"Мисия в Сиена" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

1.

На волана на черния „Бентлей“, който летеше по блесналия от дъжда „Пикадили“, Хари Масон мислеше тъжно, че пак ще трябва да изчисти колата, а това му се случваше за втори път през този ден. Един път беше достатъчен; това беше ежедневната работа, с която той трябваше да се примири. Но два пъти е наистина много! Никога ли няма да престане да вали в този проклет край?

Дон Миклем, седнал до Хари, се наведе внезапно напред.

— Я виж! Ето госпожа Ференчи, извика той и прекъсна размишленията на Хари. — Може би ще можем да я закараме донякъде.

Той свали стъклото. Хари спря до тротоара. Млада жена, облечена в шлифер на бели и черни квадрати и малка черна шапка, стоеше на тротоара и следеше за такси. Тя беше дребничка блондинка с виолетови очи. Правейки знак с ръка, Дон се понита защо е така бледа и загрижена.

— Джулия! — извика той и затича под дъжда. — Седмици вече как не съм Ви виждал. Мога ли да Ви оставя някъде?

Лицето на младата жена се оживи, когато го забеляза.

— Я виж ти, Дон! Мислех, че сте в Ница.

— Вероятно ще замина след две седмици. Качете се бързо, докато още не сте прогизнали от дъжда. (Той отвори вратата, помогна на Джулия да се настани отзад седна до нея). Какво става с вас? Къде отивате?

— Много се радвам, че Ви видях, — каза Джулия и погали китката му е облечената си в ръкавица ръка. Мислех, че сте заминал, иначе щях да Ви се обадя. Бих искала да говоря с Вас. Касае се за Гидо.

— Искате ли да дойдете у дома? — понита Дон, който не спираше да я разглежда внимателно със сивите си очи. — Свободен съм до 1 ч. (Той погледна часовника си). Сега е 12 без четвърт. Или да отидем в „Беркелей“?

— Бих желала да отидем у вас, — каза Джулия. — Нямам много време. Ще обядвам е Гидо.

— У дома, Хари, заповяда Дон.

И докато Хари летеше с пълна скорост към бялата къща с маслинепо-зелени капаци в края на „Юнер Бруук Мей“ — лондонско жилище на Дон от 6 години — той продължи:

— Гидо добре ли е?

Джулия се усмихна смутено.

— Много добре. Вчера говореше за Вас. Знаете ли за неговата история с дружеството? Той иска да вземете участие и административния съвет. Но това не е толкова належащо в момента. Той ще Ви говори но този въпрос. Има толкова проекти…

Тя спря и погледна през прозореца със стиснати юмруци.

Дон запали цигара, вдигна замислено вежди и се понита какво ще излезе от всичко това. Надяваше се, че Гидо не беше постъпил като глупак с една жена. Това беше малко вероятно. Той знаеше до каква стенен Гидо обожаваше Джулия, но знае ли се?…

Хари спря пред 25 на „Юпер Бруук Мей“, излезе от колата и отвори вратата. Дон я въведе в големия комфортен салон.

— Седнете, Джулия, — каза той. — Вземете цигара и се разположете удобно. Какво ще кажете за едно шери или мартини?

— Бих взела с удоволствие едно шери.

Дон натисна звънеца, подаде кутия с цигари на Джулия и я постави на масата до нея. Той й подаваше огън, когато Шери, камериерът на Дон, влезе в стаята.

Той беше едър здравеняк със свежо лице, надарено с двойна розова брадичка. Често го вземаха за архиепископ и въпреки своите 60 години, той беше учудващо бодър.

— Вие ли позвъняхте, господине? — попита той с приятния си, умилителен глас.

— Госпожа Ференчи желае едно шери, — каза Дон. — А за мен уиски с вода.

— Разбира се, господине, — каза Шери и се поклони на Джулия.

Хубавото му пълно лице изразяваше скрита симпатия. Въпреки предпазливостта му относно американците, той отдавна считаше, че Джулия е някакво изключение. Беше забелязал, че тя можеше да се държи добре навсякъде и че е богата. Тези две качества бяха необходими, за да спечелят почитанието на Шери.

След като им сервира напитките, той безшумно се оттегли. Тогава Дон протегна дългите си крака и отправи на Джулия окуражителна усмивка.

— Е! Какво не върви? Вие сте много тайнствена. Дали Гидо не е избягал с някоя луда любовница?

— Разбира се, че не, — каза Джулия. — Ако беше така, щях да се оправя сама. Не, аз съм наистина разтревожена, Дон. Той получи едно ужасно заплашително писмо.

Дон изрази облекчението си с усмивка.

— Скъпа Джулия, въобще не трябва да се тревожите за такива неща. Когато човек има сметка, като на Гидо, в банката, той получава много често подобни писма. Светът е пълен с побъркани и завистници. Това не значи нищо.

— Но да, сигурна съм. Този… този индивид иска десет хиляди лири стерлинги. Казва, че ако Гидо не плати тази вечер… (Гласът й трепна.) Казва, че ще го убие. Това е ужасно, Дон!

Дон смръщи вежди.

— Десет хиляди? Да няма грешка? Писмото във вас ли е?

— Гидо го хвърли. Той отказва да приеме това сериозно. Исках да предупредя полицията, но той не иска и да чуе за това. Знаете го колко е вироглав. Казва, че Костенурката е или някой луд, или някой шегобиец.

— Костенурката? Каква костенурка?

— Така е подписано писмото.

Дон се разсмя.

— Какво ви казвах? Сигурно е някой смахнат. Ако беше подписал „Змията“ или „Вълкът“, не споря. Но една костенурка! Слушайте, Джулия, не изпадайте в подобни положения! Може би това е само някой приятел на Гидо, който иска да си направи шега.

Джулия поклати отрицателно глава.

— Така казва и Гидо, но аз не вярвам. Той получи писмото във вторник. Аз ужасно се разтревожих. Трябва да плати тази вечер. А сутринта…

Тя спря и прехапа устни.

— Какво се случи тази сутрин?

Джулия напразно се опита да се овладее и потръпна.

— Закусвахме. Аз видях, че нещо на пода мръдна. Отначало помислих, че е плъх. Ужасно се изплаших. А после забелязах, че е костенурка. Върху черупката беше залепено едно напечатано листче, което гласеше, че един посредник ще мине да вземе парите тази вечер в девет и че, ако парите не бъдат предадени на посредника, Гидо ще умре. О! Дон, наистина се страхувам. Това е ужасно!

— Шегата ми се струва преувеличена; действително нашият приятел е отишъл малко далеч, отбеляза Дон. По какъв начин е попаднала костенурката в къщата?

— Не зная. Помолих Гидо да предупреди полицията, но той не пожела. Казва, че ако вестниците отпечатат аферата, всички ще се смеят. Вие знаете колко е чувствителен.

Дон потри брадата си.

— Какво ще правите двамата тази вечер?

— Гидо иска да слуша предаването на „Отело“ от „Скалата“ по радиото. Не мислите ли, че би трябвало да предупредя полиция та?

Дон се поколеба, после поклати глава.

— Мисля, че ще сгрешим, тъй като Гидо е категорично против това, Джулия. Вестниците биха могли да се възползват от подобно нещо и това ще бъде катастрофално за Гидо. Да погледнем реално на нещата. Допуснете, че той предупреди полицията. Какво ще направи тя? Може би ще изпратят едно ченге да пази къщата. Този нещастен полицай няма да арестува решителния шантажьор, ако този човек е наистина шантажьор, в което се съмнявам. И аз като Вас мисля, че трябва да се вземат някои мерки. Сигурен съм, че няма никаква опасност, но разбирам, че сте разтревожена. Ще дойда тази вечер с Хари. Ще кажа на Гидо, че съм минавал и съм се отбил случайно, за да видя дали сте си у дома. Убеден съм, че нищо няма да се случи, Джулия, но искам да се успокоите. Гидо, Хари и аз ще бъдем достатъчни, за да се справим с някой смахнат. Какво ще кажете за това?

Лицето на Джулия просия.

— Разбира се. Зная, че всичко това е абсурдно, по ще бъда по-спокойна, ако дойдете. Вкъщи са само Диксон и Етел. Може би имате право и да не се случи нищо, но ако сте там…

Дон стана.

— Разбрано. Ще бъда у вас към 8 ч. И не се измъчвайте повече. Обядвайте добре и забравете тази история, — каза той, придружавайки я до изхода. До тази вечер!

Появи се Шери — розов и благодушен.

— Поръчах такси за госпожа Ференчи, обяви той. То вече идва.

Джулия му благодари с лъчезарна усмивка. Дон почувства някакво облекчение като видя, че тя се поуспокои.

— Благодаря, Шери, — каза тя.

И като се обърна към Дон, продължи:

— Не знаете какво облекчение изпитвам като знам, че Вие ще бъдете с нас тази вечер.

— Взимате всичко прекалено много присърце, заяви Дон. Забравете го!

Когато таксито я взе, Дон се върна в салона. Той довърши чашата си, изправен до прозореца със загрижено лице.

Костенурката! Сериозно ли е всичко това или е някакво заблуждение? Имали между приятелите на Гидо някой, който е способен да си прави такива ужасни шеги? Това беше малко вероятно. Някой смахнат тогава?

След моментно колебание, той се отправи към телефона и повика Уитехал 1212. Няма нищо лошо, ако попита комисаря Дик от Спешъл Бранч (специално бюро в Скотланд Ярд) дали е чувал да се говори за някакъв индивид, който се нарича Костенурката. Когато след дълго чакане се свърза с бюрото на Дик, отговориха, че комисарят е излязъл да обядва и ще се върне едва към 6 ч.

— Няма значение, — каза Дон. Не, няма какво да му предадете.

Мариан Ръгби, чернокосата красива секретарка на Дон, внезапно се появи в салона.

— Ето ви, — каза тя. — Забравихте ли, че ще обядвате със сър Робърт в 14 ч.?

— Тъкмо щях да тръгвам. Имаме ли някаква работа тази вечер, Мариан?

— Има премиера на филм. Обещахте да отидем.

— Ах, да, наистина! Телефонирайте, да кажете, че не мога. (Той се засмя.) Имам среща с един господин, който се нарича Костенурката. Това обещава да бъде по-отегчително от премиерата, нали?