"На изток от Рая" - читать интересную книгу автора (Стайнбек Джон)1Адам Траск се родил в малка ферма в покрайнините на градец, недалеч от голям град в щата Кънектикът. Бил едничък син и дошъл на този свят половин година след като баща му в 1862 година бил повикан под знамената на един кънетикътски полк. Майката останала да гледа фермата, родила Адам и пак и оставало време да изповядва примитивната си теософия. Смятала, че съпругът й положително ще бъде убит от дивите и варварски бунтовници, и се подготвила да се свърже с него там, където според нея е „отвъд“. Но той се завърнал само месец и половина след раждането на Адам. Десният му крак бил откъснат от коляното надолу и той куцукал на дървената нога, която сам си бил издялал от буковина, вече напукана на места. Измъкнал от джоба си и оставил на гостната маса оловния куршум, който му дали да стиска със зъби, докато отрежат разкъсания крак. Сайръс, бащата на Адам, бил страхотна личност (впрочем вечно си е бил неукротим), обичал да препуска с двуколка и така сполучил да направи дървения си крак, че да изглежда елегантен и дори привлекателен. Бил въодушевен от военната си кариера, колкото и кратка да била тя. Понеже бил природно див, допаднали му краткото обучение, пиенето, хазартът и връзките с развалени жени, които били негова неразделна част. Сетне го пратили на юг с едно попълнение. И това му допаднало — получил възможност да види нови места, да краде кокошки и да задиря южняшки момичета по сеновалите. Безцветната, отчайваща умора на продължителните маневри и сражения не му направила никакво впечатление. За пръв път се сблъскал с неприятеля една пролетна утрин в осем часа, а в осем и половина десният му крак бил вече размазан от тежък куршум, който непоправимо натрошил костите му на трески. Но и сега бил с късмет, защото бунтовниците се оттеглили и полевите хирурзи припълзели начаса. Сайръс Траск изживял своите пет минути ужас, докато изрежат висящото месо, загладят края на костта и обгорят живата плът. Белезите от зъби върху парчето олово доказват това. Не била малка и болката, докато раната заздравее в необикновено хигиеничните за тогавашните лазарети условия. Но Сайръс бил човек жизнен и як. И докато ваел буковата си протеза и подскачал с патерицата, пипнал особено упорит трипер от някаква млада негърка, която му подсвирнала изпод една купчина дървен материал и му взела десет цента. Приготвил новия си крак и болезнено схванал на какъв е хал, той с дни накуцвал насам-нататък да търси момичето. Пред другарите си по стая се заклел какво ще стори, когато я намери. Заканвал се да й отреже ушите и носа с джобното си ножче и да си вземе парите обратно. Дялайки дървения си крак, обяснявал как ще го направи. „Само на смешна кучка ще ми стане — разказвал. — Така ще я подредя, че и пиян индианец няма да я погледне.“ Но, изглежда, вечната светлина на любовта подразбрала неговите намерения, защото така и не я открил. Когато Сайръс бил изписан от болницата и освободен от войската, гонореята му била вече пресъхнала. Като се върнал в Кънектикът, от нея имало само толкова, колкото било нужно на жена му. Мисис Траск била бледна, затворена женица. Слънчевата жега никога не обгаряла страните й, смях от открито сърце не повдигал ъгълчетата на устата й. Прибягвала до религията, за да лекува злините на света, а и своите, и според болката изменяла и религията. След като установила, че нейната теория за контакт с един мъртъв съпруг е излишна, тя тутакси се огледала за ново нещастие. Диренето й било скоро възнаградено от заразата, която Сайръс домъкнал от войната. Щом узнала в какво състояние се намира, изработила си нова теология. Нейният бог на отвъдните връзки се преобразил в бог на отмъщението, най-благодатното божество, което някога си е измисляла, и както се оказало — последното. За нея било най-лесно да припише болестта си на някакви сънища, които й се присънили, когато съпругът й го нямало. Но такава болест не можела да бъде достатъчно наказание за нейните среднощни видения. Новият й бог бил майстор в наказанията. Поискал й жертва. Разровила мозъка си да открие подходящо егоистично унижение и едва ли не щастлива стигнала до жертвата — себе си. Две седмици писала и поправяла правописните грешки на последното си писмо. Признавала си престъпления, каквито не би могла да извърши, съобщавала грешки, далеч над своите възможности. Сетне, облечена с тайно съшита плащеница, излязла в една лунна нощ и се удавила в някакво блато, толкова плитко, че се наложило да коленичи в тинята и да пъхне глава във водата. За това се иска голяма сила на волята. Когато накрая била обзета от топла несвяст, тя с раздразнение мислела, че когато на сутринта я извадят, бялата й плащеница отпред ще бъде изкаляна. Такава и била. Сайръс Траск ожалил жена си с едно буре уиски и трима стари приятели от войската, които се отбили при него на връщане към домовете си в Мейн. Малкият Адам доста плакал в началото на траурното бдение, тъй като опечалените, неразбиращи нищо от бебета, пропуснали да го нахранят. Сайръс скоро решил въпроса. Натопил един парцал в уиски, дал го на малкото да смуче и след като смукнал три-четири пъти, малкият Адам заспал. Събуждал се на няколко пъти по време на бдението да протестира, получавал отново напоения парцал и пак заспивал. Два дни и половина бебето било пияно. И каквото и да се е случило в развиващото му се мозъче, то се оказало благоприятно за обмяната на веществата: от тези два дни и половина той си спечелил желязно здраве. На края на третия ден баща му най-после излязъл и купил коза — Адам жадно пиел мляко, повръщал, пак пиел и се оправил. В това бащата не видял нищо тревожно, тъй като вършел същото. Не минал месец, и изборът на Сайръс Траск паднал върху седемнайсетгодишната дъщеря на един от съседите му. Задирянето протекло бързо и реалистично. Никой не се съмнявал в неговите намерения. Те били почтени и разумни. Баща й поощрил връзката. Имал две по-малки дъщери, докато Алис, голямата, била вече на седемнайсет и това й било първото предложение. Сайръс искал жена, да се грижи за Адам. Имал нужда от човек, който да поддържа къщата и да готви, а слугите стрували пари. Като буен човек, той имал нужда и от женско тяло, но и то, не си ли женен за него, излиза скъпо. За половин месец Сайръс се сгодил, венчал, преспал и я оплодил. Съседите съвсем не видели прибързаност в тези постъпки. За онова време било напълно нормално за един живот мъжът да смени три до четири жени. Алис Траск притежавала редица възхитителни качества. Вкъщи не миела, а направо рендосвала дъските, чистела и най-затънтените ъгли. Не била особено красива и затова нямало защо да бъде следена. Имала светли очи, жълтеникаво лице и криви зъби, но била необикновено здрава и по време на бременността не се оплакала нито веднъж. Обичала ли е деца, никой не може да каже. Никой не я попитал, а и тя нищо не издумвала, ако не я заговорят. От позицията на Сайръс това е била може би най-голямата й добродетел. Никога не изричала мнение и не давала съвет, а когато говорел някой мъж, тя давала вид, че слуша, продължавайки да си гледа къщната работа. Младостта, неопитността и мълчаливостта на Алис Траск се оказали ценни за Сайръс като капиталовложение. Продължавайки да обработва фермата, както биха я обработвали всички негови съседи, той се хвърлил в нова кариера — тази на воин ветеран. Енергията, която едно време го карала да беснее, сега го направила замислен. Извън Министерството на войната никой не можел да каже колко и как е служил в армията. Дървеният крак се превърнал едновременно в доказателство за бойните му подвизи и в гаранция, че повече не би се захванал с подобно нещо. Почнал плахо да разказва на Алис за своите походи, но колкото повече усвоявал тънкостите на повествованието, толкова повече се множали битките, в които е участвал. В самото начало си давал сметка, че лъже, но не минало много, и взел сам да вярва в истинността на всяка разказана история. Преди да го мобилизират, нямал никакви особени интереси към военното дело. Сега се заловил да купува всяка книга за войната, четял всички съобщения, абонирал се за нюйоркски вестници, изучавал карти. Географските му познания преди били минимални, нямал капка информираност за военните действия. Сега станал авторитет. Знаел не само отделните битки, настъпления и прегрупирания, но също и замесените в тях части до полк, с полковниците и местосъсредоточенията им. И от разказване почнал да си вярва, че във всичко е взел участие. То било постепенен процес, който се извършвал, докато Адам и по-малкият му природен брат полека възмъжавали. Адам и малкият Чарлз седели смълчани и смирени, а баща им обяснявал как са разсъждавали и какво са планирали отделните генерали, къде са допуснали грешка и как именно трябвало да постъпят. По едно време — той вече бил сигурен в това — заявил на Грант и на Мак Клелън в какво са сбъркали, като ги помолил да приемат неговия анализ на положението. Но те неизменно отказвали неговия съвет, за да се окаже едва по-късно, че е бил прав. Едно нещо Сайръс не посмял да направи и може би постъпил умно. Нито веднъж не си прибавил нашивка — почнал като редник Траск, той си останал редник Траск. От всичките му разкази излизало, че в едно и също време е бил и най-подвижният, най-вездесъщият редник в цялата история на тази военна кампания. Понякога се налагало едновременно да се намира на четири различни места. Но сякаш по инстинкт никога не разказвал тези случки непосредствено една след друга. Алис и момчетата разполагали с пълен негов портрет: един редник, горд, че е такъв, който не само се оказвал там, където е станало всяко любопитно и важно събитие, но е могъл безпрепятствено да присъства на щабните заседания и да одобрява или оспорва решенията на генералите. Смъртта на Линкълн била за Сайръс като заливане с вряла вода. Той вечно си спомняше какво почувствал, когато за първи път чул вестта. И след това не можеше нито да я спомене, нито да я слуша, без в очите му да бликне внезапна влага. И макар никога да не твърдеше това в действителност, човек би останал с непоколебимото впечатление, че редник Сайръс Траск е бил един от най-близките, най-сърдечни и най-доверени приятели на Линкълн. Когато мистър Линкълн искал да разбере нещо за войската, за истинската войска, а не за ония надути кукли в златни ширити, той се обръщал към редник Траск. И как Сайръс успявал да внуши това, без да изрече и една дума, бе просто тържество на хипнозата. Никой не би могъл да го нарече лъжец. И това се дължало главно на факта, че лъжата се намирала в главата му, а истините, излизащи от устата, само носели нейните оттенъци. Скоро почнал да пише писма, а по-после и статии за воденето на войната, а изводите му били интелигентни и убедителни. Наистина Сайръс развил у себе си един блестящ военен ум. Неговите критики както на войната по начина, по който била водена, така и на военната организация, която се запазила, били неотразимо задълбочени. Статиите му в различни списания почнали да привличат внимание. Писмата му до Министерството на войната, отпечатвани едновременно и във вестниците, захванали да оказват силно влияние върху решенията на армията. Може би ако Великата армия на Републиката1 не бе си спечелила политическа сила и власт, гласът му нямало да се чува така ясно във Вашингтон, но как да пренебрегнеш човек, който говори от името на близо един милион мъже! Ето такъв глас по военните въпроси станал Сайръс Траск. Стигнало се дотам, че с него се консултирали по въпроси на войсковата организация, на взаимоотношенията между офицерите, на личния състав и въоръжението. Познанията му на експерт били безспорни за всекиго, който го слушал. Той просто бил един военен гений. Нещо повече, оказал се един от организаторите на Великата армия на Републиката като сплотена и значителна сила в живота на нацията. След няколко неплатени поста в тази организация той станал платен секретар и останал такъв до края на живота си. Пътувал из страната от единия до другия край, посещавал събрания, конференции и биваци. Толкоз за обществения му живот. Частният му живот също се преплел с новата професия. Като човек, предан на една идея, той организирал дома си и фермата на военна нога. Изисквал и получавал донесения за развитието на личното си стопанство. Може би Алис предпочитала тъкмо това — не била от хората, които много говорят. За нея много по-лесно било да даде един сбит отчет. Грижела се за растящите момчета, поддържала къщата, осигурявала редовното пране. Но трябвало и да си пази силите, макар в нито един от своите отчети да не споменавала за това. Без никакво предупреждение силите внезапно я напускали, налагало се да седне и да почака, додето се възстановят. Нощно време се обливала в пот. Чудесно разбирала, че е болна от онова, което наричали „охтика“, била сигурна дори без непогрешимия симптом — тежката мъчителна кашлица. Не знаела колко й остава да живее. Някои хора си отивали само за няколко години. Правило нямало. Очевидно не посмяла да спомене за това на съпруга си. Той имал система за лечение на болестите, твърде много напомняща наказание. Болки в стомаха церял с такова раздиращо очистително, че е истинско чудо как са оцелявали. Кажела ли какво й е, Сайръс би започнал такова лечение, което ще я убие, преди да я довърши туберкулозата. Вън от това, колкото повече се „милитаризирал“ Сайръс, толкова повече жена му научавала единствения начин, по който войникът може да остане читав. Гледала никога да не бие на очи, никога да не се обажда, ако не я попитат нещо, да върши онова, което се очаква от нея и никога повече, и да не се стреми към повишение. Превърнала се в истински редник от последната редица. Така било далеч по-лесно. Алис се оттегляла все по-назад, докато накрая едва се забелязвала. Но момчетата не могли да избягат. Сайръс бил решил, че макар армията да не е безупречна, тя все още предлага едничката почтена професия за един мъж. Тъгувайки, че не може да си остане войник поради дървения крак, той не можел да си представи за синовете си друга кариера освен военната. И усещал, че момчетата трябва да изучат военния занаят като него, от най-ниското стъпало. Тогава то ще разбере за какво става дума от опит, а не от чертежи и от учебници. Едва проходили, взел да ги запознава с оръжейния наръчник, а в началните класове строевата подготовка, насъщна като дишането, вече ги отвращавала до полуда. Непрекъснато ги подлагал на упражнения и тактувал с пръчка, почуквайки дървената си нога. Карал ги да правят походи с мили, носейки пълни с камъни раници, за да им укрепват раменете. А в горичката зад къщата неспирно се грижел за точната им стрелба. |
|
|