"Дракони на пролетната зора" - читать интересную книгу автора (Вайс Маргарет, Хикман Трейси)

Глава 2Преследването.

На сутринта вятърът утихна. Звукът от водата, която се стичаше монотонно от стрехите, засилваше главоболието на Танис и той почти мечтаеше за пронизващия вихър. Небето беше сиво и оловната му тежест го потискаше.

— Морето ще е бурно — каза мъдро Карамон.

Воинът се смяташе за експерт по мореплаването след като беше изслушал всички морски истории, разказвани от Уилям, ханджията на „Прасето и свирката“ в Порт Балифор. Никой не му възрази, тъй като нищо не знаеха морето.

— Може би не трябва да рискуваме — започна Тика.

— Тръгваме още днес — отсече мрачно Танис. — Ще напуснем Флотсам, дори ако трябва да плуваме.

Останалите се спогледаха, после отново насочиха погледите си към него. Прав, загледан през прозореца, той не забеляза вдигнатите им вежди и свиването на раменете, но че ги усети.

Бяха се събрали в стаята на близнаците. Оставаше още час до разсъмване, но Танис ги беше събудил веднага щом чу, че свирепият рев на вятъра утихна.

Той си пое дълбоко дъх и се обърна към тях:

— Съжалявам. Знам, че звуча като тиранин, но ни дебнат опасности, които не мога да ви обясня сега. Няма време. Мога да ви кажа само едно — никога в живота си не сме били в по-ужасна беда, отколкото в момента. Трябва да заминем, и то веднага! — Той долови истерична нотка да се прокрадва в гласа му и млъкна.

Настъпи тишина. Накрая Карамон каза неловко:

— Разбира се, Танис.

— Багажът ни е готов — добави Златна Луна. — Можем да тръгнем, когато кажеш.

— Тогава да вървим.

— Трябва да си взема нещата — заекна Тика.

— Добре, но побързай — нареди й полуелфът.

— А-аз ще й помогна — предложи Карамон с тих глас. Облечен като Танис в открадната броня на офицер от драконовата армия, той тръгна бързо след Тика с надеждата да открадне няколко минути насаме с нея. Златна луна и Речен вятър също отидоха да си вземат багажа. Райстлин остана неподвижен. Всичко, което щеше да вземе беше при него — торбичките с безценните съставки, необходими за заклинанията му, Жезълът на Магиус и Драконовото кълбо от полиран мрамор, прибрано в невзрачната му торба.

Танис чувстваше как странните му очи го пронизват и златистият им блясък сякаш проникваше в мрака на душата му. Но магьосникът не казваше нищо. „Защо“, питаше се ядосано Танис. Той би се зарадвал на възможността да свали товара от плещите си и да разкрие истината, макар да знаеше какви ще бъдат резултатите. Но като се изключи непрестанната му кашлица, Райстлин мълчеше.

След няколко минути останалите се върнаха в стаята.

— Готови сме, Танис — каза Златна Луна с приглушен глас.

За миг полуелфът не можа да проговори.

„Ще им кажа“ реши той. Пое дълбоко дъх и се обърна, но като видя лицата им, доверието, което имаха в него, се разколеба. Не можеше да ги разочарова, не можеше да разклати вярата им. Тя беше единственото, на което можеха да се уповават. И той с въздишка преглътна думите, които щеше да изговори.

— Да потегляме — каза прегракнало и тръгна към вратата.

Маквеста Кар-Тон се пробуди от дълбокия си сън от удари по вратата на каютата. Свикнала да прекъсват почивката й по всяко време, тя скочи и посегна към ботушите си.

— Какво има?

Преди да чуе отговора, вече преценяваше състоянието на кораба и ситуацията. Един поглед през амбразурата й показа, че вятърът е стихнал, но от полюшването на „Перешон“ усети, че морето все още се вълнува.

— Пътниците са тук — извика първият й помощник.

„Сухоземни плъхове“, помисли горчиво Маквеста, въздъхна и събу ботуша, който почти беше нахлузила.

— Върнете ги — нареди тя и отново си легна. — Няма да отплаваме днес.

Отвън, изглежда, започна някакъв спор, защото дочу първия помощник да повишава гневно глас и някой друг да му отвръща. Маквеста уморено се изправи. Помощник-капитанът, Бас Он-Кораф, беше минотавър — раса, която не се отличаваше с благ характер. Беше изключително силен и известен с това, че убива без причина — една от причините да тръгне по море. На кораб като „Перешон“ никой не задаваше въпроси за миналото ти.

Мак рязко отвори вратата на каютата си и излезе на палубата.

— Какво става тук? — попита тя с най-суровия си глас а очите й се местеха от животинското лице на първия помощник към брадатия мъж, който явно беше офицер от драконовата армия. Но тя разпозна леко дръпнатите му кафяви очи и го изгледа студено. — Казах, че няма да отплаваме днес, полуелфе, и…

— Маквеста — прекъсна я бързо Танис, — трябва да говоря с теб. — Той се опита да мине покрай минотавъра и да стигне до нея, но Кораф го сграбчи и го блъсна на земята. Огромният мъж зад него изръмжа и пристъпи напред. Очите на минотавъра проблеснаха и с бързо движение той извади кортика от широкия, ярък пояс на кръста си. Екипажът веднага се насъбра около него с надеждата, че ще стане бой.

— Карамон! — прошепна предупредително Танис и вдигна ръка с възпиращ жест.

— Кораф! — грубо извика Маквеста с яростна гримаса, за да напомни на първия си помощник, че това са клиенти, които си плащат и не бива да се отнася грубо с тях, поне докато сушата не се скрие от погледа им.

Минотавърът се навъси, но кортикът изчезна така бързо, както се беше появил. Той се обърна и надменно се отдалечи. Екипажът замърмори разочаровано, но след това се развесели. Очертаваше се интересно пътуване.

Маквеста помогна на Танис да се изправи на крака, изучавайки го със същия проницателен поглед, с който оглеждаше всеки, който искаше да стане член на екипажа. Веднага забеляза, че се е променил много, откакто го беше видяла за първи път. Изглеждаше така сякаш бе минал през ада и се бе върнал обратно. „Вероятно е в беда, — реши тя мрачно. — Е, не съм аз тази, която ще го отърве от нея. Няма да рискувам кораба си!“ Но все пак той и приятелите му й бяха платили за половината път, а парите й трябваха. В днешно време беше трудно за един пират да се състезава с Господарите.

— Ела в каютата ми — нареди грубо тя и тръгна пред него надолу.

— Остани с другите, Карамон — каза полуелфът. Снажният мъж кимна. Той хвърли мрачен поглед към Минотавъра и отиде при приятелите си, които се бяха скупчили мълчаливо край малобройните си вещи.

Танис последва Мак до каютата й. Вътре беше тясно дори за двама души. „Перешон“ бе малък кораб, бърз и маневрен, идеален за търговията на Маквеста. Тя трябваше да влиза и излиза бързо от пристанищата, за да разтоварва или товари, независимо дали стоката е предназначена за нея, или не. Понякога увеличаваше приходите си като настигаше някой добре натоварен търговски кораб, излизащ от Палантас или Тарсия, и го завладяваше, преди някой да разбере какво става. След като екипажът го плячкосаше, „Перешон“ бързо изчезваше в морето.

Беше ненадминат и в изпреварването на тежките кораби на драконовите Господари, макар че по принцип ги избягваше. Но напоследък твърде често техни кораби „ескортираха“ търговските плавателни съдове. Маквеста беше изгубила доста пари при последните си две пътувания и затова се реши да качи пътници — нещо, което при нормални обстоятелства никога не би допуснала.

Полуелфът свали шлема си и седна или по-скоро падна до масата, не свикнал с полюшването на кораба. Маквеста остана права, като балансираше с лекота.

— Какво искате? — попита тя, прозявайки се. — Казах ви, че не можем да отплаваме. Морето е…

— Трябва да заминем! — прекъсна я рязко Танис.

— Слушай — Маквеста се опитваше да говори спокойно, тъй като си напомни, че той плащаше, — ако имаш проблеми, това не е моя грижа! Няма да рискувам кораба или екипажа си…

— Не аз имам проблеми — прекъсна я отново Танис, като я гледаше напрегнато, — а ти.

— Аз! — попита учудено Маквеста и отстъпи.

Танис силете ръце на масата и се вгледа в тях. От люлеенето на закотвения кораб и изтощението през последните няколко дни му прилошаваше. Гледайки зеленикавия оттенък на кожата му, тя помисли, че е виждала трупове, които изглеждаха по-добре.

— Какво искаш да кажеш? — попита сковано.

— Бях заловен от драконов Господар… преди три дни. — Танис говореше тихо, без да вдига очи от ръцете си. — Не, заловен не е точната дума. Той ме видя облечен по този начин и реши, че съм един от техните хора. Трябваше да го придружа до лагера му. Бях там последните няколко дни и открих защо Господарят и драконяните претърсват Флотсам. Знам какво или по-точно кого търсят.

— Е? — попита рязко Маквеста, чувствайки как страхът прониква в нея като зараза. — Не може да е „Перешон“…

— Твоят кормчия. — Танис най-после я погледна. — Берем.

— Берем?! — повтори Маквеста поразена. — За какво? Та той е ням и слабоумен! Добър кормчия е, но нищо повече. Какво може да е направил, че Господарят го търси?

— Не знам — каза уморено Танис, като се бореше с гаденето. — Не можах да открия. Не съм сигурен, че и те знаят. Но имат заповед да го намерят на всяка цена и да го заведат жив при — той затвори очи, за да не вижда люлеещите се лампи — Кралицата на Мрака.

Светлината на разпукващата се зора хвърляше коси червени отблясъци върху набраздената повърхност на морето. За секунда те озариха блестящата черна кожа на Мак, а златните обици, които стигаха почти до раменете й, заискриха. Тя нервно прокара пръсти през късата си черна коса. Гърлото й беше свито.

— Ще се отървем от него! — промърмори тя със свити устни и стана от масаста. — Ще го оставим на брега. Мога да си намеря друг кормчия…

— Слушай! — Танис стисна ръката й, за да я накара да млъкне. — Може би вече знаят, че е тук, но и да не знаят и го хванат, няма да има никакво значение. Щом разберат, че е бил на кораба — а те ще открият, повярвай ми, защото има начин дори немите да бъдат накарани да проговорят, — ще арестуват теб и екипажа, а най-вероятно е да се отърват от вас. — Той пусна ръката й, осъзнал, че няма силата да я задържи. — Правили са го и преди, знам. Господарят ми каза. Унищожавали са цели села. Измъчвали са хора, след което са ги избивали. Всеки, с който този човек е бил в контакт, е обречен. Боят се, че смъртоносната тайна, която крие, ще се разчуе, а те не могат да си позволят това.

Маквеста седна.

— Берем? — прошепна тя невярващо.

— Не са могли да направят нищо заради бурята — продължи Танис, — а Господарят беше призован в Соламния заради някаква битка. Но т-т-той ще се върне днес. И тогава… — Той не довърши. Главата му увисна между ръцете и силна тръпка разтресе тялото му.

Маквеста го изучаваше съсредоточено. Казваше ли истината или го е измислил, за да спаси себе си? Тя тихичко изруга, гледайки отпуснатото му тяло. Капитанът умееше да преценява хората, за да може да управлява екипажа си, събран от кол и въже. Усещаше, че не лъже. Поне не напълно. Подозираше, че има неща, които не й казва, но историята за Берем, колкото й странна да беше, звучеше искрено.

„Всичко се връзва“, помисли си тя разтревожено, като се ругаеше наум. Гордееше се с преценката, с усета си и все пак не се заинтересува от странностите на Берем. Защо? Устните й презрително се свиха. Трябваше да признае, че го харесва. Беше весел и безхитростен като дете. Затова не бе обърнала внимание на нежеланието му да слиза на брега, страха му от непознати, желанието му да работи за пирати, отказа му да взима дял от плячката. Маквеста постоя за миг, преценявайки движението на кораба. Погледна навън и видя как слънцето проблесна над белите върхове, а после изчезна, погълнато от надвисналите сиви облаци. Щеше да бъде опасно да изкара кораба в морето, но вятърът бе подходящ…

— По-добре в открито море — промърмори тя на себе си, — отколкото да съм притисната на брега като плъх в капан.

Взела това решение, тя бързо се изправи и тръгна към вратата. Изведнъж чу Танис да стене. Обърна се и го погледна със съжаление.

— Ела, полуелфе. — Маквеста го прегърна и му помогна да се изправи. — Ще се чувстваш по-добре на палубата, на чист въздух. А и трябва да кажеш на приятелите си, че това няма да бъде приятно морско пътешествие. Знаеш ли какво рискувате?

Танис кимна. Като се подпираше на Маквеста, той тръгна по люлеещия се под.

— Сигурна съм, че не ми казваш всичко — каза тя тихичко, докато отваряше вратата с ритник и му помагаше да се изкатери по стълбите към главната палуба. — Обзалагам се, че Берем не е единственият, когото Господарите търсят. Имам и чувството че това не е първата буря, която ти и екипажът ти сте яхвали. Надявам се само късметът да не ви напусне!

„Перешон“ се носеше в открито море. Свил повечето си платна, корабът едва напредваше, борейки се за всеки сантиметър. За щастие югозападният вятър им помагаше и ги водеше право към Кървавото море на Ищар. Тъй като пътуваха за Каламан, на северозапад от Флотсам, това малко ги отклоняваше от пътя, но Маквеста нямаше нищо против. Искаше да избегне сушата, доколкото може. Дори съществуваше възможност, сподели тя с Танис; да плават на североизток и да отидат в Митрас, родината на минотаврите. Въпреки че някои от тях се биеха в армиите на Господарите, те не се бяха клели в подчинение на Кралицата на Мрака. Според Кораф, народът му искал властта над източен Ансалон в замяна на услугите си. А контролът върху изтока току-що бе поверен в ръцете на нов Господар на дракони, таласъм на име Тоде. Минотаврите не обичаха хората и елфите, а сега към тях се причислиха и Господарите. Мак и екипажът й и преди се бяха крили в Митрас. Там щяха да бъдат в безопасност, поне за известно време.

Танис не се зарадва на това забавяне, но съдбата му вече не бе в собствените му ръце. Замислен, той погледна през рамо мъжа, което беше причината за вихрушката от кръв и пламъци. Берем въртеше руля с твърда, сигурна ръка, а по безизразното му лице не личаха никакви грижи или тревоги.

Взрян в предницата на ризата му, Танис помисли, че долавя блед зелен проблясък. Каква ли тъмна тайна се криеше в гърдите му? Защо стотици драконяни си губеха времето да го търсят, когато войната още не бе спечелена от никого? Защо Китиара така отчаяно искаше да го намери, че бе наредила на войските си в Соламния да претърсят Флотсам само заради слуха, че са го видели там?

„Той е ключът! — спомни си Танис думите на й. — Ако го заловим, Крин ще се преклони пред мощта на Кралицата на Мрака. Тогава няма да има сила на света, която да ни победи.“

Въпреки че потръпваше и усещаше стомаха си свит, Танис наблюдаваше внимателно мъжа. Берем изглеждаше толкова… толкова над всичко, сякаш проблемите на света изобщо не го засягаха. Беше ли малоумен, както твърдеше Маквеста, чудеше се той. Помнеше Берем, когато го видя за първи път в онези кратки секунди насред ужаса в Пакс Таркас. Спомняше си лицето му, когато позволи на предателя Ебен да го отведе в отчаяния си опит да избяга. То не изразяваше страх, глупост или безсърдечност. Беше… какво? Примирено? Точно така! Сякаш знаеше каква съдба го очаква, но въпреки това продължаваше напред. След като Берем и Ебен стигнаха портите, стотици тонове скали паднаха от блокиращия механизъм и ги погребаха под канари, които само дракон би могъл да повдигне.

Или само Берем, защото няколко седмици по-късно на сватбата на Златна Луна и Речен вятър, Танис и Стърмотново го видяха — жив! Оттогава не го бяха срещали, докато Танис не го откри преди три, не, четири дни, спокойно да кърпи платна на този кораб.

Кормчията поддържаше курса със спокойно лице. Танис се наведе през борда и повърна.

Маквеста не каза на екипажа нищо за Берем. Обясни внезапното им заминаване със слуха, че един Господар се интересува прекалено много от кораба им и е по-разумно да излязат в открито море. Никой не зададе въпроси. Те не обичаха Господарите, а и бяха изхарчили всичките си пари във Флотсам.

Танис също не разкри на приятелите си причината да бързат толкова. Спътниците му бяха чували историята за Мъжа със Зеления камък и въпреки че бяха достатъчно възпитани, за да го кажат (с изключение на Карамон), си мислеха, че Танис и Стърм са вдигали малко повече наздравици на сватбата. Не попитаха защо рискуват живота си в бурното море. Доверяваха му се напълно.

Разкъсван между пристъпите на гадене и гризящото чувство за вина, Танис стоеше приведен на палубата. Лечителските умения на Златна Луна му бяха помогнали малко да се възстанови, но очевидно дори жреците не можеха да спрат разбунтувания му стомах. А пред смута в душата му, лечителката беше безсилна.

Той седна на палубата и се загледа в морето, за да се увери, че няма платна на хоризонта. Може би защото бяха добре отпочинали, спътниците му по-леко понасяха люлеенето на кораба през бурните морски води, само дето бяха мокри до кости от високите вълни, които се разбиваха в борда. Дори Райстлин, за учудване на Карамон, изглеждаше доста добре. Той беше легнал встрани от останалите върху платно, което един моряк извади, за да се запазят пътниците доколкото могат от пръските на вълните. Райстлин не страдаше от морска болест. Дори не кашляше много. Изглеждаше потънал в мислите си, а златистите му очи блестяха по-ярко от утринното слънце, което ту се показваше, ту се скриваше зад препускащите буреносни облаци.

Маквеста само сви рамене, когато Танис й спомена, че има вероятност да ги преследват, защото знаеше, че „Перешон“ е по-бърз от тежките кораби на Господарите. Успяха да се измъкнат незабелязано от пристанището и единствените, които ги видяха, бяха другите пиратски кораби, но в тяхното братство никой не задаваше въпроси.

След известно време морето се поуспокои и изглади под постоянния бриз. Цял ден буреносните облаци се снижаваха заплашително, но накрая свежия вятър ги разпръсна. Нощта беше ясна и звездна. Маквеста вдигна още няколко платна и корабът сякаш литна над водата. Когато спътниците се събудиха сутринта, пред очите им се разкри една от най-зловещите гледки в цял Крин.

Бяха на прага на Кървавото море на Ищар. Слънцето се издигаше като огромна златна топка на източния хоризонт, когато „Перешон“ нагази във водите, алени като робата на магьосника и като кръвта, която избиваше по устните му, когато кашляше.

— Името му подхожда — сподели Танис с Речен вятър, докато седяха на палубата, загледани в зловещите кървави води. Не виждаха надалеч заради бурята, която се носеше над морето и обгръщаше водата с оловносива завеса.

— Досега не вярвах. — Речен вятър поклати глава. — Чух разказа на Уилям за морски дракони, които поглъщали цели кораби, и за жени с опашки вместо крака. Но това… — Варваринът замълча и се загледа тревожно в алените води.

— Вярно ли е, че това е кръвта на загиналите в Ищар, когато разгневената планина унищожила храма на кралските жреци? — попита тихичко Златна Луна и застана до съпруга си.

— Ама че глупости! — изръмжа Маквеста, но очите й шареха във всички посоки, за да се убеди, че екипажът дава най-доброто от себе си. — Уилям обича да плаши сухоземните плъхове. Водата е червена заради почвата, която се размива от дъното. Запомнете, това над което плаваме не е пясък. Тук е била столицата на Ищар. Когато разгневената планина се срутила, разцепила сушата на две. Сега богатствата на града лежат дълбоко под водата.

Маквеста се запъти към парапета със замечтани очи сякаш искаше да проникне с поглед през развълнуваното море, за да види легендарните съкровища на потъналия град. Тя въздъхна с копнеж. Златна Луна я погледна с отвращение, но очите й се изпълниха с тъга и ужас при мисълта за ужасяващата катастрофа и погубения живот.

— Защо почвата се размива? — попита Речен вятър, гледайки кървавочервената вода. — Въпреки движението на вълните и приливите, пръстта би трябвало да лежи на дъното.

— Прав си, варварино. — Маквеста погледна високия, красив мъж от Равнините с възхищение. — Твоят народ се е занимавал със земеделие, или поне така съм чувала. Вие знаете много за почвите. Ако потопиш ръката си във водата, можеш да почувстваш прашинките земя. Вероятно в средата на Кървавото море има огромен водовъртеж, който се вихри с такава сила, че вдига почвата от дъното. Но дали е така, или това е още една от историите на Прасето — не знам. Никога не съм го виждала, нито някой от онези, с които съм плавала, а кръстосвам тези води от дете, още когато учех занаята при баща си. Никой от познатите ми не е бил толкова глупав, че да се опита да мине през стихията, която бушува над центъра на морето.

— Как ще стигнем до Митрас тогава? — изръмжа Танис. — Той е от другата страна на Кървавото море, ако картите ти са верни.

— Ако ни преследват, ще плаваме на изток, ако не, ще тръгнем на запад, а после ще се отправим на север към Нордмаар. Не се тревожи, полуелфе. — Мак махна великодушно с ръка. — Поне ще можеш да разказваш, че си видял Кървавото море, едно от чудесата на Крин.

Маквеста се обърна, но в този миг чу вик от наблюдателницата.

— Платно на запад!

Кораф и капитанът веднага вдигнаха далекогледите и ги насочиха към западния хоризонт. Приятелите размениха тревожни погледи и се събраха. Дори Райстлин напусна мястото си и прекоси палубата, като се взираше на запад със златните си очи.

— Кораб ли е? — тихо попита Маквеста Кораф.

— Не — изсумтя минотавърът на развален общ език. — Може би е облак. Но се движи бързо, много по-бързо от другите облаци.

Сега всички различиха тъмните петна на хоризонта, които нарастваха пред очите им.

Внезапно Танис почувства остра болка, сякаш го бе пронизал меч. Усещането беше толкова реално, че той рязко си пое дъх и сграбчи Карамон, за да не падне. Останалите загрижено го изгледаха, а снажният воин обви ръката си около него и го подхвана.

Танис знаеше какво лети към тях.

И знаеше кой го предвожда.