"Мисия в Сиена" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

1.

На другия ден, малко преди обяд, Мариан влезе в кабинета на Дон, за да му каже, че главният комисар Дик от Спешъл Бранч иска да го види.

— Дик? Какво иска? — попита Дон, подписвайки последното писмо.

— Не ми довери, но каза, че е спешно.

— Почти нямам желание да го приемам, — каза Дон и отмести стола си. — До гуша ми дойде от полицията. Поднесохме им двете лица, които търсят на тепсия, а те ги оставиха да избягат. (Той взе една цигара). Новини от Джулия? Телефонирахте ли в клиниката?

— Да, преди малко. Възстановява се бързо, както можем да се надяваме, но е още слаба. Ще прескоча следобед, за да се опитам да науча нещо повече.

— Ще бъде много любезно, да. Здравето й ме тревожи.

— Главният комисар ви чака, напомни му Мариан.

Комисарят Дик, пълен здравеняк с жизнерадостно и червендалесто лице, беше удобно разположен в един фотьойл пред камината в салона. Той дърпаше невъзмутимо голямата си лула; проницателните му очи бяха полупритворени, когато Дон влезе в салона. Двамата се познаваха от дълги години. Бяха стари приятели.

— А! Ето Ви! — извика Дик и отвори очи. — Обзалагам се, че тази сутрин чистосърдечно ненавиждате полицията.

— Така е, съгласи се Дон и седна на облегалката на фотьойла срещу камината. — И имам причини. Не разбрах по какъв начин Вашите хора оставиха двамата тарикати да се изплъзнат между пръстите им.

Дик вдигна широките си рамене:

— Ще ги намерим, — каза той. — За момента се крият, но все някой ден ще трябва да се покажат. Не могат да избягат.

— Аз не съм на същото мнение, протестира Дон. — Не бих се учудил, ако те са вече във Франция или Италия и ви се подиграват. Какъв смисъл има да се наблюдават пристанищата и аерогарите? Да не би да мислите, че ще заминат така? Вероятно са избягали с моторна лодка. Няма нищо по-лесно от това и Вие го знаете.

— За щастие, забеляза Дик, — аз не съм натоварен да ги заловя.

Дон не беше в добро настроение. Той срази с поглед Дик.

— Всъщност, предполагам, че не сте дошъл тук да говорим за дъжда и хубавото време, — каза той. — Трябва да сте натоварен все пак с някаква мисия. Какво по-точно искате от мен? Нямам време за губене.

Дик повдигна гъстите си вежди.

— Струва ми се, че тази сутрин сте много нервен, господин Миклем, — каза той. — Трябва да призная, че Ви разбирам. Тази история е плачевна. Би трябвало вече да сме ги заловили. Директорът е нервен. Да, имам причини да дойда при вас. Помислих, че с удоволствие бихте научили някои сведения за Костенурката.

Дон го погледна разгневено.

— Какво знаете за Костенурката? Какво общо има той с вас?

— Не зная много за него, но мисля, че е свързан с моята служба, — отговори Дик, разполагайки се удобно в един фотьойл.

Дон се изправи, приближи се до бара, приготви две големи уискита с вода и подаде едната чаша на Дик в знак на помирение. Дик го взе, колебаейки се, помириса го и накрая отпи с въздишка.

— Малко е рано за мен, но мисля, че няма да ми навреди. Благодаря, господин Миклем.

— Кажете ми какво знаете за Костенурката, — каза Дон и седна. — Скъпо бих заплатил, ако ми попадне в ръцете.

— Ние също, а така е за френската, италианската и американската полиция. Зная, че нашите хора не са се справили много блестящо с тази история, но грешката е малко Ваша. Орок не беше чул от Вас, че става дума за Костенурката. Аз също. Ако ни бяхте съобщили, нещата може би нямаше да се развият така.

— Опитах да Ви се обадя, — възрази сухо Дон. — Но Вие бяхте излязъл. Зная, че постъпих небрежно като не Ви потърсих пак, но не мислех, че това е сериозно.

— Не претендирам, че можехме да спасим господин Ференчи, ако бяхме в течение на това, което се случи, но поне щяхме да направим всичко възможно. Вие не сте единственият, който е мислил, че Костенурката е само шега. Парижката полиция е била убедена, че се касае до някой безобиден луд и Реналдо Бузони остави кожата си в тази афера.

— Бузони? Не беше ли това италианското аташе?

— Точно така. Той беше изваден от Сена, след като беше получил заплашителни писма от Костенурката. Предадоха ми отчета на аферата, като ми казаха, че тукашните италиански функционери рискуват да станат жертви на такива заплахи.

— Кой е този Костенурката? — понита Дон.

— Специалист но изнудвания под смъртна заплаха; човек, който не отстъпва пред нищо.

— Значи Ференчи не е първата му жертва?

— О! Не! Има още девет други за 14 месеца, уточни Дик. — Две в Америка, три във Франция и четири п Италия. Господин Ференчи е първата жертва в Англия. Неприятното е, че ние не знаем кои са тези, които са платили това, което е искал Костенурката. Ние сме почти сигурни, че има много мъже и жени в Европа и Съединените щати, които се покоряват без да проронят дума. Ако ми бяхте казали, че Ференчи е бил заплашен от Костенурката, щях да го посъветвам да даде това, което искат от него.

— Шегувате ли се?…

— Но съвета е добър, — възрази спокойно Дик. — Жена му в този час нямаше да бъде в клиниката, ако беше платил, а той щеше да бъде още жив.

— Не е там въпросът. Значи допускате, че щяхте да бъдете безсилни да го покровителствате?

— Но да. Да погледнем нещата в лицето! Нямаме достатъчно хора да следим от сутрин да вечер някой, който не влиза в числото на известните личности. Костенурката е търпелив. Рано или късно неговият човек ще попадне в ръцете му. Господин Ференчи не беше много известен, за да има право на постоянна лична охрана. Разбира се, ние сме задължени да направим нещо за персонала на италианското посолство, ако някой от тях е заплашван, но господин Ференчи беше особен случай. Ние не бихме могли да го покровителстваме седмици наред. Вие видяхте как действа Костенурката. Вие, Диксон и Масон пазехте Ференчи. Това не попречи да бъде убит, нали? (Дик изтърси пепелта от лулата си, духна силно в мундщука и започна да я пълни). Костенурката знае, че в деня, в който не успее да изпълни заканите си, това ще направят подчинените му. „Плати или ще те убия!“ — такъв е неговият девиз. Те убиват хората, защото си казват, че нямат никакъв шанс да живеят повече, ако не платят.

— Но Ференчи не е знаел това, — възрази внезапно Дон. — Името на Костенурката нищо не му говорело.

— Така е. Костенурката едва започва да върлува тук. Никой никога не е чувал за него преди смъртта на Ференчи, но сега знаем за него. След начина, но който вестниците публикуваха убийството, всички вече знаят за неговото съществуване. Следващия път, когато някой богат тип получи заплашително писмо от Костенурката — ще знае, че то не е шега. Мисля, че Ференчи беше убит нарочно, за да извести пристигането на Костенурката в Англия.

— Вашите хора трябва да го заловят, настоя Дон. — Затова сте там.

— Няма да е лесно. Ние не знаем нищо за него. Дори ако заловим убиеца, той няма да е Костенурката. Ако заловим това червенокосо момиче, то също няма да бъде Костенурката. Френската полиция е успяла да арестува един от хората на Костенурката и да го накара да говори, но той не им е казал нищо значително. Казал е, че е бил заплашен от някакъв тип, който му е определил среща на едно шосе през нощта. Този тип, който, разбира се, не е бил Костенурката, пристигнал с кола и не е слизал от нея. Човекът не е видял лицето му. Той е получил заповедта и е изпълнил задачата. Виждате, че за нас Костенурката е истински ребус. Полициите в Америка, Франция и Италия от 14 месеца се измъчват да изяснят аферата. Сега е наш ред.

— Не сте много сигурни, че ще можете да го заловите, забеляза Дон.

— Поставям се на Ваше място, господин Миклем, — възрази Дик. — Вие загубихте един приятел, но ние не можем да вършим чудеса. Можете да бъдете сигурен, че ще направим всичко възможно. Касае се, разбира се, до една международна афера. Аз лично смятам, че той оперира от Италия.

— Я, виж? Защо от Италия?

— Поради две причини: всички жертви на Костенурката са италианци и това… (Той измъкна от джоба си плосък калъф, отвори го и извади една кама с широко острие и дървена изрязана дръжка). Вижте това. Това оръжие е убило господин Ференчи. Говори ли ви нещо?

Дон взе ножа и го разгледа.

— Не претендирам, че съм експерт, — каза той, след като внимателно я разгледа, — но според мен това е копие на една италианска кама от XIII век. Ако спомените ми са точни, мисля, че съм виждал същата по вид кама в Баржело, Флоренция.

— Точно така, съгласи се Дик. — накратко, полициите в Америка, Франция и Италия притежават девет ножа като този. Всички те са били намерени върху труповете на жертвите на Костенурката. Въпреки направените издирвания, досега е било невъзможно да се открие оригинала на тези ножове.

— Тази червенокоса, Лорели, е италианка, — каза Дон. — Акцентът й не оставя никакво съмнение.

— Още едно указание.

— Е, добре! Ето една следа, оживи се Дон. — Защо той напада само италианци? Дали не се касае до някаква политическа интрига? Зная, че Ференчи беше заклет антифашист. Имате ли точни сведения за политическите възгледи на другите жертви?

— Голяма бъркотия е. Никаква последователност. Някои са били антифашисти, други — християнски демократи, трети — фашисти. Разследвах този въпрос, но това не ме доведе доникъде.

— Задавал ли сте си въпроса защо се нарича Костенурката? — попита Дон. — Това име не вдъхва ужас… и е много безизразен псевдоним за един тип, който изнудва жертвите си под смъртна заплаха. Защо Костенурката? Трябва да има причина за това. Костенурката е бавно и безобидно животно: напълно противоположно на един убиец. Трябва да има някаква причина за това име.

— Аз също си задавах този въпрос, но не стигнах до никакво интересно заключение. Това име може би е избрано, за да заблуждава.

— Не вярвам. Друго нещо: защо е необходимо да се нравят копия от една средновековна кама? Защо не си служат с обикновена кама, която не е с изрязана дръжка? Струва ми се, че убиецът е избрал костенурката и камата като подпис, поради някаква причина. Може би ще постигнем някакъв резултат, ако открием тази причина.

— Възможно е, но не виждам как ще пристъпим към действие.

Дон хвърли угарката в камината.

— Ще видим. Не бих искал да ви гоня, драга ми комисарю, но имам много работа. Предполагам, че не сте дошъл само, за да ми дадете тази информация.

Дик почеса едната си ноздра с мундщука на лулата си.

— Всъщност… да и не, — каза той, — много уважавам вашия талант. Вие свършихте добра работа в аферата „Трегарт“ миналата година. Ференчи е ваш приятел. Помислих, че ще се включите на драго сърце в разследването в случай че държите да откриете Костенурката. Ние имаме шанс да го открием само ако накараме хората от неговата банда да проговорят. Зная, че Вие имате не малко познати в Италия. Всички сведения, които можете да получите ще ни бъдат полезни.

— Съгласен съм, — каза Дон. — Ще видя какво мога да направя, но нямам голяма надежда. Познавам двама здравеняци в Рим, които може би знаят нещо но този въпрос. Ще говоря с Ючели. Не зная дали го познавате. Той е собственик на ресторант „Торколоти“ в Соо. Стара лисица. Познавам го от дълга години. Той знае всичко за италианската колония в Лондон.

— Ние щяхме да го окошарим за една история с черна борса през войната, забеляза Дик. — Но той беше много силен за нас.

— Дори съм изненадан, че почти бяхте успели да го заловите! Ще говоря с него. Може би той знае нещо.

Дик прибра камата в калъфа и го напъха в джоба си.

— Не бихте ли пожелали случайно да отидете в Италия, за да видите какво бихте могли да откриете на място? Струва ми се, че точно там се намира ключът на задачата, само ако успеем да достингем до него.

— Драга комисарю, не мога да се разхождам из цяла Италия с надеждата да попадна на Костенурката. Не бихме ли могли да ограничим полето на нашите издирвания в някоя област или по-добре в някой град? Ако това е възможно, ще замина на драго сърце.

— Лицата, които са убити в Италия са се намирали в Рим, Флоренция, Неапол и Милано. Виждате колко е обширно. Не мога да Ви кажа нищо повече.

— Да се опитаме най-напрел и двамата да съкратим полето на издирванията, заключи Дон, докато Дик се изправяше. — Дръжте ме в течение на това, което научавате, а от моя страна и аз ще Ви сигнализирам, ако има нето ново.

След заминаването на комисаря, Дон остана да размишлява пред камината. Той още стоеше пред нея, когато Шери влезе да обяви, че обедът е сервиран.