"Мисия в Сиена" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

2.

По-едър от повечето италианци, Джорджио Ючели още се държеше въпреки своите 75 г. Той имаше лукави живи очи, дълбоко хлътнали в орбитите.

Бащата на Дон се беше запознал с него преди двайсетина години във Венеция, където Ючели имаше малък, но първокласен ресторант в Кале де Фабори. На 16 г., Дон беше опитал своя първи венециански обед. Той веднага се беше сприятелил със събственика на ресторанта. Когато Мусолини беше завзел властта, Ючели беше напуснал Италия и се беше настанил в Соо. Дон беше подновил приятелството с Ючели и често обядваше в неговия ресторант, който беше станал прочут.

След като свърши прекрасния обед, той мина в частния апартамент на Ючели, седнал пред огъня с чаша в ръка, с полузабулено от дима на пурата лице, която собственика му предложи. Дон бъбреше с домакина вече двайсет минути, когато прецени, че е време да пристъпи към причината за своето посещение.

— Чу ли за смъртта на Ференчи? — каза внезапно той.

Мургавото набръчкано лице на Ючели помръкна.

— Да. Това ме порази. Госпожа Ференчи по-добре ли е?

— Състоянието й е още тревожно. Сигурно знаеш, че полицията се изложи?

Ючели вдигна рамене.

— Това, което се случва на полицията, не ме интересува.

Дон знаеше, че беше деликатно да говори за полицията с Ючели. Според слуховете, които се носеха, Ючели е бил по-рано един от големите пласьори на черна борса, а сега се занимаваше с търговия на едро.

— Гидо беше мой добър приятел, добави Дон. — Искам да намеря типа, който го уби. Разбира се, по собствено желание.

Ючели кимна с глава. Той разбра. След кратка пауза, Дон продължи:

— Имам нужда от точни сведения. Кажи ми какво знаеш за Костенурката.

Ючели поклати отрицателно глава:

— Много малко. Зная, че съществува и че е опасен. Всеки италианец, чието състояние надвишава 5 000 лири, е застрашен от неговите закани, — каза сериозно той. — Той всява ужас в Италия. Стотици хора в Италия и Франция му плащат колосални суми, за да запазят живота си.

— В Италия ли живее?

— Не зная.

— Много хора работят за него, а така също и една млада жена с венециански руси коси. Познаваш ли я?

Ючели направи знак, че не.

— Не познавам момиче с руси венециански коси. Този цвят изчезна: вече не се среща в наши дни.

— Има и един висок слаб брюнет с крив нос, облечен по забележителен начин, чието име е Ед.

Ючели смачка пурата си.

— Да, струва ми се, че това е Ед Шапиро. Той обядва понякога тук.

Дон се наведе напред.

— От какво живее?

— Занимава се с контрабанда. По-рано забиваше ножове в цирка.

— Сигурно е той! — възкликна Дон. — Къде мога да го намеря?

— Може би любовницата му ще може да ти даде по-точни сведения.

— Коя е тя?

— Някоя си Джина Пазеро. Италианка. Работи в клуб „Флорида“ на „Фирт Стрийт“. Тя би направила всичко за пари. Предложи и една хубава сума! Да кажем 50 лири. Ако знае къде се намира Шапиро — ще ти каже.

— Добре, ще говоря с нея. Сега да видим червенокосото момиче. Малкото й име е Лорели. Можеш ли да се опиташ да събереш сведения за нея? Ще дам 100 лири на лицето, което успее да ме свърже с нея.

Ючели кимна:

— Ще направя всичко възможно.

Дон се изправи.

— Ще видя дали мога да науча нещо от Джина Пазеро, — каза той. — Какво прави в клуба?

— Увлича посетителите да танцуват. Бъди предпазлив! — каза Ючели. — Тази история може да стане опасна. Имаш работа с индивиди, които търгуват с човешкия живот. Не забравяй това! Ако се усъмнят, че се интересуваш от действията им — ще те очистят!

— Не се грижи за мен! Мога да се защитавам, — възрази Дон. — Събери ми сведения за тази червенокоса!

— Ще направя каквото мога. Пази се от Шапиро! Той е много опасен.

— Ще бъда предпазлив. Благодаря за вкусния обед. Ще мина след 1–2 дни.

— Дай ми няколко дни. Не е лесно да събираш сведения. (Ючели погледна Дон). Но, да се разберем, че ще запазиш за себе си това, което ти казвам. Нито дума на ченгетата!

— Разбрано, — каза Дон. — Ще го запазя за себе си.

Той излезе от ресторанта, премина бързо „Форт Стрийт“ и сиря пред една врата, над която неонов надпис известяваше с кърваво-червени букви: „Клуб Флорида“ (само с карти).

След като плати една лира на портиера със сплескат нос, за да има право на карта като временен член, Дон слезе по няколко каменни стъпала, които водеха към невзрачния бар. Зад бара той видя една лошо осветена зала, която съдържаше 30–40 маси, един оркестър от трима музиканти и малко свободно пространство оставено между масите като дансинг.

За да не обърне внимание върху себе си, той спря пред бара и поръча уиски. Две блондинки и един тип с дълга коси, облечен с кариран костюм, чиито рамене бяха несъразмерно ушити, се бяха подпрели на бара и пиеха джин. Те изгледаха любопитно Дон.

Дон се направи, че не ги е видял. Той запали цигара и въртя чашата в ръката си до момента, в който два други индивида, идващи от ресторанта, се присъединиха към клиентите, които вече стояха пред него. Тогава той изпразни чашата си на един дъх и влезе в ресторанта.

Оркестърът, съставен от едно пиано, саксофон и ударни инструменти, свиреше не особено блестящо. Три двойки лениво се движеха по дансинга. Единият от мъжете танцуваше, едва влачейки нозете си, с чаша уиски в ръка; дамата му — момиче с груби черти и медночервени коси, пушеше.

Дон се приближи до една маса в ъгъла и седна. До него се издигаше малък подиум, заграден с решетка. Върху него пушеха три момичета, оглеждайки с празен и уморен поглед залата. Един гарсон, облечен в сако със съмнителна белота, се приближи до Дон.

— Едно чисто уиски!

Гарсонът се отдалечи.

Оркестърът беше спрял да свири. Двойките, които се намираха на дансинга, дори не си направиха труда да аплодират. Те се върнаха на масите си и в залата настъпи тягостна тишина.

„«Клуб Флорида» е образец на нощен злокобен живот“ — помисли си Дон.

Той хвърли още един поглед към момичетата зад решетката и си каза, че брюнетката, която носеше една роза в косите си би могла да бъде само Джина Пазеро. Тя имаше нежно лице, но в красотата й имаше нещо сурово и неестествено. Сенките, които обкръжаваха черните очи, придаваха безочлив вид. Тя носеше вечерна рокля в червено и черно, която беше така деколтирана, че Дон забеляза долния край на гънката, която образуваха младите й твърди гърди. Тя седеше неподвижно със скръстени върху коленете ръце. Ако очите й не бяха отворени, човек би помислил, че спи.

Гарсонът донесе уискито и Дон го плати. Двете блондинки дойдоха от бара, седнаха на съседната маса срещу Дон и втренчено го загледаха.

Изминаха пет безкрайни минути, после пианистът започна да свири. След три такта саксофонът и ударните инструменти склониха да се включат в партията, като че ли се смилиха над пианиста.

Дон се приближи до подиума и попита момичето с розата:

— Мислите ли, че имате достатъчно сили, за да танцувате с мен?

Другите две избухнаха в смях, гледайки го безочливо с предизвикателен вид.

Момичето с розата се изправи и заобиколи решетката. Тя го последва лениво, без да се старае да прикрива отегчението си. Дон я хвана през талията и я поведе към дансинга, където вече се движеха 3–4 двойки.

След около минута тъпчене на едно място, Дон започна разговора:

— Няма грешка. Сигурно тук идват гробарите, за да се забавляват.

Момичето не отговори. Дон виждаше само загладените й коси. Тя се оставяше да я водят, забила нос във вратовръзката на своя кавалер и изглежда не искаше нищо повече.

След като обиколиха един път дансинга, Дон подхвана отново:

— Не бих искал да Ви попреча да спите. Сложете си краката върху моите и си починете малко!

Момичето, което изпълняваше задачата да увлича посетителите да танцуват, се отстрани и го погледна. Той би могъл да се възползва от случая, за да хвърли един поглед в деколтето, но беше твърде добре възпитан и не го направи. Черните, обкръжени със сини кръгове очи на младата жена изразяваха гняв, примесен с отегчение.

— Остави, Коко, а? — каза тя със студен, рязък глас.

— Разбира се, — каза Дон. — Кажете ми само ако бързам много!

— Ако не Ви харесва начина ми на танцуване, знаете какво трябва да направите, — възрази още по-ядосано момичето.

Тогава Дон мина от английски на италиански.

— Зная какво ми се иска да направя, но тук не му е мястото.

Отегчението, отвращението, гнева и умората, внезапно изчезнаха от лицето на момичето. Погледът му се оживи. Върху начервените му чувствени устни се появи усмивка.

— Откъде знаете? — каза тя. — С години вече никой не е говорил италиански.

— Зная да чета мислите, увери я усмихнато Дон.

— Мисля, че сте пиян, — възрази тя и се нацупи.

— Хубава идея! А ако прекъснем това еднообразно тъпчене на едно място и видим какво може да се направи но този въпрос?

— Както искате. Но във всеки случай това ще Ви струва по една лира на час.

— Не се безпокойте за това, — каза той и я заведе до масата, иа която седеше. — Пълен съм с мангизи. Какво ще вземете?

Тя поръча неизбежната бутилка шампанско, а Дон взе второ уиски. Когато поръчката беше изпълнена, той я попита къде е родена.

— Родена съм в Неапол, — каза тя. — Омъжих се за един американски войник, който ме доведе в Лондон. Едва бяхме прекарали тук две седмици, когато го прегази такси. Той умря на място.

— Мръсна история, — каза Дон. Тя вдигна рамене.

— Той не беше интересен тип. Доволна бях, че се отървах от него.

— Трябва да сте била твърде млада, когато сте се омъжила? Тя се засмя.

— Бях на 15 години. Вкъщи бяхме 18 души. Живеехме в четири стаи. Бях щастлива, че се махнах оттам. (Тя му се усмихна). Вие сте американец, нали? Къде сте се научили да говорите така италиански?

— Моят баща прекара почти целия си живот във Флоренция. Бях често с него. Как се казвате?

— Наричайте ме Джина.

Тя започна да му разказва за Неапол. Вероятно й беше домъчняло за родината и той я остави да излее мъката си. Когато беше изпразнила половината от бутилката с шампанско и той видя, че е вече достатъчно доверчива, небрежно попита:

— Между другото как е Ед?

Тя продължи да се усмихва, но погледът й помръкна. След няколко секунди простото въздействие на усмивката изглежда се нуждаеше от усилие. Тя прие студената си, безчувствена маска.

— Какво знаете за Ед? — попита внезапно тя.

— Искам да говоря с него. Търся го навсякъде. Къде е изчезнал?

— Откъде искате да го зная? (Тя протегна ръка, за да вземе чантата си). Трябва да си вървя. Не мога да прекарам цялата вечер с вас.

— Не ставайте глупава, — продължи усмихнато Дон. — Искам да направя на Ед едно предложение. Спешно е. Ще дам 50 лири на лицето, което ми каже къде е.

Очите й изгубиха ледения си израз.

— Искате да кажете, че ще ми дадете 50 лири, ако Ви кажа къде е? — попита тя, гледайки го в лицето.

— Ще Ви дам 50 лири, ако ми покажете къде е, — каза Дон. — Няма да дам подобна сума за един прост адрес.

Тя облиза с език устните си, гледайки го внимателно.

— Не се ли шегувате? Ако имах 50 лири, бих могла да се върна у дома. Бих могла да се върна в Неапол.

— Покажете ми къде се намира Ед и ще можете да се върнете у дома. Обещавам Ви!

— Не съм го виждала няколко седмици, но мисля, че зная къде е. Кога ще имате парите?

— След около два часа.

— Добре. Среща пред „Казиното“ в един часа. Не мога да изляза оттук преди полунощ, а и трябва да се уверя, че е там, където предполагам.

— Значи — приемате?

— Бих приела всичко, ако ми се отдаде случай да се върна у дома, — каза тя. — Той има неприятности, нали?

— Това измъчва ли Ви?

Тя поклати отрицателно глава.

— Намерете го, но не му казвайте, че го търся, — каза Дон. — Това е много важно.

— Мислите ли, че ще отида да му кажа? Да не съм луда! Ед е опасен тип…