"Вечната война" - читать интересную книгу автора (Холдеман Джо)

8.

В края на краищата двуседмичното обучение в базата Маями ни коства живота на единайсет души. Дванайсет, ако броим Далкуист. Защото, предполагам, че да изживееш остатъка от живота си на Харон, без два крака и една ръка, си е почти равносилно на смърт.

Фостър загина при свличане на земни маси, а Фрийланд имаше повреда в скафандъра и се превърна в буца лед преди да успеем да го пренесем в помещението. Повечето от останалите мъртъвци бяха хора, които не познавах толкова добре. Ала ми бе мъчно за всички. Изглежда смъртта им по-скоро ни стресна, вместо да ни направи по-внимателни.

И ето ни на тъмната страна. Превозиха ни по въздуха на групи от по двайсет души и ни приземиха до купчина строителни материали, които някой благоразумно бе потопил във вир от хелий II.

Измъквахме материалите от вира с куки. Не е безопасно да газиш вътре, тъй като полепва по теб и не можеш да разбереш върху какво стъпваш; тогава човек може да налети на някоя ледена плоча водород и с това късметът му съвсем да свърши.

Предложих да се помъчим да изпарим хелия с лазерите си, но десетте минути концентриран огън не го свалиха до удовлетворително ниво. Хелий II е „свръхтечност“, която трябва да бъде изпарявана равномерно по цялата повърхност. Никакви горещи точки, никакви мехурчета.

Не биваше да използваме осветление, за да „не се издадем“. Ако човек нагласеше зрителния си конвертор на три или четири, звездите даваха достатъчно светлина, ала всяка следваща степен означаваше известна загуба на яснота, защото детайлите започваха да губят контурите си. На четвърта степен пейзажът представляваше груба монохромна картина; не можеш да прочетеш надписите върху шлемовете, освен ако хората не застанат непосредствено пред теб.

Но гледката и без това не бе кой знае колко интересна. Имаше пет-шест метеоритни кратера със средни размери (всичките еднакво пълни с хелий) и някакво подобие на мизерна планина, едва издадена над хоризонта. Неравната почва бе с консистенцията на замръзнала паяжина; при всяка стъпка потъваш половин инч със скърцащо хрущене. Да ти се скъсат нервичките.

Измъкването на материалите от вира ни отне почти цял ден. Подремвахме на смени — можеше да спиш прав или седнал, или легнал по очи. Нито една от тези пози не ми допадаше, затова горях от нетърпение да построим бункера и да го херметизираме.

Не можехме да го изградим под земята — щеше да се напълни с хелий II, затова първата ни работа бе да сглобим изолиращата платформа — трислоен „сандвич“ от вакуумиран пермопласт.

Бях временно назначен за ефрейтор и под мое разпореждане се намираше екип от десет души. Пренасяхме пермопластовите плоскости до строителната площадка — двама души с лекота можеха да носят една плоскост — когато един от „моите“ се подхлъзна и падна по гръб.

— По дяволите, Сингър, гледай къде стъпваш.

Вече имахме два-три смъртни случая при подобни обстоятелства.

— Съжалявам, ефрейтор. Спънах се. Краката ми се преплетоха.

— Добре де, внимавай.

Успя да се изправи и заедно с партньора си оставиха плоскостта и се върнаха за нова.

Продължих да го държа под око. След няколко минути той вече залиташе, нещо, което е доста трудно за изпълнение, когато си в някоя от нашите кибернетични брони.

— Сингър, след като оставите дъската искам да те видя.

— Слушам.

Той се справи с мъка и се затътри към мен.

— Дай да видя показанията ти.

Отворих вратичката на гърдите му, за да погледна монитора с медицинските данни. Температурата му бе с два градуса по-висока; пулсът и кръвното налягане — също бяха повишени, но не бяха преминали критичната точка.

— Да не си нещо болен?

— По дяволите, Мандела, чувствам се добре, само дето съм уморен. Откакто паднах съм малко замаян.

Набрах с брадичка комбинацията за свръзка със санитаря.

— Док, тук е Мандела. Искаш ли да наминеш за минутка?

— Разбира се, къде си?

Помахах му с ръка и той тръгна към нас, заобикаляйки вира.

— Какво има?

Посочих му показанията върху монитора на Сингър.

Той бе наясно за какво служеха всичките останали малки циферблати и скали и все пак огледът му отне известно време.

— Доколкото мога да преценя, Мандела… на него просто му е горещо.

— Майната ви, ами че и аз можех да ви кажа същото — рече Сингър.

— Може би ще е най-добре да извикаш оръжейника да хвърли едно око на скафандъра му.

Имахме двамина, които бяха минали скорострелен курс по поддръжка на скафандрите; те бяха „оръжейниците“ ни.

Набрах Санчес и го повиках да дойде с инструментите си.

— След минута-две, ефрейтор. Тъкмо пренасяме една дъска.

— Виж какво, оставяй я веднага и идвай тук.

Обземаше ме неприятно предчувствие. Докато го чакахме, аз и санитарят прегледахме скафандъра на Сингър.

— Охо — рече доктор Джоунс. — Я виж това.

Обиколих го изотзад и видях къде сочеше. Две от пластините на топлообменника бяха силно изкривени.

— Какво е станало? — попита Сингър.

— Паднал си върху него, нали?

— Разбира се, ефрейтор — точно така е. Сигурно не работи както трябва.

— Аз смятам, че изобщо не работи — рече „докторът“.

Санчес пристигна със своето диагностично куфарче и ние му разказахме какво се бе случило. Той огледа топлообменника, сетне мушна два-три жака в него и на малкия монитор в куфарчето му се появиха някакви данни. Не знам какво точно измерваше, но показанията бяха нула до осмия знак след десетичната точка.

Чу се леко изщракване, Санчес влезе в личната ми честота.

— Ефрейтор, това момче е смъртник.

— Какво? Не можеш ли да поправиш тая дяволска машинария?

— Може би… може би, ако я разглобя. Но няма никакъв начин да…

— Хей, Санчес? — Сингър се обаждаше на общата честота. — Откри ли повреда? — дишаше тежко. Щрак.

— Дръж се човече, работим по проблема. Щрак.

— Няма да издържи, докато херметизираме бункера.

А аз не мога да поправя топлообменника откъм външната му страна.

— Имаш резервен скафандър, нали?

— Два, от онези, дето стават за всякакви мерки. Но няма къде… ако речем…

— Добре. Отиваш и затопляш един от тях. — Превключих с брадичка на общата честота. — Слушай, Сингър, ще те измъкнем от това нещо. Санчес има резервен скафандър, но за да стане смяната, ще построим около теб „къща“. Разбра ли?

— Ъхъ.

— Виж сега, ще направим около теб един бокс и ще го включим към животоподдържащата система. Така ще можеш да дишаш, докато извършваш смяната.

— Вижда ми се доста копли… компли… комплицирано.

— Хайде, ела…

— Ще се оправя, бе човек, само ма остайте да си почина.

Хванах го за ръка и го поведох към строителната площадка. Вече наистина плетеше крака. „Докторът“ го подхвана от другата страна и така, между двама ни, не му давахме да падне.

— Ефрейтор Хо, тук е ефрейтор Мандела.

Хо отговаряше за животоподдържащата система.

— Разкарай се, Мандела, заета съм.

— Скоро ще си още по-заета.

Очертах й проблема. Групата й се захвана набързо да подготви ЖПС-а — в случая трябваше да е само въздухопровод с отоплител — а аз накарах екипа си да донесе шест плочи пермопласт, за да можем да построим една голяма кутия около Сингър и резервния скафандър. Щеше да прилича на огромен ковчег, метър широк и шест — дълъг.

Поставихме скафандъра върху плочата, която щеше да играе пода на ковчега.

— Окей, Сингър, хайде. Никакъв отговор.

— Сингър, хайде да вървим. Няма отговор.

Той просто си стоеше и не ми отвръщаше. Доктор Джоунс провери данните му.

— Припаднал е, човече, в безсъзнание е. Мислите ми препуснаха бързо. В бокса би трябвало да има място за още един човек.

— Я ми помогни!

Хванах Сингър за раменете, а Джоунс — за краката и внимателно го положихме да легне до ботушите на резервния скафандър.

Сетне и аз се настаних там.

— Окей, затваряйте ни.

— Виж, Мандела, ако някой трябва да влезе вътре, това трябва да бъда аз.

— Майната ти. Док. Туй е моя работа. Той е от моите хора.

Думите ми прозвучаха съвсем фалшиво. Уилям Мандела, момчето-герой.

Изправиха една плоча отстрани — имаше два отвора: за вход и за изход на ЖПС-а, и се заеха да я заваряват с тънък лазерен лъч за плочата в основата. На Земята бихме използвали лепило, но тук единствената течност бе хелият, който има маса интересни свойства, но определено не е леплив.

След около десет минути вече бяхме напълно затворени. Можех да усетя лекото бръмчене на ЖПС-а. Включих фара на скафандъра — за първи път, откакто бяхме на тъмната страна — и от светлината пред очите ми заиграха морави петна.

— Мандела, тук е Хо. Остани в скафандъра си поне две или три минути. Въвеждаме топъл въздух, но той се връща обратно в почти втечнен вид.

Моравите кръгове взеха да се разсейват по малко.

— Окей. Още е студено, но вече можеш да започваш.

Отворих скафандъра си — не нацяло, но не ми бе трудно да изляза от него. Все още бе достатъчно студен, за да свлече по малко кожа от пръстите на ръцете и от челото ми, докато, гърчейки се, се измъквах от него.

За да се добера до Сингър, трябваше да пълзя в ковчега с краката напред. След като се отдалечих от светлината на фара бързо се стъмни. Когато отворих костюма му, в лицето ме блъсна гореща воня. На мижавата светлина лицето му изглеждаше пурпурно и осеяно с тъмни петна. Дишането му бе съвсем слабо, а туптенето на сърцето бе зачестило.

Първо откачих отходните тръби — доста неприятна работа — сетне биосензорите; след това ми предстоеше да извлека ръцете от ръкавите му.

Да го осъществиш ти самият не е трудно. Извиваш се натам, усукваш се на иначе и ръката ти изскача. Но да го направиш отвън е съвсем друга работа; трябваше да изкривя ръката му, сетне да подхвана отдолу и да завъртя и ръкава на скафандъра в същото положение; а за да преместваш скафандри трябва бая мускул.

След като извадих едната му ръка, ми стана по-лесно; просто изпълзях напред, стъпих върху раменете на скафандъра и задърпах освободената му ръка. Той се измъкна от костюма като стрида от черупката си.

Отворих резервния скафандър и след доста дърпане и бутане успях да напъхам вътре краката му. Свързах биосензорите и предната облекчителна тръба. Другата щеше да му се наложи да си я окачва сам; прекалено е сложно. За н-ти път се зарадвах, че съм се родил мъж; жените са принудени да употребяват две от тези водопроводни инсталации, вместо една, състояща се от съвсем прост маркуч.

Оставих ръцете му извън ръкавите. Бойният комплект и без това щеше да е безполезен; усилвателите се пригаждат индивидуално за всеки.

Клепките му потрепериха.

— Ман… дела. Къде… на майната си…

Обясних му бавно и той май схвана повечето от казаното.

— Сега ще те затворя и се връщам в своя скафандър. Ще наредя на екипа да разреже тая кутия и да те изтегли навън. Разбра ли?

Той кимна. Неочаквана гледка — когато кимнеш или свиеш рамене вътре в костюма, той изобщо не препредава това движение.

Мушнах се в своя скафандър и включих с брадичка общата честота.

— Док, мисля, че ще се оправи. А сега ни извадете оттук.

— Ще ви.

Беше гласът на Хо. Лекият бръм на ЖПС-а бе сменен от тракане, сетне и от вибрации. Източваха въздуха от кутията, за да се избегне експлозия.

Единият ъгъл на шева се зачерви, сетне побеля и през него проникна яркият тъмночервен лъч, на не повече от трийсетина сантиметра от главата ми. Дръпнах се назад и се свих, доколкото това бе възможно в моето положение. Лъчът обходи шева и се върна там, от където бе започнал. Единият край на кутията се отдели полека, последван от капещите частици от пълнежа на пермопластовата плоча.

— Почакай това нещо да изстине и да се втвърди, Мандела.

— Не съм толкова глупав, Санчес.

— Хайде, тръгвай.

Някой ми подхвърли въже. По-разумно е, отколкото да се заема сам с извличането на Сингър. Направих широка примка под мишниците му и я завързах зад врата му. Сетне се изкатерих, за да им помогна в тегленето, но решението ми бе наивно — дванайсетина човека вече се бяха подредили да дърпат.

Сингър се измъкна без произшествия и успя да седне, докато доктор Джоунс проверяваше показанията му. Хората ме разпитваха и ме поздравяваха, когато Хо неочаквано каза:

— Гледайте! — и посочи към хоризонта. Беше някакъв черен кораб, който бързо се приближаваше. Имах време само да си помисля, че не бе справедливо, не бе предвидено да ни нападат броени дни преди да е завършило учението ни, ала в следващия миг корабът вече бе надвиснал над главите ни.