"Мисия в Сиена" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

2.

Висок и рус, с правилни черти, които носеха още загара на слънцето в Портофино, където Джулия и той бяха прекарали неотдавна няколко седмици, Гидо Ференчи наливаше с благочестив жест вино — 1815 г. — в издута чаша.

— Не си въобразявайте, че съм глупак, — каза той, подавайки чашата на Дон. Искате да ме убедите, че сте минавал случайно насам и сте влязъл да пиете една чаша. Джулия Ви е поканила да дойдете, за да ме пазите, нали?

Дон се усмихна.

— За чужденец говори прекрасно английски, не намирате ли? — каза той, гледайки Джулия. — Бих искал да кажа същото за моя италиански, но уви!

— Вие говорите италиански, като че ли сте роден в Италия! — възрази Джулия.

Гидо я гледаше нежно.

— И това не може да ме заблуди. Да оставим успехите на Дон в италианския, — каза той, като се отпусна в големия фотьойл с лице към Дон. — Сега, признайте си, Джулия ви е убедила да дойдете да ме закриляте, нали? Много мило от Ваша страна, че дойдохте, но не ми казвайте, че взимате тази шега като нещо сериозно. Как може това да е сериозно? Десет хиляди лири! Как мисли господин Костенурката, че ще му предам подобна сума?

Дон запали цигара.

— Не го взимам сериозно, но от друга страна има много опасни луди на свобода. Струва ми се, че този юнак е попрекалил с шегата си. Какво направихте с костенурката и бележката, които са пристигнали тази сутрин? Бих искал да хвърля един поглед.

— Нищо по-лесно. Диксон се грижи за костенурката, — каза Гидо и стана, за да позвъни. Бележката е в бюрото ми.

Докато той отваряше чекмеджето на бюрото си, Диксон, прислужникът на Гидо, влезе. С мощните си плещи и груби енергични черти, той приличаше на това, което е бил през войната: главен кормчия и сигнализатор на борда на един ескадрен миноносец.

— Донесете костенурката, помоли го Гидо. — Господин Миклем иска да я разгледа.

— Добре, господине, — каза Диксон, като поздрави почтително с глава Дон.

— Хм, къде е тази бележка? — попита Гидо, докато Диксон напускаше стаята. — Бях я сложил в това чекмедже, но сега я няма. Джулия, взела ли си я?

Младата жена стана.

— Не. Чакай да видя. Знаеш, че никога нищо не намираш…

— Ако се ожените, Дон, постарайте се да добиете славата никога нищо да не намирате, посъветва го Гидо, сядайки с усмивка. Това ще ви предотврати безкрайни и досадни търсения. Сега винаги Джулия намира нещата ми.

— Но този път нямам шанс, — каза Джулия. — Хартийката не е в бюрото. Сигурен ли си, че не си я хвърлил като първото писмо?

— Не. Сложих я в горното чекмедже, — възрази раздразнено Гидо.

Когато той ставаше, влезе Диксон.

— Извинете, господине, но да не би да сте преместили случайно костенурката?

Дон почувства атмосферата внезапно да се натоварва с електричество.

— Разбира се, че не, — възрази сухо Гидо.

— Съжалявам, господине, но тя не е в кутията.

— Може би е избягала, подсказа спокойно Дон.

— Невъзможно е, господине. Бях сложил капак на кутията. Някой го е вдигнал.

— Много добре, Диксон. Няма значение, — каза Гидо. Проверете само да не се разхожда из къщата.

— Да, господине.

И Диксон напусна стаята.

Дон погледна Джулия, която седеше неподвижна и много бледа.

— Хм! Ето ти сцена, извика Гидо. Струва ми се, че нашите убеждения отлетяха.

— Някой е идвал тук, прошепна смазано Джулия.

— Какво мислите за това, Дон? — попита Гидо.

— Мисля, че вашият шегобиец преминава границите, заяви Дон. Може би сега няма да е зле да кажем няколко думи на полицията, Гидо.

Гидо се поколеба, после поклати глава.

— Не, не искам. Не мога да приема глупавите слухове, които ще последват. Трябва да мисля за Административния съвет. Не, няма да извикам полицията.

— Да, трябва! — извика Джулия. Трябваше да я предупредиш още в началото. Ти си в опасност…

— Не се безпокойте, Джулия, — подхвана спокойно Дон. Поставям се на мястото на Гидо. Вестниците ще надуят тази история. Освен това тук Гидо е в безопасност. Той не е сам. Аз съм тук, Диксон също. И после, Вие забравяте, че Гидо знае да се защитава. Хари наблюдава къщата отвън. Казах му в какво се състои работата и той е нащрек. Ако предупредим полицията, тя не би направила повече от това, което ние правим в момента…

Той спря. Часовникът над камината биеше 9 часа. Джулия сиря дъха си.

— В бележката пишеше, че посредникът ще мине в 9 часа, — каза тя и стисна ръката на Гидо.

— Джулия, ангел мой, — каза Гидо. Няма от какво да се страхуваш… Никой няма да дойде.

Той не беше свършил още да говори, когато звънецът на входната врата проехтя. Джулия се изправи с един скок. Гидо я хвана за раменете и хвърли един поглед към Дон, който стоеше като вкаменен и се ослушваше. И тримата стояха неподвижни с напрегнат слух. Те чуха Диксон да прекосява коридора и да отваря вратата. После се чу някакъв глас и Диксон влезе в стаята.

— Един посредник, господине, — каза той и се обърна към Гидо. Казва, че идва да получи някакъв запечатан пакет. За какъв пакет се отнася?

Джулия отстъпи назад пребледняла.

— Господи! — извика Гидо разярен.

Той пожела да излезе, но Дон му прегради пътя.

— Останете с Джулия, — каза той. Аз ще се погрижа за останалото.

И без да даде на Гидо време да спори, той се усмихна и последва Диксон.

Застанало под стълбищната лампа, чакаше едно шестнадесетгодишно момче, облечено в униформа на посредник.

— Сигурен ли си, че не си сбъркал адреса, синко? — попита Дон.

— Не вярвам, господине, — отговори младежът, — вадейки бележника си. Господин Ференчи, Крест, Спаниард Авеню, Амстеад.

Да получа пакет. Тук е, нали?

— Да, тук е. Какви поръчения имаш? Къде трябва да предадеш пакета?

— В хотел „Пикадили“, господине. Някакъв господин Монгомери чака пакета. Трябва да му го предам и да го накарам да се подпише.

Дон го разглеждаше внимателно. Без съмнение, той казваше истината.

— Как трябва да го познаеш този господин Монгомери?

Момчето се заинтригува.

— Той ще носи бял шлифер и черна шапка. Има ли нещо да не е в ред?

Дон поклати отрицателно глава.

— Ще отида да ти донеса пакета. Чакай ме тук! (той направи знак на Диксон). Да кървим в кухнята.

Със заинтригувано като на посредника лице, Диксон съпроводи Дон до кухнята. Последният затвори вратата.

— Завийте стари сгънати вестници в амбалажна хартия и напра вете от тях пакет, колкото една книга.

Диксон беше съвсем объркан. Той направи пакета и го подаде на Дон.

— Отлично, одобри Дон.

Той се върна при младежа, който чакаше и му предаде пакета.

— Сега слушай ме, — каза той. Искам да отидеш в хотел „Пикадили“ към 10 часа. Много е важно. Предай този пакет на господин Монгомери и го накарай да подпише, но не преди 10 часа, разбра ли?

Посредникът кимна.

— Да, господине.

— Отлично, бягай, — каза Дон и пъхна банкнота от една лира в ръката му.

Ето затова, че ще си легнеш късно.

Младежът се усмихна.

— Благодаря, господине. Ще направя всичко, което ми казахте.

Когато той си отиде Дон се върна в салона. Гидо и Джулия седяха един до друг на дивана. Джулия все още имаше уплашен вид, но се беше съвзела. Ръката й стискаше ръката на Гидо.

— Господи, струва ми се, че имаме работа с някой смахнат, заяви Дон, затваряйки вратата и се приближи до огъня, който пламтеше в камината. Изглежда, че това е някой си господин Монгомери, който чака в салона на хотел „Пикадили“ — един малък посредник да му направи подарък от вашите 10 хиляди лири. Аз измайсторих един фалшив пакет и хлапето ще му го предаде. Трябва да предупредим полицията, Гидо. Трябва. Не бива да окуражаваме този тип. Той може да стори същото и с други, ако не бъде арестуван. Ще повикам Дик. Той ще се погрижи за него.

Гидо вдигна рамене.

— Добре. Вървете.

Дон вдигна слушалката на телефона. Той я задържа до ухото си за момент, после с вкаменено лице почука вилката и остави слушалката. Едва сега той разбра, че се беше отнесъл много лекомислено към тази история. Чертите му се втвърдиха.

— Трябвате да се усъмня, че това няма да бъде толкова лесно, — каза той, вече няма връзка.

— Искате да кажете, че някой е прекъснал линията? Попита Джулия и скочи.

— Не зная. Във всеки случай няма сигнал. Къде се намира най-близкият телефон, Гидо?

— На един километър оттук, в края на булеварда, — отговори Гидо. Искате ли да отида или да изпратя Диксон?

Дон се приближи до камината. С гръб към огъня, той остана за момент неподвижен с втренчен поглед в килима.

— Да не бързаме Гидо, заповяда той. Ние не взехме тая афера на сериозно… поне ние двамата. Сега трябва да внимаваме да не се предадем за последен път.

— Значи мислите, че Гидо наистина е в опасност? Попита Джулия с широко разтворени от страх очи.

— Не зная, — каза Дон, гледайки я право в очите, но мисля, че трябва да предположим, че той е в опасност и да вземем мерки. Ако този индивид иска наистина да стигне докрай, малко е възможно да се намира в хотел „Пикадили“. Постъпих глупаво като не помислих за това, когато хлапето ми каза къде трябва да занесе пакета. Ако целият този шантаж е сериозен, типът ще залови посредника преди той да успее да стигне до хотела. Не искам да ви плаша, но трябва да погледнем ситуацията в лицето. Не трябва да правим само едно нещо: да намаляваме нашия наличен състав. Ние сме в един отдалечен квартал; улицата е тъмна и пуста. Няма други къщи наоколо. Ако този луд иска наистина да извърши лошо деяние, може би ще се опита да ни попречи да използваме външен телефон. Всичко зависи от начина му на разсъждение и от неговите действия. Какво ще направи той, когато забележи, че пакета съдържа стари вестници? Дали ще се окаже добър играч и ще се прибере у дома си, или ще се опита да изпълни заплахата си?

Гидо запали цигара. Ситуацията във всеки случай не му харесваше.

— Не мисля, че би си направил труд да прекъсне телефона, ако нямаше намерение да ни посети, — каза той.

Дон кимна.

— Да, мисля, че трябва да се приготвим да приемем едно посещение. (Той отправи окуражителната си усмивка към Джулия.) Всичко ще мине добре. Не се тревожете. Има трима здрави мъже в къщата и още един отвън.

— Да, — каза Джулия с неуверен глас.

Тя се опита да му върне усмивката, но не успя.

— Да извикаме Диксон тук и да му обясним положението, предложи Дон. Няма да се обаждам на Хари. Той знае, че трябва да бъде нащрек и ако къщата е наблюдавана, ще разбере от удара на противника. Можем да разчитаме на него да направи каквото трябва в определения момент. Но да извикаме Диксон!

Гидо позвъни и когато Диксон влезе в стаята, той му обясни ситуацията. Диксон прие новината със спокойствие.

— Е, господине, — каза той, не виждам какво би могъл да направи той срещу нас тримата, но ако искате, мога да опитам да предупредя полицията.

— Не, ще останем заедно, заяви Дон. Първото нещо, което ще направим, е да прегледаме къщата. Трябва да се уверим, че никой не е влязъл вътре и че никой не може да влезе. Останете с господин Ференчи, докато аз хвърля един поглед.

— Аз ще дойда с Вас, — каза Гидо.

— Не, останете с Джулия, моля Ви, отсече спокойно Дон. А вие, Диксон, не изпускайте господин Ференчи от очи!

— Разбрано, господине, — каза Диксон. Гидо вдигна рамене.

— Добре, ще остана тук, но внимавайте! (Той седна и подаде ръка на Джулия.) Ела седни до мен, скъпа, и дай ръката си. Утре тази история ще ни разсмива.

Диксон се приближи до камината и взе ръжена. Той го премери с доволно кимане на глава и се отправи към вратата.

— Никой няма да влезе тук, господине, — каза той на Дон, без да има работа с мен.

Дон се усмихна.

— Браво! Няма да се бавя дълго. Заключете вратата. Аз ще извикам като се върна.

Той си спомни, че в къщата имаше още една прислужница и попита Диксон къде е.

— Отиде на кино, господине. Ще се върне чак в 10.30.

— Отлично. Значи всички стаи, с изключение на тази, са празни, нали?

— Точно така, господине.

Дон затвори вратата. Той остана дълго време в силно осветения коридор с напрегнат слух. Къщата беше тиха. Той чуваше само глухото тиктакане на един часовник на горния етаж и равномерното свистене на хладилника в кухнята. Той изкачи бързо стълбата, която водеше към първия етаж.

Претършува внимателно шестте стаи. Излизайки от всяка стая, заключваше вратата. Както очакваше, никой не се криеше в стаите, но едно нарастващо тревожно чувство го измъчваше. Той отвори шестата врата и хвърли един поглед в разкошната баня. Невъзможно беше да се скрие някой в нея. Върна се в коридора и се приближи до парапета, за да слезе долу.

В този момент, неочаквано всички светлини в стаята изгаснаха.

Той остана за момент неподвижен в задушаващия мрак, като се проклинаше, че не беше взел една електрическа батерия. После, придържайки се с една ръка за парапета, за да се ориентира, той се отправи към стълбата. Едва беше направил няколко крачки, когато чу страшния вик на Джулия.

В градината, близо до прозореца на салона на Гидо, Шапиро беше чакал Крантор (на един километър от там) да прекъсне високото напрежение с прът, снабден с изолатор. Потта струеше по лицето на Шапиро. В дясната си ръка той държеше ножа с широкото острие. Внезапно светлините, които проникваха слабо през пердетата, изгаснаха. Тогава той пъхна кривите си пръсти под шасито на прозореца, повдигна го, после отстъпи в сянката и зачака.

Лекият бриз къдреше пердетата. След десетина секунди пердетата внезапно се разтвориха.

Един мъж с висок ръст и вечерно облекло, стоеше пред отворения прозорец, точно както беше предвидил Крантор. Слаб лунен лъч проникваше през облаците и осветяваше белия му нагръдник.

Шапиро вдигна камата, ръката му леко се отпусна и острието изсвистя във въздуха. Това беше най-лесната мишена, която някога беше визирал. Той чу как камата стигна до предназначението си с глух шум и видя как русият мъж отстъпи и се олюля. Без да чака повече, Шапиро се обърна и заобиколи тичешком къщата, за да стигне до колата си.

Докато той бягаше в тъмнината, а Дон слизаше като полудял по стълбите, Джулия отново изпищя.