"На изток от Рая" - читать интересную книгу автора (Стайнбек Джон)

2

Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за пръв път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им невинаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важно: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване.

Адам разбра баща си. Не че нещо у баща му се беше променило, просто нови неща се случиха с Адам. Открай време бе ненавиждал дисциплината като всяко нормално животно, но тя беше истинска и неизбежна като шарка, не можеш да я отречеш или наругаеш, можеш само да я мразиш. Сетне много бързо, почти с едно прещракване в мозъка, Адам разбра, най-малкото за себе си, че методите на баща му нямат никаква връзка с каквото и да било на света, освен със самия него, баща му. Подготовката и упражненията изобщо не бяха предназначени за момчетата, а имаха за цел да направят Сайръс велик човек. Същото прещракване в мозъка му откри, че баща му съвсем не е велик, че е наистина човек с много силна воля, праволинеен малък човек с грамадна хусарска фуражка. Никой не знае кое причинява това — някой особен израз в очите, една разобличена лъжа или миг на колебание. След това божеството в детското съзнание рухва.

Младият Адам винаги е бил послушно дете. Душата му се съпротивляваше срещу насилието, срещу раздорите, срещу безмълвното, изпълнено с ругатни напрежение, което събужда старите свади в една къща. В желанието си да живее в спокойствие той се пазеше от всякакво вироглавие и от кавги, а това биваше възможно само ако стои настрана, тъй като неприятности имаше във всичко. Прикриваше съществуването си зад булото на смътна неопределеност, а пред погледа му течеше животът — бурен и богат. Това не го предпазваше от огорченията, но поне му осигуряваше недосегаемост.

Брат му Чарлз, по-малък само с година и нещо, растеше агресивен като баща си. Роден атлет, с вродено чувство за време и съгласуваност, у него бликаше волята на състезателя да побеждава другите, което осигурява успеха в този свят.

Малкият Чарлз печелеше всички надпревари с Адам било то в умение, в сила или в бърз ум, печелеше ги тъй лесно, че скоро му станаха безинтересни и трябваше да си търси противници сред другите деца. Стана тъй, че между двете момчета се породи особена привързаност, само че тя приличаше по-скоро на съюз между брат и сестра, отколкото между двама братя. Чарлз се биеше с всички момчета, които дразнеха или обиждаха Адам, и обикновено ги надвиваше. Пазеше Адам от строгостта на баща си посредством лъжи, а някога дори взимаше вината върху себе си. Към брат си той се отнасяше с онази привързаност, която изпитваме към безпомощните, към слепите кученца и новородените.

Адам наблюдаваше хората от своя свят от скритите подстъпи на съзнанието си, през дългите тунели на своето зрение. От една страна, баща му: в началото една еднокрака природна стихия, съществуваща, за да могат покрай нея малките момчета да се чувстват още по-малки, а глупавите — да съзнават своята глупост; сетне, подир сгромолясването на божеството, той виждаше баща си като полицай по рождение, онзи служител, когото можеш да заобиколиш или измамиш, но не и да предизвикаш. През дългите тунели на своето зрение Адам виждаше природения си брат Чарлз като светло същество от друга раса, надарено с физическо здраве, бързина и готовност, нещо, което се намира в съвсем друг план, от което можеш да се възхищаваш, както човек се възхищава на ленивата опасност, скрита в черния леопард, и което по никакъв начин не можеш да сравняваш със себе си. Но на Адам нито веднъж не мина през ума да се довери на брат си — да му разкаже за жаждата, за мрачните сънища, за мечтите и тихите радости, притулени в дъното на неговия зрителен тунел; по-скоро би поделил мислите си с някое гиздаво дърво или с полетелия фазан. Адам се радваше на Чарлз, както жените се радват на някой тлъст диамант, зависеше от брат си така, както жената зависи от блясъка на своя брилянт и чувството за сигурност, вложено в неговата стойност. Но за любов, привързаност и единомислие не можеше да става и дума.

Към Алис Траск Адам изпитваше спотаено чувство, подобно на сгряващ свян. Тя не му беше майка — знаеше го, защото му го бяха казвали безброй пъти. Ала не от казаното, по-скоро от тона, с който се изричаха нещата, той бе разбрал, че истинската му майка навремето е извършила нещо срамно, например забравила да нахрани кокошките или не улучила мишената на тяхното горско стрелбище. И това, че сега я няма, се дължи именно на този пропуск. Адам понякога си мислеше, че само да узнае какъв е бил нейният грях, какво пък — би сгрешил и той, стига по този начин също да се махне от тук.

Алис се отнасяше към момчетата еднакво — къпеше ги, хранеше ги, а всичко друго оставяше на баща им, който бе дал ясно и веднъж завинаги да се разбере, че физическото и умственото развитие на синовете му е изключително негова грижа. Никому не отстъпваше дори правото на похвала или на упрек. Алис никога не се оплакваше, не гълчеше, не се смееше, нито плачеше. Устата й бе навикнала да стои стисната в черта, която нищо не скрива, но и нищо не подсказва. Но веднъж — Адам тогава беше съвсем малък — той тихомълком се промъкна в кухнята. Алис не го забеляза. Кърпеше чорапи и се усмихваше. Адам тайно се измъкна, излезе от къщата и отиде на едно скришно място в гората, зад един дънер, който му беше добре познат. Там се напъха между коренаците като в сигурно убежище. Беше сащисан, като да я бе сварил гола. Дишаше възбудено, стягаше го гърлото. Защото Алис наистина се бе разголила — тя се усмихваше. Не можеше да схване как си бе позволила подобно разпътство. И го заболя за нея със страстен и пламенен копнеж. Не му стана ясно какво е всичко това, но продължителната липса на прегръдка, на люлка и ласка, гладът за една кърмеща гръд, за нежността на един скут, за глас, който гали и носи състрадание, за сладостното чувство на вълнение — всички тези неща изведнъж изпълниха неговия копнеж, но той не ги усети, защото не знаеше, че на света има такива неща, отде да разбере, че му липсват?

Естествено, хрумваше му, че може би не е прав и че някаква несретна сянка е забулила лицето му и е замъглила погледа. Тогава възстановяваше в спомена си ясната картина и се досещаше, че и очите й се усмихваха. Особената светлина можеше да е причина за едното или за другото, но не и за двете.

И взе да я дебне, както се дебне дивеч, както дни наред бе наблюдавал белките по рида, притихнал бездиханен като камъче, за да гледа как старите белки извеждат малките си на слънце. Спотаен, и от най-неподозирани ъгълчета той шпионираше Алис и установи, че е истина. Останеше ли сама, сигурна, че наистина е сама, тя понякога позволяваше на мисълта си да заиграе на воля и тогава се усмихваше. И колко интересно: тя можеше да закопае усмивката си в земята също тъй светкавично, както и белките прибираха малките си в дупката.

Адам скътваше това съкровище дълбоко, но задоволството трябваше да се заплаща с нещо. И Алис почна да намира подаръци: ту в кошницата с конците, ту в излющената си чанта, ту под възглавницата — по два червеникавокафяви карамфила, перо от синигерова опашка, половин пръчица зелен восък за писма, по някоя задигната носна кърпичка. Отначало Алис се сепваше, но свикна и щом намереше неочаквания подарък, озаряваше я волната усмивка, за да изчезне веднага като пъстърва, прекосила острието на слънчевия лъч във вира. Не зададе нито един въпрос, никому нищо не спомена.

Нощем кашлицата й се усилваше, пронизителна и тревожна, и накрая Сайръс се видя принуден да я премести в друга стая — иначе не го оставяше да мигне. Но продължи често да я посещава, подскачайки на босия си крак, подпрян с ръка на стената. И момчетата дочуваха и усещаха трясъка на неговото тяло из цялата къща на отиване и на връщане от леглото на Алис.

Колкото повече порастваше, толкова повече Адам почна да се страхува от едно нещо. Изтръпваше, че ще дойде ден, когато ще го повикат и ще го вземат войник. Баща му постоянно припомняше, че такъв ден непременно ще настъпи, и често говореше за това. Тъкмо Адам имал нужда от войската, за да го направи мъж. Чарлз вече е почти мъж. И какъв опасен мъж беше Чарлз, още на петнайсет години! Тогава Адам беше на шестнайсет.