"Вечната война" - читать интересную книгу автора (Холдеман Джо)

6.

На третия ден, докато се учехме да копаем дупки, дадохме първата жертва.

След като в оръжията на войника е съсредоточена такава енергия, не е практично той да дълбае дупки с обичайните кирка и лопата. И все пак, можеш цял ден да си мяташ гранати и в резултат да получиш само плитки ямки, затова обичайният метод бе да издълбаеш дупка с ръчния си лазер, след като се охлади да пуснеш в нея взривна шашка с часовников механизъм, и да я затрупаш с подръчни материали. Разбира се, на Харон има сума ти излишен камънак, особено ако вече си думнал наблизо някоя дупка.

Единственият проблем в края на цялата тая процедура е напускането. Казаха ни, че за да бъдем в безопасност, всеки трябва да се прикрие зад нещо наистина солидно или да се намира поне на сто метра разстояние. След като спуснеш заряда, имаш три минути, за да се оттеглиш, но не можеш просто ей-така да спринтираш. Не е и безопасно, щом си на Харон.

Инцидентът се случи, когато дълбаехме една наистина внушителна яма, от типа, необходим за подземен бункер. За целта трябваше да изровим голяма дупка, сетне да се спуснем на дъното на кратера и да повтаряме процедурата отново и отново, докато дупката не станеше още по-дълбока. Вътре в кратера използвахме заряди с петминутно забавяне, ала и това време едвам стигаше — човек наистина трябваше да се движи полека, да пълзи нагоре по ръба на кратера.

Почти всички бяха издълбали вече двойни дупки; почти всички, освен мен и още трима. Предполагам, че единствено ние видяхме как загази Бованович. Намирахме се достатъчно далеко — на двеста метра разстояние. Посредством включения на четирийсет процента от мощността му зрителен преобразувател я зърнах да изчезва под ръба на кратера. Сетне можех вече само да слушам разговора й с Кортес.

— Долу съм, сержант.

За подобни упражнения обичайната радиовръзка бе ограничена: никой освен обучаваният и Кортес нямаше право да се включва.

— Добре, придвижи се до центъра на ямата и изчисти боклука. Не бързай. Няма смисъл да се шашкаш, преди да си изтеглила предпазителя на взривателя.

— Разбира се, сержант.

Можехме да чуем как тихо ехтят преместваните дребни камъни, звукът се препредаваше посредством допира на ботушите й. Няколко минути не каза нищо.

— Стигнах до дъното — сякаш трудно си поемаше дъх.

— Лед или скала?

— О, скала е, сержант. От онези, зеленикавите.

— Тогава използвай по-слаб заряд. Едно цяло и две, разпръскване четири.

— По дяволите, сержант, това ще ми отнеме цяла вечност.

— Да, ама тая работа съдържа хидрирани кристали — топлината ще се разпространи много бързо и можеш да си счупиш някой кокал. А тогава ще се наложи да те изоставим там, момиче. Мъртва и потънала в кръв.

— Окей, едно цяло и две, четири.

Вътрешността на кратера проблясва с червено от отразената лазерна светлина.

— Когато стигнеш дълбочина половин метър, увеличи на две цяло.

— Роджър7.

Отне й точно седемнайсет минути, три от тях — за разпръскване от втора степен. Мога да си представя колко е била изморена ръката, с която стреляше.

— Сега си почини няколко минути. Когато дъното на дупката престане да тлее, сложи взривателя и пусни взрива вътре. Сетне се махай внимателно, ясно? Разполагаш с достатъчно време.

— Тъй вярно, сержант. Ще се отдалеча, вървейки. Тонът й издаваше уплаха. Е, на човек не му се налага често да се измъква на пръсти от двайсет микротонна тахионна8 бомба. Няколко минути слушахме само дишането й.

— Хайде, пускам — последва леко шумолене на плъзгаща се в дупката бомба.

— Сега действай хладнокръвно. Разполагаш с пет минути.

— А-аха. Пет.

Стъпките й зазвучаха бавни и постоянни. Сетне, след като започна да се катери по склона, звуците не бяха вече тъй постоянни, може би дори малко отчаяни. И когато оставаха още четири минути…

— О, мамицата му! — чу се силен стържещ звук, сетне нещо изтрака, удари се. — Мамицата му, мамицата му!

— Какво стана, редник?

— О, мамицата му — тишина, — мамицата му!

— Редник, нали не искаш да бъдеш разстреляна, кажи ми какво се случи?

— Аз… мамицата му, заседнах. Някакво шибано свличане на скали… мамка му… НАПРАВЕТЕ НЕЩО! Не мога да помръдна, мамка му, не мога да помръдна, аз…

— Млъкни! На каква дълбочина?

— Не мога да помръдна, мамка му, шибаният ми крак. ПОМОГНЕТЕ МИ…

— Тогава използвай ръцете си, по дяволите — бутай! Можеш да преместиш по един тон с всяка длан.

Три минути.

Тя спря да ругае и започна да мърмори нещо, предполагам на руски, с тихичък, монотонен глас. Дишаше тежко, човек можеше да чуе как камъните се търкаляха около нея.

— Освободих се. Две минути.

— Тръгвай колкото можеш по-бързо — тонът на Кортес бе спокоен и лишен от всякакви чувства.

Появи се деветдесет секунди преди взрива — изпълзя над ръба на кратера.

— Тичай, момиче. Най-добре тичай.

Тя направи пет или шест стъпки и падна, хлъзна се настрани, изправи се, затича; пак падна, изправи се отново…

Изглеждаше, че се движи бързо, но бе изминала само трийсетина метра, когато Кортес каза:

— Добре, Бованович, лягай по корем и не мърдай.

Оставаха десет секунди, но тя или не го чу, или искаше да измине още малко от разстоянието. Тъкмо когато се намираше в най-високата точка на един скок, взривът блесна като светкавица и избуча; нещо голямо я удари под врата, обезглавеното й тяло се завъртя и политна в пространството, подире му се проточи червено-черната спирала на моментално замръзналата кръв, която полека се свлече на земята — една пътечка от кристален прах… Всички я заобикаляха, додето събирахме камъни да покрием лишената от всякакви сокове маса на мястото, където свършваше „пътечката“.

Тази вечер Кортес не ни чете лекции, дори не се появи за вечерната кльопачка. Ние бяхме много вежливи един към друг и никой не се боеше да говори за станалото.

Легнах си с Роджърс — всеки гледаше да се приюти при добър приятел — но единственото, което й се искаше, бе да плаче; рева толкова дълго и толкова силно, че накрая разплака и мен.