портфейла си.

— Полицията има отличителните белези на Шапиро, — продължи Лорели. — Той не може да избяга. Ако го хванат — ще ви предаде.

— Да, — каза Крантор.

— Не мисля, че Шапиро може да ни бъде много полезен, — продължи Лорели, гледайки Крантор. — Какво мислите за това?

— Не, не сега, — каза Крантор, взе пардесюто си и го надяна. — Ще направите добре, ако си легнете. Стаята ви е отсреща.

— Ще ви чакам тук, — каза Лорели. — Ще трябва също да се погрижите за Джина Пазеро. Полицията скоро ще направи връзка между нея и Шапиро. Знаете ли къде живее?

— Не, но ще я намеря, увери я Крантор и се отправи към вратата. (Той спря с ръка върху бравата). Какво да нравя с парите?

— Те принадлежат на Шапиро, — каза тя.

Жестока усмивка се появи на обезобразеното лице на Крантор.

— Може би ще се реша да застана над завещанието му, — каза той.

И излезе, затваряйки вратата зад себе си.