"Пурпурните реки" - читать интересную книгу автора (Гранже Жан-Кристоф)

10

Доброто ченге трябва да познава врага си до съвършенство. Във всичките му аспекти. А Карим нямаше равен по въпроса за скинарите. В Нантер многократно се беше сблъсквал с тях в безмилостни битки. В полицейската школа им бе посветил подробен доклад. Докато караше към Келюс, арабинът си припомни всичко, което знаеше за тях.

Например униформите на двете течения. Не всички скинари бяха привърженици на крайната десница. Имаше и червени скинари от крайната левица. Свръхобучени, със специфичен кодекс на честта, те бяха не по-малко опасни от неонацистите, ако не и повече. Но с тях Карим имаше някакви шансове да се справи. Припомни си атрибутите на двете течения, фашагите носеха пилотски якета като на британските военновъздушни сили — налице, откъм лъскавото зелено. Червените го носеха наопаки — откъм флуоресциращото оранжево. Първите връзваха докерските си обувки с бели или червени връзки. Вторите — с жълти.

Към единайсет часа спря пред изоставения склад, пред който бе паркиран черен ситроен DS. Излезе от колата и се отправи към вратата, като се мъчеше да диша бавно. Зелени якета и бели или червени връзки — фашаги. Оранжеви якета и жълти връзки — червени.

Пое дълбоко въздух и бутна вратата. Нямаше нужда да гледа връзките на обувките, за да разбере къде е попаднал. По стените бяха изрисувани пречупени кръстове. До нацистките знаци висяха снимки на концентрационните лагери и увеличени фотографии на изтезавани алжирци. Под тях цяла орда бръснати глави в зелени якета стоеше и го наблюдаваше. Крайна десница, от най-твърдите. Карим знаеше, че всички тия мъже бяха татуирали отвътре на долната си устна думата СКИН.

Съсредоточи се и затърси с поглед оръжието им. Познаваше арсенала на тези откачалки — американски боксове, бейзболни бухалки и пистолети за самоотбрана. Гаднярите сигурно криеха някъде и пушки-помпи, заредени с каучукови сачми.

Това, което видя, му се стори много по-лошо.

Птици. Женски скинари. Главите им също бяха обръснати с изключение на няколко кичура на челото и покрай бузите. Доста ячки птици, напоени с алкохол, несъмнено по-агресивни и от приятелите си. Карим преглътна. Разбра, че няма насреща си няколко безработни, които се чудят какво да правят, а истинска банда, скрита тук в очакване да получи предложение да пребие някого. Шансовете му да се справи с тях скоропостижно намаляваха.

Една от жените отпи глътка бира, широко отвори уста и се оригна. Специално за Карим. Другите се изсмяха.

Арабинът заговори високо и твърдо:

— Добре, момчета. Аз съм ченге. Дошъл съм да ви задам няколко въпроса.

Скинарите тръгнаха към Карим. Ченге или не, той бе преди всичко арабин. А колко струваше кожата на един арабин в склад, натъпкан с умопобъркани? И дори в очите на Крозие и на другите полицаи? Младият лейтенант потръпна. За част от секундата почувства как земята се изплъзва изпод краката му. Изпита усещането, че целият град, цялата страна, може би целият свят е срещу него.

Извади оръжието си го насочи към тавана. Скинарите замръзнаха на място.

— Повтарям: ченге съм и искам да играя по правилата.

Бавно положи оръжието си върху някакъв ръждясал варел. Бръснатите глави го наблюдаваха.

— Оставям желязото тук. Никой няма да се докосва до него, докато говорим.

Автоматичният пистолет на Карим беше глок 21 — от новите свръхлеки модели. С петнайсет куршума в пълнителя плюс един в цевта и с фосфоресциращ визьор. Знаеше, че отрепките пред него не са виждали такъв.

— Кой е шефът?

Мълчание. Карим направи стъпка напред и повтори:

— Шефът, за Бога. Да не губим време.

Най-високият проговори с дрезгавия акцент на областта.

— К’во иска тоя боклук?

— Забрави, че си ме нарекъл така, момче. Ще поговорим само за малко.

Скинарят се приближаваше, клатейки глава. Беше по-висок и по-плещест от Карим. Арабинът не помръдна. Хвърли поглед вдясно — другите се примъкваха към оръжието му.

— Ей, задник, какво…

Карим изстреля юмрука си като снаряд. Носът на скинаря се разплеска. Той се сгъна на две, Карим се завъртя и го изрита право в гърлото. Бандитът се отлепи от пода и се просна на два метра встрани, превит от болка.

Един от скинарите се спусна към оръжието и натисна спусъка. Нищо. Опита се да го зареди, но пълнителят бе празен. Карим измъкна беретата изпод мишницата си. Хвана я здраво с две ръце, насочи я към бръснатите глави и изкрещя:

— Наистина ли помислихте, че ще оставя заредено оръжие на гниди като вас? Обърнете се! Ръцете на стената, тъпанари! И вие, женските! Изпразнете джобовете! Един непредпазлив жест и ви отнасям коленете!

После попита вече по-тихо:

— С какво се друсате?

Човекът плюеше кръв.

— Амфетамин… лепило…

— Какво лепило?

— Ди… Дисопластин…

— Къде е?

— В кошчето за боклук до хладилника…

— Само да мръднеш и си мъртъв!

Карим тръгна назад, насочил оръжието си едновременно към ранения скинар и неподвижните силуети до стената. С лявата си ръка изсипа кошчето — хиляди хапчета се разпиляха по пода, както и няколко туби лепило. Вдигна тубите, отвори ги и прекоси стаята. Очерта с лепилото лъкатушна линия точно зад гърбовете на скинарите, като не пропускаше да ги изрита в краката, в кръста, и да прати на безопасно разстояние ножовете им.

— Обърнете се. Вземете тубите. Помпайте. И се целете в линията.

Лепилото избликна от тубите. При третото стискане ръцете бяха окончателно залепнали една в друга.

Карим се доближи да първия си нападател. Седна с кръстосани крака в поза „лотос“ и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Попита:

— Къде бяхте снощи?

— Не… не сме ние.

Карим наостри уши. Беше унизил скинарите, за да им даде урок, и сега поставяше въпросите си съвсем формално. Бе сигурен, че тия тъпанари нямат нищо общо с оскверняването на гробището. Само че този скинар като че ли вече знаеше какво се бе случило.

— За какво говориш?

Бръснатата глава се облегна на лакът.

— Гробището… Не сме ние.

— Откъде знаеш за гробището?

— Ние… минахме оттам.

На Карим му хрумна нещо. Крозие имаше свидетел. Някой му бе съобщил тази сутрин, че скинарите са бродели около гробището. И комисарят го беше изпратил при тях, без да му каже и дума. Щеше да си разчисти сметките с него по-късно.

— Разказвай.

— Мотаехме се натам…

— В колко часа?

— Не знам. Може би към два…

— Защо?

— Ами… Бяхме тръгнали ей така… Минахме покрай гробището… Вратата беше отворена… Видяхме сенки… Някакви типове излизаха от гробницата…

— Колко бяха?

— Двама, мисля.

— Можеш ли да ги опишеш?

Раненият се изсмя.

— Човече, бяхме толкова друсани…

— Можеш ли да ги опишеш?

— Не! Беше тъмно…

Карим размисли. Явно ставаше дума за професионалисти.

— И после?

— Хвана ни шубето… и се ометохме…

— Само това ли? Нищо друго ли не забелязахте?

— Нищо… В два сутринта…

Карим си представи пустия път с един-единствен фенер и бандата бръснати глави, надрусани до козирката и ревящи нацистки химни. Повтори:

— Помисли още.

— Малко по-късно… мисля, че видяхме източна кола, лада или нещо подобно… движеше се в обратна посока… Идеше от гробището…

— Какъв цвят?

— Бяла…

— Нещо особено?

— Беше кална…

— Видя ли номера?

— Я па тоя. Да не сме ченгета…

Карим го изрита в корема. Онзи се сгърчи и изстена. Лейтенантът се изправи и изтупа джинсите си. Чуваше как другите стенат зад гърба му. По ръцете им вече сигурно имаше изгаряния от трета или четвърта степен. Карим заключи:

— Ще отидеш в управлението в Сарзак. Днес. За да подпишеш показанията си. Кажи им, че аз те пращам. Така ще бъдат по-любезни.

Скинарят кимна, после хвърли към Карим поглед на подгонено животно.

— Защо… защо правиш това, човече?

— За да си спомняш — прошепна Карим. — Ченгето е винаги проблем за такива като вас. А арабското ченге е страхотен проблем. Опитай се още веднъж да посегнеш на арабин и ще се запознаеш с проблема. (Отново го изрита.) Из основи.

Карим взе глока си и напусна склада. Метна се в колата и рязко потегли. Спря няколко километра по-нататък, за да се успокои и размисли. Значи оскверняването беше станало преди два часа сутринта. Осквернителите бяха двама и може би караха източна кола. Погледна часовника си — време бе да си напише рапорта. Беше си изпълнил задачата. Сега Крозие трябваше да му отпусне юздите. Щеше да води разследването по свой начин — да се занимае например с момченцето, изчезнало през 1982 година.