"Конспирация Да Винчи" - читать интересную книгу автора (Сенклер Марк)

I. Флоренция

Флоренция, 20 май

Всичко започна в началото на същия месец, по-точно на 9-и, на парижкото летище „Шарл дьо Гол“. Беше унил и облачен неделен ден, излъчващ смъртна скука. Бях дошъл в Париж за уикенда да посетя майка си и по-малкия си брат Юго. Самолетът ми за Пиза имаше поне час закъснение, а бях съвсем забравил да взема със себе си някаква книга. Перспективата за безцелно пропиляване на времето ме отведе към щандовете на едно от многобройните магазинчета на аерогарата, предлагащо няколко книги на английски език. След няколко минути колебание избрах „Шифърът на Леонардо“ от Дан Браун. Като студент по история на изкуството в Харвардския университет и специализант по Ренесанса знаех, че сериозно рискувах да остана разочарован. Коментарите на критиците във връзка с тази книга, която за няколко седмици по странен начин зае първо място сред бестселърите в САЩ, а впоследствие и в Европа, не бяха никак хвалебствени, поне в университетските среди. Но разполагах с няколко часа време за убиване, докато чаках излитането на самолета, а после и докато пристигнех на местоназначението, а освен това в дъното на душата си желаех да си изградя собствено мнение.

И действително романът на Дан Браун се оказа верен на славата си на увлекателно четиво. За два часа жадно погълнах стотина страници, воден от любопитството да разбера как ще завърши интригата и къде е ключът на загадката, на която се основава цялата история.

При кацането на летището в Пиза към 14 часа преустанових четенето на книгата на Дан Браун и взех колата си, гарирана преди три дни на паркинга за дълготраен престой. След час и половина спокойно пътуване през меките пейзажи на Тоскана в края на следобеда пристигнах във Флоренция, окъпана в златиста светлина, и веднага се упътих към подножието на хълма Фиезоле. Там се намираше вила „И Тати“ — флорентинското седалище на Харвардския университет, където от миналия септември бях на учебна специализация.

Тази великолепна ренесансова вила се гушеше в горичка от кипариси и вечно зелени дъбове. Местността се къпеше в очарователна атмосфера на мир и спокойствие. През краткия си живот — аз съм само 25-годишен — досега не съм виждал по-вълшебно място. Въпреки че не се чувствам силно привързан към религията, при всяко от пристиганията ми в „И Тати“ имах чувството на щастливо завръщане в място за преклонение и молитва. Обикновено прекарвах следобедите си в парка на вилата, наблюдавайки очертаните с чимшир цветни градини или разголените статуи…

Липсата на каквато и да било табелка предпазваше вилата от ескадроните туристи, които шетат из Тоскана през цялата година. Освен това високите стени, ограждащи парка, бяха обкичени с камери и други охранителни съоръжения, а вътре се влизаше само с разрешение и специален електронен пропуск.

Зад вилата се намираше модерна пристройка, в която беше разположена приказно богатата библиотека на големия американски изкуствовед Бърнард Беренсън. Тя съдържаше десетки хиляди томове, посветени изцяло на италианското изкуство. На партера, чиито врати се отваряха направо към градината, се намира голямата трапезария, където студентите и преподавателите се събират за вечеря или на чаша чай. Твърде ограничен кръг от хора имаха възможност да се любуват на произведенията на изкуството, украсяващи залите, макар те да са достойни за най-големите музеи на планетата.

На следващия ден след пристигането си отново се заех с моята дисертация на тема „Леонардо да Винчи — флорентинските години“. Личността на този велик творец на Италианския ренесанс винаги е била за мен изключителен източник на вдъхновение. Неговият универсален гений, безкрайната му любознателност и артистичният му талант му бяха позволили да се докосне до най-далечните предели на познанието по неговото време. Леонардо представляваше за мен явление, което желаех да проуча, макар предварително да знаех, че не подлежи на разгадаване.

Интересът ми към Ренесанса се зароди у мен още през юношеството ми в Париж; той започна малко след смъртта на баща ми в автомобилна катастрофа, когато бях седемнадесетгодишен. Библиотечните шкафове в нашия апартамент бяха пълни с монографии на художници и големи илюстрирани албуми на техни произведения. Малко след внезапното изчезване на баща ми, вероятно за да избягам от ежедневието, лишено от неговото топло присъствие, аз се задълбах в книгите. Те бяха източник на мечтания за далечни страни, откриваха прозорец към светове, неподвластни на смъртта. Именно в тази удивителна библиотека (която, да си призная, дотогава не ме интересуваше) открих смисъл на съществуването си.

След гимназиалното си образование успях да се запиша за студент по история и литература в един американски колеж. Тъй като съм наполовина американец по майчина линия, желаех да опозная по-добре тази страна, като продължа образованието си там няколко години. Получих достатъчно висока оценка за приемането ми в Харвард в специалността изкуствознание. Целта ми беше да се насоча към най-известните художници на Ренесанса — Леонардо да Винчи, Микеланджело и Рафаело. Баща ми най-много уважаваше тях тримата и имаше навика да ги нарича „свещения кръг“. Той обичаше да казва полусериозно, полушеговито: „Изкуството е преди всичко магически и добронамерен поглед върху реалността.“ Мисля, че освен семейството голямото щастие на живота му бе именно изкуството.

Част от предобеда прекарах в библиотеката в проучване на копия от стари ръкописи. Освен Уилям Кейт — главният библиотекар на фондация „Беренсън“, навъсен четиридесетгодишен американец от Уайоминг — в голямата читалня бяхме трима студенти или по-скоро „приятели“, както беше прието да се наричат обитателите на „И Тати“.

След като обядвах на крак, прекарах известно време в градината, потънал в романа на Дан Браун. Признавам, че бях увлечен от интригата, макар събитията, представяни от автора като исторически, да ми изглеждаха доста неубедителни. Забелязвайки ме с „Шифърът на Леонардо“ в ръка, Уилям Кейт ме изгледа с лека усмивка — първата, която виждах да се изписва на лицето му, откакто го познавах. След още час четене успях да се откъсна от романа и отново се залових за работа. Обстановката в библиотеката беше спокойна и тиха. Чуваше се само отмятането на страниците и приглушеното почукване по клавишите на компютъра на един от студентите. Бях погълнат от четенето на една доста рядка книга от Фабрицио Дини — тоскански автор от XVIII век, отдавна потънала в забрава. Докато разсеяно прелиствах библиографията, случайно попаднах на цитиран ръкопис от Джорджо Вазари, озаглавен „Леонардо и алхимията“.

Като всеки студент по изкуствознание добре познавах трудовете на Джорджо Вазари, известният историк и художник от времето на Ренесанса и по-точно първият историк на изкуството. Автор на „Животописи на най-знаменити живописци, скулптори и архитекти“, Вазари също е бил широко известен художник и архитект. Именно той е проектирал сградата на градските служби във Флоренция, където днес се намира най-голямата колекция италианско изкуство.

Бележката на Фабрицио Дини заемаше само няколко реда, но за мен представляваше безпрецедентно откритие. Никога не бях чувал Вазари да е писал нещо за алхимията в творчеството на Леонардо. Не ми беше известно Леонардо да е бил привърженик на Великото дело1, въпреки че това само по себе си не беше изненадващо. Познавайки характера на Леонардо, не можем да си представим, че той е могъл да остави неизследвана една тъй важна област на познанието от онова време.

Обхванат от известно вълнение, прочетох изцяло бележката на Дини за „Леонардо и алхимията“. Тя се позоваваше по доста неясен начин на някакъв „ключ“, който щял да отвори съзнанието на хората. Ръкописът на Вазари може би позволява да се декодират алхимически значения в картините на Леонардо да Винчи? Или пък да насочва към изчезналата фармакопея на създателя на „Джокондата“? Невъзможно е да се разбере; анотациите на Фабрицио Дини бяха изключително кратки. Но разкриването на тази подробност, точно в момента, когато бях се захванал да чета „Шифърът на Леонардо“, силно ме заинтригува.

Според обясненията на Дини Джорджо Вазари възложил на секретаря си да препише ръкописа в три екземпляра, които поверил на най-верните си приятели. През XVIII век Фабрицио Дини успял да се запознае с един от ръкописите в Лаврентинската библиотека във Флоренция.

За дисертант като мен подобна информация представляваше голям шанс. За всеки случай се обърнах към Уилям Кейт с въпроса дали е виждал някога подобна книга в библиотеката. В „И Тати“ неговата начетеност в областта на културата на Ренесанса беше добре известна и той може би е забелязал по-рано ръкописа на Вазари. Той ме изгледа втренчено с тъмните си очи, повдигна перчема, закриващ отчасти широкото му чело, и ми отговори, че е напълно неосведомен за съществуването му. „Във всеки случай, нямаме никакви сведения за него“, уточни той, след като прегледа базата данни.

Рано сутринта на следващия ден се упътих към центъра на Флоренция, към монументалния комплекс „Сан Лоренцо“, световноизвестен с намиращия се в него погребален параклис на Медичите, изваян от Микеланджело. Двата метоха, опасани от нежни аркади, излъчват очарование, достойно за стиховете на Вергилий. След като заобиколих група калифорнийски туристи, поех нагоре по забутаната стълба, водеща към първия етаж на зданието, където се намира входът на Лаврентинската библиотека. В нея се съхраняват всички стари ръкописи, събирани през вековете от фамилията Медичи.

Богатството на библиотеката се обяснява както с неимоверните финансови възможности на тази фамилия от меценати, така и с превратностите на църковната дипломация и войната. По време на флорентинския събор през 1439 г. враждуващите църкви сестри на Изтока и Запада постигнали забележително сдобряване. Но това ново съгласие не просъществувало дълго поради превземането на Константинопол от турците. Падането на Източната Римска империя предизвикало бягството на много философи, мислители и църковни дейци, които най-естествено потърсили убежище у онези, с които се били свързали по време на флорентинския събор няколко години по-рано. Именно така хиляди изключително ценни ръкописи, датиращи от древна Гърция, попаднали в библиотеката на Медичите, която се превърнала в европейско светилище на античната литература. Освен творбите с философски и религиозен характер тук се намират редки ръкописи по езотеризъм, херметизъм, алхимия и кабала… Върху тях разисквали членовете на Неоплатоничната академия на Козимо де Медичи, към която принадлежали Леонардо, Микеланджело и по-късно Рафаело.

За проекта на сградата, предназначена да съхранява тези хиляди книги, Медичите се обърнали към самия Микеланджело. Флорентинският майстор начертал забележителен входен вестибюл към читалнята, използвайки мотиви от колони, изсечени в самата структура на стените. Подобно новаторство било невиждано дотогава, включително по време на античността. Стените изглеждали сякаш са подвижни. В същото антре се помещавало широко стълбище, което създавало странно чувство — като че се опитваш да се изкачваш по течението на планински поток, а водата непрекъснато се стреми да те повлече надолу. Дали творецът не е искал да символизира постоянното усилие, необходимо за достигане до Познанието?

След като изкачих дългите стъпала на стълбището, влязох в читалнята, чиито под и таван са украсени с чудесни ламперии от инкрустирано дърво, наподобяващи две огледала, обърнати едно срещу друго. Входът на хранилището се охраняваше от един библиотекар с бледо като восък лице, надхвърлил петдесетте. С премерен жест той повдигна малките си очила за късогледство и насочи към мен подозрителен поглед. Очевидно ме вземаше за заблуден турист, навлязъл в свещените лаврентински земи, и това никак не му харесваше. За да го успокоя, представих му студентската си карта от „И Тати“, която ми даваше право да посещавам всички италиански библиотеки. Той я разгледа с мълчаливо одобрение и ме удостои с леко кимване на главата.

— Бонджорно, синьоре. Търся ръкопис, който би трябвало да се намира в Лаврентинската библиотека. Може ли да ми помогнете?

— За какъв ръкопис става дума? — отвърна той, все още изпълнен с подозрение.

— Ето — става дума за творба на Джорджо Вазари, озаглавена „Леонардо и алхимията“.

— Трябва да проверим в отдела за ръкописи. Най-напред да видим дали наистина разполагаме с книгата и под каква сигнатура. Седнете в залата. Ще ви предупредя веднага след като получим отговор.

Бях много възбуден от мисълта, че скоро ще държа в ръце непубликувано произведение за творчеството на Да Винчи, и то написано от великия Вазари. Същевременно бях изпълнен с доверие и вътрешен покой. Спокойната атмосфера на Лаврентинската библиотека ми харесваше и бях взел със себе си необходимото за работа по дисертацията ми, в случай че чакането продължи по-дълго.

Мина час. Библиотекарят се върна със загрижен вид. Очевидно нещо го тревожеше. Съобщи ми, че ръкописът действително е описан във фонда на библиотеката, но никой не успява да го открие. Малко по-късно стана ясно, че ръкописът е бил откраднат. Библиотекарят, видимо разстроен от новината, се обади на карабинерите, които странно защо незабавно се отзоваха на повикването. Понеже все още се намирах в голямата зала и продължавах да чета своите работи (все още се надявах, че ръкописът на Вазари в края на краищата ще бъде открит), двамата карабинери, опасани с бели кожени колани и обути в лъскави ботуши, поискаха да ме разпитат. „Рутинна проверка“, обясниха те. Не виждах причина да не се отзова. Двамата полицаи искаха да знаят на какво прилича задигнатата книга. Отговорих им, че никога не съм я виждал и нямам никаква представа. Когато се опитаха да разберат по каква точно причина се интересувам от този ръкопис, признах, че пиша дисертация за Леонардо да Винчи, но не знаех, че подобна дейност попада под ударите на италианските закони. Библиотекарят ми се притече на помощ, обяснявайки им, че нямам нищо общо с тази работа, и те накрая ме оставиха на мира.

Разочарован от развитието на събитията, аз се върнах в „И Тати“, като не преставах да мисля за случилото се. Кражбата на ръкописа вероятно беше дело на някой изключително безпардонен колекционер. Може би поръчкова кражба? Или пък някой го беше задигнал с цел по-късно да го продаде? На антикварния пазар на художествени произведения екземплярът вероятно струваше десетки хиляди долари.

След като не фигурираше в базата данни на фондация „Беренсън“, книгата очевидно никога не е била издавана. Нямах никаква представа къде може да се намират двата други оригинални екземпляра. Фабрицио Дини не уточняваше възможното им местонахождение, а освен това от времето на написването им бяха изтекли близо три века.

Три дни по-късно след вечеря бях седнал да пия чай в голямата зала на партера. Другите „приятели“ от вилата се бяха отдали на собствените си занимания, а аз спокойно дочитах „Шифърът на Леонардо“. Една доста възрастна дама, елегантно облечена, влезе в стаята с голяма чаша кафе в ръката. По нейното кръгловато и предразполагащо лице възрастта беше очертала белезите на необичаен грим — бръчките й следваха крайчетата на устните и очите й. Баща ми обичаше да казва, че след определена възраст всичките ни грехове се изписват на лицето ни. В чертите на тази жена, огрени от сини, блестящи от интелигентност очи, личеше само добронамереност и прекрасно настроение. Беше американка и се казваше Сюзън Кънингам. Името й не ми беше съвсем непознато; спомних си, че го бях прочел няколко пъти в брошурата „Писма от Флоренция“, издавана от „И Тати“. Кънингам беше призната специалистка по история на изкуството, авторка на многобройни произведения за Ренесанса.

— „И Тати“ е обезлюдена откъм татисти? Какво става тази вечер?

— Мисля, че се готви „фиеста“ тази вечер във Фиезоле.

— А вие защо сте тук? Изглеждате ми твърде млад, за да се лишите от тосканска „фиеста“.

— Вероятно ще отида да погледам малко по-късно.

— Надявам се, че ще го сторите — отвърна тя с широка усмивка. — В противен случай ще трябва да намерите утешение, като правите компания на една стара клюкарка. Желая ви по-приятна вечер.

— Ни най-малко, за мен е чест да се срещна с вас.

След това й се представих, а тя реагира по особен начин, като няколко пъти повтори името ми:

— Сет Тевно… колко интересно…

И за миг остана замислена.

— Много хубаво име — промълви тя най-сетне. — Знаете ли смисъла му?

— Не знаех, че името ми има някакъв особен смисъл — отговорих аз с известно учудване. — Избрал го е баща ми, само това знам.

— Американец ли е баща ви?

— Не, той беше французин. Почина преди осем години. Майка ми е родом от Балтимор.

— Много съжалявам за баща ви. Ужасно трудно ще да е било за вас да го загубите на толкова крехка възраст.

По втренченото изражение на очите или особената интонация на гласа й разбрах, че тя е преживяла подобно изпитание. В очакване на отговор тя запази мълчание.

— Да. Трудно беше за нас всички — отвърнах аз. — Баща ми беше пристрастен към работата си и е голямо чувство за хумор. Беше щедър човек, изпълнен с позитивно отношение към живота. Благодарение на него се насочих към изкуствознанието.

— Казахте, че името ви е било избрано от баща ви.

— Така е. Майка ми го намираше малко странно.

— Баща ви сигурно е бил изключително ерудиран човек. Това име съдържа много значения.

След което тя забеляза „Шифърът на Леонардо“, който държех в ръка, и смени темата.

— Виждам, че четете тази забавна книга — каза тя. — Знаете ли, че това не е само обикновен роман?

— Искате да кажете, че написаното в нея е истина? Теорията, според която църквата е криела векове наред женитбата между Исус и Мария Магдалина, че от техния брак се е родило момиче…

— Не, не това исках да кажа. Но „Шифърът на Леонардо“ е твърде загадъчна книга… В нея истината и неистината много ловко са примесени. Книгата на Дан Браун е може би само димна завеса…

— Право да си кажа, никога не съм си задавал въпроса.

— Не намирате ли странен начина, по който „Шифърът на Леонардо“ завоюва тъй широк успех? Как един интересен трилър се превърна в обществен феномен от световен мащаб…

Седнала кротко до мен, Сюзън Кънингам се усмихваше, като си играеше с един молив. Пръстите й бяха тънки като алабастрови пръчки. Докато я съзерцавах, си мислех, че на младини ще да е била твърде привлекателна жена. От миналата й красота беше останало очарование и жизненост, на които много млади жени можеха да завидят. Но не знаех какво да мисля по повод забележката й за „Шифърът на Леонардо“. Романът на Дан Браун действително беше завоювал феноменален и необясним успех по думите на издателите и самия му автор. Сигурното е, че разказва по развлекателен начин една вълнуваща история.

Сюзън беше призната изкуствоведка, която често посещаваше Италия от десетилетия насам. Осмелих се да й задам един въпрос:

— Мислите ли, че Леонардо да Винчи е могъл да бъде алхимик?

— Твърде възможно е. Няколко източника го подсказват.

Тя е първият човек, които потвърждаваше такава възможност. Никой от прочетените от мен автори не намекваше за подобно нещо. Може би беше чула за ръкописа на Джорджо Вазари? Реших да й разкажа каквото знаех за съществуването на книга, озаглавена „Леонардо и алхимията“, и за изчезването на едно от копията, съхранявано в Лаврентинската библиотека. Сюзън Кънингам не изглеждаше и най-малко учудена от моето разкритие.

— Велики творци от миналото са били посветени във Великото дело; те са оставили знаци в архитектурата на катедралите, в картините си… Голям брой произведения на изкуството са всъщност закодирани алхимически книги. А някои хора, противопоставящи се на това познание, не са се поколебали да ги унищожат, за да избегнат дешифрирането им.

— Наистина ли вярвате в това? Мислите ли, че нещо като секта се е погрижило за изчезването на произведенията, само защото съдържат някакви указания?

— Процесът продължава и до днес. Не сте ли си задавали въпроса защо Бърнард Беренсън е накарал да изготвят тук прецизна картотека на изчезналите творби? Наричаме ги „призрачни картини“.

Знаех наистина, че библиотеката на „И Тати“ съхранява архив за всички изчезнали картини. Някои фишове съдържаха черно-бяла снимка, стара гравюра или описание под форма на монография.

— Ръкописът, за който става дума, е може би „призрачно произведение“, предназначено да се появи в ръцете на достойния да го ползва в подходящия момент…

Изведнъж тя се изправи и ми направи знак да я последвам.

— Елате, ще ви покажа нещо.

На стената беше окачено монументално платно, представляващо свети Франциск от Асизи в цял ръст, с опънати встрани ръце, на чиито длани ясно личат стигматите от приковаването към кръста. Той се изправяше в ореол от светлина и огън, нещо като пламтяща мандорла2, изпълнена с ангели. В тази изумителна картина свети Франциск е стъпил върху три персонажа — млада дама, взираща се в огледало, воин в златни доспехи и монахиня, стягаща кесия като в менгеме. Над главата му се виждат три ангела. Знаех, че това е един от най-ценните експонати на колекцията „Беренсън“, изложени във вилата, въпреки че никога не се бях замислял за точното й значение.

— Вижте например тази картина, нарисувана от Сасета; тя носи в себе си много скрити значения. Именно по тази причина на няколко пъти са се опитвали да я унищожат. Бърнард Беренсън я е купил през 1902 година и я е окачил тук, за да я предпази и същевременно да позволи да й се любуваме.

— Но какво означават тези персонажи?

— Много просто. Младата жена с огледалото представлява похотта. Воинът олицетворява гордостта. А монахинята… монахинята, стискаща кесията, е алчността. Свети Франциск потъпква тези три греховни страсти.

— А над него следователно витаят трите добродетели — послушанието, благонравието и бедността. Нали така?

— Бързо схващате, млади момко.

Сюзън дълго остана загледана в платното на Сасета, след което тихо, почти шепнешком промълви:

— Съществуват толкова много начини да се гледат нещата…

Самият аз бях пообъркан от недомлъвките на Сюзън. Представях си, че Сасета е оригинален автор, изпитващ силно възхищение към свети Фанциск от Асизи, решил да наруши правилата на своето време, като създаде оригинална картина.

Чувствах се донякъде като Парсифал лице в лице с Амфортас в шедьовъра на Вагнер. Бях просто неспособен да разбера дълбокия смисъл на творбата на Сасета. За да разсея неудобството и сменя темата, попитах Сюзън дали има някаква представа къде мога да намеря друг екземпляр от ръкописа на Джорджо Вазари. Възрастната дама се обърна към мен и ме изгледа с усмивка. В теменужените й очи блесна лукавство.

— О, ръкописът на Вазари… — каза тя. — Да, да. Казват, че в света съществували само три копия от него и че едното от тях принадлежало на кардинал Мазарини — италианец, въздигнал се до ранга на първи министър на френския крал. Бил го отнесъл със себе си в тази страна. И кой знае, ако това ви интересува, било за вашата дисертация, било по други причини, може би трябва да търсите в Париж.