"Алиса в страната на чудесата" - читать интересную книгу автора (Карол Луис)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАКОЙ ОТКРАДНА БАНИЧКИТЕ?

Царя и Царицата на Сърцата седяха вече на своя трон, когато те пристигнаха. Наоколо се бе събрала голяма тълпа — различни малки птички и животни, както и всички карти.

Пред тях стоеше Момчето, вързано във вериги. Пазеха го двама войници. Близо до Царя стоеше Белия Заек, с тръба в едната ръка и свитък хартия в другата.

В средата на съдебната зала имаше маса, а на нея — голяма чиния с банички. Те изглеждаха толкова хубави, че на Алиса й се прияде.

„Само да свърши по-скоро — помисли си тя, — та да почнат да черпят!“

Но тъй като нямаше никакви изгледи да свършат веднага, тя почна да гледа наоколо си и да дири занимание.

Никога не бе влизала в съдилище, но бе чела за него в книги и остана доста доволна от себе си, като видя, че знае имената, току-речи на всички неща, които се намираха там.

„Съдията — каза си тя, — лесно се познава: носи голяма перука.“

Съдията между другото беше самият Цар, носеше корона върху перуката си. Туй бе доста неудобно и разбира се, никак не му приличаше.

„А зад тая преграда — помисли Алиса — тия дванайсет същества (виждате, тя беше принудена да каже «същества», защото някои от тях бяха животни, а други — птици), които седят там… мисля, са съдебни заседатели.“

Тя повтори и потрети с гордост последната дума, защото мислеше, и то с право, че не много момичета на нейната възраст разбират напълно значението й. (Във всеки случай всичко това не бе кой знае колко важно.)

Дванадесетте съдебни заседатели усърдно пишеха на плочи.

— Какво правят? — пошушна Алиса на Грифона. — Няма защо да пишат, преди делото да почне.

— Пишат си имената — прошепна Грифона, — боят се да не ги забравят, преди да свърши делото.

— Глупости! — високо и възмутено почна Алиса, но бърже се възпря, защото Белия Заек извика: „Тишина!“, Царицата сложи очила и безпокойно се огледа да види кой говори.

Алиса забеляза, все едно като че ли гледаше над раменете им, че всички съдебни заседатели записваха на плочите „глупости!“ и дори долови, че един от тях не знаеше как се пише думата и питаше съседа си да му каже.

„На какво ли ще заприличат плочите им, докато делото се свърши!“ — помисли Алиса.

Един от съдебните заседатели имаше молив, който скърцаше. Такова нещо, разбира се, Алиса не можеше да понесе. Тя обиколи залата, спря зад него и скоро издебна случай да му го отнеме. Алиса го направи с такава бързина и ловкост, че клетото съдебно заседателче (беше Перцето, Гущера) не смогна дори да разбере какво стана с молива му. И тъй, след като го подири навред, се принуди да пише през останалото време с пръст! А туй беше безсмислено, защото пръстът не оставяше никакъв белег на плочата.

— Вестителю, прочети обвинението — каза Царя.

Тогаз Белия Заек наду триж тръбата, разгъна свитъка хартия и прочете следното:

— Обмислете присъдата — каза Царя на съдебните заседатели.

— Още не, още не! — прекъсна го бърже Заека. — Има още много преди това!

— Повикай първия свидетел — каза Царя.

Белия Заек наду триж тръбата и извика: „Първият свидетел!“

Първият свидетел беше Шапкаря. Той влезе с чаша чай в едната ръка и с резен хляб с масло — в другата.

— Моля прошка, ваше величество — започна той, — че ги нося със себе си. Но още пиех чая си, когато ме повикаха.

— Трябваше да си го изпил — каза Царя. — Кога започна?

Шапкаря погледна Мартенския Заек, който, хванат под ръка от Катерицата, го бе последвал до съдилището.

— На четиринайсети март, мисля, тогава — каза той.

— Петнайсети — рече Мартенския Заек.

— Шестнайсети — рече Катерицата.

— Запишете това! — каза Царя на съдебните заседатели.

И съдебните заседатели жадно написаха и трите числа на плочите, после ги събраха и превърнаха полученото в шилинги и пенита.

— Свали си шапката — каза Царя на Шапкаря.

— Не е моя — каза Шапкаря.

— Открадната! — възкликна Царя и се обърна към съдебните заседатели, които веднага си взеха бележка.

— Аз ги продавам — добави Шапкаря, за да обясни. — Сам аз нямам шапка. Шапкар съм.

Тук Царицата сложи очилата си и втренчи изпитателно поглед в Шапкаря, който пребледня и се разтрепери.

— Твоите показания — каза Царя. — И не трепери така, инак ще заповядам да те обезглавят веднага!

Свидетелят изглежда никак не се насърчи от тия думи. Той се местеше от единия си крак на другия, поглеждаше неспокойно Царицата и в стеснението си отхапа голям къс от чашата вместо от хляба с масло.

Тъкмо по това време Алиса изпита някакво странно чувство, което първо доста я смути, додето тя разбере какво е. Пак бе започнала да расте; отначало помисли да стане и напусне съда. Но като разсъди, реши да седи на мястото си, додето залата я побира.

— Не може ли да не се бутате така? — рече Катерицата, която беше до нея. — Едвам дишам!

— Правя го без да искам — каза Алиса кротко. — Раста.

— Нямате право да растете тука! — рече Катерицата.

— Не говорете глупости — каза Алиса по-смело, — много добре знаете, че и вие растете.

— Да, но аз раста с малко по-умерена бързина — рече Катерицата, — не по такъв смешен начин.

И тя се надигна силно намръщена и отиде на другата страна на съдебната зала.

През цялото време Царицата нито за миг не сне очи от Шапкаря и точно когато Катерицата минаваше на другата страна на залата, тя каза на едного от разпоредителите в съда:

— Донеси ми списъка на певците от последния концерт.

Шапкаря тъй силно се разтрепери, че и двете му обувки се изуха.

— Твоите показания! — повтори Царя ядосан. — Инак, трепериш не трепериш, ще заповядам да те обезглавят!

— Аз съм беден човек, ваше величество… — започна Шапкаря с разтреперан глас, — и не бях почнал да пия чая си… не преди седмица или толкоз… и при това… намаляваше хлябът с маслото… и бръмчеше чаят…

— Бръмчеше какво? — каза Царя.

— …започна пчелата… — отговори Шапкаря.

— Разбира се, пчелата бръмчи! — каза Царя остро. — Да не ме вземеш за невеж? Продължавай!

— Аз съм беден човек… — продължи Шапкаря — …и след това по-многото неща бръмчаха… само че Мартенския Заек каза…

— Не съм! — прекъсна го Мартенския Заек бърже.

— Каза! — повтори Шапкаря.

— Отричам! — рече Мартенския Заек.

— Той отрича — каза Царя. — Прескочи тая част.

— Добре, но Катерицата каза… — продължи Шапкаря, като неспокойно се обърна да види дали и тя ще отрече.

Но Катерицата нищо не отрече; тя спеше тежък сън.

— След това — продължи Шапкаря — отрязах още малко хляб с масло…

— Но какво каза Катерицата? — запита един от съдебните заседатели.

— Не мога да си спомня — отговори Шапкаря.

— Трябва да си спомниш — забеляза Царя, — инак ще заповядам да те обезглавят.

Клетият Шапкар изпусна чашата и хляба с масло и падна на едно коляно.

— Аз съм беден човек, ваше величество… — започна той — жално ще бъд…

— Жално е, че не знаеш да говориш — каза Царя.

Едно от гвинейските прасета започна да ръкопляска, но веднага го възпрепятстваха разпоредителите на съда. (Тъй като думата е доста мъчна, просто ще ви обясня какво направиха. Донесоха голяма платнена торба, която се връзваше на края с връв, пуснаха вътре гвинейското прасе с главата надолу и седнаха отгоре.)

„Хубаво, че видях най-после как се прави — помисли Алиса. — Толкова често съм чела във вестниците, че: «през време на делото, и накрая, някои от присъстващите измежду публиката се опитаха да ръкопляскат, но бидоха незабавно възпрепятствани от разпоредителите на съда», а никога досега не знаех какво значи.“

— Ако това е всичко, което знаеш, можеш да почакаш долу — продължи Царя.

— Не мога да ида по-долу — каза Шапкаря. — И без това съм на пода.

— Тогава можеш да седнеш — отвърна Царя.

Тук другото гвинейско прасе започна да ръкопляска, но биде незабавно възпрепятствано.

„Отървахме се от гвинейските прасета — помисли Алиса. — Сега ще тръгне по-добре.“

— По-добре бих сторил да изпия чая си — каза Шапкаря и погледна угрижено Царицата, която четеше списъка на певците.

— Можеш да си вървиш — каза Царя. Шапкаря бързо напусна залата, без дори да се спре и обуе обущата си.

— И също му отсечете главата вънка — добави Царицата на едного от разпоредителите.

Но Шапкаря изчезна от погледа им, преди разпоредителят да стигне до вратата.

— Повикай следващия свидетел! — каза Царя.

Следващият свидетел беше готвачката на Херцогинята. Тя носеше кутия с пипер в ръката си. Алиса се досети, че е готвачката, дори преди тя да беше влязла в съда, по това, че всички, които бяха до вратата, почнаха изведнъж да кихат.

— Твоите показания — рече Царя.

— Нямам! — каза готвачката. Царят неспокойно погледна Белия Заек, който рече ниско:

— Ваше величество трябва да разпита тая свидетелка.

— Добре, щом трябва — трябва — каза Царя натъжено и като скръсти ръце и се намръщи на готвачката тъй, че очите му току-речи се изгубиха под веждите, каза с дълбок глас: — От какво се правят сладки?

— От пипер, най-много — отговори готвачката.

— От сироп — обади се един сънлив глас зад нея.

— Хванете тая Катерица! — изкряска Царицата. — Отсечете главата на тая Катерица! Изхвърлете тая Катерица! Запушете й устата! Ощипете я! Отрежете й мустаците!

Настъпи безредие за няколко минути. Всички се втурнаха да изтикват Катерицата навън. Додето се наредят пак по местата си, готвачката изчезна.

— Няма нищо! — каза Царя с голямо облекчение. — Повикай следващия свидетел.

И той ниско добави на Царицата:

— Наистина, мила, ти трябва да разпиташ тоя свидетел. Хваща ме много силно главоболие от разпита.

Алиса наблюдаваше как Белия Заек се мъчеше да прочете нещо в списъка и много любопитстваше да види какъв ще бъде следващия свидетел — „защото поне досега не са събрали никакви доказателства и показания“ — си каза тя. Представете си нейното учудване, когато Белия Заек прочете гласно, със своя дрезгав, тънък гласец:

„Алиса!“