"Пурпурните реки" - читать интересную книгу автора (Гранже Жан-Кристоф)

5

Пътят се виеше под унилото небе през градчето, като минаваше покрай всяка от сивкавите сгради със сини и ръждясали прозорци. Ниманс шофираше внимателно — беше се снабдил с карта на университетското градче — и пое по отклонението към една изолирана спортна зала. Сградата беше нова, бетонна и приличаше повече на бункер, отколкото на спортно съоръжение. Ниманс излезе от колата и пое дълбоко въздух. Ръмеше.

Вгледа се в сградите, разположени на стотина метра по-нататък. Приживе родителите му също бяха преподаватели, но в малки колежи в околностите на Лион. От онова време не си спомняше нищо, или почти нищо. Отрано бе видял в семейната клетка само слабост и лъжа. Бе разбрал, че ще трябва да се бори сам и че колкото по-рано започне, толкова по-добре. На тринайсет години поиска да учи в интернат. Не посмяха да му откажат това доброволно изгнание, но все още си спомняше как майка му плачеше зад стената на стаята му. Беше просто звук в главата му и в същото време физическо усещане за нещо влажно, топло върху кожата му.

Четири години интернат. Четири години самота и физически упражнения след училище. Тогава всичките му надежди бяха насочени към една цел, към една дата — постъпването в армията. На седемнайсет години блестящият абитуриент Пиер Ниманс бе поискал да се запише в школата за офицери. Когато военният лекар му съобщи, че е негоден за военна служба, младият Ниманс разбра — нервността му бе толкова очевидна, че сам бе предал амбицията си.

Друг на негово място би се отказал, покорно би приел присъдата на психиатрите. Не и Пиер Ниманс. Той се заинати, отново започна физическите си упражнения с още по-голяма воля и ярост. Никога нямаше да бъде военен. Затова избра друга битка — уличната, анонимната битка срещу обикновеното зло. Щеше да вложи силите си, душата си във война без слава, без знамена. Щеше да стане полицай. За тази цел месеци наред се бе упражнявал в решаването на психологически тестове. След това постъпи в полицейската школа в Кан-Еклюз. Така дойде неговото време. Резултатите му бяха изключителни. Ставаше все по-добър, все по-силен. Превърна се в изключителен полицай. Упорит, агресивен, порочен.

Най-напред работи в някои квартални управления, после стана елитен стрелец в бригадата, която щеше да се превърне в БРН — Бригада за разследвания и намеса. Започна да участва в специални операции. Уби първия си човек. В този миг сключи пакт със себе си и за последен път се замисли за проклятието, което го преследваше. Не, никога нямаше да бъде достоен войник, доблестен офицер. Но ще бъде градски боец — трескав, упорит, удавящ собствените си страхове в насилието и яростта на асфалта.

Ниманс дълбоко пое планинския въздух. Мислеше за отдавна починалата си майка. Мислеше за отминалото време, което се бе оттекло — бурно като водите на водопад, за спомените, които се бяха пропукали, после изличили и отстъпили място на забравата.

Внезапно долови ситни бързи стъпки. Стори му се, че сънува. Кучето беше само мускули, късата му козина лъщеше от дъжда. Очите му — два кръга тъмен лак — се бяха впили в полицая. Приближаваше се, като поклащаше задница. Ниманс замръзна на място. Кучето дойде още по-близо, оставаха му само няколко крачки. Влажната му муцуна потръпваше. И изведнъж започна да ръмжи. Очите му заблестяха — бе усетило страха. Страха, който се излъчваше от човека.

Ниманс се бе вкаменил от ужас. Кучето излая, озъби се. Полицаят познаваше процеса. Уплашеният човек отделяше молекули, които кучето подушваше и които предизвикваха у него страх и враждебност. Страхът раждаше страх. Кучето отново излая, после изръмжа, скръцна със заби. Ченгето извади пистолета си.

— Кларис! Кларис! Върни се, Кларис!

Ниманс се опомни. Зад червения воал на страха си забеляза сив мъж в груб пуловер, който бързо се приближаваше.

— Да не сте луд!

Ниманс промърмори:

— Полиция. Махайте се. Отведете псето.

Човекът го гледаше изумено.

— Господи. Не мога да повярвам. Ела, Кларис, ела, моето момиче…

Човекът и псето му се отдалечиха. Ниманс се опита да преглътне. Гърлото му беше сухо и пареше като фурна. Разтърси глава, прибра оръжието си и заобиколи сградата. Зави наляво и се опита да размисли — от колко време не беше посещавал психиатъра си?

Зави още веднъж покрай спортната зала и видя жената.

Фани Ферера стоеше до една отворена врата и търкаше с гласпапир червена на цвят дъска. Полицаят предположи, че това е дъската, с която се спуска по буйните реки.

— Добър ден — каза той и леко се поклони.

Беше се съвзел напълно.

Фани вдигна очи. Едва ли беше на повече от двайсет. Мургава, с къдрави коси, които нежно се виеха около слепоочията и падаха на тежки вълни върху раменете. Загоряло и гладко лице и почти неприлично светли очи.

— Аз съм Пиер Ниманс, комисар от полицията. Разследвам убийството на Реми Кайоа.

— Пиер Ниманс? — повтори тя недоверчиво. — Стига бе. Направо невероятно.

— Кое?

Тя посочи с глава малък транзистор, поставен на земята.

— Току-що говориха за вас в новините. Казаха, че сте арестували двама убийци миналата нощ до стадион „Парк де Пренс“. И че това е хубаво. Казаха също, че сте обезобразили единия и че това е по-скоро лошо. Да не сте вездесъщ?

— Не, просто пътувах цяла нощ.

— Какво правите тук? Местните ченгета не са ли достатъчни?

— Да кажем, че съм изпратен в подкрепа.

Фани продължи работата си. Навлажняваше повърхността на дъската, после търкаше с две ръце с гласпапира. Тялото й изглеждаше здраво, силно. В дрехите й нямаше нищо елегантно — неопренов гащеризон за гмуркане, моряшка наметка, високи обувки от светла кожа.

— Изглежда добре сте понесли удара — каза Ниманс.

— Какъв удар?

— Ами… откриването на…

— Гледам да не мисля за това.

— Имате ли нещо против да поговорим за него?

— Нали за това сте дошъл?

Тя не гледаше полицая. Ръцете й ритмично търкаха дъската. Жестовете й бяха сухи, груби.

— При какви обстоятелства открихте трупа?

— Всяка неделя се спускам по реката… (Тя посочи съоръжението си.)… Ето с това. Тъкмо бях направила едно спускане. Близо до университетското градче има едни скали, естествена преграда, която превръща реката в езеро. Там може да се спре без проблем. Прибирах дъската, когато го забелязах…

— В скалите?

— Да, в скалите.

— Не е вярно. Бях там. Не е възможно оттам да се види, че има нещо в скалите на петнайсет метра височина.

Фани хвърли гласпапира, избърса си ръцете и запали цигара. Тези прости жестове внезапно събудиха у Ниманс силно желание.

Младата жена издиша синкав дим.

— Тялото беше в скалите. Но аз не го видях там.

— А къде?

— Във водата на езерото. Видях отражението му. Бяло петно върху повърхността на водата.

Ниманс се отпусна.

— Така си и мислех.

— Важно ли е за разследването?

— Не. Но обичам нещата да са ясни.

Ниманс помълча, после подхвана:

— Занимавате се с алпинизъм, нали?

— Откъде знаете?

— Не знам. Местността наоколо. А и изглеждате… спортен тип.

Тя се обърна и разпери ръце към планината, която се издигаше над долината. За пръв път се усмихна.

— Ето и моите владения, господин комисар! Наизуст ги знам тези планини. Когато не се спускам по реките, се катеря по върховете.

— Според вас трябва ли да си алпинист, за да поставиш тялото в скалите?

Фани отново стана сериозна. Взираше се в горящото въгленче на цигарата си.

— Не непременно. В скалите има нещо като естествени стъпала. Затова пък трябва да си изключително силен, за да мъкнеш такъв товар, без да загубиш равновесие.

— Един от моите инспектори смята, че убиецът се е изкачил от другата страна, където наклонът е по-малък, след това е спуснал тялото с въже.

— Доста голяма обиколка.

Младата жена се поколеба, после продължи:

— Всъщност има и трета възможност. Съвсем просто е, ако поне малко познаваш техниките на катеренето.

— Слушам ви.

Фани Ферера загаси цигарата в подметката си и я хвърли.

— Елате с мен.

Двамата влязоха в спортната зала. Ниманс забеляза в полумрака продълговатите сенки на успоредки, върлини, въжета. Фани се отправи към дясната стена и каза:

— Това е моето убежище. През лятото никой не стъпва тук. Тук си държа екипировката.

Запали фенера, окачен над нещо като тезгях. На масата имаше многобройни инструменти, метални части с различни размери. Фани отново запали цигара. Ниманс попита:

— Какво е това?

— Съоръжения за алпинизъм.

— Е и?

— Ами, господин комисар, ако убиецът е притежавал тези неща и е умеел да си служи с тях, той е можел спокойно да качи тялото от брега на реката.

Ниманс скръсти ръце и се облегна на стената. Фани задържа цигарата в уста и размести инструментите. Този безобиден жест засили желанието на полицая. Това момиче истински му харесваше.

— Нали ви казах — продължи тя, — на това място има нещо като естествени стъпала. За човек, запознат с алпинизма, би било детска игра да се изкачи нагоре без тялото.

— А после?

Фани взе нещо, подобно на макара, и продълговато заострено парче желязо.

— После забивате ето това в скалата над нишата.

— В скалата! Как? С чук? Това би отнело страшно много време.

Жената заяви:

— Познанията ви по алпинизъм са явно нулеви, господин комисар. Това е клин. С пикел като ето този тук можете за секунди да забиете няколко клина в коя да е скала, фиксирате макарата и просто издигате тялото си. Тази техника се използва, за да се изкачват чувалите в тесни или трудни места.

Ниманс направи скептична гримаса.

— Не съм се качвал горе, но според мен нишата е твърде тясна. Не виждам как убиецът би могъл да се превие вътре и да изтегли тялото. Освен ако, както казахте, силата му не е колосална.

— Кой казва, че е теглил отгоре? За да изкачи жертвата си, алпинистът е трябвало да направи само едно: да се спусне от другата страна на макарата като противотежест. Тогава тялото се е изкачило само.

Полицаят внезапно разбра техниката и се усмихна — беше толкова очевидно.

— Само че убиецът би трябвало да е по-тежък от мъртвия, нали?

— Или колкото него, защото когато висите във въздуха, теглото ви се увеличава. След като е вдигнал тялото, вашият убиец би могъл бързо да се изкачи, все по естествените стъпала, и да натика жертвата си в тази театрална ниша.

Комисарят още веднъж разгледа клиновете и халките върху тезгяха. Приличаха му на инструменти на касоразбивач, но от по-особен вид.

— Колко време е нужно за подобна операция?

— За някой като мен — по-малко от десет минути.

Ниманс кимна. Профилът на убиеца вече се очертаваше. Излязоха навън. Слънцето се процеждаше през облаците и огряваше върховете с кристална светлина. Полицаят попита:

— Какво преподавате във факултета?

— Геология.

— По-точно?

— Преподавам няколко дисциплини: таксономия на минералите, тектонични дислокации, глациология — еволюция на ледниците.

— Изглеждате твърде млада.

— Защитих докторат на двайсет години, когато вече бях главен асистент. Аз съм най-младата дипломантка във Франция. Сега съм на двайсет и пет години и съм щатен преподавател.

— Истинско университетско чудо.

— Именно. Университетско чудо. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели тук, в Гернон.

— Значи принадлежите на братството?

— Какво братство?

— Един от моите лейтенанти е следвал в Гернон. Обясни ми, че университетът си има свой елит, съставен от децата на преподавателите…

Фани закачливо завъртя глава.

— Бих казала по-скоро голямо семейство. Децата, за които говорите, са израснали в университета, в образованието, в културата. Затова постигат отлични резултати. Изглежда естествено, не е ли така?

— Дори в спортните дисциплини?

Тя вдигна вежди.

— Това е от планинския въздух.

Ниманс продължи:

— Вие сте познавали Реми Кайоа. Що за човек беше?

Фани отвърна без колебание:

— Самотник. Затворен. Дори мрачен. Но блестящ. Образован до козирката. Говореше се, че… Разправяха, че е прочел всички книги в библиотеката.

— Мислите ли, че е вярно?

— Не знам. Но познаваше библиотеката като петте си пръста. Тя му беше убежището, леговището, бърлогата.

— Той също беше много млад, нали?

— Израсна в тази библиотека. Още баща му беше главен библиотекар.

Ниманс направи няколко крачки.

— Не знаех. И семейство Кайоа ли принадлежеше към „голямото семейство“?

— О, не. Реми се държеше някак враждебно. Въпреки културата си, никога не постигна успеха, на който се надяваше. Мисля… е, предполагам, че ни завиждаше.

— Каква беше специалността му?

— Философия, струва ми се. Довършваше дипломната си работа.

— На каква тема?

— Нямам представа.

Комисарят замълча. Загледа се във все по-осветените от слънцето планини. Приличаха на заслепени гиганти.

— Баща му жив ли е?

— Не. Изчезна преди няколко години в планината. Беше алпинист.

— Нищо подозрително?

— Не. Затрупа го лавина. Наистина мислите като полицай.

— Имаме двама библиотекари алпинисти. Баща и син. И двамата загиват в планината. Заслужава си да се подчертае съвпадението, не смятате ли?

— Нищо не сочи, че Реми е бил убит в планината.

— Така е. Но в събота сутринта е тръгнал на екскурзия. Вероятно е бил нападнат някъде горе. Може би убиецът е познавал маршрута му.

— Реми не беше от хората, които следват класическите маршрути. И не споделяше с другите. Беше много… потаен.

Ниманс се поклони.

— Благодаря ви, госпожице. Знаете формулата — ако се сетите за нещо… Можете да ми се обадите на някой от тези номера.

Ниманс й даде номерата на клетъчния си телефон и на една аудитория, която ректорът му бе предоставил за работа — предпочиташе да се настани в университета, а не в жандармерията. Каза тихо:

— Доскоро.

Младата жена не вдигна поглед. Полицаят си тръгваше, когато тя каза:

— Може ли да ви попитам нещо?

Сега го гледаше с кристалните си зеници. Ниманс се притесни. Ирисите бяха прекалено бистри. Като стъкло, като течаща вода, като скреж.

— Слушам ви.

— По радиото казаха… Вярно ли е, че сте един от ония, които убиха Жак Мерин?

— Бях млад. Вярно е.

— Питах се… Какво изпитва човек след това?

— След кое?

— След такова нещо.

Ниманс се приближи до младата жена. Тя инстинктивно отстъпи. Но смело срещна погледа му.

— Винаги бих разговарял с вас с удоволствие, Фани. Но никога за този случай. Нито за онова, което загубих тогава.

Жената сведе очи и глухо изрече:

— Ясно.

— Не, не ви е ясно. За ваше щастие.