"Перде" - читать интересную книгу автора (Петрович Горан)

Ако си дошъл…

Възрастна, но енергична, лелята-баба видимо се изненада от посещението. За момент, изглежда наистина се поколеба дали изобщо да ни приеме. Въпреки че не беше облечена като за лягане. Напротив, свежата й прическа на къдрици, извити като цифрата шест, може би малко фриволна за годините й, червилото й с цвят на бели череши, едновремешният официален костюм и огърлицата от неправилно натрошени зърна суров кехлибар по-скоро говореха, че се готви за излизане.

— Ако си дошъл пак да ме убеждаваш да ходя в старчески дом, веднага ти заявявам, че не съм съгласна, много добре се справям… — каза тя на внука си още в антрето, като подозрително ме измерваше с поглед, предполагайки вероятно, че съм лекар, който ще удостовери необходимостта от настаняването й в някоя от геронтологичните институции.

Не я разубеди дори обяснението ни. Честно да си призная, то наистина не беше убедително. Апартаментът на четвъртия етаж на сградата, построена между двете войни, изобилстваше с двукрили врати, дръжки от месинг, скърцане на паркет, лампи от всякакви стилове, пукане на хоросан, пожълтели фотографии, възглавнички с пълнеж от спомени, с онези хубави, вече антикварни фигурки, които отдавна не се произвеждат, а ние — ни в клин, ни в ръкав — се интересуваме от някакво обикновено перде в дневната.

— Седнете на фотьойлите, там е по-удобно. Между другото, тъй и тъй си дошъл, можеш да ми препоръчаш добър майстор за дивана, доста е изтърбушен… Става дума за някой, който все още използва сушени морски водорасли, а не за мошеник, който ги пълни с изкуствена гъба… — настани ни тя в широките кресла, докато тя самата седна на единия край на един сецесионистичен диван, здравата хлътнал откъм другия.

И какво толкова сме се захванали с това перде, тя отдавна смятала да го смени, вярно, солидна, американска стока, разкошно пада, но доста се е просенило от дългите години пране и гладене, от смяната на слънчевите обеди и нощните течения.

— Бях сигурна, че си довел приятеля си да му покажеш моя малък натюрморт, масленото платно от Мила Милотинович. Миналия месец го преместих в другата стая, имам чувството, че тук на нарисуваното цвете не му достига светлина… — говореше по-отчетливо, като че ли с промяната в гласа си искаше да подчертае, че предишната тема не я интересува.

Не, със сигурност не… Никога не е познавала никакъв майор. Добре де, полковник. Майор или полковник за нея е едно и също. Не се ориентирала и в униформите. Нито в чиновете и ордените. В тази страна винаги е имало твърде много военни, смяташе тя. Била прочела някъде, че в момента имаме над сто пенсионирани генерали. Какво толкова чудно има? Нима не сме имали толкова битки?

— Можеше да се обадиш предварително. С какво да почерпя сега приятеля ти? Правих ванилени сладки, но малко по малко се изядоха… Остана само миризмата. Знаете ли, че домовете на старите хора никога не могат да се проветрят напълно, когато човек живее сам, не може да вдъхне живот на всичко… Покойният господин Йосифович, човек с изтънчени сетива, жалко, че не сте го познавали, можеше да определи по миризмата какъв сорт вино са поднасяли преди десет или двайсет години… — опита се тя пак елегантно да заобиколи обекта на нашия интерес, но нетърпеливо се огледа наоколо, отчаяно търсейки още някакво оправдание.

От друга страна, не можеше да се сети къде е купила пердето или го е получила от някого… Забравила е… Ето, ако не сме я били посетили, щяла да си мисли, че това е просто поръбен плат. Още по#768; не можела да се сети кога е попаднало при нея. Дали преди или след войната? И коя война?

— Но заявявам, че в старчески дом не отивам и толкоз… — повтаряше от време на време.

Посещението при бабата-леля се оказа безпредметно. Моят познат вече ми беше описал подробно пердето, наистина нямаше нужда да го виждам — светлопепеляво ленено платно, набрано върху трикрилия прозорец в жилището на една старица. Ако не беше пришитото етикетче на производителя, трудно нещо би могло да се свърже с началото на разказа.