"Мексикански разбойници" - читать интересную книгу автора (Емар Гюстав)

12МОС-ХО-КЕ

Дон Луис знаеше колко е обичан от войниците си и затова реши сам да им съобщи резултата от своя разговор с дон Хосе. Той излезе от асиендата и като събра отряда си, с дълбоко вълнение им прочете получената заповед.

Войниците мълчаливо слушаха думите му, но когато свърши, отвред се чуха вайкания и почуда. Дълго трябваше дон Луис да ги увещава, докато отчасти се успокоиха и примириха, че ще имат нов командир.

Полковникът им обеща, че скоро ще се върне, и заповяда на дон Кристобал да избере четирийсет доброволци и да тръгнат заедно с него.

Тук изведнъж се появи нова пречка: всички се надпреварваха да отидат с командира си. Трябваше да се прибегне до жребий.

Най-после всичко бе приключено и дон Луис, като се прости с отряда си, бързо влезе в асиендата, където дон Хосе и офицерите го чакаха да обядват.

Обядът бързо привърши. И гостите, и домакинът бяха, замислени и мълчаливи.

Скоро всички се разотидоха, само Хосе Морено, Ортис, Луис и Големия Бобър останаха на масата и пушеха, без да си продумат.

— След като Инкарнасион освободи Пасо дел Норте от испанците — започна дон Хосе, — трябваше да отида по важна работа в Конгреса. Линда остана в асиендата Де ла Вега под охраната на моя син и кмета дон Рамон. И аз заминах с Инкарнасион и неколцина войници. Пътуването ми трая дванайсет дни. Педро и Линда често се разхождали на коне около асиендата с един или двама слуги. Понякога доста се отдалечавали в съседните гори.

— Каква непредпазливост! — прошепна дон Луис.

— Младостта е смела и доверчива — отвърна с въздишка дон Хосе. — При една такава разходка синът ми, слугата и един войник били убити. От оръжието, което още стискали в ръцете си, и от убитите коне се виждало, че те дълго са се борили.

— А доня Линда? — извика Луис.

— Дъщеря ми изчезна.

— Сигурно е била нападната от испански бандити?

— Не — тъжно отвърна дон Хосе. — Труповете били скалпирани, на гърдите на всекиго зеела рана, сърцата били извадени, а телата пронизани с дълги стрели като стрелите на апахите.

— Апахи? Толкова далеч от границата? — учуди се полковникът.

— Нали знаете, приятелю, че по време на война границите не съществуват. Дон Рамон престоя цяла нощ в гората, дано открие някакви следи от Линда, но напразно.

— Но индианците, колкото и жестоки да са те, никога не убиват жени. Вашата дъщеря е жива.

— Наистина ли? — извика Ортис.

— Изслушайте ме. Преди няколко дни срещнах отряд испански конници. Водих с тях страшен бой и испанците отстъпиха. Te носеха със себе си носилка, в която имаше жена.

— Жена? — извикаха Ортис и дон Хосе.

— Да, и при това мексиканка. Узнахме го от самата нея. Тя плачеше и молеше да й помогнем, но за нещастие не можахме да я спасим. А знаете ли кой командваше отряда? Дон Орасио де Балбоа, който бе тежко ранен при Пасо дел Норте!

— Не може да бъде!

— Същият! Тук има човек, който най-добре може да обясни всичко — добави полковникът, като погледна Мос-хо-ке.

— А обезобразените трупове? — отвърна дон Хосе. — Само апахите и команчите са способни…

— Може би, дон Хосе. Но аз изобщо се съмнявам, че индианците са замесени тук.

— Странно, наистина! — прошепна Инкарнасион Ортис.

В това време Големия Бобър стана, мушна лулата си в пояса и излезе напред.

— Мос-хо-ке иска да говори — рече той.

Всички го погледнаха с изненада.

— Един вожд иска да говори. Ще го слушат ли белите братя?

— Ще те слушаме, вожде — отговори вместо всички дон Луис.

— Бялата девойка със сини очи е жива. Мос-хо-ке казва това, а Ваконда знае, че устата му никога не произнася лъжи.

— Откъде знаеш, че е жива? — запита Ортис.

— Мос-хо-ке сам видя боя.

— Как? — извика дон Луис. — Ти бе там и не се опита да спасиш девойката?

— Мос-хо-ке няма двайсет ръце, за да се бие с толкова врагове — отвърна индианецът. — Можеше ли сам да извърши онова, което не успяха да сторят четиристотин войници? Вождът е храбър, но не е безумец.

— Как попадна там? — попита дон Луис.

— Един вожд на белите изпрати Мос-хо-ке при Огненото око. Той излезе от каменна постройка заедно с Бялата глава, но остави далеч зад себе си стария вожд.

— Вярно е — каза дон Хосе. — Спомням си, че Големия Бобър излезе от града заедно с мен.

— Кой може да върви по-бързо от Мос-хо-ке? — добави с усмивка индианецът. — Чух в гората конски тропот и весел разговор. Вдигнах глава и видях трима мъже и една жена — бяла девойка със сини очи. В този момент скрити в засада войници излязоха и се хвърлиха върху тях. Тримата храбро се биха и повалиха повече от десет войници. Най-после и те бяха убити. Вождът на скритите в засада войници им каза по испански: „Да скалпираме труповете и прободем телата им със стрели. Тъй ще помислят, че са паднали убити от индианци“.

— Значи не са били апахи? — извика дон Хосе.

— Не са апахи, а испанци — студено отвърна индианецът. — Вождът на испанците заповяда да качат на конете труповете на убитите войници, а девойката отведе със себе си в гората.

— О, какъв негодник! Цялото си богатство бих дал, ако мога да го намеря! — извика дон Хосе.

— Живота си ще дам! — извика Ортис.

— Ако белите желаят, Мос-хо-ке ще го намери — спокойно отвърна индианецът.

— Ти ли, вожде? О, нека бог ти помогне! Но това не е но силите ти. Толкова време мина оттогава.

— Когато Мос-хо-ке знае началото на следите, той винаги ще догони края.

— О, ако можеш да върнеш дъщеря ми…

— Мос-хо-ке даде дума и ще я удържи — прекъсна го индианецът. — Нека баща ми има смелост.

Дълбоко развълнуваният дон Хосе се отпусна в креслото и изгуби съзнание. Ортис и Луис изтичаха при него.

— Всичко е готово за път — каза дон Луис. — Можем да тръгнем, когато поискаме.

— Можем да тръгнем утре.

— А ти какво ще правиш, вожде? — попита дон Хосе индианеца.

— Нека баща ми не се безпокои за вожда на команчите. Мос-хо-ке има работа, която трябва да свърши.

— Добре, вожде. Вярвам ти.

— Мос-хо-ке скоро ще донесе нови и добри вести.

Като каза това, индианецът се поклони и напусна салона.

— Напълно ли вярвате на този човек, дон Хосе? — попита дон Луис.

— Аз много по-добре от вас познавам индианците — отвърна старецът. — Червенокожите ужасно мразят враговете си, но ни горещо обичат приятелите. Te са способни на саможертва.

— Дано бъде тъй! — каза Луис и недоверчиво поклати глава.