"Вечната война" - читать интересную книгу автора (Холдеман Джо)

7.

— Огневи екип „А“ — тръгвай!

Бяхме дванайсетима и напреднахме в неравна редица към учебния бункер. Намираше се на километър от нас, пътят до него бе грижливо подготвен и осеян с препятствия. Би трябвало да се придвижваме доста лесно, след като ледът бе почистен от полето, но дори и след десетдневни тренировки, бяхме в състояние само леко да подтичваме.

Носех гранатомет, зареден с учебни гранати с мощност една десета от микротона. Лазерните „пръсти“ на всички ни бяха нагласени на 0,8 — не по-силни от лъча на фенерче. Това бе учебна атака — бункерът и роботът, който го отбраняваше, струваха прекалено скъпо, за да бъдат използвани еднократно и след това да бъдат изхвърлени.

— Екип „Б“, последвайте ги! Водачите на екипи да поемат командването.

Приближихме купчина камъни на половината път до бункера и Потър, водачът на моя екип, рече:

— Спри и се прикрий!

Струпахме се зад грамадата от скални парчетии и зачакахме екип „Б“.

Едва различими в почернелите си скафандри, дузината мъже и жени прекосиха безшумно край нас. Веднага щом ни отминаха, те се затичаха наляво, встрани от полезрението ни.

— Огън!

Червени кръгове светлина затанцуваха на около половин клик9 разстояние, там, където бункерът едва се забелязваше. Обсегът на учебните гранати бе петстотин метра; можех да извадя евентуално късмет, затова насочих гранатомета си към бункера, повдигнах го на четирийсет и пет градуса и изстрелях залп от три гранати.

Ответният огън от бункера започна още преди падането на моите гранати. Автоматичните му лазери не бяха по-мощни от тези, които използвахме и ние, но директно попадение можеше да дезактивира зрителния ти конвертор и да те ослепи временно. Мнимият враг биеше напосоки, огънят му дори и не доближи балваните от замръзнал газ, зад които се криеха някои от нас.

Три ярки магнезиеви светкавици блеснаха едновременно, на около трийсет метра от бункера.

— Мандела! Мислех си, че си добър с това нещо.

— По дяволите, Потър, то стреля само на половин клик разстояние. Като се приближим, ще ги стоваря всичките отгоре му, сто процента.

— Дано!

Не отвърнах нищо. Тя нямаше да е вечно водач на екип, я. Пък и не беше лошо момиче, преди властта да й замае главата.

Тъй като гранатометчикът е заместник на екипния водач, бях включен на честотата на радиостанцията на Потър и можах да чуя разговора й с екип „Б“.

— Потър, тук е Фриймън. Имате ли загуби?

— Тук — Потър, не, изглежда огънят е съсредоточен.

— Да, ние загубихме трима. Намираме се в една долчинка на около 80–100 метра от вас. Можем да ви прикрием, когато сте готови.

— Добре, започвайте — последва леко изщракване. -Екип „А“, следвайте ме.

Тя се измъкна иззад камъните и включи слабия розов светлинен буй под енергийната си раница. И аз включих своя и затичах до нея, а останалата част от екипа се разгърна зад нас във формата на клин. Никой не откри огън, а екип „Б“ ни прикриваше.

Единственото, което чувах, бе дишането на Потър и тихото хрущене на собствените си стъпки. Не виждах почти нищо и затова превключих с език зрителния си конвертор на втора степен. Получи се малко размазан, но достатъчно ярък образ. Изглежда, че бункерът бе приковал здраво екип „Б“ към земята и го въртеше на шиш. Отвръщаха единствено с лазерен огън. Сигурно бяха изгубили гранатометчика си.

— Потър, тук е Мандела. Не трябва ли да отклоним малко огъня от екип „Б“?

— Веднага щом намеря подходящо прикритие. Съгласен ли си? Редник?

Бе повишена в чин ефрейтор за времето на учението.

Завихме надясно и залегнахме зад някакъв плочест камък. Повечето от останалите намериха прикритие наблизо, но на неколцина се наложи да рият земята.

— Фриймън, чук е Потър.

— Потър, тук е Смити, Фриймън е аут; Самуелс също е аут. Останахме само петима. Прикрийте ни малко, за да можем да…

— Роджър, Смити. — Изщракване. — Екип „А“, открийте огън. Екип „Б“ наистина е изпаднал в тежко положение.

Надникнах зад крайчеца на камъка. Далекомерът на гранатомета показваше, че бункерът бе на около триста и петдесет метра, все още твърде далеч. Прицелих се малко по-височко и изстрелях три гранати, сетне с няколко градуса по-ниско — още три. Първите прехвърлиха целта с около двайсетина метра; вторият залп избухна право пред бункера. Опитах се да задържа мерника си под същия ъгъл и изстрелях още петнайсет гранати — целия остатък от пълнителя.

Би трябвало да залегна отново зад камъка и да презаредя, но исках да видя попадението, затова, докато бърках да откача следващия пълнител, не свалях поглед от бункера…

Когато лазерният лъч удари зрителния ми преобразувател, блесна ослепително силна червена светлина, която сякаш премина през очите ми, после се удари и отскочи от задната част на черепа ми. Трябва да е било само няколко милисекунди преди преобразувателят да се претовари и да изключи, но от яркозеления образ, в следствие на попадението, очите ме боляха няколко минути.

Тъй като официално бях „мъртъв“, радиото ми автоматично бе изключено и трябваше да остана на място, докато битката-игра завършеше. Лишен от всякакъв приток на сензорна информация, освен усещанията на собствената ми кожа (а тя болеше там, където бе осветена от припламването върху екрана на зрителния преобразувател) и от пищенето в ушите ми, чакането ми се видя ужасно дълго. Най-сетне някакъв шлем се тракна в моя.

— Добре ли си, Мандела? — беше гласът на Потър.

— Съжалявам, че преди двайсет минути умрях от скука.

— Изправи се и се хвани за ръката ми. Направих го и заедно се затътрихме към жилищните помещения. Влачихме се сигурно около час. По време на целия път тя не каза нищо — звуковите вълни не са най-удачния способ за комуникация, когато си нахлузил бойния костюм — но след като минахме през въздушния шлюз и се стоплихме, ми помогна да съблека скафандъра си. Бях готов за леко словесно бичуване, но когато скафандърът се отвори, преди още очите ми да се адаптират към светлината, тя ме грабна за врата и лепна мокра целувка върху устните ми.

— Отлична стрелба, Мандела.

— А?

— Не видя ли? Разбира се, че не… Последният залп, преди да те улучат — четири преки попадения. Бункерът реши, че е извън строя и единственото, което ни оставаше, бе да извървим оставащото разстояние.

— Страхотно — почесах се под очите, откъдето се поръсиха люспи суха кожа. Тя се изкикоти.

— Да можеше да се видиш. Приличаш на…

— Всички да се явят в общия салон — обяви гласът на капитана. Лоши новини, както обикновено.

Тя ми подаде туниката и сандалите.

— Хайде да вървим.

Общият салон-столова се намираше в края на коридора. На вратата имаше няколко колонки бутони; натиснах онзи, който бе срещу името ми. Четири от имената бяха покрити с черно тиксо. Дотук добре, само четирима. Значи в днешното учение не бяхме дали нито една жертва.

Капитанът седеше върху издигнатата платформа, което означаваше, че нямаше да ни се наложи отново да минаваме през всичките онези „Ми-и-ирно“ и прочее военни глупотевини. За по-малко от минута залата се изпълни; тих камбанен звън оповести, че списъкът на присъстващите е попълнен.

Капитан Стот не се изправи.

— Днес се справихте доста добре. Няма убити, а очаквах да има. В това отношение надхвърлихте очакванията ми, но във всяко друго — изпълнението ви бе слабо. Радвам се, че се грижите добре за себе си, защото всеки от вас представлява инвестиция от над милион долара плюс една четвърт човешки живот. Но в тренировъчната битка срещу този много глупав робот трийсет и седмина от вас се изхитриха да се подложат на лазерния огън и да бъдат убити наужким, след като мъртвите нямат нужда от храна, вие също няма да се нуждаете от нея през следващите три дни. Всеки, който е в списъка на „убитите“ в тази битка, ще има право само на два литра вода дневно, както и на дажбата си от витамини.

Вече бяхме достатъчно опитни, за да си позволим да изохкаме, но на лицата с опърлени вежди и с розов правоъгълник от изгорена кожа около очите се появи съответния гаден поглед.

— Мандела?

— Сър?

— Ти си пострадал най-зле от изгаряне. Зрителният ти преобразувател в неутрално положение ли беше?

О, по дяволите!

— Не, сър. На втора степен.

— Ясно. Кой бе водач на екипа ти в това учение?

— Временно изпълняващата длъжността ефрейтор Потър, сър.

— Редник Потър, ти ли му нареди да използва усилен образ?

— Сър, аз… аз не си спомням.

— Значи не помниш. Е, добре тогава, като упражнение за развиване на паметта, ще се присъединиш към „убитите“. Доволна ли си?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. „Мъртвите“ ще ядат за последно тази вечер и от утре са без дажби. Има ли въпроси? — Сигурно се шегуваше. — Добре. Свободни сте.

Избрах си манджа, която ми се видя пълна с най-много калории и с табла в ръка се запътих да седна до Потър.

— Чиста донкихотщина, дяволите да те вземат. Но ти благодаря, все пак.

— Няма защо. И без това ми се искаше да сваля някой и друг килограм.

Не можах да забележа къде се намираха излишните й килограми.

— Зная едно чудесно упражнение — рекох, а тя се усмихна, без да вдига поглед от таблата си. — Имаш ли някого за тази вечер?

— Мислех си да помоля Джеф…

— Тогава побързай. Усуква се около Маиджима.

Е, това бе самата истина. Всички се усукваха около нея.

— Не знам. Може би би трябвало да си пазим силите. На третия ден…

— Хайде, хайде — подрасках дланта й леко с нокът. — Не сме лягали заедно от Мисури насам. Може да съм научил нещо ново.

— Може и да си — тя някакси лукаво наклони глава към мен. — Окей.

Всъщност, оказа се, че тя знаеше нов номер. Наричаше го френски тирбушон. Не пожела обаче да ми каже кой я бе научил, макар че ми се щеше да му стисна ръката — веднага, щом си възстановях силите.