"Пурпурните реки" - читать интересную книгу автора (Гранже Жан-Кристоф)

4

Пиер Ниманс и Ерик Жоано отидоха в университета в края на града. Комисарят помоли лейтенанта да го изчака в библиотеката в главното здание, докато той се срещне с ректора, чийто кабинет се намираше в административната сграда на сто метра оттам.

Полицаят се изкачи на последния етаж на въпросната сграда, строена през седемдесетте години и наскоро ремонтирана, с високи тавани и със стени, боядисани в различни пастелни тонове. Влезе в нещо като преддверие, заето от секретарката и малкото й бюро, представи се и поиска да види Венсан Луис.

Докато чакаше, успя да разгледа окачените по стените снимки на студенти, победоносно размахали купи и медали край ски-писти или буйни реки.

След няколко минути Пиер Ниманс стоеше прав пред ректора — човек със ситно къдрави коси и сплескан нос, но с млечнобял тен, с лице, странна смесица между негроидни черти и анемична бледност. Ректорът предложи на полицая да седне и нервно замасажира китките си.

— Е? — попита той сухо.

— Е, какво?

— Открихте ли следи?

Ниманс опъна краката си.

— Току-що пристигам, господине. Оставете ме да се огледам. Засега по-добре вие да отговорите на въпросите ми.

Луис замръзна на стола си. Кабинетът му бе обзаведен със светли дървени мебели с метални обковки.

— Да се е случвало вече нещо подозрително във факултета? — продължи спокойно Ниманс.

— Подозрително? Съвсем не.

— Наркотици? Кражби? Сбивания?

— Не.

— Няма банди, кланове… Младежи със сбъркани мозъци?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Ами например увлечени по разни церемонии, ритуали…

— Не. При нас няма такива неща. Мозъците на студентите ни са в ред.

Ниманс замълча. Ректорът открито го разглеждаше — ниско подстриган, широкоплещест, дръжката на револвера му се подаваше от джоба на палтото. Луис прекара ръка по лицето си, после заяви така, сякаш искаше сам себе си да убеди:

— Казаха ми, че сте отличен полицай.

Ниманс не реагира. Ректорът подзе:

— Искам едно-единствено нещо, господин комисар. Да откриете убиеца възможно най-бързо. Скоро започва учебната година и…

— В момента в градчето няма никакви студенти, така ли?

— Само шепа пансионери. Живеят горе под покрива на главната сграда. Както и няколко преподаватели, които подготвят лекциите си.

— Може ли списъка им?

— Ами… (Поколеба се.) Няма проблем…

— Що за човек беше Реми Кайоа?

— Много дискретен. Саможив.

— Обичаха ли го студентите?

— Да… Разбира се.

— Къде живееше? В Гернон?

— Не, тук в градчето. На последния етаж на главната сграда, със съпругата си. Заедно с пансионерите.

— Реми Кайоа е бил на двайсет и пет години. В наше време малко рано за женитба.

— Реми и Софи Кайоа са наши бивши студенти. Мисля, че са се запознали в колежа, в който учат децата на преподавателите. Те са… бяха приятели от детинство.

Ниманс рязко се изправи:

— Много добре. Благодаря ви.

И побърза да излезе, да избяга от мириса на страха, който усещаше около себе си.

Книги.

Навсякъде в голямата университетска библиотека. Неизброими рафтове с книги под светлината на неона. Металните лавици поддържаха истински стени от книги, съвършено подредени. Тъмни стени. Украсени в златно или сребърно. С етикети с емблемата на университета в Гернон. В средата на пустата зала бяха разположени покрити с гетинакс маси, разделени на малки кабинки със стъклени прегради. Когато влезе в залата, Ниманс не можа да се въздържи да не я сравни със стаята за срещи в затвора.

— В този университет са събрани най-добрите преподаватели — обясни Ерик Жоано. — Каймакът на югоизточна Франция. Право, икономика, литература, психология, социология, физика… И главно медицина — всички светила от областта преподават тук и дават консултации в болницата. Някога сградата на болницата е била част от университета. После са я реконструирали. Половината окръг идва да се лекува тук и всички жители от планините са родени в тукашния майчин дом.

Ниманс слушаше със скръстени ръце, облегнати на една от масите за четене.

— Говориш като познавач.

Жоано взе някаква книга от една лавица.

— Следвал съм в този факултет. Право… Исках да ставам адвокат.

— И стана полицай.

Лейтенантът погледна Ниманс. Очите му блестяха на бялата светлина.

— На третата година изведнъж са уплаших да не ми доскучее. И се записах в школата за инспектори в Тулуза. Казах си, че в занаята на ченгето има повече действие, повече риск. Че ме очакват изненади…

— Разочарован ли си?

Лейтенантът върна книгата на мястото й. Леката му усмивка изчезна.

— Не днес. В никакъв случай. Това тяло… Как може човек да извърши подобно нещо?

Ниманс пренебрегна въпроса.

— Каква беше атмосферата в университета? Имаше ли нещо по-особено?

— Не. Доста дечица от буржоазни семейства. Главите им бяха пълни с клишета — за живота, за времето, в което живеем, за идеите, които трябва да имаме… Имаше и деца на селяни, на работници. Те бяха още по-големи идеалисти. И по-агресивни. Във всеки случай тогава всички ни очакваше безработица…

— Някакви странни истории? Някакви групички?

— Не. Нищо такова. Всъщност да. Спомням си, че съществуваше някакъв университетски елит. Микрокосмос, съставен от децата на преподавателите. Някои бяха свръхнадарени. Всяка година заемаха първите места във всичко. Дори в спорта.

Ниманс си спомни за снимките на шампионите при секретарката на Луис. Попита:

— Дали тези студенти не образуват нещо като клан? Биха ли могли да се обединят около някакъв извратен план?

Жоано се разсмя.

— Какво имате предвид? Конспирация?

Сега Ниманс стана и тръгна покрай лавиците с книги.

— В университета всички погледи са насочени към библиотекаря. Той е идеалната мишена. Представи си група студенти, обзети от някаква налудничава мания, свързана с ритуали, жертвоприношения… Ако трябва да си изберат жертва, съвсем естествено биха се сетили за Кайоа.

— Тогава забравете свръхнадарените, за които ви споменах. Те са прекалено заети да се състезават с останалите на изпитите, за да се занимават с каквото и да било друго.

Ниманс тръгна между кафяво-златистите стени от книги. Жоано го последва.

— Библиотекарят — подхвана Ниманс — е и човекът, който ви заема книги… Който знае какво чете всеки, какво учи всеки… Може да е разбрал нещо, което не би трябвало да знае.

— Никой не убива по този начин само за… А и каква тайна биха могли да крият студентите зад четивата си?

Ниманс рязко се обърна.

— Не знам. Нямам вяра на интелектуалците.

— Имате ли някакво предположение? Подозрение?

— Никакво. Всичко ми се струва възможно. Сбиване. Отмъщение. Нещо, свързано с интелектуалците. Или с хомосексуалистите. Или просто някой скитник, някой побъркан, случайно налетял на Кайоа в планината.

Комисарят почука с пръст по редицата книги.

— Както виждаш, не съм тесногръд. Но ще започнем оттук. Ще проучим всички книги, които биха могли да имат връзка с убийството.

— Каква връзка?

Ниманс отново мина през коридора между книгите и се озова в читалнята. Тръгна към бюрото на библиотекаря, разположено в другия край на залата върху нещо като естрада, над масите за четене. Отгоре му гордо стоеше компютър, а в чекмеджетата бяха подредени тетрадки с телчета. Ниманс почука по тъмния екран.

— Тук вътре трябва да има списък на всички вземани книги. Искам да извикаш хора от съдебната полиция, които да се заемат с това. Възможно най-образованите. Поискай помощ и от пансионерите. Нека отделят книгите, в които се говори за злото, за насилието, за изтезания и жертвоприношения. Да прегледат например трудовете по етнология. Нека отбележат и имената на студентите, които най-често са взимали подобни книги. И да ми намерят дипломната работа на Кайоа.

— А… аз?

— Ти разпитай пансионерите. Един по един. Те живеят тук, би трябвало да познават университета като петте си пръста. Навиците, настроенията, по-нестандартните студенти… Искам да знам какво мнение са имали за Кайоа. Освен това се осведоми и за разходките му в планината. Виж дали не е имал спътници. Открий кой е знаел за екскурзиите му. Кой е можел да го настигне…

Жоано погледна скептично комисаря. Ниманс се приближи до него и тихо продължи:

— Ще ти кажа с какво разполагаме. С потресаващо убийство и с труп — бледен, гладък, свит на кравай, със следи от безгранично страдание. Всичко това вони на лудост от сто километра. Засега то е наша тайна. Имаме няколко часа, надявам се и малко повече, за да разплетем случая. След това ще се намесят медиите, ще започне натиск, ще се разгорят страсти. Съсредоточи се. Потопи се в кошмара. Дай най-доброто от себе си. Само така ще разкрием лицето на злото.

Лейтенантът изглеждаше ужасен.

— Наистина ли мислите, че за няколко часа…

— Искаш ли да работиш с мен, да или не? — прекъсна го Ниманс. — Ако искаш, ще ти обясня как виждам нещата. Когато има извършено убийство, всеки елемент трябва да се разглежда като огледало. Тялото на жертвата, хората, които са я познавали, мястото на престъплението… Всичко това отразява някаква истина, някакъв присъщ на престъплението аспект, разбираш ли?

Ниманс почука по екрана на компютъра.

— Този екран, например. Когато светне, ще се превърне в огледало на всекидневието на Реми Кайоа. Огледало на работата му, на мислите му. Вътре има подробности, отблясъци, които могат да ни заинтересуват. Трябва да навлезем в тях. Да преминем от другата страна на екрана.

Изправи се и разтвори ръце.

— Намираме се в двореца на огледалата, Жоано, в лабиринта на отблясъците! Вгледай се добре. Разгледай всичко. Защото някъде в тези огледала, в някой незабележим ъгъл се крие убиецът.

Жоано стоеше със зяпнала уста.

— За оперативен работник сте доста интелектуален…

Комисарят го потупа по гърдите с опакото на ръката си.

— Това не е философия, Жоано. Това е практика.

— А вие? Кого… вие кого ще разпитвате?

— Аз ли? Аз ще разпитам нашата свидетелка Фани Ферера. И Софи Кайоа, съпругата на жертвата.

Ниманс смигна.

— Само мацки, Жоано. Това е то, практиката.