"Мисия в Сиена" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

ПЕТА ГЛАВА

1.

Беше 1 часът без 5 минути. С наведена глава под шибащия дъжд, Дон пресече с решителна походка „Олд Камптън Стрийт“. Зад себе си той чувстваше леките стъпки на Хари. Макар че беше обещал на Ючели да не предупреждава полицията, Дон нямаше никакво намерение да се справя сам с Шапиро.

— Момичето може би не знае къде се крие Шапиро, беше казал той на Хари. — Но тя има нужда от пари и ако не знае къде е той, може да се опита да ми изиграе някой мръсен номер. Затова, внимавай! Не се показвай, но бъди готов да се намесиш, ако се случи нещо!

Той хвърли бърз поглед зад себе си, когато наближи „Казиното“, потънало в мрак и направи на Хари знак да не се отдалечава. Тогава Хари се промъкна през една врата и изчезна.

Доволен, че може да се подслони под стряхата на „Казиното“, Дон погледна часовника си. Беше 1 ч. без 2 мин. Наоколо нямаше и следа от Джина. Той разкопча пардесюто си и изтърси дъждовните капки. После запали цигара, подпря се на стената и зачака.

Когато изпуши втората цигара, Дон започна да се разхожда бавно по тротоара, който беше на сушина. Беше 1 и четвърт. Той реши да даде 15 минути на Джина преди да пристъпи към действие. И продължи да се разхожда, слушайки дъжда, който чукаше но стряхата.

Спомни си предупреждението на Ючели: „Шапиро е опасен.“ Ако Шапиро е заподозрял Джина, че иска да го предаде…

Дон пак погледна часовника си. Беше почти 1 и половина. Той хвърли един поглед в безлюдната улица и пресече платното, за да отиде при Хари под вратата на магазинчето.

— Сигурно няма да дойде, — каза той. — Това ме безпокои, Хари. Може би има неприятности.

— Знаете ли къде живее, шефе?

— Не, но бихме могли да узнаем. Няма смисъл да стоим тук. Да отидем в клуб „Флорида“! Може би ще ни кажат къде можем да я открием.

Те тръгнаха под дъжда към „Фирт Стрийт“. Неоновият надпис на „Флорида“ все още гореше в нощта, хвърляйки червено отражение върху мокрия тротоар.

— Чакай ме тук, прошепна Дон. — Ще видя какво мога да науча.

Той слезе по стълбите до тясната стаичка на портиера. Старчето вдигна глава и го изгледа начумерено.

— Затворено е, изръмжа той. — Погледнете, клиентите си отиват.

— Джина още ли е тук?

— Отиде си.

— Имам среща с нея, но изгубих адреса, — продължи Дон, вадейки банкнота ог една лира, която пъхна под носа на портиера. — Може ли да ми го дадете?

Портиерът погледна банкнотата, потри брадата си и повдигна тежките си рамене.

— Може да стане, — каза той. (Извади от едно чекмедже бележник, прелисти го, намери един адрес и го прочете, като вдиша вежди). Струва ми се, че тя се е преместила от адреса, който имам. Ако е така, срещата ви пропада. Искате ли все пак да опитате?

— Разбира се.

— 22 А, Питър Роад. Знаете ли къде е?

— Това е в Шаринг Крос Роад, нали? — понита Дон и пъхна банкнотата през гишето на малката остъклена кабина.

Портиерът се погрижи банкнотата незабавно да изчезне.

— Точно така. На 20 метра от цирк „Кеймбридж“, вляво.

Дон кимна с глава, изкачи стълбите и излезе под дъжда. Хари го пресрещна.

— Струва ми се, че шансът се обърна, — каза Дон. — Дадоха ми един адрес, но може би момичето се е преместило. Да идем да видим!

Крачейки бързо, те стигнаха след пет минути на „Питър Роад“. Уличката беше мръсна, заградена от двете страни с разнебитени складове, малки фабрики и 2–3 гръцки ресторанта. Под 22 се намираше магазин за санитарни апарати. От едната страна на жилището се намираше тясна уличка. Хари насочи лъча на джобното си фенерче към следващата сграда.

— Ето 22 А, — каза той и се вмъкна в уличката.

Дон го настигна. Със сложена върху лампата ръка, Хари насочи лъча към вратата. После натисна бравата, но вратата беше заключена.

Дон се отстрани и вдигна глава, за да разгледа сградата. Имаше два прозореца: един на първия етаж и един на втория. Не се виждаше никаква светлина. Прозорецът на първия етаж беше без пердета.

— Да видим дали можем да събудим някого, — каза той.

Хари натисна звънеца. Те чуха звън, който отекна в къщата.

Изчакаха около минута, през която дъждът продължаваше да ги мокри.

— Струва ми се, че няма никой, — каза Хари. — Какво ще правим?

— Да се опитаме да влезем. Бих искал да се уверя, че тя не живее тук.

Хари разгледа ключалката.

— Нищо по-лесно от това, шефе. Имам шперц, който ще свърши работа.

Той подаде лампата на Дон и пъхна едно желязо в ключалката. Опипва няколко секунди, после изви рязко желязото и ключалката отстъпи.

Дон натисна бравата и бутна вратата.

Те се промъкнаха в един коридор, който миришеше на мухъл и Хари затвори вратата. Лъчът от лампата на Дон откри стълби, които водеха към етажа.

Дон изкачи безшумно стъпалата, последван от Хари. Лампата освети една врата върху площадката, къс коридор и стълбата, която продължаваше. Върху вратата беше написано с бели букви: Акт Манифактюринг С.

— Стой тук, Хари, посъветва го Дон. — Ако тя наистина е тук, сигурно е на горния етаж.

Той премина на горния етаж. Стъпалата бяха покрити с протрит прашен килим, който изглежда не беше тупан с месеци.

До стълбите се намираше врата, боядисана в червено. Медните гарнитури бяха замърсени. Рамката на табелката за името на наемателя беше празна.

Дон се ослуша. След няколко секунди (тъй като до слуха му не достигна никакъв шум), той натисна бравата. Беше очаквал да намери вратата заключена. За голямо негово учудване, тя се отвори навътре. Той застана в рамката и раздвижи светлинния лъч из малкия вестибюл. Срещу него се намираше голямо огледало в позлатена рамка, а под огледалото забеляза дървен шкаф с резба, върху който имаше ваза с повехнали цинии. Дебел слой прах покриваше шкафа и отнемаше блясъка на огледалото. От двете страни на огледалото имаше по една врата.

Без да затваря входната врата, Дон влезе във вестибюла. Той се отправи към вратата вдясно, натисна бравата и отвори.

В стаята царяха мрак и тишина. Той намери опипом електрическия ключ и го завъртя. Една лампа, покрита с абажур, се запали в средата на стаята.

Стаята беше мебелирана оскъдно. Малък тапициран стол беше поставен пред тоалетна маса от орехово дърво, върху която беше поставено тройно огледало. Орехов гардероб заемаше част от стената. Бледосиньо кадифе покриваше пода. До стената срещу прозореца имаше широк диван-легло, покрит с бледосиня покривка. Този диван привлече цялото внимание на Дон.

Ед Шапиро беше проснат върху него в локва от черна кръв. Разкривените му устни покриваха зъбите в жестока гримаса. Пълните му с кръв пръсти бяха сгърчени върху дървената дръжка на една кама, чието острие беше забито до края в гърдите му.

Дон нямаше нужда да го пипа, за да разбере, че е мъртъв.

Наведен през парапета на стълбите, Дон тихо извика Хари:

— Хари! Ела тук!

Хари изкачи стъпалата през четири. Той спря, виждайки поразения вид на своя другар.

— Шапиро е тук… той е мъртъв, — каза Дон. — Ела да видиш! Те влязоха в стаята. Хари докосна ръката на трупа.

— Не е убит отдавна!

— Виж камата. Това е копие на онази, с която беше убит Гидо.

— Неговите приятелчета трябва да са си казали, че той няма да им бъде много полезен. И така са уредили сметката му, заяви Хари и се отдалечи от леглото.

— Да.

Дон хвърли един поглед на стаята и излезе във вестибюла. Той се отправи към вратата вляво и я отвори.

Зад нея се намираше малка кухня. Върху масата бяха натрупани консервени кутии.

— Струва ми се, че е мислил да остане тук, докато полицията се откаже да го търси, — каза той. — Да си вървим, Хари!

Те излязоха от апартамента и слязоха по стълбите. Навън все още валеше. Хари затвори вратата и те тръгнаха бързо по „Питър Роад“.

— Ще предупредите ли полицията, шефе? — попита Хари.

— Бих искал първо да намеря Джина. Ючели може би знае къде мога да я открия. (Той погледна часовника си под един уличен фенер). Часът е точно два. Може бе той още не си е легнал. Да вървим!

Ючели още не си беше легнал. Самият той отвори вратата на Дон.

— Искам да намеря Джина Пазеро, — каза Дон, след като се извини на Ючели. — Знаеш ли къде бих могъл да я открия?

— Влез, — каза Ючели. — Вир вода си. Опита ли в клуба? Дон и Хари последваха стареца в стаята му.

— Видях я в клуба. Беше ми определила среща в 1 ч. Не дойде. Шапиро е убит. Безпокоя се за момичето.

Ючели опули очи.

— Тя имаше един апартамент в „Питър Роад“, но чух, че се преместила.

— Ходих там. Точно там намерих Шапиро.

— Какво те кара да мислиш, че тя има неприятности? — попита старият.

— Предложих й 50 лири, за да ме осведоми. Тя ми определи среща за по-късно. Много държеше а парите. Не дойде.

Ючели направи гримаса.

— Не виждам къде може да бъде, освен ако не е в хотел „Миремар“ на „Уестърн Роад“.

— Добре, ще опитам. (Дон се обърна към Хари). Иди да вземеш колата, моля те.

Когато Хари излезе, Дон седна на ръба на бюрото на Ючели и продължи:

— Работата се усложнява, Джорджио. Той се е укрил в апартамента. Убит е по неговия собствен начин. Камата с била забита с невиждана сила. Ти беше в гърдите му до дръжката.

Ючели вдиша рамене.

— Добро отърваване! Този тип беше опасен.

— Трябва да предупредя полицията, добави Дон. — Не мога да постъпя иначе.

— Разбира се.

— Все още ли нищо не знаеш за червенокосото момиче?

— Не. Направих едпо-две запитвания, но за това трябва време.

Дон чу Бентлея да спира пред вратата.

— Можеш да разчиташ на мен. Няма да кажа на полицията, че ти си ми дал указания.

— Зная, — каза Ючели. — Нощният пазач на „Миремар“ може би ще може да ти помогне. Той се казва Кавалино. Кажи му, че аз те пращам!

— Добре, ще ти се обадя.

Дон излезе под дъжда и се качи в Бентлея. Карайки с бърза скорост, те пристигнаха след няколко минути на „Уестърн Роад“.

Входа на хотел „Миремар“ се намираше между една аптека и една бензиностанция. Името на хотела беше написано със замърсени златни букви върху двете крила на остъклената врата.

— Почакай ме, — каза Дон и затича под дъжда.

Той изкачи тичешком шестте стъпала, които водеха към вратата и влезе в мръсния хол, мебелиран с четири фотьойла от изтъркана кожа, една бамбукова маса и една папрат в медна саксия, покрита с червеи.

Приемната се намираше срещу него. Една единствена лампа осветяваше таблото за ключовете и празната етажерка зад едно бюро. Един мъж с бледен тен на лицето и тъмни коси седеше зад бюрото и се прозяваше над един разкъсан роман. Той видя, че Дон влезе в хола, отмести книгата и се изправи.

— Мис Пазеро тук ли живее? — попита Дон, спирайки пред бюрото.

Мъжът го изгледа подозрително.

— Съжалявам, но не мога да ви отговоря по това време, — каза той. — Ако искате, минете утре сутринта…

— Вие сте Кавалино, нали? — попита Дон. — Ючели ми каза да ви се обадя.

Лицето на Кавалино се проясни. Подозрителното изражение изчезна.

— Извинете ме, не знаех, — каза той. — Всъщност, Ючели е мой добър приятел. Да, мис Пазеро живее тук.

Дон въздъхна с облекчение.

— Бих искал да говоря с нея, — каза той. — Много е важно.

Кавалино му направи знак с ръка да почака.

— Ако искате да почакате, господине. Не мисля, че ще се забави. (Той погледна часовника си). Вече е два и половина. По навик тя не се връща толкова късно.

— Значи не е тук? — попита развълнувано Дон.

— Не, тя излезе след 12 и половина. Една приятелка дойде да я потърси.

— Каква приятелка? Кавалино повдигна вежди:

— Извинете, господине, но вие сте много любопитен. Не е моя работа да…

— Имам спешна причина, прекъсна го Дон. — Джина Пазеро беше свързана с Шапиро. Той е убит у дома й и мисля, че тя е в опасност. Коя е била приятелката, която е дошла да я вземе?

— Не зная, — каза Кавалино, гледайки Дон с неспокоен поглед. Една млада жена, която никога не бях виждал. Мис Пазеро се върна от клуба точно след полунощ. Извикаха я на телефона. В 12.30 ч. тя слезе от стаята. Попитах я дали излиза, но тя не ме чу. Излезе. Аз отидох до вратата. Чакаше я една кола, мис Пазеро говореше с една млада жена. Те се качиха в колата и заминаха.

Дон заби глава в раменете си, за да сподави тръпките на ужас, които пролазиха през тялото му.

— Как изглеждаше това момиче? — попита той.

Тонът на гласа му разтревожи Кавалино.

— Не можах да видя много добре, но забелязах косите й. Те бяха със забележителен цвят: златисто-червеникав.

След като гледа продължително време портиера, Дон внезапно извика:

— Дайте ми телефона!

Кавалино бутна телефона към него.

— Има ли нещо, което не е в ред? — попита той неспокойно.

— Скоро ще узная това, — отговори Дон.

И той повика Уитехал 1212.