"Приключенията на Гороломов" - читать интересную книгу автора (Йовков Йордан)

По неволя доктор. Иде филоксерата. Кандидат за народен представител

На излизане от Конак, край селото, Иван се отби на един кладенец да напои конете, а Гороломов слезе да почака. Усмихнат, с ръце отзад, като държеше и чантата си, той взе да се разхожда назад-напред, гледаше уж насреща към зелените ниви, наделени на квадрати като лозя от синурите, но нищо не виждаше. Той си спомняше как хубаво бяха го изпратили преди малко коначане, виждаше още червените им засмени лица, пълните им чаши, чуваше шегите им, благопожеланията им. Добри хора, оценили го бяха и разбрали, както трябва. Сам той не можеше да се оплаче: направил беше добра работа, имаше ядене и пиене, с чест беше посрещан и изпращан навред. Имаше, то се знае, и някои неприятности, като, например, сборичкването с Гьоч Коля, но без това не може. Който ходи по селата, той знае, че тия работи са неизбежни. Народът е добър, гостоприемен, но си е малко грубичък, няма какво да се прави.

Иван извика на Гороломова — изкарал беше каруцата на пътя. Като доде да се качи, Гороломов видя, че друга каруца беше ги настигнала отзад. Един човек, гражданин, седеше там, държеше се с две ръце за сандъка и не сваляше очи от Гороломова, като че искаше да го познае. После похвана каруцаря си по гърба, за да го накара да спре.

— Е, Иване — каза Гороломов. — Напои ли кончетата? Ще вървим ли?

— Ако е рекъл господ…

Непознатият се приближи. Той беше дребен, слаб, с глътнали бузи. И мустаците, и брадата му бяха бръснати, но пак покарали и тъй гъсти, че половината му лице изглеждаше като вапцано с черно. Онова, което позачуди Гороломова, беше, че тоя човек го гледаше весело, като близък, зарадван беше и като че се чудеше защо и Гороломов още не извиква от радост.

— Добър ден, г-н докторе! — каза той.

Гороломов се обърна пак към Ивана.

— Щом си готов, Иване, да вървим. — Той се качи на каруцата, намести се добре и тогава погледна непознатия: — Доктор ли? Какъв доктор? Аз не съм доктор…

— Как? Вий не сте ли д-р Джамджиев?

— Иване, кажи му! Кажи му виждал ли си такъв… Как го казахте? Д-р Джан-Джан ли…

— Джамджиев.

— Отсъствува. Непознат. Аз, г-не, се казвам Станислав Гороломов. Застрахован ли сте? Млад сте и не трябва да отлагате. Заповядайте! Ето кой съм аз! — Гороломов подаде на непознатия картичката си.

— Значи, вий не сте д-р Джамджиев — каза непознатият, като погледна картичката, но не я прочете. — А толкоз да си приличате! Аз, като ви видях, рекох: ето го г-н доктора. Д-р Джамджиев ни беше началник на болницата във войната, аз при него съм служил. Добър човек, като вас представителен, красив, с черна брада, като Хр. Ботев. Вий знайте ли, г-н… г-н — той прочете картичката, г-н Гороломов, че и вий приличате на Хр. Ботев?

Гороломов се усмихна и поглади брадата си…

— Да, знам… Казвали са ми го и други. Иване, да вървим.

Но непознатият не ги остави да тръгнат. Като разбра че отиват към Кара-Пелит, той каза, че пътува за същото село и тъй като не му се седяло сам, предложи на Гороломова да се качи при него, а неговата каруца ще следва отзад. Сега Гороломов видя и каруцаря на непознатия. И той беше малко особен: сипаничав, кривоглед. На Гороломова се стори, че той много внимателно слуша какво се говори.

— Аз имам и малко винце — каза непознатият. — Много хубаво винце, най-фай-пресе. Нося и малко пастърмица.

Той отиде до колата си и се върна с един голям черен бинлик и нещо загърнато в книга. После се качи и седна до Гороломова. Иван подкара конете.

— Да се запознаем — каза непознатият и подаде ръка на Гороломова. — Держански, фелдшер. Аз ходя по ревизия, ревизирам кръчмите за чистота. Багабонти, тез кръчмари, не държат чисто, ще заразят хората. А са богати. Да ги стиснеш за гушата, лири и наполеони ще бълват. Имат. Няма какво да ги жалиш, ще дават. Има аванта — каза той по-ниско, като гледаше Гороломова в очите и завъртя ръка към джоба си.

Гороломов се позачуди, но не каза нищо. С една чекийка Держански наряза къс пастърма на тънки резенчета и покани Гороломова.

— Хапнете си. Пастърмицата е хубава. Най-фай-пресе. — Тая дума той често я употребяваше и искаше да каже: много хубаво, фино нещо. — Вий познавате ли — каза той — бай Данка, оня сакатия, изсипания, да прощавате. Той прави таз пастърма. Голям майстор е, и наденици прави. У дома си работи човека, туря миризми, урежда ги. Нали е хубава? Чудесна. Най-фай-пресе.

Гороломов все гледаше новия си познат малко отстрани. Казал се беше фелдшер, а яката му, връзката му бяха измачкани и изцапани, ръцете му и те не бяха много чисти, със задебеляла кожа отдолу, с ранички, както са ръцете на хора, които се занимават с физически труд. Освен туй, дрехите на Держански бяха изцапани с мазни петна, сам той лъхаше на масло, като да беше не фелдшер, а машинист.

Като хапнаха от пастърмата, Держански извади една никелова туристическа чаша, сглоби я, напълни я с вино и я подаде на Гороломова.

— Вие, знам, няма да приемете да пиете от шишето. Ето ви чаша за вас, заповядайте! Аз пък ще пия от бинлика. Дето рекла оназ: На ви, деца, по чашка, пък майка ви ще пие с черното шише, че жалее баща ви. Наздравичка! — Той надигна бинлика и виното закъркори в гърлото му. — Ох, реже… Реже и пори, с мечка се бори. Чудесно! Най-фай-пресе.

Каруцата лъкатушеше и извиваше по мекия път. От двете страни се разстилаха зелени ниви и круши между тях. От Конак бяха тръгнали надвечер и вече слънцето беше на засядане, белите облаци на небето почервекяваха и сенките се удължаваха. Держански все говореше. Разправяше за войната, за д-р Джамджиев, хвалеше го, хвалеше и себе си. После заговори за ревизиите си и за мъчнотиите, които срещаше. И все режеше пастърма на тънко, пълнеше туристическата чаша на Гороломова, а сам надигаше бинлика.

— Винце, винце, сладкото ти имце! — говореше той, като снемаше бинлика от устата си. — Страшна работа… Барут! Първо качество, най-фай-пресе…

Той пак заговори за разправиите си с кръчмарите.

— Като ме гледат такъв… незначителна фигура, без авторитет, не се подчиняват. Я да бях доктор! А пък имат, дяволите, пълни са с пари. Може тъй да ги сидеросаш, че да те помнят. Има аванта — каза нисичко той, с многозначителен поглед, като завъртя пак ръка към джоба си и намигна на Гороломова.

— Каква аванта? Не разбирам…

— Искам да кажа, ще плащат. Като им поискаш, ще дават. Т.е. могат да платят, глобите, например, де… Вижте какво, г-н Гороломов, те мене не ме слушат. Аз ще ви помоля едно нещо. Ще ми направите голяма услуга. Началството ще каже: браво, Держански, и може да ме повиши. Само да искате…

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Да дойдете с мене… Да кажете, че сте доктор. Ама вий сте същински доктор, красив, с тая брада. Ще кажете, че сте доктор, и ще си стоите настрана. Аз ще правя ревизиите, аз ще се разправям с тия багабонти, кръчмарите. Искате ли? Моля…

Гороломов едва има търпение да го изслуша докрай. Смръщи вежди, замахна с ръка и каза решително:

— Не, никога! Това не мога го направи!

И разсърден, пообърна се и загледа настрана. Держански поклати глава, като да си каза нещо сам на себе си, после задъвка едно късче пастърма, но без желание и като че не усещаше вкуса му.

Изведнъж Иван спря конете. На едно малка стръмнина те бяха настигнали една каруца, натоварена с греди. Конете не теглеха. Селянинът беше подпрял с рамо предницата на колата, тикаше и викаше: де! де! дий! — но конете не мърдаха. Селянинът се поотстрани, разгледа пътя под колелетата, разгледа конете, като мърмореше нещо, после отведнъж запсува и заудря конете с камшика по ушите, по главите.

— Ей, ей! Какво правиш! Не удряй! — Гороломов скочи от колата, отиде до селянина, блъсна го настрана и застана между него и конете.

— Що биеш добитъка бе? — викаше той. — Не знаеш ли, че е забранено? И в главата удря. Я да взема да те удрям аз по главата, че ще видиш какво ще ти е. Дурак! Като си ги натоварил толкоз, разбира се, че не ще теглят.

Гороломов разгледа колата — тя беше удължена ла пет-шест метра, гредите бяха още сурови, дебели. След туй Гороломов мина отпред и подигна хамута на единия кон — отдолу имаше рана, — подигна хамута и да другия — и той беше наранен.

— Звяр! — извика Гороломов. — Звяр! Тъй ли гледаш конете си? Те те хранят, а ти… Слушай, ще си идеш у дома, ще вържеш конете в обора и няма да ги изкарваш, докато не им заздравят раните, разбра ли?

С големи вежди, паднали връз очите му, селянинът мълчеше. Гърдите му се надуваха и падаха, той като че с мъка удържаше гнева си.

— Г-н докторе, съставете му акт — обади се Держански.

Тая бележка разсърди Гороломова.

— Какъв акт ще му съставя. Аз му говоря като частно лице, защото му желая доброто. Аз не съм началник, не съм доктор.

— Тъй ли? — извика селянинът. — Не си началник, не си доктор, а какво си пъхаш гагата тука? Мене ми е причерняло, а ти… Слушай, да си вървиш. Да си вървиш, че като я хвана таз паламарка, дето си я пуснал, в ръката ми ще остане. Марш оттука!

— Я да не приказваш много!

— Махай се! — изкрещя селянинът и попристъпи.

Възмутен уж, а всъщност уплашен — селянинът беше широкоплещ, набит, — Гороломов с бързи, широки крачки доде и се качи на каруцата.

— Карай, Иване! — каза той. — Народ! Туй ми било народ. Ти му желаеш доброто, а той… Карай, Иване!

Неочаквано той се обърна към Держански и каза:

— Г-не, аз приемам предложението ви. Съгласен съм да правим ревизиите наедно. Тез хора само със сила, със заплашване могат да се управляват. Съгласен съм!…

Держански доста се позачуди и загледа Гороломова като че ли се питаше: „Дали го хвана вече виното“? И тъй като режеше пак пастърма, той подаде едно късче на Гороломова и каза:

— Не се сърдете… Вземете… Чудесно е… Нан-фай-пресе…

Гороломов си мислеше:

„Защо да не му помогна на тоя сиромах? Аз няма да му се бъркам в работата, ще кажа само, че съм доктор, и ще стоя настрана. Нека той да се разправя. Най-после, не е за лошо, за добро е. Ще научим кръчмарите да държат чисто. При друга обиколка аз ще им кажа истината: не бях доктор, но се престорих на доктор да ви науча на ум. И те ще ми благодарят…“

Така пътуваха доста време. Слънцето залезе, започна да се стъмнява. Празен вече, бинликът се валяше в каруцата. Гороломов и Держански като че бяха приятели от години. С помътени глави, весели, те бяха се отпуснали назад в дъното на каруцата, Гороломов беше метнал ръката си върху рамото на Держански и, прегърнати тъй, двамата пееха с висок глас: „Плача, друже, и се чудя…“

Понякога Иван се обръщаше и, ухилен, ги гледаше… И тъй като бяха черпали с бинлика и него, той се обръщаше към конете и шибаше единия, шибаше другия…

В това време в Кара-Пелит, докъдето оставаше още десетина минути път, в кръчмата на Стайка, трите газени лампи, от които едната „висяща“, бяха вече запалени. Грамофонът свиреше „Леблебеджи Хорхор-ага“. Третият общински писар Платников навиваше грамофона и избираше плочи. Той беше млад момък, селски франт, с руси тънки мустачки и с килната назад шапка, за да се вижда хубаво счесаната му коса. В кръчмата имаше още двама-трима селяни, но и те нито пиеха, нито пушеха, а, пъхнали ръце в ръкавите на абите си, мълчаха, отпуснали гърди въз разкривените маси. Зад тезгяха стоеше сам кръчмарят Стайко, плешив, с едро възжелто лице, позалинял малко, тъй като беше настивал. След „Леблебеджи Хорхор-ага“ Платников тури друга плоча — руски романс.

Изведнъж вратата се отвори и влязоха двама души. Нито поздравиха, нито продумаха нещо. Единият, висок, с черна брада (той беше Гороломов), се спря до вратата, извади тефтерче и молив и се приготви да пише. Другият, по-нисък, слаб и по-зле облечен — Держански, — тръгна право към тезгяха, избута настрани смаяния кръчмар и взе да преглежда чашите. Вземе една, погледне я вътре, позавърти я и я остави на мястото й. После вземе друга. И мълчи, не говори, строг, важен. Такова голямо беше учудването на всички, че Платников забрави да навие грамофона, иглата се провлече и задраска, гласът на певицата дебело пропя: горькая, горькая… судьба… мо-я… — и спря.

Като прегледа чашите и всичко, което беше отгоре: шишета, кутии със захар и кафе, Держански се наведе да погледне под тезгяха, но веднага се изправи със стиснати очи, намръщен, като да беше подушил нещо смрадно.

Той извади оттам едни вети кондури, покрити с прах, изсъхнал и плесенясал хляб и един стъклен буркан с някаква течност, в която беше се удавила една мишка.

Като нареди всички тия неща на тезгяха и ги показа на Гороломова, Держански се поогледа, взе дилафа от огнището и с него, като с щипци, извади и показа една черна, мокра и вонеща пачавра. Той показа и на Гороломова.

— Г-н докторе…

Гороломов кимна и записа нещо в тефтерчето си. Положението на кръчмаря, когото Держански все избутваше настрана, ставаше опасно. Добродушното му едро лице от възжелто стана бяло, източи се и се удължи. Держански се обърна към него, очите му светеха от гняв, устните му бяха стиснати. Не можеше да се разбере какво ще прави и току отведнъж, с бързо и неочаквано движение, мушна миризливата пачавра под носа на Стайка. За да се запази, кръчмарят се дръпна назад. И стана още по-блед.

— Какво е туй, а? — извика Держански. — С таз пачавра ли миеш чашите, а после правиш кафе. Ти ще измориш хората… Какво правиш ти? Де се намираш? Не знаеш ли, че иде филоксерата?

Платников, третият писар, не можа да се сдържи и се засмя.

„Каква филоксера? — помисли си той. — Навярно иска да каже: иде холерата.“

Держански се огледа, видя вратата, която водеше към другото отделение — към бакалницата, — обърна се към Гороломов и каза:

— Г-н докторе, какво ще заповядате? Да прегледаме ли и тука? Страшна мръсотия навсякъде.

Гороломов даде съгласието си и кимна с глава. Держански отвори вратата, но преди да влезе, обърна се и с пръст повика кръчмаря. Като влязоха двамата, вратата се затвори. Гороломов си даваше вид, че всичко туй му е познато, омръзнало и му дотяга. За да се поразвлече, той удряше с моливчето по ръката си, подсвиркваше си и гледаше настрана. Но чувствуваше, че го гледат, и си мислеше: „Какво са ме зяпнали тия приятели? Какво ли си мислят: какъв млад, красив доктор, прилича на Христо Ботев. Трябва скоро да е свършил. И де ли ще е учил? Във Франция или Германия?“ — И за да им даде възможност да го гледат колкото си искат, Гороломов, полуизвърнат, все гледаше настрана, като удряше с молива по ръката си.

Един от селяните, млад човек, се възползува от това и тихо, на пръсти, отиде до вратата на бакалницата — тя беше със стъкло — и погледна през една дупчица, оттам, където пердето беше малко дръпнато. После се върна усмихнат при Платникова.

— Преглежда Стайка — каза той тихо. — Стайко се съблякъл и легнал отгоре на масата, кашли, а той го слуша по гърдите.

— И той доктор, значи — каза Платников.

И тъй като Гороломов все гледаше настрана, младият селянин можа да отиде още веднъж до вратата и да погледне.

— Какво правят? — попита Платников.

— Стайко му даде пари.

— Много ли?

— Две бумажки. Две по петдесет лева. Или две по сто.

В това време Держански и кръчмарят излязоха от бакалницата. По лицата им личеше, че между тях беше се въдворило пълно съгласие.

— Трябва да държиш по-чисто — говореше му Держански с мек, наставнически глас. — А колкото за тебе, нямаш нищо, заразен си малко от настинка. То ще ти мине.

Платников пак се засмя.

— То настинката нищо, докторе — каза той. — Но вижте, на устата си има раничка, то да не е нещо опасно.

Стайко наистина имаше нещо на долната си устна и дори се попохвана там. Держански се обърна и прониза с погледа си Платникова.

— Ти кой си! Ти какво искаш? — каза той. — Значи, подиграваш се, а? Г-н докторе!…

Гороломов погледна също тъй недоволно писаря и забеляза нещо в тефтерчето си.

— Хайде сега, сбогом! — каза Держански. — И при втора ревизия да намерим всичко в ред. Сбогом.

Те си излязоха. После се чу, че каруците им (две каруци имаше с тях) се отдалечиха в тъмнината. Колкото души имаше в кръчмата, станаха, събраха се накуп и загълчаха.

— Тази работа не е чиста! — говореше Платников. Чухте ли го какво каза? Иде филоксерата… Тоя човек или е луд, или е пиян, или… И ти, бай Стайко, да му се подложиш да те преглежда…

Стайко изглеждаше объркан, омърлушен.

— Защо да не се прегледам. Като ми е дошел доктор на крака, защо да не се прегледам…

— Казвам ви, таз работа не ми се вижда чиста, Бальо — обърна се Платников към младия селянин, същия, който беше гледал през вратата, — я иди повикай кмета. Той е дома си, аз го видях, като си влезе. Търчи!

Додоха двама албанци. Те държаха бозаджийница в селото.

— Дохожда ли при вас ревизора? — попита ги Платников.

— Па беше.

Те се споглеждаха, не знаеха да кажат ли, или не, но най-после признаха, че ревизорът им поискал пари и те му дали сто лева.

— Сто лева за нас колко пари са те — говореше единият.

Ето и кметът, бай Стоян Гунчев, побутна албанците настрана, за да мине. Той беше възрастен човек, бавен, спокоен. Облечен беше в дрехи от син шаяк, с наметнато палто, по чехли.

— Г-н кмете, ревизори има — каза Платников. — Иде филоксерата!

Докато му разказваха какво беше се случило, кметът слушаше, без да се вълнува, без да каже нещо.

Васил ковачът каза, че ревизорът влязъл и в кафенето на съседа му, Йовча, който му дал сто лева, за да не му състави акт. За себе си Васил каза, че не му дал нищо, но и той се подсмиваше и изглеждаше малко гузен.

— Атанасе, Петре — обърна се кметът към двамата стражари, които също бяха дошли. — Тичайте да доведете тия хора. По заповед на кмета, ще кажете, арестувани сте. Доведете ги тука.

По-навътре в селото имаше още една кръчма. Тя беше близо до черквата, защото беше черковен имот. Там бяха дошли сега Гороломов и Держански. Каруците им ги чакаха вън. Господарят на тая кръчма липсваше. На момчето, което ги посрещна, Держански кресна:

— Имаш ли медицинско свидетелство?

— Нямам.

— Как? Нямаш? А служиш. Че ти може да си болен и да заразиш цяло село. Събличай се да те прегледам. По-скоро!

Имаше една малка стаичка с одър. Там слугата легна и разкопча ризата си на гърдите. Держански седна до одъра, тури ухото си на сърцето му, за да го изслуша. По-малкото момче от кръчмата държеше един будилник срещу Держански, за да брои секундите, когато мери пулса. Но Держански затвори очи и задряма.

Вън се чу шум, караница. Вратата се отвори — влезе Атанас стражарят. Той хвана здраво Держански за едната ръка и каза:

— Г-н докторе, по заповед на кмета сте арестуван!

— Почакай — каза тихо Держански, — почакай да свърша.

Но Атанас го изправи на крака и го затътри. Гороломова го нямаше в кръчмата. Колкото селяни имаше, всички бяха се струпали при вратата и гледаха навън. Гороломов, ядосан, мълчелив, беше се качил вече на Ивановата каруца, до него бяха седнали другият стражар и двамата албанци. Качи се и Держански с Атанас стражаря. Претоварена, каруцата тръгна бавно. Беше тъмно като в рог.

След малко, близо до Стайковата кръчма, в тъмнината, се чуха викове, стражарски свирки и трясъкът на една каруца, която бързо се отдалечаваше. Кметът Гунчев, Платников и всички, които бяха в кръчмата, излязоха да видят какво става, но веднага се дръпнаха навътре: из тъмнината се доказаха хора, додоха на вратата и светлината ги огря; двамата албанци водеха Гороломова. Високи, едри, страшно ядосани, задето бяха ги ограбили, всеки един беше сграбчил по една ръка на Гороломова, държаха го здраво, готови да го удушат, ако мръдне, ако рече да бяга.

В същото време Атанас стражарят каза нещо от вратата и пак се изгуби. Держански беше избягал. Той скочил от каруцата, легнал в тъмнината и, като го отминали стражарите, посрещнал своята каруца, качил се на нея и избягал.

Гороломов беше като луд.

— Кой е кмета — викаше той. — Вий ли сте, г-н кмете. Аз ще ви обясня… Держански вагабонтина, съжалих го и исках да му помогна, а той да взема рушвет. Кажете да ме пуснат. Ах, как ме измами тоя вагабонтин, как ме измами… Аз нищо не зная. Той е вършил всичко.

— Кой е другарят ви? — попита кметът.

— Держански, фелдшера. Хванете го, вий трябва да го хванете. Той бил фелдшер.

Един селянин се обади:

— Не е фелдшер той. Кмете, той е Ицката, аз го видях. Той беше на Алескандровата воденица, там служеше, продавал беше жито, продал ремъка от колелото, та бяха го затваряли. Виж какво свършил пък сега… Голяма фога е…

— Пуснете ме… Аз ще ви обясня. Тук има недоразумение! — викаше Гороломов и напразно правеше усилия да се отърве от железните ръце на албанците. — Г-н кмете, кажете да ме пуснат, ще ми строшат ръцете. Няма ли български стражари, какви са тез турци. Кажете да ме пуснат. Аз всичко ще ви обясня, г-н кмете. Ще видите, че аз съм жертва на един измамник, на един изнудвач. Ах, как ме измами тоя вагабонтин, как ме измами…

— Пуснете го! — заповяда кметът, като видя, че стражарите се върнаха.

Албанците не без съжаление пуснаха Гороломов, но не се отделиха настрана и пак го имаха пред очи. Набързо стражарите претърсиха Гороломова, прибраха парите и книжата, които намериха у него.

От обясненията на стражарите се виждаше, че навсякъде не Гороломов, а „малкият“, т.е. Держански, беше вземал подкуп. Дори и албанците потвърдиха това. Гороломов още по-високо взе да се оплаква.

— Успокойте се — каза му спокойно, усмихнат, кметът. — Вие сега ще отидете в общината, ще си легнете, ще поспите, пък утре ще видим.

Стражарите закараха Гороломов в общината. От думите на кмета, който говореше благо с него, той разбра, че ще си легне, ще почине, но като влязоха в общината, стражарите се спряха още в коридора и пред него се отвори капакът на мазето. Гороломов се поспря, искаше да каже нещо, но въздъхна и заслиза по стълбите. А когато капакът хлопна над главата му, той провря ръце като слепец, за да не падне или да не се удари в тъмнината.

На другия ден едно такси се зададе по пътя откъм града и, като остави една дълга следа зад себе си от син миризлив пушек, спря пред общината. Слязоха двама души — Ряпов, механик, и Пищялов, книжар. И двамата бяха от града. Те взеха да ходят наоколо, като потрепваха, за да се раздвижат след дългото седене.

Ряпов беше нисичек, дребен човек, с брада, черен, с избърнати арапски устни. Държеше се много важно, приказваше бавно, с достойнство. Той имаше малка работилничка, в която поправяше велосипеди, примуси, разни други машини. Беше пламенен социалист и преди да си иде у дома, отбиваше се най-напред в Данковата кръчма, а след туй минаваше покрай най-добрата гостилница в града „Независима България“. Тук той все ще се спре на прозореца, ще изгледа чиновниците и търговците, които се хранят на постланите с бели покривки маси, ще завърти заканително глава, ще каже:

— Яжте, плюскайте! После ще видим!

И като избърбори още нещо, ще покаже юмрука си и ще си отиде.

Пищялов беше хитрец. Доставяше учебници на всички учители в околията и, като минеха два-три месеца, без да гледа кой платил, кой не, кой е добър платец, кой лош, даваше ги до един под съд в мировото съдилище. И учителите, и учителките, само да не ги разкарват, плащаха каквото имаха да дават, наедно с надписаното от Пищялов. Една друга цел имаше той, която все му отбягваше: да доставя канцеларски потреби на всички общини. Там беше печалбата, към това се стремеше.

Като хвърлиха цигарите си, Ряпов и Пищялов влязоха в общината. Завариха кмета Гунчев, с очила на носа, да чете показанията, които Гороломов собственоръчно беше написал.

— Гороломова търсим, Гороломов бил тук, де е Гороломов? — говореше бързо-бързо Пищялов. Ряпов мълчеше важно.

Кметът не избърза да каже какво беше се случило с Гороломова. Пък и гостите започнаха обикновен разговор: отде бяха минали, де дъждът беше повече, де по-малко, кои сеитби бяха по-добри и кои по-слаби. Най-после Ряпов, като се поокашля, започна:

— Сега, кмете, да кажем защо ходим… Иде моментът… върховният момент… когато с бюлетинка в ръка…

— Остави, Павле, аз ще кажа — прекъсна го Пищялов. — Виж, кмете, виж каква е работата: изборите са насрочени, има телеграма, то се крие, тайна е, ама се знае. — Той понижи гласа си и зашепна: — Правителствените се скараха. Д-р Радков се цепи, да, д-р Радков, адвоката. Ти го знаеш, той е всичкото, той води хорото. Не искали да го кандидатират и той казва: ще се кандидатирам сам! А ти го знаеш д-р Радков. Сега той предлага съюз на нас, широките социалисти, крило Манов.

— Кое е туй крило? — попита Гунчев.

Ряпов заговори изтежко:

— Егоцентричните и центробежните стремежи винаги са били опасни… били са като живеница в здравия организъм на партията…

— Остави, Павле, аз ще кажа — пресече го пак Пищялов. — Виж, кмете, виж каква е работата. Кое е крилото Манов ли? Ето кое: нали водач на широките беше Савата Кемилев. Добре, но от Савата се отцепи Хинков, а от Хинков се отцепи Кандиларов, а от него се отцепи Манов. Аз, Ряпов и Манов сме наедно.

— Троицата.

— Да, троицата. Това е нашето крило. Вярно е, че в града сме слабички, но в селата сме добре, учителите са наши и, главно, Гороломов. Решихме кандидати да бъдат двама: д-р Радков и Гороломов. Един вид втора правителствена листа.

Кметът Гунчев се пооживи.

— Една минута — каза той. — Сега ще повикам г-н Гороломова. Той е тука, но почива.

Той отиде в другата стая и доста се позабави. По едно време си подаде само главата от вратата и поиска четка за дрехи. Най-после, ето че Гороломов се появи: изчистен, засмян, косата му още мокра, скоро вчесана.

— О, Пищялов! Здравей, друже! А! И Ряпов! — Гороломов стисна ръката на единия и другия. — Какво има, какво съм ви дотрябвал? Бай Стоян ми каза, но аз…

Пак се опита да говори Ряпов, Пищялов пак го прекъсна и разправи на Гороломова това, което беше разправил на кмета.

— Ти си правителствен кандидат за народен представител, другарю Гороломов. Наистина, листата не е официална, но пак е правителствена. Победата е наша. Надеждата ни е в тебе, Станчо! Славата ти се носи навсякъде. Как… Нима не чуваме: Гороломов държи сказки, селяните обичат Гороломова, Гороломов води народа след себе си. Ха да видим сега!…

Гороломов мислеше.

— Не знам… Дали ще мога… Дали ще съм достоен…

— Е, Станчо! Без скромничене…

Гороломов се разхождаше. Очите му горяха, мислеше.

— Значи, вий искате личности, еквивалентни на вашите идеи? — каза той. — Собствено, вашите идеи са и мои. Отлично! Прекрасно! Защото идеи, планове, програми и пр. са нищо без еквивалентни личности. Идеите са само планове за къщи, но те не са къщи, нито материал за къщи, те са само един план. И ако тоя план няма материали от личности, които да са като гранитни камъни, като дъбови диреци, като здрав цимент, цялата къща ще е построена като от лед, който се стопява от първия лъч на властта! И рухва всичко… всичко…

Настъпи кратко мълчание.

— Бе аз какво ви казах — рече Пищялов, като гледаше Гороломова с възхищение. — Станчо е оратор. Станчо има дар слово. Говори човека, думите се леят-леят… Една такава реч на селенията — и води я, където щеш. И в огъня ще влезе. Брава, Станчо!…

С ръце в джобовете, с пламнали очи, Гороломов продължи:

— Вие искате Народното събрание да бъде сърце, от което очаква България, да бъде едно здраво сърце, с прочистена кръв, нали? Ето, аз ви давам ръката си… Съгласен съм!

Гороломов протегна и двете си ръце — едната на Ряпов, другата на Пищялов. И докато беше тържествен, сериозен, изведнъж той се разчувствува, просълзи се и, като извика: „друже!“ — прегърна Пищялова, извика пак „друже!“ — и прегърна Ряпова.

— Добре, добре — говореше Пищялов, хубаво, хубаво. Сега работата е наред. Всичко се свърши. Сега да идем да се почерпим. Хайде, кмете, ела с нас. И внимавай: пред себе си имаш бъдещ правителствен депутат! Да вървим…

— Сега, сега ще дода — каза Гунчев.

Той взе преписката по снощната история — ревизията на кръчмите и другите заведения в селото от Гороломов и Держански, — отвори един дулап и я тури най-отдолу, под един голям куп стари дела.

„Кой знай, господ и на присмех помага, може пък да се избере за народен представител — мислеше си той. — Ако не се избере пък, ще видим…“

Той затвори дулапа и, без да бърза, тръгна да стигне гостите.