"Страната на Оз" - читать интересную книгу автора (Баум Лиман Франк)

Преувеличена история

— В началото на разказа си ще си призная честно, че съм се родил като най-обикновен клатушкащ се бръмбар — искрено и дружелюбно подхванало създанието. — Доволен от съдбата, използвах ръцете и краката си, за да пълзя, мушках се под камъните и се криех сред корените на тревите с единствената мисъл да намеря за храна животинки, по-малки от мен.

От нощния студ се схващах и вцепенявах, защото ходех гол, но топлите утринни лъчи ме съживяваха и ми връщаха жизнеността. Ужасно е това съществуване, но нека не забравяме — такава е орисията на клатушкащите се буболечки, а и на много други дребнички създания, които населяват тази земя.

Ала съдбата, колкото и да бях незначителен, ми беше отредила по-възвишен живот! Един ден допълзях до някакво селско училище и тъй като монотонното жужене на учениците събуди любопитството ми, се престраших да вляза, пролазих по пролуката между две дъски и стигнах до другия край, където до катедрата и разжареното огнище стоеше учителят.

Такава буболечка е почти незабележима и като видях, че край огнището е по-топло, отколкото дори под слънцето, реших завинаги да се заселя там. Свих гнездо между две тухли и се укривах месеци наред.

Учителят Многознай несъмнено е най-видният учен в Страната на Оз и скоро започнах да се вслушвам в уроците и разискванията на класа. От всички ученици най-прилежен беше дребният незабележим Клатушкащ се бръмбар и тъй натрупах знания, които, трябва да призная, са просто невероятни. Ето защо слагам „В. О.“ — високообразован — на картичката си, защото от всичко най-много се гордея с това, че в целия свят няма друг клатушкащ се бръмбар дори с една десета от моята култура и начетеност.

— Имате право — намесило се Плашилото. — Образованието е нещо, с което всеки се гордее. Самият аз съм образован. Според другарите ми мозъкът, с който ме дари Великият вълшебник, е ненадминат.

— Аз пък мисля — прекъснал го Тенекиеният дървар, — че доброто сърце е за предпочитане и пред образованието, и пред ума.

— А за мен от всичко най-прекрасен е здравият крак! — въздъхнало Дървеното магаре.

— Семената равностойни ли са на ума? — нервно се намесил Тиквоглавия.

— Млъкни! — смъмрил го Тип.

— Слушам, мили татко — виновно се свил Джак.

Бръмбарът изслушал търпеливо и почтително тези забележки, след това продължил:

— Така в огнището на онова далечно училище преживях цели три години и жадно пиех от несекващия извор на кристалните знания.

— Колко поетично! — въздъхнало Плашилото и кимнало мъдро.

— Ала в един хубав ден се случи нещо изумително, което промени цялото ми съществувание и ме доведе до върха на величието — продължил Бръмбарът. — Учителят ме забеляза, като пълзях край огнището, и преди да се шмугна вътре, ме хвана с два пръста.

„Мили деца! — възкликна той, — хванах един клатушкащ се бръмбар, много рядко и много интересно насекомо. Знаете ли какво е клатушкащ се бръмбар?“

„Не!“ — викнаха те в един глас.

„Тогава ще взема моята знаменита лупа — каза учителят — и ще ви покажа насекомото на екрана под силно увеличение, така всички ще разгледате необичайното му устройство и ще се запознаете с живота и навиците му“.

Учителят измъкна от шкафа някакъв странен инструмент и докато разбера какво става, се озовах на екрана в силно увеличено положение — както ме виждате сега.

Учениците наскачаха от чиновете и протегнаха шии да ме разгледат, а две момиченца се покачиха върху перваза на отворения прозорец да виждат по-ясно.

„Погледнете този силно увеличен клатушкащ се бръмбар — викна учителят. — Едно от най-интересните живи насекоми!“

Понеже бях високообразован и знаех какво се изисква от културния човек при подобни обстоятелства, се изправих, сложих ръка на сърцето и учтиво се поклоних. Този ми жест, понеже беше неочакван, тъй ги стъписа, че едно от момиченцата на перваза изпищя и падна през прозореца, като повлече и приятелката си.

Учителят ахна изплашено и излетя през вратата да провери дали не са се наранили. Децата хукнаха подире му с диви крясъци и аз останах сам и грамадански, свободен да правя каквото пожелая.

Веднага осъзнах, че сега му е времето да се измъкна. Радваше ме големият ръст и разбрах, че така лесно ще мога да скитам по света и с превъзходната си култура да общувам с най-учените хора, които срещна.

И тъй, докато учителят вдигаше момиченцата, повече уплашени, отколкото наранени, а учениците се бяха скупчили край него, аз най-спокойно излязох от училището, свих зад ъгъла и без да ме видят, се шмугнах в близката горичка.

— Прекрасно! — възхитен ахнал Тиквоглавия.

— Да, наистина — кимнал Бръмбарът. — Не мога да се нарадвам, че побягнах в увеличения си вид, защото дори изключителните ми знания щяха да са безполезни, ако си бях останал малко незначително насекомо.

— Не съм и подозирал — обадил се Тип, като се вгледа в Бръмбара, — че насекомите носят дрехи.

— Не се обличат, когато са в естествения си размер — обяснил странникът. — Но докато се скитах, имах щастието да спася деветия живот на един шивач — знаете вероятно, че шивачите, както и котките, имат по девет живота. Човечецът ми беше много благодарен, защото краят на деветия живот означаваше край за него, и поиска разрешение да ме наконти в този стилен костюм, с който ме виждате. Отива ми, нали? — Бръмбарът се изправил и се завъртял бавно, та всички да го огледат.

— Голям майстор е бил! — завистливо промълвило Плашилото.

— Шивач с добро сърце! — отбелязал Ник Секача.

— Накъде се беше запътил, когато ни срещна? — попитал Тип.

— Нямах определена цел — долетял отговорът, — макар че искам да посетя Изумрудения град и да изнеса няколко лекции за „Предимствата на увеличението“ пред по-отбрана публика.

— И ние сме нататък — казал Тенекиеният дървар, — тъй че, ако ви е приятно, можете да пътувате с нас.

Бръмбарът учтиво се поклонил.

— За мен е удоволствие да приема любезната ви покана — заявил той, — защото няма друга толкова отбрана компания в цялата Страна на Оз.

— Така е — кимнал Тиквоглавия. — Ние сме създадени един за друг както медът за мухите!

— Но прощавайте, ако съм много любопитен, не сте ли всички вие, хм, някак… необикновени? — запитал Бръмбарът, оглеждайки ги с нескрит интерес.

— Не повече от вас — отвърнало Плашилото. — Всичко на този свят е необикновено, докато му свикнеш!

— Каква дълбока философия! — възхитил се Бръмбарът.

— Да, днес мозъкът ми е без грешка — гордо кимнало Плашилото.

— Ами тогава, ако сте си отдъхнали, да тръгваме към Изумрудения град — подканил ги Бръмбарът.

— Не е възможно — спрял го Тип. — Дървеното магаре си счупи крака и не може да стъпва. А наоколо няма ни едно дърво, за да му направя крак. Пък и да го изоставим не можем, защото Тиквоглавия се е схванал и трябва да язди.

— Каква беда! — ахнал Бръмбарът. После ги огледал внимателно и попитал: — Щом Тиквоглавия ще язди, защо от неговите крака не направите крак за Магарето, което го носи? Нали и двамата са от дърво?

— Ето това е то истински ум! — възхитило се Плашилото. — Как не се сетих! Започвай, драги Ник, нагласи крака на Джак на Магарето.

Джак не бил чак толкова възторжен, но оставил Тенекиеният дървар да му свали крака и да го доиздялка за ляв крак на Магарето. Магарето също не се зарадвало кой знае колко, завайкало се, че го „колят“, и накрая заявило, че този нов крак бил позор за едно Дървено магаре.

— Слушай, внимавай какви ги приказваш! — срязал го Тиквоглавия. — Недей забравя, че обиждаш моя собствен крак!

— Как да забравя — срязало го Магарето, — като е толкова тромав, колкото си и ти самият!

— Тромав ли, кой, аз ли съм тромав? — ревнал разярено Джак. — Как смееш да ми казваш, че съм тромав?

— Защото си сглобен идиотски, като дървен палячо — подиграло се Магарето и злобно завъртяло чворестите си очи. — Главата ти — и тя не стои като хората, не се разбира напред ли гледаш, назад ли!

— Приятели, не се карайте, моля ви! — спрял ги Тенекиеният дървар притеснено. — Истината е, че никой от нас не е съвършен. Да не се корим взаимно.

— Прекрасно предложение — кимнал Бръмбарът. — Вие имате прекрасно сърце, тенекиени ми друже.

— Да, прекрасно е — отвърнал Ник зарадван. — Сърцето е най-ценното нещо у мен! Но хайде да тръгваме!

Качили еднокракия Тиквоглавец на Дървеното магаре, но го вързали за седлото с въженца, та да не пада.

И поели след Плашилото към Изумрудения град.