"Чичо Томовата колиба" - читать интересную книгу автора (Стоу Хариет Бичер)

Глава XIОПАСНИТЕ МИСЛИ НА ЕДИН РОБ

Свечеряваше се и ръмеше, когато един пътник спря пред вратата на малка гостилница в градчето. Н., щата Кентъки. Вътре той завари обичайното за тези заведения разнородно общество, намерило тук убежище от лошото време. Повечето бяха местни хора — високи едри мъже с ловджийско облекло. Те се бяха разположили удобно по столовете, нехайно изтегнали дългите си крака. Пушки, патронташи, ловджийски чанти, кучета и негърчета — всичко заедно се валяше по ъглите на гостилницата. От двете страни на камината седяха двама дългокраки джентълмени с шапки на глава, наклонили назад столовете си, тържествено поставили калните си ботуши върху перваза на камината — поза, която, трябва да предупредим читателите, е много обикновена в тази част на страната. Тя, изглежда, предразполага към по-възвишен начин на мислене.

Съдържателят, който седеше зад тезгяха, беше като повечето от своите земляци висок човек, добродушен и отпуснат, с гъста рошава коса и цилиндър, кацнал на върха на главата му.

Всъщност всички присъствуващи носеха на главите си този символ на човешко величие! Дали беше от фйлц, или от замърсен кастор, изплетена от палмови листа или модерен цилиндър — на всяка глава имаШе шапка, която издаваше характера на собственика си. Едни носеха шапките смело килнати на една страна — това бяха млади, буйни хора, безгрижни веселяци; други ги бяха нахлупили чак до носа — това бяха хора с твърди характери — сериозни, упорити хора и ако си бяха нахлупили шапките, то беше, защото искаха да ги носят точно тъй, както на тях им харесва. Ако шапката беше килната чак на тила, значи нейният собственик беше човек с широк замах, човек, който иска всичко да види. А имаше и такива небрежни хора, които не знаеха или нехаеха за вида, който шапките ще им придадат, затова постоянно ги кривяха на всички страни.

— Негри с отпуснати панталони и с ушити икономично ризи постоянно сновяха насам-натам, без да вършат някаква работа, а за да покажат, че уж са готови да обърнат целия свят наопаки, само и само да угодят на господарите си и на техните гости. Добавете към тази картина и веселия огън, който безгрижно пращеше в голямата камина, широко разтворените прозорци и врата, силният влажен вятър, който надуваше басмените пердета, и вие ще имате представа за прелестите на една гостилница в Кентъки.

В тази живописна обстановка попадна нашият пътник. Той беше нисък, набит възрастен човек, грижливо облечен, с обло добродушно лице и бързи, неспокойни движения. Виждаше се, че той трепери за своя куфар и чадър, та сам ги внесе в гостилницата и упорито отклоняваше опитите на прислугата да му помогне. Като се огледа неспокойно на всички страни, новодошлият си избра място по-близо до огъня, сложи своите скъпоценни вещи под стола и седна.

Той боязливо изгледа достойния джентълмен, който украсяваше с ботушите си края на камината и плюеше наляво и надясно така смело и енергично, че би могъл да ужаси всекиго, а особено джентълмени с по-слаби нерви и с по-други навици.

— Как се чувствувате, чужденецо? — попита гореспоменатият дългокрак джентълмен и вместо привет изплю по посока на новия гост цяла струя сдъвкан тютюн.

— Добре, благодаря — отговори другият и се отдръпна, ужасен от заплашващата го чест.

— Какво ново? — продължи джентълменът и извади от джоба си пакетче пресован тютюн и голям ловджийски нож.

— Нищо особено.

— Дъвчите ли тютюн? — И той с братско великодушие подаде на новодошлия голямо парче тютюн.

— Не, благодаря. Вреди ми! — отговори ниският човек и се отмести.

— Значи ви вреди? — каза джентълменът и без да се смути от отказа, натъпка парче тютюн в устата си, за да има нов запас от тютюнев сок за благото на обществото.

Старият джентълмен потрепваше всеки път, когато дългокракият му съсед плюеше към него. Най-после съседът забеляза това и без да се засяга, измени посоката на своята артилерия. Той избра за прицел прибора от лопатка и ръжен пред камината и започна да го обстрелва с такова умение, което би било напълно достатъчно, за да се превземе цял един град.

— Какво е това там? — попита старият джентълмен, като забеляза, че група посетители се бяха изправили пред голяма обява, закачена на стената.

— Обява за негър — обясни накъсо някой наблизо.

Мистър Уилсън, така се казваше старият джентълмен, стана, грижливо намести чадъра и куфара по-навътре под стола, внимателно извади очилата си и ги сложи на носа. След като завърши тази процедура, той прочете следното:

„Избягал е млад мулат на име Джордж, притежание на долуподписания. Височина — 5 фута, кожа доста светла, къдрава кестенява коса; много интелигентен, говори добре, чете и пише. Вероятно ще иска да мине за бял. На гърба и на раменете му има дълбоки белези. На дясната ръка е жигосан с буквата Х.

Давам 400 долара на този, който го хване жив, и също толкова на оня, който ми даде задоволителни доказателства, че е убит.“

Старият джентълмен прочете полугласно обявлението открай докрай, като че ли го проучваше. Дългокракият артилерист, който бе обсадил камината, свали краката си от перваза, изправи се в целия си ръст, приближи се до обявата и изплю върху нея цял залп от сдъвкан тютюн.

— Ето какво е моето мнение! — кратко поясни той и отново седна на мястото си.

— Ей, чужденецо, защо правите това? — запита съдържателят.

— Същото бих сторил, ако пред мен се намираше този; който е написал това обявление — каза дългокракият и спокойно възобнови заниманията си, като отряза ново парче тютюн. — Човек, който притежава такъв забележителен роб и не умее да се отнася както трябва с него, заслужава да го загуби. Такива обявления са позор за Кентъки. Това е моето мнение, ако искате да знаете.

— Да, имате право — каза съдържателят и се наведе да вписва сметки в тефтера си.

— Имам сума негри, сър — продължи дългокракият, като поднови нападението си срещу железния прибор на камината, — и често съм им казвал: — Момчета, ако искате да бягате, бягайте още сега. Хайде, няма да тръгна да ви гоня. И като знаят, че не ги задържам, минава им всяко желание да бягат. Нещо повече: приготвил съм им на всички документи за освобождаване, в случай че умра. Те знаят и това. И казвам ви, чужденецо, в целия окръг никой няма негри, които така добре да работят както моите. Ами че аз съм ги пращал в Цинцинати с жребци, които струват над петстотин долара, и винаги са се връщали с всичките пари. Няма нищо чудно в това. Отнасяйте се с тях като с кучета, и те ще ви работят като кучета. Отнасяйте се с тях човешки, и те ще ви работят като хора.

Честният скотовъдец разпалено подкрепи думите си с мощна струя тютюнев сок в камината.

— Мисля, че сте напълно прав, приятелю — каза мистър Уилсън. — Мулатът, за когото е поставено обявлението, е прекрасен човек. Той работи около шест години при мене в моята фабрика за чували и беше най-добрият ми работник, сър. Той е изключително способен човек. Изнамери машина за чистене на коноп — нещо наистина ценно; вече се използува и в други фабрики. Господарят му взе патент за тази машина.

— Обзалагам се, че взема сума пари от тази работа — каза скотовъдецът, — а на роба си за благодарност жигосва дясната ръка! Ех, да можех, бих го жигосал аз него, та да носи белега цял живот.

— Тези многознаещи негри са страшно неприятни и дръзки, затова ги и дамгосват — обади се от другия край на стаята един грубоват човек. — Ако те се държаха както трябва, това нямаше да им се случва.

— Което ще рече: господ ги е направил хора и не е така лесно да ги превърнеш в животни…

— Никаква полза нямат господарите от такива многознаещи негри — продължи другият, без да забележи насмешката в думите на събеседника си. — Какво ме интересува, че някой си негър имал дарба или нещо такова, ако човек не може да извлече полза от нея. За какво им служат тези дарби — само за да те надхитрят. Имах ги аз такива умници, но ги продадох на Юг. Рано или късно щяха да избягат…

Тук разговорът се прекъсна. Пред вратата на гостилницата спря малка луксозна двуколка. От нея слезе изискано облечен джентълмен и негър — кочияш.

Всички обърнаха очи към новопристигналия и започнаха да го разглеждат с любопитство, присъщо на безделниците, които убиват времето си в гостилница през дъждовен ден. Новият гост беше много висок, с мургава кожа като испанец, с хубави изразителни тъмни очи и лъскава, черна къдрава коса. В красивата извивка на орловия му нос, в тънките му стиснати устни, в цялата му стройна фигура имаше нещо необикновено, което веднага привлече вниманието на присъствуващите. Той спокойно влезе в гостилницата, кимна на слугата къде да остави куфара му, поклони се на всички в заведението и с шапка в ръка бавно се запъти към тезгяха и съобщи името си:

— Хенри Бътлър от Оуклъндс, окръг Шелби. — След това се обърна и равнодушно прочете обявлението.

— Джим — каза той на слугата си, — струва ми се, че срещнахме такъв човек в Бернан, помниш ли?

— Да, господарю — отговори Джим, — само не съм сигурен дали имаше белег на ръката си.

— Е, не съм му гледал ръцете, разбира се — каза младият човек и се прозина отегчено. После пак се отправи към съдържателя и поиска отделна стая, като добави, че имал да пише бързи писма.

Съдържателят прояви необикновено раболепие. Седем души негри, стари и млади, мъже и жени, големи и малки, се раздвижиха като ято яребици, бързаха, бутаха се, настъпваха се, спъваха се един друг в усърдието да приготвят стаята на господаря, а той седна спокойно на един стол по средата на гостилницата и започна разговор със седящия до него.

Още с влизането на непознатия мистър Уилсън го загледа със смущение и любопитство. Струваше му се, че познава този човек, че го беше срещал някъде, но не можеше да си спомни точно кога и къде. Щом като непознатият заговореше, направеше някакво движение или се усмихнеше, мистър Уилсън трепваше и устремяваше поглед към него, но големите черни очи го гледаха с такава студенина и безразличие, че той смутено отстраняваше погледа си. Но изведнъж му просветна и той загледа с учудване и ужас новодошлия, който стана и се приближи до него.

— Мистър Уилсън, ако се не лъжа — каза той и протегна ръка. — Извинете, не можах да ви позная веднага. Виждам, че не сте ме забравили — мистър Бътлър от Оуклъндс, окръг Шелби.

— Да, да, да, сър! — мистър Уилсън говореше като насън. В този момент един негър съобщи, че стаята на господаря е готова.

— Джим, погрижи се за куфара — небрежно каза джентълменът на своя слуга и после се обърна към мистър Уилсън: — Бих желал да поговоря малко с вас по една работа. Ако обичате, елате в моята стая.

Мистър Уилсън го последва като сомнамбул. Те се качиха по стълбата и влязоха в голяма стая. В камината пращеше току-що запален огън, а слугите още шетаха насам-натам, като привършваха подреждането.

Когато най-после останаха сами, младият човек грижливо заключи вратата, сложи ключа в джоба си, обърна се към мистър Уилсън, скръсти ръце и го погледна право в очите.

— Джордж! — извика мистър Уилсън.

— Да, Джордж.

— Не вярвам на очите си!

— Добре Съм се преобразил, нали? — с усмивка каза младият човек. — Малко орехова кора и жълтата ми кожа доби мургав аристократичен оттенък; косата си боядисах черна, така че сега не отговарям на описанието, дадено за мене в обявата.

— О, Джордж, ти играеш опасна игра. Аз не бих те съветвал да…

— Аз отговарям сам за себе си — прекъсна го младият човек със същата горда усмивка.

Трябва да отбележим мимоходом, че по баща Джордж беше от бял произход. От майка си той беше наследил слаб жълтеникав оттенък на кожата, а така също и прекрасните й черни очи. Една малка промяна в цвета на кожата и косата го бе преобразила в същински испанец. А присъщите му изящни маниери и благородна осанка му помагаха без затруднение да играе смелата роля, която си бе избрал: ролята на джентълмен, който пътува със своя слуга.

Мистър Уилсън беше добродушен, но крайно предпазлив и страхлив старец. Той неспокойно се разхождаше из стаята, раздвоен между желанието да помогне на Джордж и някакво неясно задължение да поддържа реда и законността. Той почна да разсъждава на глас:

— Значи, Джордж, ти бягаш, бягаш от своя законен господар. Това съвсем не ме учудва. Но все пак съжалявам, че си постъпил така, Джордж… Много съжалявам. Считам за свой дълг да ти го кажа.

— За какво съжалявате, сър? — спокойно запита Джордж.

— Ами защото отиваш против законите на родината си.

— Моята родина? — каза младият човек натъртено и с горчивина. — Моята родина е гробът и бих желал по-скоро да бъда в него.

— Не, Джордж. Не, не, не бива. Грешно е да се говори така. Ти имаш жесток господар, не ще и дума. Той е… Аз осъждам държанието му към тебе. Не мисля да го защитавам… но все пак, Джордж, аз съжалявам, че си постъпил така. Ти си извършил лоша, много лоша постъпка. Трябва да се примиряваме с всичко, което провидението ни отрежда. Не е ли така, Джордж?

Младият човек стоеше с високо вдигната глава, скръстил ръце на широките си гърди, а устните му бяха свити в горчива усмивка.

— Мистър Уилсън, да предположим, че индианци ви вземат в плен, разделят ви от жена ви и от децата ви и ви заставят до края на живота да копаете тяхната царевица. Ще считате ли, че е ваш дълг да се примирите с тази участ? Мене ми се струва, че ще сметнете за указание на провидението първия кон, който ви попадне… Не е ли така?

Дребният стар джентълмен слушаше с широко отворени очи. Той не умееше да спори, но владееше мъдростта, че когато няма какво да се възрази, по-добре е нищо да не се казва. Затова той продължи с общите си увещания, като грижливо приглаждаше чадъра си и изправяше всяка гънка по него.

— Ти знаеш, Джордж, че винаги съм имал приятелски чувства към тебе и винаги, когато съм те съветвал, е било за твое добро. Така сега според мене ти се излагаш на страхотен риск. Няма изгледи да успееш. А хванат ли те, ще бъдеш много по-зле от когато и да било… Те ще те изтезават до смърт, ще те пребият и ще те продадат на Юг.

— Аз знам всичко това, мистър Уилсън — отговори Джордж.

— Аз се излагам на опасност, но… — Той широко разгърна палтото си и показа два пистолета и дълъг ловджийски нож. — Ето — каза той. — Аз съм готов да ги посрещна! Но на Юг аз няма никога да отида. Не! Ако се стигне дотам, аз ще съумея да си спечеля сам шест фута свободна земя — първата и последната собствена земя, която ще притежавам в Кентъки.

— Какво говориш, Джордж? Това е ужасно! Това е просто безумие! Много се безпокоя, Джордж. Нима ще отидеш против законите на своята родина?

— Пак за моята родина! Вие, мистър Уилсън, вие имате родина, но аз и хората като мене, родени от майки робини, ние нямаме родина. Какво са законите за нас? Ние не ги създаваме, ние не сме давали съгласието си за тях и нямаме нищо общо с тях… Тези закони само ни смазват и ни държат в подчинение…

Умът на мистър Уилсън може да се оприличи на бала памук — пухкав, безкрайно мек, но и безкрайно объркан. Старият джентълмен действително съжаляваше Джордж от цялото си сърце и имаше някаква неясна, смътна представа за чувствата, които го вълнуваха, но той считаше за свой дълг упорито да ги направлява по пътя на „доброто“…

— Това не е добро, Джордж. Послушай един приятелски съвет и избий тия мисли от главата си; те са опасни, Джордж, много, много опасни за човек в твоето положение. — Мистър Уилсън седна до масата и започна нервно да хапе дръжката на чадъра си.

— Вижте, мистър Уилсън — каза Джордж решително и седна срещу него. — Погледнете ме. Не съм ли във всяко отношение като всички други хора, като самия вас. Погледнете лицето ми, ръцете ми; погледнете ме целия. — И младият човек гордо се изправи. — Не съм ли човек като всеки друг? А сега, мистър Уилсън, чуйте какво ще ви кажа: моят баща е бил един от видните джентълмени на Кентъки. Той не се е погрижил преди смъртта си да разпореди да не бъда продаден заедно с кучетата и конете, за да се покрият неговите дългове. Видях майка си, изложена на публична Продан заедно със седемте си деца. Пред очите й те бяха продадени едно по едно — всички на различни господари. Аз бях най-малкият. Тя падна на колене пред моя бивш господар и го молеше да купи и нея заедно с мен, за да не се раздели поне с последното си дете, а той я отритна с тежкия си ботуш. С очите си го видях и последното нещо, което чух, бяха нейните вопли и стенания, когато той ме превърза за шията на коня, за да ме отведе в своето имение.

— А после?

— Моят господар се спазари с един от купувачите и откупи и най-голямата ми сестра. Тя беше скромна, възпитана, добра и красива като нещастната ми майка. Отначало се зарадвах, че ще бъда заедно с близък човек. Но радостта ми не трая дълго. Един ден я биха с камшици. Аз стоях зад вратата, чувах всичко и всеки удар се врязваше дълбоко в моето сърце, но не можех с нищо да й помогна. ТБиеха я, сър, защото искаше да живее честно, а вашите закони не позволяват това на негърските девойки, а след това при господаря дойде един търговец и сестра ми заедно с цяла група роби, оковани във вериги, бе закарана на пазара в Орлеан и оттогава не зная нищо за нея… Нижеха се дълги, безкрайни години. Аз израснах без баща, без майка, без сестра и без нито една жива душа, която да се погрижи за мене повече, отколкото за едно куче. Само бой, ругатни и глад. Да, сър, аз така съм гладувал, че бях щастлив, когато можех да се добера до остатъците, които хвърляха на кучетата. И все пак, когато бях малък, не можех да заспя, защото плачех по цели нощи, аз плачех не от глад, нито от побоищата… Не, сър, аз плачех за майка си и за сестра си, плачех, защото нямах нито един близък човек на света, никой, който да ме обича. Аз не знаех какво е спокойствие, какво е душевна топлота. Не бях чул нито една ласкава дума, докато не постъпих на работа във вашата фабрика. Вие, мистър Уилсън, се отнесохте добре с мене. Вие ме насърчихте да се уча, да чета и да пиша и да постигна нещо в живота. Бог ми е свидетел колко много съм ви признателен за това!. Тогава, сър, аз срещнах жена си. Вие сте я виждали и знаете колко е красива. Струваше ми се, че сънувам, когато разбрах, че тя ме обича и когато се оженихме. Бях толкова щастлив, че не можех да повярвам, че е действителност. А тя, моята Елиза, е толкова добра, колкото и красива. Какво стана след това? Ето, моят господар идва във фабриката, откъсва ме от работата, от приятели и от всичко, което обичам, и ме стъпква в калта. И защо? Защото, казва той, аз съм бил забравил кой съм! Той щял да ме научи да не забравям, че съм само негър и нищо повече. И накрая след всичко това той застава между мене и жена ми и казва, че трябва да я напусна и да живея с друга жена. И вашите закони му дават право да върши всичко това! Помислете, мистър Уилсън, всичко това, което разби сърцето на моята майка и на сестра ми, на жена ми и моето — всичко това се позволява от вашите закони; те дават право на всеки в Кентъки да постъпи така и никой не може да му противоречи! Това ли наричате законите на моята родина? Сър, аз нямам родина, както нямам и баща. Но аз ще намеря родина! Не искам нищо друго от вашата родина — само да ме остави спокойно да я напусна. Но ако някой се опита да ме спре, да му мисли! Аз ще се боря за своята свобода до последна капка кръв…

Джордж ту сядаше до масата, ту ставаше и развълнувано се движеше из стаята; той говореше през сълзи, с пламнали очи и буйно ръкомахаше. Добросъвестният старец, към когото бе отправено това слово, не издържа. Той извади голяма жълта копринена носна кърпа и започна много енергично да бърше лицето си.

— Проклети да са всички те! — избухна отведнъж той. — Аз винаги съм ги смятал за ужасни мерзавци… Бягай, Джордж! Бягай! Но бъди предпазлив, моето момче. Не стреляй срещу никого, Джордж! Освен… Не!… По-добре не стреляй. Аз не бих убил никого… Къде е жена ти, Джордж?

Той стана и започна нервно да се разхожда из стаята.

— Тя е избягала, сър. Избягала е с детето на ръце, но къде — не знам. Тръгнала е на север… Кога ще се видим и дали въобще ще се видим — само бог знае…

— Избягала? Възможно ли е? Просто невероятно! От такива добри господари!

— Добрите господари понякога затъват в дългове, а законите на „нашата“ родина им позволяват да изтръгнат детето от прегръдките на майката и да го продадат, за да платят дълговете си — каза Джордж с горчивина.

— Така! Така! — каза почтеният старец и бръкна несръчно в джоба си. — Може би не следвам убежденията си — дявол да го вземе, няма да следвам убежденията си — добави той изведнъж.

— Вземи това, Джордж. — И той му подаде пачка банкноти, които извади от портфейла си.

— Не, не, сър, вие сте много мил и добър — каза Джордж.

— Вие направихте толкова много за мене, а това може да ви докара неприятности. Мисля, че имам достатъчно пари — ще ми стигнат дотам, докъдето трябва.

— Не! Трябва да ги вземеш, Джордж. Парите ще ти бъдат от полза; те никога не са излишни, когато са добити по честен път. Вземи ги, недей отказва, момчето ми, моля те.

— При условие, сър, да ви ги върна някога, когато мога — каза Джордж и взе парите.

— А сега кажи ми, колко време ще пътуваш по този начин? Надявам се, немного дълго, нито надалече. Ти си неузнаваем, но все пак много е смело и рисковано. А кой е твоят черен спътник?

— Верен другар, които преди повече от една година избяга в Канада. Там той научил, че вбесен от неговото бягство, неговият господар бил с камшик нещастната му майка. И той се върна, за да я утеши и ако може, да я изведе.

— Тя с него ли е?

— Още не; той обикалял около фермата, но не успял да я измъкне. Сега идва с мене до Охайо, за да ме свърже с приятели, които на времето са му помогнали, и пак ще се върне за майка си.

— Опасно, много опасно! — каза мистър Уилсън. Джордж се изправи и се усмихна презрително. Старият джентълмен го изгледа от главата до петите, без да може да прикрие наивното си възхищение.

— Джордж, какво чудо е станало с тебе? Ти се държиш и говориш като съвсем друг човек — каза мистър Уилсън.

— То е, защото съм свободен човек — гордо каза Джордж.

— Да, сър, никой вече няма да чуе от мене думата „господар“. Аз съм свободен!

— Внимавай, още не е сигурно. Могат и да те хванат!

— Ако се дойде дотам, мистър Уилсън, всички хора са равни и свободни в гроба — каза Джордж.

— Аз съм изумен от твоята смелост — каза мистър Уилсън.

— Да дойдеш тъкмо тук, в най-близката гостилница!

— Това е толкова дръзко и гостилницата е толкова наблизо, че никога няма да им мине през ума. Те ще ме търсят по-далеч. И вие дори не можахте да ме познаете. Джим, моят спътник, не е познат в този край, неговият господар не е от този окръг. Освен това него вече никой не го следи, а не вярвам някой да може да ме познае по обявлението.

— А белегът на ръката ти?

Джордж свали ръкавицата и показа пресния белег на ръката си.

— Това е прощалната любезност на мистър Харис — каза той презрително. — Преди около две седмици той реши отведнъж да я прояви, защото, казваше, допускал, че съм щял да се опитам да избягам. Красиво, нали? — И младият човек отново сложи ръкавицата си.

— Просто ми се смразява кръвта, като помисля за твоето положение и за опасностите, на които се излагаш — каза мистър Уилсън.

— Моята кръв дълги години беше смразена, мистър Уилсън, но сега тя кипи — каза Джордж. — Да, сър — продължи той след няколкоминутно мълчание. — Аз забелязах, че вие ме познахте. Реших да ви поканя тук да поговорим, защото се опасявах да не би вашият учуден поглед да ме издаде. Заминавам утре рано, преди още да е съмнало. Надявам се утре вечер да бъда в безопасност в Охайо. Ще пътувам денем, ще отсядам в най-добрите хотели, ще вечерям на една и съща маса с богатите земевладелци. И така, сбогом, сър! Ако чуете, че съм заловен, знайте, че не съм между живите.

Джордж стоеше изправен като скала и гордо подаде ръката си. Добрият старец я стисна сърдечно и след като изля цял поток съвети, взе чадъра си и излезе предпазливо от стаята.

Джордж гледаше замислено към вратата, докато старецът я затвори. Някаква мисъл проблесна в главата му. Той бързо скочи към вратата, отвори я и извика:

— Мистър Уилсън, още една дума. Старият джентълмен се върна и Джордж отново заключи вратата. Няколко мига той стоеше неподвижен, впил очи в пода, и не се решаваше да заговори. Най-после с видимо усилие той вдигна глава и каза:

— Мистър Уилсън, мога ли да разчитам още веднъж на вашата доброта?

— Какво има, Джордж?

— Вие имате право, сър. Аз се излагам на страшна опасност. Няма жива душа на тази земя, която да ме съжали, ако загина — добави Джордж. Той дишаше тежко и говореше с голямо усилие. — Аз ще бъда изритан и заровен като псе и на другия ден вече никой няма да си спомня за мене освен нещастната ми жена. Бедната! Тя ще страда и ще плаче… Мистър Уилсън, не бихте ли се съгласили да й изпратите тази малка брошка. Тя ми я подари за Коледа. Дайте й я и й кажете, че съм я обичал до последния си дъх. Ще го направите ли? Нали няма да ми откажете? — настойчиво питаше той.

— Да, разбира се, бедни приятелю! Разбира се! — със сълзи на очи и с треперещ глас отговори старият джентълмен и взе брошката.

— Кажете й още — продължи Джордж, — и това е моето последно желание, ако може да избяга в Канада, да отиде там. Няма значение, че господарката й е добра и че обича своя дом. Молете я да не се връща, защото робството носи само мъка. Кажете й да възпита нашето дете като свободен човек и тогава то няма да страда като мене. Кажете й това, мистър Уилсън, нали ще й го кажете?

— Да, Джордж, ще й кажа. Но аз вярвам, че няма да загинеш. Имай кураж — ти си смел човек! Имай вяра в бога, Джордж. От сърце желая да излезеш благополучно оттука, въпреки че… Това е всичко.

— А нима има бог, комуто да се вярва? — с такъв отчаян глас извика Джордж, че прекъсна стареца посред думите му. — Такива неща съм видял през живота си, че не вярвам да има бог. Вие белите не знаете какво чувствуваме ние. Ако има бог, той е само за вас. Нима има бог и за нас?

— Недей… Не бива да говориш така! — каза старият джентълмен и едва възпираше сълзите си. — Не се отдавай на такива мисли. Бог ще ти помогне и всичко ще се оправи, вярвай ми.

— Благодаря ви, приятелю, за тези думи. Няма да ги забравя.