"Алиса в страната на чудесата" - читать интересную книгу автора (Карол Луис)ДЕСЕТА ГЛАВАТАНЦЪТ НА МОРСКИТЕ РАЦИЛигавата Костенурка въздъхна дълбоко и избърса с лапа очите си. Тя погледна Алиса и се опита да проговори, но хълцане задави гласа й. — Също като че ли има кокал в гърлото си — рече Грифона и започна да я друса и тупа по гърба. Най-сетне Лигавата Костенурка се съвзе. Сълзи заливаха страните й, като продължи: — Може да не си живяла много под морето („Не съм“ — каза Алиса) и никога да не си се запознавала с рак (Алиса поиска да каже: „Веднъж вкусих…“, но бърже се възпря и рече: „Не, никога!“) — тъй че не можеш си представи дори колко хубав и весел е танцът на морските раци! — Вярно — каза Алиса. — Какъв е тоя танц? — Ами… ето какъв — рече Грифона: — нареждаш се първо в една редица… на морския бряг… — Две редици! — извика Лигавата Костенурка. — Тюлени, костенурки и тъй нататък… Сетне, след като изчистиш медузите от пътя си… — Туй обикновено трае доста време — забеляза Грифона. — …правиш крачка напред… — Всеки си има по един рак за другар! — извика Грифона. — Разбира се — рече Лигавата Костенурка, — правиш две крачки напред, хващате се един за друг… — …сменяваш рака си и се връщаш обратно по същия път — продължи Грифона. — Сетне знаеш — продължи Лигавата Костенурка, — хвърляш… — Раците! — изкрещя Грифона, като скочи във въздуха. — …колкото може по-надалече в морето… — Плуваш подир тях! — изрева Грифона. — Премяташ се веднъж в морето! — извика Лигавата Костенурка, като подскачаше лудо наоколо. — Пак сменяваш рака си! — изпищя Грифона. — И се връщаш на брега. Туй е първата стъпка — рече Лигавата Костенурка, като понижи внезапно глас. И тя, както и Грифона, след като бяха скачали като луди наоколо, пак седнаха, натъжени и тихи, и се вгледаха в Алиса. — Трябва да е много хубав танц — каза несмело Алиса. — Искаш ли да го видиш? — рече Лигавата Костенурка. — Много искам! — отговори Алиса. — Ела да опитаме първата стъпка! — рече Лигавата Костенурка на Грифона. — Може, знаеш, и без раците. Кой ще пее? — О, ти пей! — рече Грифона. — Аз съм забравил думите. И тъй, те важно започнаха да танцуват около Алиса, настъпваха я сегиз-тогиз, когато минаваха много наблизо, и махаха с нокти и лапи, за да спазват такта. В това време Лигавата Костенурка пееше много бавно и тъжно: — Благодаря ви, много е забавно да се гледа тоя танц — каза Алиса зарадвана, че най-после се е свършил. — Много ми хареса чудната песен за белицата! — О, колкото за белицата… — рече Лигавата Костенурка — те… виждала си, разбира се? — Да — отговори Алиса, — виждала съм, у дома често вечер… Но тя се сепна навреме и не доизказа думата. — Щом си ги виждала вечер, може да не знаеш точно какви са? — рече Лигавата Костенурка. — Мисля, че зная — отговори Алиса замислена. — Месото на тия риби е бяло, отгоре са опържени и опашките им са свити. — Колкото за опърженото — рече Лигавата Костенурка, — грешиш; опърженото би се измило от водата. Но за опашките им — вярно е, свити са. И причината… (тук Лигавата Костенурка се прозина и затвори очи) — я й разправи за причината и… тъй нататък… — рече тя на Грифона. — Причината е — рече Грифона, — че искаха да идат с раците на танц. И тъй: хвърлили ги в морето. И тъй: нагълтали се със солена вода. И тъй: сега си свиват опашката. Туй е всичко. — Благодаря ви — каза Алиса, — много любопитно наистина! Никога не съм знаела толкоз много за белицата. — Ами за треската какво знаеш? — запита я Грифона. — Веднъж бях яла много бели черници… — започна Алиса. — Искаш да кажеш белини — забеляза Грифона. — Черници! — повтори Алиса. — Все едно — съгласи се Грифона. — В морето черниците се наричат белици. — Ядох черници и се разболях — продължи Алиса, — имах бодежи в стомаха и треска… — Не е вярно, че треската боде! — пресече я Грифона. — О, че треските бодат — бодат! — отвърна Алиса. — Но аз не искам туй да кажа… аз имах… огница… — се помъчи да му обясни тя. — О, да! — рече Грифона. — Вярно е, че треските палят огъня. — Туй си е вярно — повтори Алиса в недоумение, — но в морето… как могат риби… — Разбира се, че могат! — отсече Грифона доста нетърпеливо. — И най-малката рибка знае това. — Да бях на мястото на белицата — каза Алиса, която все още мислеше за песента, — щях да кажа на морския кон: „Моля, не ходи подире ни! Не те искаме с нас!“ — Но те са го искали! — рече Лигавата Костенурка, като се сепна. — Вярно ли? — почуди се Алиса. — То се знае — отговори Лигавата Костенурка. — Никоя умна речна риба не излиза пешком на разходка по морето. — Затова, разбра ли?! — добави Грифона натъртено. — А сега да чуем нещо за твоите приключения. — Мога да ви разправя приключението си, само че ще трябва да почна от тая сутрин — каза Алиса скромно. — Безсмислено е да започна от вчера, защото вчера не бях същата. — Обясни това — рече Лигавата Костенурка. — Не, не! Първо приключенията — рече Грифона нетърпеливо. — Обясненията траят винаги страшно дълго! И тъй, Алиса почна да им разправя за своите приключения от оня миг, когато бе видяла Белия Заек за първи път. Отначало тя се смути: животните, се доближиха: едното от лявата, другото от дясната й страна и тъй широко отвориха очи и раззинаха уста! Но като продължи, тя малко по малко доби смелост. Слушателите й запазиха пълно мълчание, докато разправи как бе повторила пред Гъсеницата татко Уилям и как всички думи се бяха изменили. При това Лигавата Костенурка пое дълбоко дъх и рече: — Много чудно! — По-чудно не може да бъде! — рече Грифона. — „Всичките думи бяха се изменили“ — повтори Лигавата Костенурка умислено. — Бих искала да я чуя. Кажи й да почне. Тя погледна Грифона: сякаш мислеше, че той има някаква власт над Алиса. — Стани и кажи: „Чух гласа на ленивеца!“ — рече Грифона. „Тия животни как заповядват само и ме карат да си повтарям уроците! — помисли си Алиса. — Все едно, че съм на училище сега“. Както и да е, тя стана и започна да повтаря стихотворението. Но в главата й още се играеше танцът на морските раци, тъй че тя едва ли знаеше какво казва. И наистина думите, които изрече, бяха много особени: „Беше топло лятно пладне: чух гласа на Рака — цял червен като извряка: «Кой ще ме излапа!» После той с носа си — съща волна чучулига — своя пояс и нозете взе завчас да вдига. Знай да кряка, стига само пясък сух да има и хвалбата му тогава е неизразима, няма страх и пред акули със око не мига! Но пред него, щом акула гладна се намери, и гласът му плахо, плахо почва да трепери.“ — Никак не прилича на туй, което аз казвах, когато бях малък — рече Грифона. — Аз пък, не съм го слушала никога — рече Лигавата Костенурка, — но ми се вижда голяма безсмислица. Алиса не каза нищо. Тя седеше обхванала лице с ръцете и се чудеше: завинаги ли вече ще си остане всичко тъй чудновато! — Бих искала да ми се обясни — рече Лигавата Костенурка. — Тя не може да го обясни — рече бърже Грифона. — Продължавай! — Но това за нозете? — настояваше Лигавата Костенурка. — Как, знаеш, е могъл да ги вдига с носа си? — Това е първата стъпка за танц — каза Алиса. Но всичко това бе я страшно объркало и тя много искаше да заговори за друго. — Продължавай! — повтори Грифона. — Започва: В съседната градина… Алиса не посмя да не го послуша, макар да бе уверена, че пак всичко ще бъде погрешно. И тя продължи с разтреперан глас: „В съседната градина аз рекох да намина: там тигър с кукумявка деляха си двамина една прекрасна плячка, като сланина вкусна. И тигърът се хвърли, и вече я не пусна, додето не изяде и сетната трошица. Пред празната паница остана кукумявката, тя ближеше и ножа, и голата лъжица — и все пак му не стига на тигъра гощавката — той чуден пир направи: изяде К…“ — Има ли смисъл да повтаряш всичко това — прекъсна я Лигавата Костенурка, — щом не обясняваш? Никога не съм чувала нищо по-объркано. — Да, мисля, че е по-добре да спреш — рече Грифона. Алиса, не ще и дума, само се зарадва. — Да опитаме ли още една стъпка от танца на морските раци? — продължи Грифона. — Или искаш Лигавата Костенурка да ти изпее някоя друга песен? — О! Една песен, моля, ако Лигавата Костенурка обича… — отговори Алиса тъй настойчиво, че Грифона някак обиден рече: — Хм! Няма да се угажда на всекиго. Изпей и супа от костенурка, искаш ли, драга приятелко? Лигавата Костенурка въздъхна дълбоко и започна да пее с глас, задавян от хълцане: — Още веднъж! — извика Грифона. Току-що Лигавата Костенурка бе започнала да повтаря, чу се вик в далечината: „Делото започва“! — Ела! — викна Грифона и като улови Алиса за ръката, забърза, без да дочака края на песента. — Какво дело? — запита Алиса, запъхтяна от тичане. Но Грифона отговори само: — Ела! И затича още по-бързо. Носени от лекия ветрец, който гонеше и двамата, все по-слабо и по-слабо се чуваха тъжните думи: |
|
|