"Чичо Томовата колиба" - читать интересную книгу автора (Стоу Хариет Бичер)

Глава XIIНЯКОЛКО СЛУЧАЯ НА ЗАКОННА ТЪРГОВИЯ

Колата се подрусваше бавно. Мистър Хейли и Том продължаваха пътя си, всеки погълнат от своите собствени мисли.

Странно е колко различни могат да бъдат мислите на двама души, седнали един до друг. И двамата имат същите очи, уши, ръце и разни други сетива; пред погледа на двамата минават едни и същи картини, а мислите им нямат нищо общо.

Да вземем например мистър Хейли: отначало той мислеше за Том — за неговия ръст, тежест и широчина на гърдите, мислеше за колко може да го продаде, ако не спадне в тегло и се запази в добро състояние, докато го изведе на пазара; той мислеше как да състави групата, какви мъже, жени и деца да включи в нея, колко пари ще вземе от тях и за други подобни въпроси, свързани с неговата търговия. След това той се замисли за самия себе си, колко е хуманен — как докато другите хора сковават ръцете и краката на своите негри, той слага вериги само на краката… и бе оставил на Том да си служи свободно с ръцете — разбира се, докато той се държи добре… И той си помисли с въздишка колко неблагодарен е човешкият род… Може дори да се допусне, че Том не цени неговото милосърдие!… Колко пъти му се е случвало „тези негри“, които той облагодетелствува, да му се отплатят с неблагодарност!… И все пак той се учудваше, че продължава да бъде добър с тях.

А Том, той мислено си повтаряше любимите места от Библията и намираше в тях утешение и подкрепа.

Мистър Хейли извади от джоба си няколко вестника и започна с голям интерес да преглежда обявленията. Той не беше много грамотен и имаше навика да срича гласно, за да може да проверява с ушите си дали очите не са го излъгали. И сега сричка по сричка, той прочете следното обявление:

„Публична продажба на негри!

Съгласно постановлението на съда в четвъртък, 20 февруари, в гр. Вашингтон, щата Кентъки, пред вратата на съдебната сграда ще се извърши публична Продан на следните негри: Хейгар — 60 г., Джон — 30 г., Бен — 21 г., Саул — 25 г., и Албърт — 14 г., в полза на кредиторите и наследниците на мистър Джекс Блъчфорд.

Съдебни изпълнители:

Самуел Морис ’ Томас Флинт“

— Трябва да ги видя тези — каза Хейли на Том по липса на друг събеседник. — Ще видиш, аз ще съставя заедно с тебе първокласна група за надолу, Том. Ще имаш весели и приятни другари. Първо, трябва веднага да отидем във Вашингтон, това е най-главното, а там ще те оставя в затвора, докато си свърша работата.

Том прие покорно това приятно известие. Той само си помисли колко ли от тези обречени на гибел хора имат също жени и деца и страдат като него при раздялата си с тях. Трябва също да признаем, че подхвърлените мимоходом думи от Хейли, че ще го хвърли в затвора, не можеха да направят приятно впечатление на нещастния човек, който винаги се е гордеел със своя честен и праведен живот. Както и да е, денят мина и нощта завари Хейли и Том удобно настанени във Вашингтон — единият в гостилницата, а другият в затвора.

Към единадесет часа следната сутрин около стълбите на съдебната сграда се беше събрала пъстра тълпа: едни пушеха, други дъвчеха тютюн, плюеха наляво-надясно, псуваха и разговаряха. Всички очакваха да започне търгът. Мъжете и жените, които щяха да бъдат продавани, седяха вкупом настрани и тихо говореха помежду си. Жената, която беше означена в обявлението с името Хейгар, беше типична африканка — и по черти, и по фигура. Тя беше може би на 60 години, но изглеждаше по-възрастна вследствие непосилния труд и болестите. ТЯ беше полусляпа и почти осакатена от ревматизъм. До нея седеше нейният син Албърт, събудено момче на четиринадесет години. Той единствен беше останал от многобройното й семейство: другите един след друг бяха продадени на Юг.

Майката го притискаше с треперещите си ръце и поглеждаше със страх към всеки, който се доближаваше към него, за да го разгледа.

— Не бой се, лельо Хейгар — каза най-възрастният от негрите. — Аз помолих мистър Томас и той мисли, че ще успее да ви продаде заедно.

— Не бива да мислят, че съм негодна — каза тя, като вдигна треперещите си ръце. — Аз мога да готвя, да мия съдове и да чистя. Заслужава да ме купят и няма да струвам скъпо. Кажете им… кажете им го — повтори тя настойчиво.

Хейли си проби път всред множеството, приближи се до стария негър, разтвори устата му и надникна в нея, за да провери зъбите му; накара го да стане и да се изправи, после да се наведе и да направи различни движения, за да покаже мускулите си. След това мина към следващия и го подложи на същия преглед. Накрая стигна до момчето, опипа ръцете му, изопна ги напред и му провери пръстите, а после го накара да подскочи, за да изпита пъргавината му. — Той не се продава без мене — ние вървим заедно — развълнувано настояваше старата жена, — аз наистина съм силна, господарю, и мога да върша много работа, много работа, господарю.

— На плантациите ли? — отвърна Хейли и я погледна презрително. — Как ли не! — И доволен от прегледа, той мина напред, готов за действие, с ръце, пъхнати в джобовете, захапал пура й с шапка, килната на една страна.

— Как ги намирате? — обърна се към Хейли един мъж, който беше проследил прегледа на Хейли, сякаш искаше да си състави мнение покрай него.

— Може би — каза Хейли, като се изплю — ще наддавам за по-младите и за момчето.

— Те искат да продадат детето заедно със старата — каза човекът.

— Само това липсва! Кому е дотрябвал този чувал с кокали?

Не си струва хляба, който ще изяде.

— Значи вие няма да я вземете?

— Човек трябва да е луд, за да я купи: полусляпа, прегърбена от ревматизъм, а на това отгоре не е и с всичкия си…

— А някои все пак купуват такива стари нещастници, които на пръв поглед не струват нищо, но после се оказват много по-издръжливи — отговори човекът замислено.

— Не! В никакъв случай! И даром не бих я взел… Така е… Та аз току-що я видях.

— Жалко ще бъде, ако я разделят от сина й…Тя изглежда много привързана към него… Но ако я продадат евтино?

— Нека я купи, който има излишни пари. Негова воля. Аз ще наддавам за момчето, за да го продам като работник в плантациите, а да се занимавам с нея нямам време, дори и подарък да ми я дадат.

— Тя много ще страда — каза човекът.

— Естествено, че ще страда — каза хладнокръвно Хейли. Тълпата се раздвижи и зашумя и те прекъснаха разговора. Съдебният изпълнител — нисичък, суетлив и с важен израз, се появи и си проби път всред множеството. Старата негърка затаи дъх и инстинктивно притисна сина си.

— Стой близо до мене, майка, не се отделяй, Албърт. Те ще ни продадат заедно.

— О, мамо, боя се, че няма да искат — каза детето.

— Те трябва да ни продадат заедно, синко. Ако ни разделят, аз ще умра — каза нещастницата вън от себе си от вълнение.

Изпълнителят гръмогласно прикани множеството да се отдръпне и обяви, че започва наддаването. Негрите бързо се разпродаваха, й то на доста високи цени, което показваше, че търсенето им на пазара е голямо. Двама от тях се паднаха на Хейли.

— Момче, ела сега ти тук — каза изпълнителят, като чукна с чукчето Албърт по главата. — Излез и покажи колко си пъргав.

— Обявете ни заедно за Продан… заедно… моля ви, господарю — викаше старата жена и се вкопчи за сина си.

— Махай се — извика й грубо изпълнителят и я блъсна. — Ти си последна… А ти, черньо, хайде. — С тази дума той бутна момчето към естрадата. Някой силно и тежко изохка… Момчето се спря и погледна назад, но нямаше време за бавене. То изтри сълзите от големите си черни очи и излезе напред.

Неговото прекрасно телосложение, пъргави движения и умно, лице предизвикаха веднага конкуренция и многобройни предложения се сипеха едновременно към съдебния изпълнител. Разтревожено, момчето гледаше изплашено ту на едната, ту на другата страна, откъдето се сипеха виковете на конкуриращите се, докато най-после чукчето удари гонга и момчето се падна на Хейли. Някой го блъсна от естрадата към новия му господар. За миг момчето се спря и погледна към нещастната майка, която, цялата разтреперана, протягаше към него ръце.

— Купи и мене, господарю, за бога!… Ще умра, ако не ме купиш с него.

— И да те купя, няма дълго да преживееш… — каза Хейли.

— Не! — И й обърна гръб.

Наддаването за старата нещастна жена приключи бързо. Купи я на безценица състрадателният човек, който бе разговарял с Хейли. Множеството започна да се разотива.

Нещастните жертви на продажбата, които бяха живели заедно години наред, заобиколиха нещастната майка; нейното отчаяние представляваше жалка гледка.

— Не можеха ли да ми оставят поне едното… Господарят винаги ми казваше, че от него няма да ме разделят… — повтаряше тя сърцераздирателно.

— Уповавай се на бога, лельо Хейгар — тъжно й каза най-старият негър.

— Каква полза има от това? — отговори тя, като хълцаше неудържимо.

— Мамо, не плачи, мамо… недей… Казват, че те е взел добър господар.

— Все ми е едно. Все ми е едно. О, Албърт! Детето ми, последното ми дете; Господи, как ще издържа без него?

— Хайде, какво стоите, махнете я оттука — заповяда сухо Хейли. — От сълзите й няма никаква полза.

Старият негър отчасти с увещаване, отчасти със сила откъсна нещастницата от сина й и се мъчеше да я утеши, като я отвеждаше към колата на нейния нов господар.

— Тука, всички заедно — викаше Хейли, като блъскаше трите свои нови придобивки. Той извади връзка с белезници и ги постави на ръцете на робите. След това прокара през тях дълъг синджир и подкара всички заедно към затвора.

След няколко дни Хейли заедно със своите придобивки се настани благополучно в един охайски параход. Това беше началото на неговата група, която щеше да се увеличава по време на самото пътуване с друга стока от този род, складирана било от него, било от неговите агенти на различни места по крайбрежието.

Параходът „Прекрасната река“, един от най-красивите параходи, които са плавали във водите на реката, чието име носеше, се плъзгаше весело по нейното течение под безоблачното небе. На палубата се тълпяха наконтени мъже и жени. Те се разхождаха и се радваха на прекрасния слънчев ден. Всичко беше весело, радостно и пълно с живот — всичко, с изключение на робите на Хейли, които бяха натъпкани при другите стоки на долната палуба и които, изглежда, не ценяха предоставените им удобства, а седяха вкупом и тихичко разговаряха.

— Е, момчета — извика Хейли, като се приближи до тях неочаквано, — надявам се, че се чувствувате добре и се забавлявате. Няма защо да се мръщите. Горе главата, момчета. Дръжте се добре с мене и аз ще бъда добър с вас.

„Момчетата“ в хор му отговориха с вечното „да, господарю“, което от столетия не слиза от устата на нещастните синове на Африка. Но трябва да се признае, че те съвсем не изглеждаха весели. Колкото и да е странно, те обичаха своите жени й деца, майка и сестра, с които оку-що се бяха разделили завинаги, и не им беше така лесно „да изглеждат весели“, както това изискваха купувачите.

— Жена ми, нещастната, не знае какво е станало с мене — каза едно от „момчетата“, посочено в обявлението като „Джон — 30 г.“, и постави окованата си ръка върху коляното на Том.

— Тя къде живее? — запита Том.

— Тука някъде наблизо, у стопанина на гостилницата, дето работи — отговори Джон. — Да можех да я видя поне още веднъж, докато съм жив! — добави той.

— Том въздъхна от дълбочината на наболялото си сърце и се опита някак да го утеши.

А над тях в каютите беше спокойно и приятно. Там седяха бащи и майки, съпруги и съпрузи, а весели жизнерадостни деца играеха около тях като множество малки пеперуди…

— Мамо, знаеш ли — извика едно момченце, което току-що бе се изкачило отдолу. — На парахода има един търговец на негри и той води четири-пет роби.

— Нещастните създания! — отговори майката и в гласа й се чувствуваше едновременно и съжаление, и негодувание.

— Какво има? — попита друга лейди.

— Долу има няколко нещастни роби — отговори майката.

— И всички са във вериги — добави момченцето.

— Какъв срам за страната ни представляват тези зрелища — каза друга една жена.

— О, мене ми се струва, че много неща могат да се кажат за и против това — намеси се една елегантно облечена жена, която седеше с ръкоделие пред отворената врата на своята кабина, а край нея играеха малкото й момиченце и момченце. — Аз съм била на Юг и трябва да кажа, че негрите-роби живеят по-добре, отколкото ако биха били свободни.

— В известно отношение някои от тях живеят добре, съгласна съм — каза жената, чиято забележка предизвика този разговор.

— Но според мене най-ужасното в робството е насилието над техните чувства и привързаност. Вземете например раздялата със семейството…

— Да, разбира се, това е ужасно — каза елегантната дама, като вдигна пред себе си току-що завършената детска рокличка и се загледа внимателно в набора на воланчетата, — но аз мисля, че това не се случва често.

— Уви, твърде често — каза първата леди с жар. — Аз съм живяла дълги години в Кентъки и във Вирджиния и това, което съм виждала, може да ви разкъса сърцето. Представете си, госпожо, че ви отнемат двете деца и ги продадат.

— Ние не можем да сравняваме нашите чувства с тези на негрите — отвърна другата леди, като оправяше някаква прежда на коленете си.

— Наистина, госпожо, вие съвсем не ги познавате, щом можете да говорите така за тях — отговори разпалено първата леди. — Аз съм родена и отрасла сред тях и знам, че техните чувства са толкова силни, колкото и нашите, ако не и по-силни.

— Така ли! — отговори с прозявка елегантната жена, загледа се през прозореца на кабината и като заключение повтори забележката, с която бе почнала: — Въпреки всичко намирам, че те живеят по-добре, отколкото ако биха били свободни!

— Без съмнение провидението е решило африканците да бъдат роби — каза един господин с изискана външност и в облекло на пастор. — „Проклета да е Ханаанската земя. Нейните чеда ще бъдат слуги на слугите“ е казано в Библията.

Един висок и строен младеж, чието интелигентно лице издаваше чувствителния му характер, се намеси:

— „Не прави другиму това, което не искаш да правят на тебе“ е също казано в Библията.

„Прекрасната река“ продължаваше гордо своя път. Пътниците се забавляваха кой както може: мъжете разговаряха, разхождаха се безгрижно по палубата, четяха и пушеха, жените се занимаваха с ръкоделието си, а децата играеха.

Един ден, когато параходът се спря на едно малко пристанище в щата Кентъки, Хейли слезе на брега по някаква работа.

Том, комуто веригите не пречеха да прави малки движения, се доближи до борда на парахода и загледа разсеяно към брега. След малко той забеляза Хейли да се връща с бързи крачки заедно с една негърка, която носеше дете на ръцете си. Тя беше доста добре облечена. След нея вървеше негър, който носеше малък куфар. Жената разговаряше оживено с него, мина по мостика и се качи на парахода. Камбаната удари, парата изсвистя, машината запъшка и „Прекрасната река“ се понесе надолу по водата.

Жената се промъкна между сандъците и денковете на долната палуба, намери си място за сядане и весело зачурулика на детето си.

Хейли се разходи един-два пъти по горната палуба, после слезе долу, седна до нея и почна да й говори на нисък глас.

Том скоро забеляза как тъмен облак помрачи израза й и я чу да му отговаря бързо и с голямо вълнение.

— Не вярвам. Не мога да повярвам! Вие само се подигравате с мен.

— Ако не вярвате, погледнете това — каза търговецът, като извади някаква хартия. — Това е актът за продажбата и това е подписът на твоя господар. А мога също да ти кажа, че платих доста солидна сума за тоя подпис. Да, да.

— Не мога да повярвам господарят така да ме е излъгал… Това не може да е вярно — продължаваше жената с растящо вълнение.

— Ако не вярваш, можеш да попиташ кой да е от тези хора, който знае да чете… Моля — обърна се той към един от минаващите пътници, — ако обичате, прочетете това. Тази жена не ми вярва, когато й казвам какво е написано.

— Това е акт за продажба, подписан от Джон Фосдик — каза запитаният пасажер. — „Прехвърля ви се собствеността на негърката Люси и на нейното дете.“ Доколкото виждам, документът е редовен.

Отчаяните викове на жената събраха около нея много хора и Хейли накратко им обясни причината на това вълнение.

— Той ми каза, че отивам в Луисвил да се условя като готвачка в същата гостилница, където работи и моят мъж. Това ми го каза самият господар. И аз не мога да повярвам, че той ме е излъгал — говореше жената.

— Нещастната, но той те е продал. В това няма никакво съмнение — й каза един добродушен човек, като прегледа документа.

— Продал те е и толкова.

— Тогава няма какво да се говори повече — каза жената и отведнъж се овладя. Тя притисна по-силно детето към себе си, седна върху сандъка и като се извърна, разсеяно се загледа в реката.

— Изглежда, че ще се примири в края на краищата — си каза търговецът. — Не е упорита, види се.

Жената изглеждаше съвършено спокойна. Приятният тих летен ветрец галеше лицето й, като че й съчувствуваше — този нежен ветрец, който никога не пита дали челото, което милва, е черно или бяло. Тя гледаше как слънцето блести над златните бразди на водата, чуваше весел смях и радостни гласове на доволни и щастливи хора, но на сърцето й беше тежко, като че огромен камък бе паднал върху него. Бебето се изправи на коленете й, пляскаше я по бузите с мъничките си ръчички, подскачаше, пискаше и бъбреше, сякаш искаше да я съживи. Отведнъж тя го притисна силно към гърдите си, а сълзите й бавно една след друга закапаха върху неговото учудено невинно личице. Постепенно, малко по малко тя се успокои и почна да го занимава и да го храни.

Бебето, момченце на десет месеца, беше необикновено едро и силно за възрастта си и много пъргаво. То не оставяше майка си нито за момент спокойна: тя трябваше да го държи и да го пази да не падне.

— Какво хубаво дете! — каза един човек и неочаквано се спря пред него с ръце пъхнати в джобовете. — На колко е години?

— На десет месеца и половина — отговори майката. Непознатият подсвирна на детето и му подаде един бонбон. То го сграбчи лакомо и бързо го сложи в устата си.

— Чудно дете! Разбира кое е сладко! — каза човекът, подсвирна отново и се отдалечи. Той мина на отсрещната страна на парахода и се спря пред Хейли, който пушеше, седнал върху куп сандъци.

Непознатият драсна кибрит и запали пура. После се обърна към Хейли:

— Прекрасна стока сте намерили в този край, драги.

— Да, смятам, че не е лоша — каза Хейли и изпусна кълбо дим от устата си.

— На Юг ли ще я водите? — запита човекът. Хейли кимна утвърдително и продължи да пуши.

— За плантациите ли?

— Да — отвърна Хейли, — имам да изпълнявам поръчка на една плантация и мисля да я дам там. Казват за нея, че е добра готвачка. Те могат да я използуват за тая работа или да я пратят да бере памук. Има пръсти тъкмо за това. Видях ги. Във всеки случай ще я продам добре… — И Хейли захапа наново пурата.

— Те едва ли ще искат малкия в плантацията — каза човекът.

— Ще го продам при първа възможност — отвърна Хейли и запали друга пура.

— Предполагам, че няма да искате за него много? — каза човекът и се качи върху купчината сандъци, където се разположи удобно.

— Не знам — отговори Хейли, — то е доста хубаво дете, правилно развито, пълничко и силно; месото му е твърдо като камък.

— Много вярно, но докато порасне, колко грижи и разноски ще иска!

— Глупости — отговори Хейли, — какви ти особени грижи! Растат си сами като кученца. Още месец и детето ще тича навсякъде.

— Имам предвид добро място за неговото отглеждане… и реших да го купя — каза човекът. — Една готвачка загуби своето миналата седмица — удави се в коритото, когато тя простираше дрехите… Мисля, че ще е добре да й се даде да го отгледа.

И двамата продължиха мълчаливо да пушат. Нито единият от тях не искаше пръв да заговори за най-важното. Най-после събеседникът на Хейли наруши мълчанието:

— Вие навярно не очаквате да получите за това дете повече от десет долара, още повече че трябва да се отървете от него. Хейли поклати отрицателно глава и презрително плюна.

— Няма да го бъде в никакъв случай — каза той и продължи да пуши.

— Добре, колко искате за него?

— Вижте — каза Хейли, — аз мога сам да отгледам това дете, а мога и да го дам другаде да го отгледат. Детето е необикновено хубаво и здраво и за него ще взема сто долара след шест месеца, а след една-две години ще ми донесе двеста, ако се гледа добре.

Затова не мога да го дам и за един цент по-малко от петдесет долара сега.

— О, драги, това е просто смешно!

— Както искате — каза Хейли и решително тръсна глава.

— Ще ви дам тридесет за него, но нито цент повече.

— Слушайте какво ще ви кажа — почна Хейли с подновена решителност, след като наново се изплю. — Да поделим разликата. Ще ви го дам за четиридесет и пет. Това е последното, което мога да отстъпя.

— Добре! Съгласен съм! — отговори непознатият, след като помисли малко.

— Значи прието! — каза Хейли. — Къде слизате?

— В Луисвил — отговори непознатият.

— В Луисвил — повтори Хейли. — Прекрасно! Ние пристигаме там привечер. Детето ще е заспало… Прекрасно… Ще го измъкнем тихо и мирно, без плачове… Много добре се нарежда. Обичам всичко да става тихичко. Мразя всякакви вълнения и тревоги.

Няколко банкноти преминаха от портфейла на чужденеца в портфейла на Хейли и той продължи да пуши пурата си…

Беше ясна и тиха вечер. Параходът спря на пристанището в Луисвил. Майката бе седнала с детето в ръце, което сега спеше дълбоко. Когато чу да извикват името Луисвил, тя стана, бързо сложи наметката си върху една празнина между сандъците, направи нещо като детска люлка и внимателно постави детето в нея. После изтича към края на палубата, като се надяваше, че между натрупалите се на пристанището разни прислужници от хотелите може случайно да види своя съпруг. С тази надежда тя си проби път към предните перила на парахода, надвеси се над тях и напрегнато се взря в движещото се множество на брега. А в това време пасажерите на тълпи минаваха между нея и детето.

— Сега е моментът — каза Хейли, вдигна спящото дете и го подаде на купувача. — Само да не се разбуди и да не заплаче. Иначе с жената не можеш излезе наглава.

Човекът взе внимателно пакета и скоро се загуби всред навалицата на пристанището.

Когато параходът със скърцане и пухтене се отдели от пристанището и почна бавно да се плъзга по реката, жената се върна на мястото си. Търговецът седеше там. Детето го нямаше.

— Какво, къде е?… Къде е? — объркана завика тя, обезумяла от ужас.

— Люси — започна търговецът, — детето ти замина. По-добре е да го знаеш още отсега. Ти не можеше да го вземеш със себе си на Юг и аз се възползувах от един щастлив случай да го продам на много добро семейство, където ще го отгледат по-добре, отколкото ти би могла.

Нейният див поглед, пълен с мъка и с безгранично отчаяние, би смутил всекиго, но не и Хейли, който бе привикнал. Той стотици пъти беше виждал същия поглед. Търговецът гледаше смъртната мъка, изписана върху черните лица, конвулсивно сключените ръце и затаения дъх като неща, неизбежно свързани със занаята. Сега за него беше важно само едно: дали тя ще изпищи и ще предизвика суматоха на парахода или не. Защото Хейли не можеше да понася излишен шум и вълнения.

Но жената не заплака. Ударът бе попаднал право в самото й сърце… Тя се строполи зашеметена на сандъка. Ръцете й увиснаха безжизнени, очите й бяха устремени напред, но тя нищо не виждаше. Шумът и глъчката на парахода и грохотът на машините стигаха до нея като насън. Бедното й разбито сърце не намираше нито стон, нито сълзи, за да облекчи непоносимата си болка. Тя изглеждаше съвършено спокойна.

Търговецът, като прецени положението, счете за необходимо да се постарае да я утеши.

— Ти си умна жена, Люси — настояваше Хейли. — Ще бъда добър с тебе. Ще ти намеря някое добро място надолу, на Юг. Ти скоро ще си намериш друг съпруг. Такава красавица като тебе…

— О, господарю, само не ми говорете! — простена жената с глас, в който се чувствуваше толкова остра и жива болка, че търговецът разбра, че неговият начин на действие е съвършено неуместен. Той стана, а жената се извърна и зарови глава в наметката.

Хейли закрачи назад-напред по палубата, като от време на време се спираше и я поглеждаше.

„Тежко го понася — разсъждаваше Хейли, — неспокойно. Ще се помъчи малко, но ще й мине полека-лека.“

Том беше свидетел на тази сделка и още в началото разбра какъв ще й бъде краят. Сърцето му се обливаше в кръв, като гледаше тази нещастна жена, тази жива страдаща вещ, която съгласно американските закони беше равна със сандъците, пълни със стоки, и с балите памук, върху които тя лежеше сега като стъпкана тръстика.

Той се приближи до нея и се опита да я заговори, но тя продължаваше да стене.

Настъпи нощ — тиха, спокойна, величествена нощ. Блестяха безброй звезди, прекрасни, но безмълвни. От това далечно небе не идваше нито една утешителна дума, нито един състрадателен глас, нито една ръка за помощ. Един след друг заглъхваха разговорите — делови или весели. Всичко на парахода спеше и ясно се чуваше плясъкът на вълните, които параходът цепеше. Том се излегна върху един сандък и до него достигаха непрекъснато глухите стенания на нещастната жена.

— Какво да правя сега? Боже мой, боже мой, помогни ми! — Постепенно думите замираха.

Среднощ Том се събуди внезапно, като че някой го блъсна. Някаква черна сянка мина бързо покрай него към борда и той чу плясък във водата. Никой друг освен него не видя и не чу нищо. Той повдигна глава. Мястото, където стоеше жената, беше празно. Той стана и започна да я търси, но напразно. Нещастното, изтерзано сърце най-после намери покой, а реката струеше и се вълнуваше, като че не бе се затворила над него.

Търговецът се събуди рано и в хубаво настроение. Веднага отиде да прегледа живата си стока. Сега бе негов ред да гледа като зашеметен.

— Къде е тази жена? — запита той Том.

Том, който отдавна бе разбрал, че е по-добре да се мълчи в такива случаи, не намери за необходимо да съобщи своите наблюдения и подозрения и каза, че нищо не знае.

— Не е възможно да е слязла през нощта на някое от пристанищата, защото аз бях буден и нащрек всякога, когато параходът спираше. В тези работи не се доверявам никому.

Тези думи бяха отправени към Том доста поверително, като че ли особено го интересуваха, но Том не каза нищо.

Търговецът на роби претърси целия параход, навсякъде — всред сандъците, денковете и буретата, край машините, около комините, но напразно.

— Слушай, Том, не крий — каза Хейли след безрезултатно търсене. — Ти знаеш нещо по тая работа. Не отричай. Знам, че знаеш. Аз видях жената просната тука към десет часа и после в дванадесет часа, и после между един и два часа. А в четири часа вече я нямаше. Ти спеше точно тука през цялото време. Ти знаеш… Не може да не знаеш.

— Да, господарю — каза Том. — Към разсъмване като насън ми се стори, че нещо се промъкна покрай мене, после чух силен плясък, тогава се събудих. Жената я нямаше. Това е всичко, което знам.

Търговецът на роби не се стресна, дори не се учуди, защото, както казахме, той беше привикнал на много неща, от които ние нямаме и представа. Дори страхотното присъствие на смъртта не го накара да трепне от ужас. В своята професия той беше видял смъртта много пъти и беше добре запознат с нея. На нея той гледаше само като на жесток конкурент, който много пречи на търговията му, и то по много непочтен начин. Затова той само изсипа куп проклятия по адрес на негърката и оплака своята нещастна съдба: „Ако така ми върви, няма да спечеля нито цент при това пътуване“.

Накратко казано, Хейли се смяташе за жестоко изигран, и то безвъзвратно, защото жената беше избягала в щат, който никога не връща бегълците, каквито и строги закони да го задължават. Крайно ядосан, търговецът седна, извади бележника си и вписа изчезналото човешко същество в графата „загуби“.