"Мисия в Сиена" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

ТРЕТА ГЛАВА

1.

Високият масивен силует на инспектор Орок се открои във вратата на кабинета на Гидо, където Дон седеше от половин час.

Една забравена цигара димеше между пръстите му.

— Ако желаете, господине, — каза Орок, ние бихме могли да разгледаме случилото се по-отблизо.

— Да, — отговори Дон спокойно.

Той беше още под удара от смъртта на Гидо и би предпочел да остане за малко сам.

— Бих искал да ми разкажете историята от самото начало, господине, — продължи Орок.

Той се приближи до камината и се отпусна във фотьойла срещу Дон.

— Да, разбира се, — каза Дон.

Тогава той направи подробен разказ за срещата с Джулия, припомни за заканителното писмо и начина, по който беше дошъл вечерта да служи като пазач на Гидо.

— Не взех аферата като нещо сериозно, — продължи той, гледайки втренчено в огъня. Чувствам се отговорен за смъртта му. Едва когато открих, че са прекъснали телефона, помислих, че всичко това може да свърши зле. Но дори и в този момент не помислих, че нещата ще се развият толкова бързо. Предполагах, че с мен и Диксон, Гидо е извън всяка опасност. Бях оставил шофьора си отвън да наблюдава къщата.

— Тогава той къде е? — попита Орок.

— Не зная. Излязох да го потърся, но той беше изчезнал. Надявам се, че е видял убиеца и го е проследил.

Орок изръмжа.

— Възможно ли е това?

— Да. Бих искал да се прибера у дома, инспекторе, в случай че той се опита да ме намери там.

— Няма да ви задържа дълго, увери го Орок. Бих искал само да ви осведомя по един-два въпроса. Вие не видяхте убиеца.

— Не. Оставих Диксон с господин Ференчи и се качих да прегледам къщата. После светлините изгаснаха и чух Джулия… госпожа Ференчи… да вика. Слязох по стълбата като полудял и се втурнах в салона. Беше тъмно като в рог. Бях казал на Диксон, че ще извикам като се върна, но забравих. Той ме взе за убиеца и скочи отгоре ми. Борихме се доста и бях принуден да го ударя, за да се освободя от него. Докато намерих електрическа батерия, убиецът беше изчезнал. Намерих господин Ференчи проснат пред отворения прозорец. Госпожа Ференчи беше припаднала. И после влязоха двама полицаи. Вие знаете какво последва.

Орок кимна.

— Накратко убиецът прекъснал тока по начин, който не зная и отворил прозореца. Ференчи почувствал въздушно течение или е чул, че прозорецът се отваря. Той се приближил до прозореца. Убиецът чакал. И когато господин Ференчи разтворил пердетата, убиецът хвърлил камата.

— Как се случи, че вашите хора дойдоха веднага? Дали са чули виковете на госпожа Ференчи?

— Чрез малкия посредник. Когато излязъл оттука, един мъж скочил от сянката и го ударил с палка. Но хлапето било по-бързо от него и побягнало. Другият го подгонил, но то изчезнало. Това станало толкова бързо, че хлапето нямало време да огледа мъжа. Само можа да ни каже, че е висок и слаб. Когато видяло, че е извън всяка опасност, то се обадило на 999. Една от нашите коли минала да го вземе и го довела тук. Но те са дошли твърде късно.

Дон потри челото си.

— Получихте ли някакви показания от Диксон? Видял ли е нещо?

Орок поклати отрицателно глава.

— Сега ще говоря с него. Той е още в безсъзнание. Добре сте го наредили!

Дон направи нетърпеливо движение.

— Грешката е моя, — каза сърдито той. Бях му казал, че ще повикам, за да ме познае, като се върна в стаята. Естествено той скочи върху ми: беше разярен.

Влезе един полицай.

— Извинете, господине. Една дама иска да види господин Миклем.

— Трябва да е секретарката ми. Помолих един от хората ви да телефонира. Бих искал тя да се грижи за госпожа Ференчи, — обясни Дон и се изправи.

— Много добре, господине, — каза Орок. Докато Вие разговаряте с нея, аз ще видя как върви Диксон.

Дон намери Мариан във фоайето.

— Ужасна история, — каза той. Клетият Гидо е убит. Джулия е много зле. В момента прислужницата е с нея, но не вярвам, че ще е много полезна. Можете ли да се грижите за нея, Мариан? Ако състоянието е много сериозно, за което се страхувам, ще направите добре, ако извикате лекар. Камериерката ще Ви каже към кого да се отправите. Доверявам Ви се.

— Да, разбира се, — каза Мариан. Къде е тя?

Никакви въпроси, никакви истории. Дон винаги се беше възхищавал на невъзмутимото спокойствие на Мариан. Нищо не я обезкуражаваше. Той знаеше, че не би могъл да остави Джулия в по-добри ръце.

— Вратата срещу стълбите.

Мариан кимна и изкачи тичешком стълбите, докато Дон влизаше в бибилиотеката, където върху канапето лежеше Диксон.

Орок стоеше до него.

— Съжалявам, Диксон, — каза Дон и се приближи до него. Грешката е моя. Вие бяхте очарователен.

— О! Не, господине, — възрази Диксон и седна. Аз си загубих ума. Трябваше да се досетя, че сте Вие. В тази тъмнина…

— Всъщност, това няма значение, — продължи Дон. (Той погледна Орок.) Продължавайте, инспекторе. Не исках да ви прекъсвам.

— Можете ли да ми кажете какво се случи след момента, в който господин Миклем напусна стаята? — попита Орок и седна до Диксон.

— Повярвайте ми, господине, аз пазех до вратата. Господин Ференчи седеше на дивана с госпожа Ференчи. Изведнъж угасна тока. Чух, че господин Ференчи бързо се изправи. Каза нещо за прозореца, който се отворил. Госпожа Ференчи започна да вика. Чух господин Ференчи да разтваря пердетата. Навън валеше и беше тъмно, не виждах нищо. Стоях като глупак с ококорени в тъмнината очи. После вратата внезапно се отвори. Понеже господин Миклем ми беше казал, че ще се обади като се върне-спомням си това — помислих, че е някой бандит и скочих отгоре му. А после получих един удар, от който изпаднах в безсъзнание.

— Значи не сте видял какво се случи с господин Ференчи? — попита нетърпеливо Орок.

— Не, господине, нищо не съм видял.

Дон вдигна рамене. Не напреднаха с нищо. Той помисли за Хари.

— Поправиха ли телефона? — попита той.

— Още не, — отговори Орок. Не можем да открием къде е прекъсната линията.

— Тогава ще се върна у дома. Ако шофьорът ми е открил нещо, ще се опита да се върне. Ако има нещо ново, ще ви се обадя.

— Точно така, благодаря Ви, господине.

Дон кимна с глава на Диксон, излезе в коридора и изкачи стълбите. Той почука на вратата на Джулия.

Мариан отвори вратата.

— Докторът идва, — каза тя на Дон. Тя е все още в безсъзнание.

— Останете с нея, моля Ви. Аз ще се върна вкъщи. Надявам се, че Хари е видял убиеца; може би се опитва да се свърже с мен.

— Ще остана с нея.

Дон я остави, изтича до мястото, където беше гариран Бентлея и полетя към Юпер Бруук Мей. Когато спря до тротоара, входната врата се отвори и се появи Шери.

Дон се наведе през прозореца.

— Новини от Хари? — попита той, докато Шери се приближаваше с величествена походка.

— Телефонира преди половин час, господине, — каза Шери и спря до колата. Моли да отидете на ул. „Атина“, това е струва ми се втората улица вляво в Олд Комптон Стрийт. Каза, че е спешно.

— Благодаря!

След като направи полукръг, Дон полетя с пълна скорост към посочения адрес.

Улица „Атина“ беше тясна и безлюдна, чийто фенер оскъдно мъждукаше.

Стараейки се да остане в сянка, Дон кара по дължината на мокрия тротоар и стигна на няколко метра от тухлената стена, която разделяше ул. „Диан“.

Той забеляза Хари, застанал в дебелата сянка на свода и се приближи в мрака до него.

— Уф! Приятно ми е, че ви виждам, шефе, — каза с облекчение Хари. Един час вече се опитвам да ви открия. Снова от тук до телефонната кабина, но не успях да узная телефонния номер на господин Ференчи.

— Какво става тук?

— Забелязах един тип да излиза от господин Ференчи и го проследих. Той влезе в къщата отсреща.

Дон се приближи до входа на свода.

— Коя къща?

— Тази до стената, шефе.

Дон разгледа триетажното здание, потънало в мрак. Той различи по два прозореца на всеки етаж. Входната врата се отваряше под една аркада, подобна на тази, под която се намираха те.

— Има ли друг изход, Хари?

— Не, шефе. Проверих.

— Значи той е още тук?

— Да, тук е. Преди пет минути дойде една жена и влезе вътре. Носеше бял шлифер и панталон. Беше много тъмно, за да я разгледам.

— А той, Хари, как изглежда?

— Висок и слаб, брюнет с крив нос, облечен по забележителен начин.

Малкият посредник беше казал, че неговият нападател бил висок и слаб. Изглежда типът беше един и същи.

— Кога го видя за първи път, Хари?

— Около четвърт час след излизането на посредника. Дойде иззад къщата, пресече градината, и след като прескочи стената, изтича до един стар „Буик“, гариран под дърветата. Аз изтичах подире му и успях да се скрия в багажника. Той караше бързо. Смешно удоволствие беше тази разходка с кола! Той остави колата някъде в Олд Комптон Стрийт и дойде тук. Едва го следвах. Беше много нервен и през цялото време се обръщаше да види дали не го следят, но не ме забеляза. Сигурен съм в това. Той влезе в къщата. Имаше ключ. И повече не съм го виждал. Жената почука и той отвори.

— Браво, Хари! Ще отида да хвърля един поглед. Стой тук и внимавай! Ако ми се случи нещо, знаеш какво трябва да направиш. Този тип е опасен. Той уби Ференчи.

— А! Господин Ференчи е мъртъв? — попита Хари поразен.

— Да, ще ти разкажа по-късно. За момента отваряй очи и бъди нащрек!

— Не мислите ли, че ще е по-добре да отида аз, шефе? — забеляза Хари. Няма защо да цапате костюма си като влизате и излизате през прозореца.

— Прави това, което ти казвам, — възрази сухо Дон. Отваряй си очите! Ако се опита да избяга, спри го!

— Прието, шефе, — каза Хари. Най-лесно е да се изкачите през прозореца до стената. Вратата има резе. Аз проверих. Ще ви помогна. Качете се на покрива и влезте пред прозореца.

Те се приближиха до стената и Хари направи с ръцете си столче. Миклем стъпи на тях и с лек тласък достигна края на стената. Той се хвана за нея и с помощта на Хари успя да се изкачи.

Превит на две, Дон запълзя по ръба на покрива. Точно над него се намираше един осветен прозорец. Той се взря в мрака през стъклото и успя да различи една празна, тъмна стая. Гилотинира-ният прозорец не беше затворен с ключалка. Той извади джобния си нож и леко повдигна рамката. После се хлъзна в стаята, затвори прозореца и се приближи да вратата.

Остана за момент със залепено ухо до рамката и като не чу нищо, натисна бравата и отвори.

Намери се в слабо осветен (от светлината, която идваше от входа), коридор. Той затвори грижливо вратата след себе си. После безшумно се промъкна през коридора до стълбите и отново се ослуша.

Отдолу достигна мъжки глас:

— Беше много лесно. Той се приближи до прозореца и аз уредих сметката му.

Движейки се като сянка, Дон започна да слиза но стълбите.

— Значи е мъртъв? — попита женски глас.

Акцентът накара Дон да застане нащрек: без съмнение това беше италианка. Той стигна до края на стълбите. Светлината, която осветяваше слабо входа, идваше от една полуотворена врата в дъното на коридора.

— Разбира се, че е мъртъв, потвърди Шапиро. Хайде, дайте парите! Бързам да се махна оттук.

— Можете ли да ми докажете, че е мъртъв, попита Лорели.

Шапиро я погледна втренчено.

— Как? Ако не вярвате, идете да проверите!

— Не говорете глупости. Ще ви платя, когато видя вестниците тази сутрин, пе преди това.

Дон се промъкна по-напред, за да хвърли един поглед в стаята. Имаше малко мебели: два стола, изтърбушено канапе, чиито пружини се виждаха, и един сандък, върху който беше поставена запалена свещ в бутилка. Сиви мръсни одеяла бяха спуснати пред двата прозореца.

Той обхвана всичко с един поглед, Вниманието му беше привлечено от двете личности, които се намираха в стаята. Мъжът беше възседнал един от двата стола. Той беше висок и слаб; мургавото му, грубо лице беше кръвожадно. Той хвърляше разярени погледи към младата жена, която беше опряна на стената, в слабата светлина на свещта.

Малко по-висока от среден ръст, тя беше около 25–26 годишна. Беше студено красива; върху бледността на лицето се открояваха карминените месести устни, но вниманието му беше привлечено от гъстата вълниста коса. Тя беше с венециански рус цвят, който се среща рядко в наше време в Италия.

Между бляскавите устни димеше цигара. Ръцете бяха скръстени върху гърдите. Под разтворения бял шлифер тя носеше бял пуловер и черен панталон.

— Шегувате се, нали? — попита Шапиро, поразявайки я с поглед.

— Имам заповед да ви платя, когато работата бъде свършена, заяви Лорели. Ще узная утре от вестниците дали е екзекутиран, или не.

— Искам парите веднага, изръмжа Шапиро. Имам нужда от тях. Слушайте, трябва да купя веднага една лодка. Тези пари ми трябват, за да я платя. Ще бъда във Франция утре сутринта, ако тази вечер успея да купя лодката.

— Разбрахте ли какво ви казах? — възрази студено Лорели. (Тя пъхна ръце в джобовете на шлифера си). — Нямам намерение да споря с вас.

Шапиро облиза с език пресъхналите си устни.

— Е, малката, няма да се караме. А ако дойдете с мен? Ще вляза в друга сделка веднага след като купя лодката. Ще имам нужда от сръчно момиче като вас.

— Наистина ли? — каза Лорели. — Аз не знам как да се държа с кретен като вас.

Шапиро я гледаше, хилейки се.

— О! Добре. Ще бъде добре ако станем приятели. Наричайте ме Ед. Можем да си проправим път, ако работим заедно. Дайте ми парите и елате с мен, Лорели!

— Ще получите парите утре сутринта и не преди това, заяви сухо Лорели. Ще ви ги донеса в 8 часа.

— Така си мислите, изръмжа Шапиро като се изправи и ритна един стол. Ще отида с вас и веднага ще ми дадете тези мангизи. Зная как да укротявам зверчета като вас.

Тя се подпря на стената с равнодушен израз на лицето, но в зелените очи блестеше недоверчивост.

— Наистина ли? — каза тя. — И аз зная как да укротявам гадини като вас.

Ръката се появи бавно от джоба на шлифера. Автоматичният 25, който държеше, се насочи в лицето на Шапиро.

— Махнете се оттам!

Шапиро внезапно изгуби кураж и побърза да отстъпи.

Като реши, че това, което узна е достатъчно, Дон изкачи бързо и безшумно стълбите, промъкна се през прозореца, затвори го зад себе си и няколко секунди по-късно беше при Хари под свода.

— Жената ще излезе всеки момент, — каза той. — Аз ще я последвам. Стой тук и наблюдавай къщата! Не вярвам нашата птица да отлети, но ако се опита — не я оставяй да отлитне!

— Разбрано, шефе, — каза Хари.

В този момент вратата на къщата се отвори и младата жена излезе. Тя затвори вратата и се отдалечи по тротоара към светлините на Олд Камптън Стрийт.

Дон тръгна след нея, стараейки се да остане в сянка и да не вдига шум.