"Приключенията на Гороломов" - читать интересную книгу автора (Йовков Йордан)

Сред главанаците. Свекърва. Дан Колов от село Конак

Китарата си Гороломов беше турил настрана, подпряна на стената. Доскоро беше пял и свирил, сега говореше. Но той говореше за друго, не за застраховки, тъй като насядалите наоколо му селяни бяха все бедняци, които гледаха, ако могат, да откачат нещо, не да дадат. Тук, в големичкото това село, Конак, Гороломов другаде беше намерил златната мина: още като доде, по-богатичките селяни, един през други, тръгнаха да се застраховат. Яви се дори надпреварване: ако някой се застраховаше за двайсет хиляди, следният подир него увеличаваше сумата поне на трийсет. Гороломов добре беше проучил кои са по-заможните селяни, колко са, как се казват. Поискал беше и да му ги покажат, за да ги познава. Ето защо, когато на вратата на кръчмата се показа Слав Караиванов, човек богат, с много овце, Гороломов, както беше се увлякъл в говоренето, взе да заеква, да се запъва. Той скоро се оправи, говореше, но следеше с едното си око какво прави Слав.

Големият конашки овчар беше побелял вече човек, висок, поприведен, с насълзени от само себе си очи, някак срамежливи, с открити предни зъби като на гризач. Късата му абичка беше подплатена с кожа, небръснат беше, изпод калпака му се подаваше, на фитили, на фитили, дълга коса. Като изгледа от вратата ония, които бяха вътре, Слав каза:

— Бей! То само мене нямало тука.

Той си купи цигари, после все тъй някак срамежливо, като се поогледа, завъртя се и почти на пръсти, за да не смути оратора, доде и седна до Гороломова.

— Аз ще седна тук, наблизо, че съм глух — каза той.

Гороломов знаеше много добре какво значи това сядане до него (тъй правеха всички, които се канеха да се застраховат) и от вълнение и задоволство подигна още повече гласа си. И без туй, по обичая си, той говореше разпалено, с ръкомахания, с гневни очи.

— Всеки гражданин е длъжен да бъде на поста си — говореше той. — В такова време да не бъдеш на поста си, значи бягство в лицето на неприятеля. И преди всичко интелигенцията. Да! Интелигенцията, според мене, е тази част от народа, която има инициативата в управлението. Ако интелигенцията сее добро, хуманност, култура, човещина, ще жъне такова. Ако вземе да сее бабаитизъм, ако сее вълчи принципи, ако носи шапката накривена на кръв, ще жъне бури и анархия! И точно тъй е днес. Не е като едно време…

— Едно време… То едно време… — обади се Слав, колкото да се намеси в разговора. — Аз, като бях млад, не смеях да припаря в кръчмата, страх ме беше от баща ми. Сега, като дода, като видя, че са вътре синовете ми, подвивам си опашката и се връщам. Страх ме е да не ме бият…

— Така е, бай Славе, право имаш. В миналото и нашите политически борби бяха други. Имаше повече веротърпимост, повече хуманност и човещина. А сега какви са нашите борби? — Самоизтребление. А трябва аргументите на пояса, значи на револвера, да ги преместим в мозъка си, да направим, значи, главата си оръжие за достигане на своите идеали. Това разбирам борба. Щракане на идеи. Честна, благородна, открита борба…

Гороломов се поспря да си поеме дъх. Избиваше го вече да стане и да държи истинска реч — десният му крак, както правеше винаги в подобни случаи, беше започнал да потреперва. Но в същия миг някой каза:

— Борба, борба… Като искаш борба, излез ми насреща да те видя. Ха-де!

Наоколо се изсмяха. Онзи, който беше казал тия думи, беше един шейсет и повече годишен селянин, и той от бедняците, дори от крайните бедняци. Беше възсух, кокаляст, изпечен, с увиснали посивели мустаци. Около устните си имаше по две-три извити и дълбоки бръчки, тъй че изглеждаше все усмихнат. Като говореше, той не се обръщаше към никого, говореше като на себе си. Пред него имаше шишенце с ракия.

Един селянин го закачи:

— Дядо Кольо, за борба приказваш ти, ама не можеш веке, стар си.

— Мълчи бе! Кюлхане! Стар е на баща ти волът. Една година в Кара-Насуф ми излязоха трима като тебе. И тримата ги натръшках и ги хвърлих в тръните. Една кола тръни бяха стоварени там, в тях ги набутах.

Той държеше чашката си, усмихна се и кимна с глава, като че ли се чудеше сам на себе си.

— Кой е тоз! — попита Гороломов.

— Гьоч Кольо. От наше село е. Пиян чиляк — пришепна Слав на ухото на Гороломова.

В това време Гьоч Кольо стана и като попреплете краката си, усмихнат, с извити бръчки около краищата на мустаците си, излезе навън. Гороломов продължи:

— Отиваме към морален регрес. Преживяваме морална криза. Преди всичко, липсва ни единство. Нали знайте историята с Кубратовите пръчки? На Народното събрание отпред какво е написано? — „Съединението прави силата.“ Какво значи то? То значи, че един голям камък сам човек не може да го помести, но като се съберат десет души… Това е то…

Един селянин, който гледаше през прозореца, каза?

— А Гьоч Кольо, ей го на, сам търкаля камъка…

Всички се засмяха. Гороломов не разбра отде иде тоя смях. И други селяни додоха до прозореца и погледнаха навън, като все се смееха.

— Какво има? — попита Гороломов.

— Гьоч Кольо се бори с камъка — каза Слав.

Гороломов пак не разбра, но не искаше да губи време. Разпален, обзет от вдъхновение, той пак клонеше да стане и да почне да държи реч — десният му крак непрекъснато трепереше. И туй може би щеше да го направи, но в туй време Слав, като погледна към вратата и видя, че сянката показваше вече обед, каза:

— Ваша милост, да идем у дома да похапнем.

Тъй постъпваха всички по-богати селяни: поканваха Гороломова на обед или на вечеря и след туй се застраховаха, Гороломов веднага скочи и заприбира чантата си. Иван взе китарата.

— Да видим, като не сме работили днес, дали жените ще ни дадат хляб — пошегува се Слав. — Ама ще дадат. Ще им се помолим да ни дадат.

И тримата излязоха. Не с твърде добри погледи ги изпращаха бедняците, но нито Гороломов, нито Слав забеляза това. Вън, щом слязоха от стълбите, пред Гороломов и Слав се изпречи голям валчест камък. Той беше червеникав молос, як като кремък, тежък, цяла канара. Трима-четирима души едвам биха го поклатили.

— Ей с тоз камък се бори Гьоч Кольо — каза Слав.

— Как тъй? Как се бори? — учуди се Гороломов.

— Бори се. Той, като беше млад, все се бореше по сборищата, голям пехливанин беше. И сега все за борба приказва. И да речеш, че е охолен, не е — ако не е на нивата, камъни вади. Облъскан е, уморен от работа, сиромах е, ама като се напий, търси с кого да се бори. Никой не иска, то се знае. Тогаз той захваща да се бори с камъка: обръща го, търкаля го. Глей догде го е докарал.

— Чудно нещо — каза Гороломов.

— Камъкът си седи ей там до стената. Видиш ли го, че е изтъркулен, да знаеш, че е дохождал Гьоч Кольо.

Те продължиха пътя си. Гороломов си мислеше:

„Защо си хаби силата тоя човек? Ако господ му дал много сила, защо не я употреби за нещо полезно? Защо не работи? Няма ли кой да му каже: бе, човече божи, защо се трепиш, защо се напъваш? Каква полза имаш от туй? Не само нямаш полза, но може да се скъса мускул, артерия, може да се осакатиш. Аз трябва да поговоря с него. Аз ще го вразумя, ще му направя едно добро, че да ме благославя“.

— Де е тоя човек? — каза Гороломов. — Искам да го видя. Де е той сега?

— Де ще е, отишел си е. Ама той ходи и дохадя. До довечера той още много ще търкаля камъка. Ваша милост — каза весело Слав, — у вас, гражданите, момчетата играят на топка, нали? Виж пък нашта топка каква е, бива си я…

Гороломов си спомни, че в планината между Котел и Тича беше виждал „камъка, с който Крали Марко чупел лешници“ — един голям валчест камък, под който имаше друг, по-малък — лешника. Камъкът, който гледаше сега, беше горе-долу толкова голям.

„Хаби си народът силата напразно“ — помисли си Гороломов.

Додоха до къщата на Слава, тя беше въз баира. Минаха първом край овчите саи — отпред имаше широк ъгъл, с тъмнокафява пръст, чисто приметен — още личаха драсканиците от дървената метла. Познаваше се, че много овце имаше Слав, земята беше утъпкана, по прътите на плета висяха фъндъчета вълна, камъните които се подаваха из земята, бяха изцапани с мас от серива вълна. Отвред като че идеше дъх на мляко. Самата къща беше горе, на стръмното, отсамната й страна беше двойно по-висока. Слав изхока кучетата, които млъкнаха, но още гледаха Гороломова и Ивана с гневни очи. Пред самата къща имаше равно дворче, изкопано в скалата. И едно дърво с набити по него пръчки за закачалки, като дъб с окастрени клоне, стърчеше пред самата къща. По клечките бяха закачени черни и бели котли, кожи, прострени да съхнат, черва със сирище. Една цедилка също беше окачена там и от нея капеше суроватка.

Не седнаха вън на чардака, защото клонеше да вали, а влязоха вътре. Доста широка стая, постлана с шарени черги, с възглавници, с одър. Гороломов седна до прозореца и пак погледна навън — искаше да догледа широкия богатски двор. И други по-малки сгради имаше наоколо. Хамбарите от посивели дебели талпи не бяха иззидани върху основи в земята, а бяха сложени на четири големи камъка, по един на всеки ъгъл. Имаше плетени кошове за мамули. В една ниска сграда с голяма стряха се виждаха две пещи. Едната гореше, мътеха се вътре червени пламъци и от време на време лизваха навън. Две млади жени шетаха наоколо.

Отгоре, откъм баира, се зададе стопанката, буля Славовица. Права жена, с гърди като дъска, с набраздено от бръчки лице, строга властна. Тя продума нещо и едва-едва попосочи с ръка — на тая страна се спусна едната от снахите, посочи с другата — нататък се спусна другата снаха. Тя се позавъртя и се огледа, веднъж на едната страна, после на другата, и влезе в къщи. Гороломов чу стъпките й като удари по измазания с глина под.

— Добър ви ден! — поздрави тя със сух, мъжки глас и, като седна малко настрана, подпря глава на дланта си.

— Е, бульо Славовице, какво ще кажеш — обърна се към нея Гороломов, — да ти разправя ли още веднъж каквото ти казах вчера? — Гороломов й предлагаше да й обясни още веднъж смисъла за застраховките. Старата гледаше в пода и мислеше.

— Бе тя всичко е разбрала, гледай си работата — каза Слав. — Тя от малко взема нашата баба. Главата й сече нея, ами май множко побеля, като овчица.

Старата не обърна внимание на мъжовите си думи. Устните й, безкръвни, стиснати, заобиколени с бръчки, не помръдваха. Тя беше подпряла ръка на страната си и мълчеше и пресмяташе.

— Какво ще ми кажеш — продума тя пак тъй дебело. — Дава съм дете, та да не разбирам. Разбрах аз хубаво всичко. Аз и нощес, като се събудих, съм си мислила пак, какво ще ми разправяш… Няма какво да ми разправяш, ами ще направим и ний, каквото са направили хората. От хората няма да се делим…

— Значи, ще направим застраховките? — зарадва се Гороломов.

Старата само кимна с глава.

— И най-напред, то се знае, ще започнем с бай Слава. Него ще застраховаме най-напред.

— Бай си Слава ти го остави — каза старата. — Той е стар, той каквото е можал, направил го е. Да гледаме ний младите, за тях да направим каквото трябва, че са млади, че дни имат пред тях си и не им се знае какво ще случат. А то ний старите… Тя нашта…

— Тя нашта се свърши, тъй ли ще речеш? — засмя се Слав. — Ба, аз не казвам тъй. Аз съм млад, аз ще ида войник…

Погледът на старата през него се обърна към Гороломов.

— Добре, добре, ще застраховаме само момчетата тогава. Как се казваше най-големият, Иван ли? От него ще започнем. Него, разбира се, като най-голям, ще застраховаме за най-голяма сума.

— Всички едно, всички едно! — каза Славовица и няколко пъти късо и отсечено махна с ръка. — Нека да работят, както са работили досега, че ако има помежду им по година, две, работата им е същата. Никой да не е нито напред, нито по-горе. Пък и булките им да си гледат работата и да не се заяждат. Тъй знам аз…

— Добре, добре — съгласи се Гороломов. — Тя има право, тя мисли право — каза той, като погледна Слава. В погледа му имаше одобрение и учудване.

— Бе ти какво я мислиш нея, старата — каза Слав. Тя и на царя джувап дава. За мене, казвате, не трябва, а? Хубаво, аз ще си остана сиромах. Сиромах съм, ама си имам парици!

На лицето му, в погледа му, имаше някакво стеснение. С шеги, които все подхвърляше, той се мъчеше да прикрие, че все пак, в края на краищата, жена му е, която решава важните работи в къщи.

— Синовете до час, до два ще си додат — каза старата. — А дотогаз да хапнем.

— Ха-де, ха-де! Че огладнихме гостите — каза Слав. — Та, стар ли си, не те бива за нищо, а? Сухото дърво, дето ще рече, огън да го гори. Хайде, хайде, слагайте!

Разшетаха се булките, сложиха софрата. Най-напред в голяма синия, голяма колкото едно колело, донесоха току-що извадена от пещта, зачервена кавърма: точено от един-два листа, поляно с много каймак, събиран от прясно мляко. Наслагаха след туй гозби. Слав сам разчупи хляба и сложи по комат пред гостите. Булките все излизаха и влизаха. Към края на яденето в голяма пръстена паница донесоха кисело мляко. Слав каза:

— Хапнете си от млякото. То е сладко, има още куластра.

Старата почти не говореше. Тя имаше вид, че обмисля нещо. Но пак следеше какво липсва на софрата и, кое само с очи, кое с по една дума, караше снахите да търчат, да шетат.

Към края на обеда чак снахите можаха да седнат на софрата и тогаз Гороломов ги видя по-добре. Едната, по-голямата, беше черна, с бели петна по лицето като от лишеи. Но веждите й бяха тънки, извити. Тя беше хубавица, пълна, но жива, весела. Другата, руса, със сини очи и ниско чело, беше съвсем млада — женена тая зима.

— А булките, тях няма ли да застраховаме? — каза Гороломов.

Черните очи на Дафина, по-голямата снаха, светнаха и се обърнаха към свекървата. Старата, замислена, не се обади. Пак Слав се пошегува:

— На булките да са здрави хурките!

Вън взе да вали дъжд. По замъглените стъкла на прозорците се чуха леки удари, затекоха вадички като сълзи.

— Дай, боже, дай! — каза Слав и погледна навън.

Зарадваха се, че вали дъжд, поразпуснаха се и не бързаха да станат от софрата. Старата все пращаше снахите да донесат кога пресносоло меко сирене, кога орехи, кога петмез. Иван, никой не беше видял кога беше станал, донесе нещо завито в червена торба. Гороломов извади китарата. Булките не бяха виждали такъв инструмент и внимателно, с жадни очи, следяха как Гороломов гласеше китарата. Черните очи на по-голямата снаха засвяткаха. Като подръпваше някое време кордите с пръсти, изпод които на булките се стори, че замънка слаб човешки глас, Гороломов запя:

При третия и четвъртия стих на тая песен Гороломов забеляза, че по черните очи на булка Дафина мина светла влага. Той менеше песните според случая — кога за булките, кога за старата. А като знаеше, че Слав е стар демократ-каравелист, той запя ниско, но с голямо въодушевление, малко бунтовнишки:

— Няма таквиз хора сега, бай Славе — провикна се Гороломов. — Ти знаеш ли, че когато се пръсва слух, че Каравелов бил изтезаван в затвора, отиват чуждите кореспонденти — ония, дето пишат в европейските вестници, при него, при Каравелова, и го питат: вярно ли е? Не, казва Каравелов, не е вярно. В България не бият!

Гороломов говореше със смръщени вежди, с пламнал поглед и силно ръкомахаше. Унесени, булките слушаха внимателно, после се сепнаха и се позасмяха, като прикриваха усмивките си с ръка. Слав каза:

— За дяда Каравелов няма що да ми казваш, аз го зная. Веднъж, по едни избори, той мина оттука и спа в мойта къща. Ей тук, в таз стая, съм го гощавал, както гощавам тебе. А вий — обърна се той към булките, — вий нищо не помните. Вий не помните и онез дребните пари, каравелчетата. Той ги извади, дядо ви Каравелов.

Гороломов изпя и други песни. По едно време между булките като че ставаше нещо: по-голямата, Дафина, чернооката, уж се смееше, уж беше весела, а очи й се напълниха със сълзи. Тя се пообърна, подпря главата си с ръка и се загледа настрана.

— Какво ма, какво има? — попита Слав.

Младата снаха не знаеше да каже ли, или не, усмихна се, наведе очи и каза:

— Дафинка… Казва, че и тя знаела била една песен…

— А, тъй ли? — каза Слав.

Гороломов се усмихваше. Но старата обърна само главата си към булките, попогледна ги и пак върна погледа си. Булките, като ужилени, скочиха на крака.

— Мамо! — казаха почти едновременно. — Да раздигаме ли?

Те се разшетаха, разтичаха се. Усмивка нямаше на лицата им, не поглеждаха никого. Старата гледаше, както по-рано, пред себе си и мислеше.

Вън се чуха мъжки гласове, по разкаляната земя мина добитък. Синовете на Слава бяха си дошли от нивата. Гороломов веднага се залови да пише книжата по застраховките.

След час-два всичко беше готово. Додоха синовете, мустакати мъже, казаха им какво са направили, посочиха им де да подпишат. Перото на Гороломов остана като тънка пръчица между дебелите им закоравели пръсти. Гороломов прибра книжата си, прибра парите и, изпратен от всички, тръгна си към кръчмата.

Като се поотдалечи малко, Гороломов се спря, взе да бърка в джоба си, а на Ивана каза:

— Върви ти напред, аз ще дода…

Той извади от джоба си едно малко тефтерче. Най-напред то се отвори на едно място (види се, там то най-често е било отваряно), дето имаше един изсъхнал син минзухар. Гороломов се усмихна, прочете написаното там: „Спомен от Ганка Попова и Фроса Николова“ — и пак се усмихна. След туй разгъна тефтерчето на друго място: тук на две страници, една срещу друга, имаше по два стълбеца, доста дълги, с цифри. И към двата Гороломов прибави по няколко цифри (единият стълбец беше за застраховките, другият за процентите, които му се падаха), след туй, като движещ бързо молива си, събра и едните, и другите цифри, скри бавно тефтерчето си, но, замислен, позадържа погледа си. Изглеждаше, че остана доволен.

Той тръгна пак из улицата. Не беше валяло много дъжд, но земята беше понамокрена. Под овошките беше нападал бял цвят, тревата, пораснала сякаш изведнъж, изглеждаше по-зелена, по-весела. Облачно беше, топло, можеше още да вали. Изведнъж Гороломов се спря и се загледа. И тъй беше зачуден, и тъй се залиса, че грабеше снопчета от брадата си, мачкаше ги и ги хапеше: пред кръчмата ставаше нещо. Валчестият балван беше изтъркулен сега далеч пред кръчмата. Един селянин ту се спущаше върху него, ту отстъпяше назад.

„Ето оня лудия, дето се бори с камъка“ — помисли си Гороломов и за да го види по-добре, доде близо до вадата, която пресичаше на това място мегдана.

Гьоч Кольо беше отвъд вадата. Той беше се поспрял да си отпочине, поразпаса края на пояса си, след туй пак го опаса, като го пристягаше. Приготвен, той плесна ръце, плесна се по бедрата, подскочи, извика: ха! ха! — и взе да обикаля около камъка. Като че пред него беше не камък, а жив човек, друг борец, когото той дебнеше да хване. Един-два пъти той се спусна и пак се дръпна назад, принуден да отстъпи. На третия път се спусна, преграбчи камъка, но го пусна: противникът пак се опря. Гьоч Кольо плю на ръцете си и заобикаля.

Неочаквано, бързо, той се спусна, сграбчи камъка с две ръце, напъна се и го обърна. Тъй бяха се изопнали жилите на врата му, на ръцете му, като че щяха да се скъсат. Гороломов кипна:

— Ей, чичо, ей! Слушай, ей! — завика той. — Остави! Чакай, какво правиш… недей!

Гьоч Кольо се изправи да си почине и пак застяга пояса си. Както беше отвъд вадата, Гороломов заговори:

— Какво правиш ти бе, човече божи? Какво правиш бе, българино, бива ли тъй? Че ако имаш много сила, вземи да свършиш някаква работа. Или пък, ако е празник, почини си, прочети нещо. Ако не можеш да четеш, накарай да ти почетат: ще просветиш ума си, ще имаш полза. А какво е туй — да търкаляш камъка. И опасно е: може да се скъса някоя артерия, да стане кръвоизлияние и — мортус свърши се…

На тая дълга реч Гьоч Кольо не отговори нищо, само каза:

— Ела, ела. Ела по-насам.

Той гледаше Гороломова с крайчеца на окото си и говореше нисичко, както говори човек, кога гледа някое птиче и се бои да не го подплаши, та да хвръкне.

— Не прави тъй, послушай ме. Не си дете…

— Ела, ела по-насам — нисичко говореше Гьоч Кольо. — Не бой се, за брадата няма да те ловя.

Тая закачка за брадата му разсърди Гороломова и той бързо, с широки крачки, затропа по мостчето. „Дебела глава, от малко не взема — мислеше си той, — трябва отблизо да му разправя.“

Щом Гороломов мина отсам вадата, Гьоч Кольо плесна с ръце, плесна се по бедрата и леки пехливански скокове се спусна не върху камъка, а върху самия Гороломов. Изненадан, Гороломов видя току пред себе си дебелите мазолести пръсти на Гьоч Коля, изкривени като куки, страшни, готови да го сграбчат, и взе да стъпва назад. Гьоч Кольо все идеше, Гороломов — назад-назад и цоп! във вадата. Потъна с единия си крак, после и с другия. Гьоч Кольо махна с ръка и го остави.

Гороломов излезе от вадата. И двата му крака до над глезените бяха покрити с гъста тиня и лъщяха, като че бяха потопени в смола.

— Глупако! Говедо! Я виж какво ме направи — викаше Гороломов.

Усмихнат, Гьоч Кольо плесна с ръце и пак се спусна върху му, хвана го с две ръце за рамената и тъй го стисна, че на Гороломова му притъмня от болка. Вън от себе си, той поиска да го блъсне, но Гьоч Кольо помисли, че приема поканата му да се борят, и го хвана здраво през кръста. Гороломов взе да хапе, да удря, да драще и успя да се изплъзне. Разсърден от такъв некавалерски начин на борба, Гьоч Кольо замижа, изложи се на ударите на Гороломова, но го хвана за крака, издигна го, завъртя го и докато Гороломов усети какво става, видя се тръшнат по гърба си на земята, Гьоч Кольо беше стъпил с коляното си на гърдите му и викаше зверски:

— Кажи: надвит съм. Кажи: надвит съм, или ще те удуша!

В тоя миг дотърча Иван, дотърчаха и други селяни и измъкнаха Гороломова изпод ръцете на освирепелия Гьоч Коля.

Гороломов се изправи, омачкан, гологлав, и закуца. Ризата му беше изскочила на кръста. Чантата му беше отхвръкнала на земята.

— Ще те дам под съд! Ще отговаряш! — викаше той.

Гьоч Кольо изтри устата си с длан отдолу нагоре и каза:

— Мълчи бе! Кюлхане!

Селяните се смееха, пък искаха и да покажат съчувствието си на Гороломова, помогнаха му да се изчисти, занесоха му вода да се умие. После го въведоха в кръчмата. Гьоч Кольо остана вън да се бори с камъка.

В кръчмата се дигна голяма глъчка. Ония, които бяха видели с очите си борбата, разказваха на другите кое как беше станало. Всички се смееха и това още повече нараняваше честолюбието на Гороломова. Стана му страшно, че е изпаднал в тоя край. Нито хората, нито селата приличаха на Каралии. Всичко беше диво, първобитно, самата местност беше друга — диви круши из нивите, гори, слухове за разбойници. И тия главанци с бозявите си потури и червени елеци, ухилени, с вълчи зъби, му се сториха груби, жестоки. Все пак той беше доволен от едно: ако и да се смееха, всички в един глас укоряваха Гьоч Коля.

След малко Гьоч Кольо, усмихнат, с отпуснати ръце, влезе в кръчмата. Селяните очакваха караница и се смълчаха.

— Ей! Я чуй бе, Гено! Дай ми едно шишенце! — извика Гьоч Кольо. — Ще пия пък, какво… Пий ми се…

Той не се обръщаше към никого, говореше като на себе си, гледаше ръцете си, усмихваше се.

— Една година — започна той — на сбора в Кара-Насуф излезе онуй, арабаджийчето, Петрето. Яко момче, ей! Натръшка ги всичките. На кой ръка счупена, на кой — крак, завали ги всичките. Юнак! Юнак момче…

Той гаврътна една чашка и след туй продължи:

— Мене тогаз една треска ме люлееше, катаден, катаден. Желт бях като такова… Чакай, рекох, аз ще му изляза. И всички ми викат: излез му, Кольо! Тъкмо хвърлих ризата, доде мама — тя беше жива още, — прегърна ме: Къде, вика, бре! Луд ли си? Не виждаш ли на какво си заприличил от треската? Кой я слуша…

Гьоч Кольо пое чашката си, загледа я, замисли се…

— Е, сетне, дядо Кольо, какво стана? — попита един.

Наместо да му отговори, Гьоч Кольо погледна към Гороломова и рече:

— Я слушай бе, момче! Гражданино! Защо се сърдиш? Нали искаше да се бориш. Отзарана те слушах, като приказваше: борба, борба, борба…

От всички страни нападнаха Гьоч Коля: пиян бил, задявал се с когото прилича и с когото не, вършел диви работи. Сега, ако го дадат под съд, всички ще говорят против него. Гьоч Кольо кипна.

— Какво бе, какво ме ядете вий? Не зная ли какво правя аз? — Аз за правото го направих. — И той натърти още повече: за правото!

— Като сме сиромаси, никой не ни зачита за хора. Оназ година, кога ни влачи дъждът, държавата отпусна пари, на кого ги дадоха? — На богатите. Отпуснаха семе, кой го взе? Пак те. Отпуснаха пари за курници — да правят нови курници, европейски — кой взе и тези пари? Пак онез, дето имат. Се те лапат. Сега негова милост — Гьоч Кольо погледна към Гороломова — пак пише нещо, пак смята, пак с думбазите си шушука нещо. Има отпуснати пари, пак те ще лапат. Ей защо ме доядя!

Всички се зачудиха, после се засмяха. Обясниха на Гьоч Коля, че се заблуждава. Гороломов не е чиновник, не е дошел да раздава помощи, да раздава пари, а прави застраховки. Ако иска и той, Гьоч Кольо, може да се застрахова.

— Е, тогаз, аз съм сбъркал — каза Гьоч Кольо. — Прощавай, гражданино! — каза той на Гороломова. От яд и обида Гороломов още не беше продумал.

Гьоч Кольо пак се усмихна:

— Ама що му трябва пък да ме учи: не се бори с камъка, почивай, чети, не знам що… Аз не мога да стоя празен, трябва да правя нещо. Какво… Че аз и като умра, ще кажа на синовете си да донесат камъка на гроба ми. Няма да лежа все със скръстени ръце… Ще ставам нощя и ще се боря…

Селяните се засмяха.

В това време Филчо Данин, един от по-заможните селяни, който беше незастрахован, доде и каза на Гороломова:

— Ваша милост, да идем у дома да хапнем.

Двата стълбеца с цифри веднага се мярнаха в ума на Гороломов. Той заприбира нещата си, оживи се. Иван взе китарата. А Гьоч Кольо, като държеше чашката пред себе си, усмихнат, каза:

— Бей! Пак съм бил силен бе! Като тупнах гражданина в земята, издумтя като тъпан!

Гороломов тоя път не се обиди.

— Нищо, бай Кольо, нищо — каза той, засмян. — Простено да ти е от мене. Хайде сбогом! Хайде лека нощ!

Гороломов, Данин и Иван излязоха и оставиха голяма глъчка зад себе си. Вън, като слязоха от стълбите, те видяха, че Гьоч Кольо грижливо беше прибрал камъка до стената на кръчмата. След седмица, след две той пак щеше да му дотрябва.