"Под липата" - читать интересную книгу автора (Тодоров Петко)

IX

Не само тогава — много пъти съм си затулял очите на буйствата му. И той като че беше ми хванал слабостта: дето поминеше, мало и голямо викаше от него.

Ама един път много беше се забравил. Щеше да ме пъхне в беля, години да ме разкарват по съдилища и да не мога да се разправя. Наложих го — не помня ощ веднъж тъй да съм го бил.

След Сръбската война две-три лета момчетата бяха забравили всички други игри, само на солдати играеха. Като ги разпуснеха от училището, излизаха горе на баирите — нашите отсам, отвъденчетата оттатък, — избираха си главатарите, направяха си от папрат колиби, измазваха си малки пещи, да пекат в тях круши и сливи, и захващаха да се дебнат. Някоя вечер или отвъденчетата се прехвърляха отсам да развалят колибата и пещта на нашите, или пък нашите натупат някои от техните по реката, тогава изстъпят се и двете страни над дола и по няколко дена се замерят с камъни: става същинска война.

Първото лято, докато син ми зяпаше патрахила на попа, момчетата от нашата махала ги водел на Берберя сестриния син. Като вуйча си и той беше такъвзи черен и пелтечеше — подире музикант стана някъде. Ама тогава между всички по-корав от него нямало и с прашка можал да хвърля надалеч. На второто лято, като отишел нашия на баиря — той повече харесал на момчетата, — избрали него за главатар. Сестреника на Берберя се разсърдил, оставил ги, минал оттатък към отвъденчетата и ги повел срещу нашите. Няколко дена завързали се едни битки: вече или тез, или онез…

Най-подир за последнята битка нашите се сговарят от вечерта още: да излезят на баиря и от сутринта, докато не се стъмни, никой да си не отива у тях.

На другия ден, щом слънцето се вдигнало, рано-рано нашият си отчупва един комат и изскача из къщи. За главатар като са го избрали и той ще бъде главатар какъвто се следва… Отива на колибата, подир малко дошли няколко момчета. Станал с тях да обиколи наоколо и да си донесат за булгуря вода. Казали вече всички: няма да се връщат за обед: там на пещта ще си варят и булгур… Оттатък на другия баир никой още не се показвал. Като слезли на кладенеца в дола, изведнъж отгоре ги запарастили няколко отвъденчета. Рекъл син ми да се дръпне към нашия бари, погледнал, отсам пък сестреника на Берберя с още едного ги избиколили вече. В туй време, тъкмо ще ги хващат, задават се горе откъм колибата на нашите пък цял орляк момчета и вместо син ми, в примката се хваща сестреника на Берберя. Пипват го, повличат го със себе си — роб! Отиват горе на колибата, свързват го, изправил се нашия, ще го съди:

— Той е изменник — викат всички, — смърт!

Тъй се съдело по войната, чули те, и помежду тях тъй. Метнали му една връв на врата, този хванал единия край, онзи другия и син ми дава команда вече: ще го душат. Тъкмо го постиснали и то, Берберовото сестрениче, каквото беше черно, посинели му устните, пък и пелтек, едвам можало да издума на нашия:

— Чи-и-и м-милост нямаш ли бе?

Преди две години пак я разправяше син ми тая: той се стиска за корема от смях, пък ний с майка му го гледаме и се чудим на ума му. Без малко щели да удушат момчето.

Ами добре се случил на същия час да мине оттам вуйчо му. Той имаше нагоре ливади, ходил бил на ранина да си заведе косачите и да закара коня си да пасе. Като ги погледнал — изтръпнал, не можал очите си да повярва човека. Впуща се между тях; както държал свития юлар на коня си, развъртява го, пръсва ги като пилци.

Помня, дойде подире при мене тук Берберя, бог да го прости, разправя ми и тъй трепери цял. Пък като ме взеха дяволите, подскочих, отидох си у дома. На градинските баскии беше изправена мотичката, дръпнах я, че с топоришката… Син ми тъкмо хранеше под стълбата гугутките си. Набих го, както си го беше заслужил.