"Мисия в Сиена" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

2.

Жак Дал, нощният пазач на хотел „Ползен“, четеше рецензиите за футбола в „Ивнинг Стандарт“, когато младата жена с белия шлифер влезе.

Той вдигна очи, питащ се какво ли иска. Никога не беше я виждал! Беше прелестна. Той се изправи и лукава усмивка разкри мръсните му зъби.

— Господин Крантор тук ли е? — попита непознатата, фиксирайки право върху него зелените си очи. Дал я поглъщаше с поглед.

— Да, тук е. Стая 26, на първия етаж. Той заръча да се качите.

Младата жена прекоси вестибюла и изкачи пъргаво стълбите. Дал подсвирна с възхищение.

Какво можеше да я води при Крантор?

Тя носеше пътническа чанта. Дали ще остане? Ако не слезе след един час, той ще повика Крантор.

Красивата червенокоса извървя лошо осветения коридор до 26-та стая. Тя се спря пред вратата и се ослуша за момент. Като не долови никакъв шум в стаята, почука.

Вратата се отвори и Крантор се показа на прага.

— А! Ето Ви, — каза той, разглеждайки я с единственото си око. — Вече се питах дали ще дойдете.

Тя влезе след него в голямата стая.

Една нощна лампа е абажур хвърляше кръг светлина върху голямата маса, отрупана с книжа. Останалата част на стаята тънеше в мрак. Крантор и младата жена не можеха да се видят.

— Какво мръсно време, а? — каза Крантор. — Свалете шлифера си. Ще го закача в банята.

Младата жена свали шлифера и шапката си и му ги подаде. Тя разпиля косите си и се приближи до огледалото, закачено над газовия радиатор.

Отнасяйки мокрите дрехи в банята, съседна на стаята, Крантор натисна, минавайки, ключа и голямата жалка стая се освети.

Той закачи без да бърза мокрия шлифер на гърба на един стол, обърна се, и от прага на вратата, заразглежда посетителката си.

„Хайде, мислеше си той, погледни ме. Ще видим дали си вярна, красива червенокоса!“

Младата жена грееше слабите си крака пред газовия радиатор. Тя търсеше цигара в джобовете си, когато повдигна очи и забеляза Крантор под грубата светлина па лампата.

Крантор беше получил раните по лицето си по време на битката в Касино. Горящо парче от артилерийски снаряд на минохвъргачка го беше обезобразило но неизлечим начин. Пластичните хирурзи го бяха закърпили търпеливо. От главата те бяха успели да направят чудо, придавайки му по-човечен вид. Лявата очна кухина чезнеше под черна превръзка; устата — тъпка и жестока, откриваше долните зъби и придаваше на лицето му зловеща гримаса. Останалите черти имаха вид на маджун.

Хирурзите му бяха казали да остави време на раните да се затворят и да дойде пак да му направят операция. Бяха обещали, че след около една година ще успеят да му направят главата хубава.

Но Крантор не отиде. Той имаше такова намерение, но не намираше време и когато Алскони направи от него свой агент в Лондон, той се отказа. Нямаше намерение да губи месеци но болниците, в момента, когато можеше да печели, без да се уморява, парите, които Алскони му даваше. Той придаваше повече значение на парите, отколкото на добрата си външност.

След няколко ужасни месеца му се случваше да изпитва извратено удоволствие, когато хората потръпваха от ужас при вида му и обръщаха погледа си. По същия начин той разглеждаше внимателно посетителката си, за да разбере как ще реагира.

Беше разочарован. Тя не потрепера и не обърна поглед. Разглеждаше го внимателно, безмилостно и без отвращение.

— Не можаха ли да Ви закърпят по-добре? — забеляза тя. — Или сте бил нетърпелив.

Внезапно Крантор почувства, че в него нахлува бяс. Той би искал да вдъхне отвращение. Но сега имаше желание да я хване за бялата шия и да удари главата й в стената.

— Какво Ви засяга това? — каза той. — Аз съм достатъчно голям, за да се грижа за себе си; Вие гледайте себе си!

— Забранявам Ви да ми говорите с този тон! — заяви рязко младата жена.

Крантор обузда шева си. Къде му беше умът? Той искаше да направи добро впечатление. Разбира се, не можеше да постигне нищо със зло. За първи път срещаше някой от Организацията на Алскони. Тя идваше направо от Италия, за да изясни взетите от него мерки. Ако останат доволни от него, би могъл може би да получи повишение. Той беше честолюбив. След две години, откакто работеше за Алскони, той откри че работата, която му бяха поверили, беше без голямо значение за Организацията: най-обикновен сътрудник.

Но напоследък Алскони беше решил да предприеме истински операции в Лондон. Значи той трябваше да се възползва от случая.

— Извинете ме, — каза той, изгасвайки лампата. — Аз съм все още малко докачлив, когато се касае до външността ми. И има защо, а? Седнете. Искате ли да пиете нещо?

— Не, благодаря.

Тя се приближи до масата, взе един стол и седна. Беше облечена в черна шик-рокля и около шията си имаше тънко колие с лаврови листа от злато.

Крантор седна на свой ред. Той се постара да остане в сянка и когато запали цигара, обърна глава, за да й попречи да види лицето му на светлината на запалката.

— Намерихте ли някой, който да свърши работата? — попита тя.

— Да, — каза Крантор. — Това ми отне много време, но открих човека, който ни беше необходим.

— Той ще бъде тук след няколко минути. Помислих, че бихте желала да го видите.

— Няма място за шеги, — каза тя, разглеждайки със зелените си очи единственото черно и блестящо око на своя събеседник. — Това ще бъде само опит. Обаче един опит винаги трябва да успее.

Тя изтърси пепелта от цигарата си и продължи:

— Кой е по-точно типът, когото сте изнамерили?

— Някой си Ед Шапиро, — каза Крантор. Той няма съдебно досие. Дебютирал е в цирка. Прославил се е с един фокус: хвърляне на кама. Страшен е: затова го избрах. След войната изоставил цирка. Занимавал се с контрабанда според мен, а сега би желал да работи за себе си. Иска да стане бързо звезда. Възползва се от случая да печели мангизите, които му предлагат.

— Ще се справи ли със задачата?

— Ако някой може да свърши тази работа — това е именно той.

— Какво сте направил досега?

— Изпратиха писмо, за да поискат парите за вторник. Тази вечер Шапиро ще отиде там. Ще остави костенурката в трапезарията заедно с една бележка. Утре вечер в девет часа един комисионер ще мине да поиска парите. (Той спря, за да погледне събеседницата си, която седеше от другата страна на масата). Има друго нещо, което ме безпокои. Предположете, че той попадне в клопка?

— Не се безпокойте за това. Няма да попадне: затова е избран именно той. Не трябва да се притесняваме.

— Ако сте сигурна в това, което казвате, тогава отлично. Ако той плати, всичко ще пропадне.

— Няма да плати!

— Тогава Шапиро ще започне в девет и четвърт. Донесохте ли камата?

Тя се наведе встрани, за да вземе пътническата чанта, която беше оставила на пода. И докато се навеждаше, за да отвори чантата, той се възползва, за да се възхищава на гърдите й. В него нахлу горчивина. Не беше за него това момиче. Той трябваше да се задоволява с по-нищожни… Тя взе от чантата дървен плосък калъф и го постави на масата. Отвори го и извади кама с широко острие и дебела дръжка от изваяно дърво.

Крантор я заразглежда.

— Не е ли опасно това? — попита той. — Не рискуваме ли полицията да разбере откъде е?

— Това е моделът, който винаги използваме, — каза младата жена. — Изработена е специално за нас.

— Като си помисля, че трябва да се премине през всичко това! — промърмори Крантор неспокойно.

— Всичко кое? — попита грубо младата жена.

— Костенурката, камата и предупредителните писма.

— Разбира се. Това, което искаме е популярността. Костенурката ще интригува пресата. Аферата ще се разпространи навсякъде, а това е най-важното. Ние сме предвидили още един — Ференчи. Когато той получи вашето писмо, ще разбере, че ние не се шегуваме и ще плати. Системата успя във Франция, в Италия и Америка. Ще успее и тук.

— И ако върви, аз ли ще се заема с другите? — попита Крантор.

— Разбира се.

— Ще върви, гарантирам Ви. (Крантор стана, прекоси стаята и наля уиски в една чаша). Сигурна ли сте, че не желаете нищо да пиете?

— Не, благодаря.

Застанал в сянката, той я гледаше.

— Не зная дори името Ви, — каза той. Или е тайна?

— Наричайте ме Лорели.

Крантор одобри с кимване на глава.

— Лорели… хубаво име. Отдавна ли сте в Организацията?

— Натоварена съм да платя на Шапиро, — продължи събеседницата му, без да отговори на неговия въпрос. — Къде мога да го намеря, след като работата бъде свършена?

Крантор усети, че кръвта се покачва в лицето му.

— Вие ли му плащате? Защо? Аз го наех. Дайте ми парите: аз ще му платя.

— Къде мога да го намеря? — повтори красивата червенокоса, гледайки Крантор, без да трепне.

— Но аз не разбирам, — каза Крантор, приближавайки се до масата. — Значи нямате доверие в мен?

— Трябва ли да съобщя, че не се подчинявате на заповедите ми? — попита студено младата жена.

— Но не, но не, разбира се, побърза да протестира Крантор. Струваше ми се само, че…

— Къде ще мога да го намеря? — повтори тя.

— На 25, ул. „Атина“. Това е в Соо, — каза Крантор, правейки свръхчовешко усилие да прикрие гнева си.

Звънът на телефона проехтя. Крантор се обади.

— Има долу един тип, който иска да Ви види, съобщи му Дал. — Да му кажа ли да се качи?

— Да.

— А пропо, — продължи Дал, дамата иска ли една стая? Защото мога да й дам до вашата…

Крантор се обърна към Лорели:

— Искате ли стая?

Тя направи отрицателен знак с глава.

— Не, тя няма да остане.

— Не си много смел! — изсмя се Дал.

Крантор затвори грубо телефона.