"Мексикански разбойници" - читать интересную книгу автора (Емар Гюстав)

11ОХО ЛУСЕРО

Полковникът остана твърде недоволен от изхода на боя. Наистина той накара испанците да отстъпят, но тази победа му се видя по-скоро поражение, защото не можа да спаси младата девойка, която го молеше за помощ.

Към среднощ в лагера дойде Големия Бобър и като доближи полковника, който седеше край огъня дълбоко замислен, седна до него.

Дон Луис вдигна глава.

— А, ти ли си, вожде? — каза той. — Доста закъсня.

— Мос-хо-ке проследи испанците — отвърна индианецът, като напълни лулата и запуши.

— Видя ли ги?

— Дълго време ги следих.

— Какво правят?

— Бягат като изплашени кошути.

— Значи не мислят да ни нападат?

— Не. Te бързат да стигнат там, където отиват.

— А къде отиват те?

— В пустинята.

— Не разбирам какво ще правят там?

— Мос-хо-ке ще узнае, когато му дойде времето. Индианецът има орлови очи. Той вижда цялата пустиня.

— И водят със себе си младата девойка?

— Да.

— Вождът познава ли я?

— Може би.

— Коя е тя? — попита дон Луис.

Големия Бобър впи поглед в него.

— Среднощ е вече — каза той. — След няколко часа ще тръгваме. Мос-хо-ке е уморен и си ляга да спи.

Още с изгрев слънце отрядът тръгна. Времето бе прекрасно. Въздухът бе свеж и отвред се чуваше цвъртенето на птиците.

— Скоро ли ще стигнем в Охо Лусеро, вожде? — запита дон Луис.

— Моят брат Огненото око е много нетърпелив — отвърна с усмивка индианецът. — Той иска по-скоро да се види с другарите си?

— Разбира се.

— Добре. Нека младият вожд почака, скоро ще ги види.

На разсъмване отрядът отново потегли. Водачът, както винаги, вървеше пред отряда на триста крачки, за да оглежда пътя. Изведнъж се спря и бързо отиде при полковника.

— Какво има? — попита го той.

— Нека Огненото око погледне напред — отвърна индианецът.

Дон Луис погледна.

— Нищо не виждам.

Водачът сви рамене.

— Там е Охо Лусеро — рече индианецът — и моят брат скоро ще го види. Мос-хо-ке ще отиде в селото.

— Добре — отвърна полковникът.

Индианецът влезе в гората и се скри между дърветата.

Полковникът взе далекогледа и започна внимателно да разглежда местността.

Асиендата Охо Лусеро стоеше на склона на доста висока планина, издигаща се на пътя от Чигуагуа за Пасо дел Норте. В полите на планината се виждаше селището, в което живееха индианци, работещи в сребърните рудници.

Скоро полковник Луис усети, че някой го бута по рамото, и се обърна.

Беше индианецът водач.

— Ти ли си, вожде?

— Големия Бобър се върна — отвърна с усмивка индианецът.

— Някаква опасност ли заплашва другарите ни?

— Нека младият вожд вземе своите вълшебни очи — каза индианецът, като посочи далекогледа. — Ще види другарите си, които бързат към него.

Полковникът насочи далекогледа си и радостно извика, когато видя отряд конници, които се носеха към гората.

Между тях полковникът видя приятеля си Инкарнасион Ортис и дон Хосе Морено.

Безнадеждна тъга покриваше лицата на Ортис и стареца.

Като се поздрави с офицерите, полковникът бързо отиде при своя приятел.

— Какво ти е, Ортис? Какво се е случило?

— Скоро ще научиш, приятелю — тъжно му отвърна той.

— Да, по-късно — добави дон Хосе. — Първо да се занимаем с обществените работи, а после с личните.

Старецът извади от джоба си плик с печата на Конгреса и го даде на дон Луис.

— Това е заповед на главнокомандващия армията на въстаниците, подписан от председателя на Конгреса — каза той. — Ще видите, полковник, че съм упълномощен да избера от вашия отряд толкова хора, колкото са необходими, за да изпълня твърде важна поръчка, за която никой не бива да знае освен мен.

— Съвсем вярно, сеньор — отвърна дон Луис, като му върна писмото, което бе вече прочел. — И аз получих заповед да ви се подчиня.

— И ние получихме същата заповед — обади се капитан Фриас.

— Любезни дон Луис — каза дон Хосе, — можете ли да ни дадете от вашия отряд четирийсет доброволци?

— Разбира се, сеньор.

— Дон Кристобал Нава, който допреди войната се е занимавал с лов на бизони, ще поеме тяхното командване под ваше ръководство. Искам да взема със себе си и вас, полковник, ако нямате нищо против.

— Благодаря ви, дон Хосе. И аз се готвех да ви помоля за това.

— Прекрасно! Няма защо да ви казвам, кабалеро, че ще трябва да пазите нашия разговор в най-строга тайна. Свободни сте. Остава само да ви благодаряла готовността да изпълните заповедта на Конгреса.

— Не бихте ли пожелали да дойдете с нас в Охо Лусеро, полковник? — попита капитан Фриас.

— Не зависи от мен, капитане — отвърна дон Луис.

— Имате ли тук мулета, капитан Фриас? — запита дон Хосе.

— Да, сеньор.

— Можете ли ни приготви петдесет-шейсет?

— Твърде лесно.

— Колко време ще ви трябва?

— Не повече от два часа.

— Отлично! А коне?

— Имаме само мустанги.

— Точно те ни трябват! — каза дон Хосе.

— Тогава ще заповядам още днес да ви приготвят сто и петдесет двеста мустанга.

— О, това е твърде много, капитан Фриас. Стигат ми и сто.

— А хамути трябват ли ви?

— Не, благодаря ви. Te ще бъдат запасни коне.

— Още днес ще ги приготвя, сеньор.

Тук разговорът свърши. Отрядът напусна лагера и всички се понесоха в галоп към Охо Лусеро, където след два часа пристигнаха.

Когато дон Луис стигна до вратата на асиендата. Големия Бобър отиде при него.

— Какъв отговор да занеса на оня, който ме изпрати при Огненото око? — тихо запита той.

— Нима искаш да ни напуснеш, вожде? Защо толкова бързаш?

— Честно ли изпълни Мос-хо-ке задачата си?

— Напълно честно. Ти постъпи не само безкрайно умно и предпазливо, но и с голяма самоотверженост.

— Моите бели братя ще бъдат доволни, а сърцето на Мос-хо-ке ще се радва от техните похвали. Той ще се върне при тях.

— Не можеш ли да почакаш още малко, вожде? — попита дон Луис. — Сигурно ще изпратя отговор по теб.

— Ако Огненото око желае, Мос-хо-ке ще почака в двора на белите до залез слънце.

— Не, не — каза дон Хосе, който досега не взе участие в разговора. — Мос-хо-ке е мъдър и отличен вожд. Той ще влезе в каменния дом на своите бели другари. Мястото му е в съвета.

Индианецът гордо се усмихна при тази любезна и съвсем неочаквана покана и заедно с офицерите влезе в дома.

Войниците се разположиха на двора, където по заповед на дон Хосе индианци им донесоха закуски и вино.