"Артур и забранения град" - читать интересную книгу автора (Бесон Люк)

Глава 10

Артур полага големи усилия да се освободи от този капан, но лепкавото вещество по нишките не улеснява положението. И момчето все повече се заплита.

— Селения, целият съм омотан! — извиква Артур достатъчно силно, за да го чуят на пътя.

— Ами стой си там! Да се научиш да се държиш! — отвръща Селения, предоволна, че най-сетне ще си отмъсти. — Ще имаш достатъчно време да си помислиш какво направи!

— Но аз нищо не съм направил! — брани се Артур. — Само те слушах и имах мъничко късмет. Това е. Не бива да ми се сърдиш за такова нещо. А и всичко, което каза за мен, беше толкова хубаво!

Селения тупва с крак. Гневът отново я обзема.

— Не мислех това, което казвах! — защитава се принцесата.

— Така ли? Защо тогава го каза? Говориш неща, които сега не ги мислиш ли? — засича я Бетамеш, все така готов да сложи прът в колелото.

— Не, аз винаги говоря, каквото мисля — прошепва Селения, — но този път беше различно. Бях обзета от угризения и чувство за вина! И говорех какво ли не, за да успокоя съвестта си.

— Значи излъга, така ли? — настоява Бетамеш.

— Не, аз никога не лъжа — отвръща Селения, като чувства, че няма да се измъкне. — О, я стига! И двамата ми досаждате! — най-накрая извиква тя. — Добре де! Не съм идеална! Това стига ли ви?

— На мен ми е напълно достатъчно — признава Бетамеш, във възторг от признанието й.

— А на мен — никак! — подхвърля Артур, който току-що е забелязал паяка. Въпреки че е впечатляващ, не размерът или видът му го ужасяват, а най-вече посоката, в която се движи. Звярът върви право към него и сигурно не е, за да му каже „добър ден“. По-скоро за едно „последно сбогом“.

— От какво се оплакваш? — пита Селения, надвесвайки се над момчето. — Да не би да се смяташ за идеален?

— Съвсем не. Тъкмо обратното — чувствам се малък, впримчен и напълно беззащитен! И имам безкрайна нужда от помощ — отвръща Артур, който вече силно се тревожи.

— Ето едно хубаво признание. Малко позакъсняло наистина, но приятно за ухото — поздравява се принцесата.

Паякът продължава да напредва, като поглъща нишката си, която го води право към момчето.

— Селения! Помогни ми! Един огромен паяк настъпва към мен! — ужасява се Артур.

Селения гледа един миг паяка, който наистина се е запътил да го схруска.

— Този паяк е с напълно нормални размери! Ти все преувеличаваш! — изказва мнение принцесата, абсолютно равнодушна към животното.

— Селения, помогни ми! Той ще ме разкъса! — пищи момчето, съвсем уплашено.

Принцесата подгъва коляно на земята и се понавежда, като че ли желае да направи разговора им по-задушевен.

— Предпочитам да умреш от срам, но… не е лошо и паяк да те разкъса! — заявява тя с хумор, но комай само тя си го оценява. Изправя се отново, усмихва се широко и му махва с ръка.

— Сбогом! — казва с лекота, преди да изчезне.

Артур е изложен на произвола на чудовището.

Изоставен, ужасен, смазан. С една дума — вече мъртъв. Паякът с удоволствие би се облизал, ако имаше устни.

— Селения, не ме изоставяй, умолявам те! Никога вече няма да ти се подигравам! Кълна се в Седемте земи и дори в моята земя! — моли се момчето, но на молитвите му не отвръща никой. Ръбът на пропастта, където стоеше принцесата, остава отчайващо пуст. Тръгнала си е. Наистина.

Артур е съсипан. Понеже се пошегува с чувствата на една принцеса, сега ще загине, разкъсан от чудовището и осемте му космати крака. Колкото и да се брани момчето, като обезумяло, нищо не се получава. Дори става по-лошо. Всяко движение го прилепва и омотава още по-здраво и колкото по се върти на всички страни, силите му все повече се изчерпват. Овързан е като говеждо руло, готово да го метнат в зейналата пещ. Хубаво месце, за радост на косматия лакомник.

— Селения, умолявам те, ще направя каквото поискаш! — вика той с последен порив на надежда.

Главата на принцесата изведнъж се показва, сякаш дяволче на пружина изскача от кутийката си. Тя е точно над него, надолу с главата.

— Обещаваш ли повече никога да не се подиграваш с Нейно Кралско Височество? — пита тя лукаво.

Артур е в безизходица и съвсем не е в положение да преговаря за каквото и да било.

— Да, кълна ти се! Сега ме развържи, по-бързо! — моли се той.

Но Селения, изглежда, не бърза да извади меча си от ножницата.

— Да, кой? — пита тя бавно, сякаш да продължи удоволствието, че момчето е в нейни ръце.

— Да, Ваше Височество! — извиква той в желанието си всичко да свърши час по-скоро.

— Ваше какво Височество? — настоява тя.

— Да, Ваше Кралско Височество! — изкрещява Артур толкова силно, че разрошва косите й.

Селения за миг се колебае дали да не го накаже още за тази нова обида, но се въздържа и оправя косите си с ръка много грациозно.

— Добре! — отстъпва тя и вирва брадичка, както само принцесите умеят да го правят.

Паякът е над тях, лигавата му паст е широко отворена.

Артур би искал да крещи, но е парализиран от страх и от отворената му уста не излиза нито звук.

Селения се изправя, завърта се около себе си и удря силна плесница на паяка. Животното се заковава на място, напълно разбито. То полека тръсва глава и установява, че челюстта му странно хлопа. Бива си го крошето на тази малка принцеса! И сега той прилича на машина без болтове…

Селения гледа животното право в очите.

— Не яж какво да е, миличък, ще те заболи коремът! — казва му принцесата толкова самоуверено, че паякът онемява.

Не само паякът е без глас. Артур е зяпнал. Не вярва на очите си. Тя току-що зашлеви един паяк!

Само преди няколко часа тази гледка щеше да му се стори най-забавната и майка му сигурно щеше да го прати с два аспирина в леглото.

Селения щраква с пръсти по посока на Бетамеш, кацнал на една малка скала.

— Бетамеш, нещо вкусно! — заповядва принцесата.

Бетамеш веднага започва да рови в джобовете си и изважда кръгла близалка, увита в чудесна хартия с цвят на листенце от роза. Братчето мята лакомството на сестра си и тя го хваща с една ръка. С другата маха обвивката и близалката отведнъж става огромна, както въздушна възглавница при удар.

— Дръж, вземи това, ще ти се услади! — обещава Селения, като напъхва голямата розова топка в устата на паяка.

За момент животното не помръдва, като бебе, което за пръв път усеща биберон в устата си. Паякът извърта очи и се заглежда в клечката, която се подава от устата му, без да знае какво да я прави.

— Хайде, малинова е на вкус — уточнява принцесата.

При тези думи паякът вече не се колебае и започва да смуче. Кървавочервените му очи постепенно стават бледорозови, малинови и се удължават във формата на бадем.

Селения му се усмихва.

— Добро момче — казва му тя, преди отново да се обърне към Артур, все така омотан. Изважда меча си и разсича нишките в двата края.

— Ти ми спаси живота и аз спасих твоя. Значи сме квит — подхвърля Селения, сякаш съобщава резултат от състезание.

— Абсолютно нищо не си спасила! — бунтува се момчето. — От самото начало си знаела, че нищо не рискувам. Просто ме остави да се попека на бавен огън, за да ти обещая разни неща!

— Ти също знаеше, че нищо не рискуваш. Още щом направи крачка назад, погледна зад себе си и видя, че има паяжина, която да спре падането ти. Но господинът пожела да се прави на хитър и сам се хвана в капана си — спори с него Селения, чийто глас се повишава с един тон.

— Госпожицата пък се прави на желязна принцеса, а рони сълзи, щом разбере, че е загубила милото си човече, от което няма никаква полза — отвръща Артур малко поядосан.

— Вие двамата ще сте чудесно семейство! — шегува се Бетамеш. — Няма опасност да скучаете през дългите зимни вечери!

— Ти не се меси! — едновременно му отговарят Селения и Артур.

— Уж искаше да умреш за мен, а само ми се подигра. Ти си просто мръсен лъжец — добавя принцесата вън от себе си.

— А ти искаш ли да ти кажа каква си? Ти си само…

Селения прекъсва думите му:

— Забрави ли вече обещанието, което току-що ми даде?

Артур криви лице и се гърчи като червей. Това е друг вид клопка, в която попадна.

— Обещах ти под заплаха и… от страх — брани се той.

— Но си остава обещание — така ли е, или не? — настоява Селения.

— Така е — против волята си отстъпва той най-накрая.

— Така е, кой? — пита Селения, защото й се иска да му припомни изразите на обещанието.

Артур въздъхва дълбоко.

— Така е, Ваше Кралско Височество — отговаря той, забил поглед в обувките си.

— Чудесно! — извиква зарадвано момичето, преди да се покачи върху предния крак на паяка и да го яхне.

— Хайде, на път! — подвиква тя на двамата си спътници.

Бетамеш скача от камък на камък и набира достатъчно инерция, за да се изкатери по крака на животното. Той се намества зад сестра си, твърде доволен, че най-после ще се повози на удобен превоз. Наистина гъстата козина на животното позволява да се излегнеш, като халиф, потънал в копринените си възглавници.

— Идваш ли? — извиква Бетамеш на Артур, който все така не помръдва, толкова е поразен от това, което вижда. За по-малко от пет минути трябваше да се примири, че ще бъде изяден от огромен паяк, а после да приеме, че същото това космато чудовище ще му служи като камила. Една принцеса с точно кроше и една надуваема близалка бяха достатъчни звярът да стане мек като памук. Дори Алиса, която в Страната на чудесата се чувства като у дома си, би изпаднала в нервна криза.

— Хайде, побързай! И без това загубихме доста време! — напомня му Селения. — Или предпочиташ да ситниш зад нас като предания Милу на Тин-тин2.

Въпреки че не знае на какво прилича този Милу, Артур лесно си представя кое домашно животно би могло да тича послушно край возилото.

Артур се взема в ръце, но това е само словесен израз, защото в действителност той си служи с ръцете, за да се хване за предния космат крак на паяка. Изкатерва се по този сякаш безкраен стълб, хваща се за козината и сяда „на конче“ зад Бетамеш.

— На път, хубавецо! — подвиква Селения и забива пети в хълбоците на животното.

Паякът потегля и върви по ръба на пропастта, както би сторил предан як в долината на Хималаите.