"Под липата" - читать интересную книгу автора (Тодоров Петко)

X

— На батя му се просълзиха очите от смях… Какво? Много си слушал да разправят за него, ами тази не беше ли я чувал досега?… Нали ти казах: че вий с буля какво сте видяли от деца. Питай нас с жената!

— Хе-е, туй, дето са ти го приказвали за конете по ливадите — то не е бозна що. Съберат се няколко души — той лятно време цяла чета момчета водеше подире си. Дето има из поляните оставени коне да пасат, избиват им коловете; ако са с букаи на краката — и тях се бяха научили да разкопчават: по двама, по трима намятат се на един кон и се втурнат накъдето им видят очите. Най-много ходеха нагоре по колибите да крадат сливи. Като лавнат кучетата да ги погнат колибарите, те препуснат конете, никой не може да ги стигне. Ще убягнат, слязат в ливадите. И няма да отидат барим да вържат конете, отдето са ги взели, ами ги пуснат тъй буща и те тръгнат из овесята. Че правят на хората пагуби, че ще ги хване пъдаря — никого от тях не го еня.

И какво ще се смисли за другите, когато, както казваше жената: нашия син себе си не жали!

На друго място той не ходеше да се къпи — в бездънка! От реката и от слънцето всяко лято два пъти като на змей му се обелваше цялата кожа.

Пък кога наближеше гроздобер — каквито поразии правеше по лозята!… Докато за едната хубост най-подир върза пъдаря у ореха всред лозето на кметовия дядо.

— Тази му слава чувал ли си я, батьо? Тя доде последнята година, преди да свърши нашето училище, ама затуй беше като пискюл над всичко отгоре!

Нагодил се с четата си моя син върху прасковите и дюлите на кметовия дядо на лозето, два-три дена все там. Разпъдил ги веднъж, дваж пъдаря, третия път ги погнал пак — те, вместо да ударят на бяг, направеше се, че го не чуват, и си продължавали да шмулят вошките. Той дошел при тях — на Берберя сестреника му дръпнал пушката, нашия му извил ръцете, другите пък му разпасват пояса и докато се усети човека, вързали го на ореха. Те си обрали спокойно дюлите и прасковите, тръгнали си, отишли си, пък пъдаря престоял цяла нощ там, докато на другия ден минали хора, та го отвързали.

Подире дохождаха пазвантите у дома, водиха ги на общината; някои от даскалите викаха, че няма да го приемат в училището.

— Ти какво клюмна глава, жена? Защо въздишаш?

Право: една ли, две ли са те неговите. Да седнеш до утре да ги разправяш, нямат свършване. Колкото грижи ни е задавал самичък той, от другите двама наедно и четвъртината не сме видели. Ами за туй отигра си момчето и в игрите си не остави дол, ни бърдо да не обходи. Хиляда работи похвана той самичък с ръка и себе си закали и изпита докрай. Неговото вилнение нагоре-надолу, неговото пъхание и блъскание навред отвори му очите за цял живот. Сега, за каквото и да му заговорим, от всичко разбира и с какъвто човек да седне — макар да е такъвзи опак и свадлив, — с всекиго ще срещне приказка.

И той асла самичък си казва: „Най-голямата сермия прези живота си аз съм я спечелили с момчетата, когато тука всичко наоколо — и овошки, и ливади, и река — беше мое царство. В детинството си колкото съм познал и научил, подир нито книгите, нито училището са ми дали толкоз…“

Аз му вярвам и дип добре го проумявам, като казва тъй. То ний, като се впрегнем веднъж в грижите, отделяме се от сума нещо, по което сме тичали като деца. Хем нашата работа ни дърпа на хиляди страни. И туй те кара да извиеш и онуй да усучиш — всеки ден тряба не зная колко да премислиш с ума си и да прехвърлиш през ръката си. Пък той — откъснал се от целия свят, запрял се между четири стени, една книга гледа какво пише…

Скръстил ръце, и денем, и нощем само тя пред очите му. Каквото мисли, ще го мисли само на ум, каквото приказва, наизуст ще го приказва…

Мене все ме налита да го попитам, спомня ли си на времето какво му викам аз: — Да не тръгва подир брата си. Да си остане на тази земя, дето е расъл и играл. Още тогава виждах, накипява у него сила, ако не се намери място, дето да я излее, та цял живот ще напира в душата му и няма да го остави никога на мира.

Не ме послушаха — тъй и излезе.