"Дракони на пролетната зора" - читать интересную книгу автора (Вайс Маргарет, Хикман Трейси)

Глава 3Мракът се сгъстява.

— Ято дракони — каза Райстлин и застана до брат си. — Пет, струва ми се.

— Дракони? — задъха се Маквеста. Тя стисна перилото с треперещи ръце и се обърна. — Вдигнете всички платна!

Моряците стояха вцепенени с очи, приковани в приближаващия се ужас. Маквеста отново изкрещя заповедта, с единствената мисъл да спаси кораба си. Силата и спокойствието в гласа й разбиха първата вълна от страх, обхванал екипажа. Няколко души хукнаха да вдигат платната, последвани от други. Кораф удряше с камшика безмилостно всеки, който, според него, не се движеше достатъчно бързо. След няколко минути огромните платна бяха опънати. Въжетата скърцаха зловещо.

— Дръж ръба на бурята! — извика Мак на Берем. Мъжът бавно кимна, но от безизразното му лице не се разбираше дали я е чул, или не. Очевидно я бе чул, защото „Перешон“ се понесе близо до вечния водовъртеж, плъзгайки се по вълните.

— Безсмислено е — отбеляза хладно Райстлин. — Не можеш да изпревариш драконите. Виж колко бързо ни настигат. Преследват те, полуелфе — обърна се към Танис. — Или са те проследили, когато си напуснал лагера… или — изсъска той — си ги довел нарочно.

— Не! Кълна се… — Танис внезапно млъкна.

Пияният драконянин… Полуелфът затвори очи и се наруга наум. Разбира се, че Кит е наредила да го наблюдават. Тя не му вярваше повече, отколкото на другите мъже, които споделяха леглото й. Какъв самомнителен глупак е бил! Да вярва, че за нея е по-специален, че го обича! Тя не обичаше никого. Беше неспособна на това…

— Проследили са ме! — кача Танис през зъби. — Трябва да ми повярвате. Аз… съм глупак. Не мислех, че някой ще ме следи в такава буря. Но не съм ви предал, кълна се!

— Вярваме ти, Танис. — Златна Луна отиде при него, като хвърли гневен поглед на Речен вятър.

Съпругът й не каза нищо, само сви презрително устни. Танис избегна погледа му, като се обърна към драконите. Сега ясно ги различаваше. Виждаха се маховете на огромните им криле, дългите опашки, които се виеха след тях, жестоките ноктести крака под едрите сини тела.

— Единият има ездач — съобщи мрачно Маквеста, наблюдавайки през далекогледа. — Носи маска с рога.

— Господар на дракони — обяви ненужно Карамон, защото всички знаеха какво се крие зад това описание. Той погледна мрачно Танис. — По-добре ни кажи какво става. Ако този Господар е мислел, че си войник под негово командване, защо си е дал труда да те следи и е тръгнал след теб?

Танис започна да отговаря, но несвързаните му думи бяха заглушени от агонизиращ, нечленоразделен вик — смесица от страх и гняв, — изпълнен с такъв нечовешки ужас че всички забравиха за драконите. Идваше откъм руля. С ръце върху оръжията си, приятелите се обърнаха. Членовете на екипажа прекратиха трескавия си труд, дори Кораф замръзна с изкривено от учудване лице. Ревът ставаше все по-силен и по-ужасен. Само Мак запази самообладание.

— Берем! — извика тя и затича по палубата.

С израз на безумен страх, кормчията гледаше приближаващите се дракони. После отново нададе ужасяващия си вик, който смрази дори кръвта на минотавъра. Над него платната се издуваха от вятъра, такелажът беше обтегнат докрай. Вдигнал всичките си платна, корабът сякаш летеше над вълните, оставяйки след себе си следа от бяла пяна. Но драконите бързо приближаваха.

Мак почти беше стигнала до него, когато мятайки глава като ранено животно, кормчията завъртя руля.

— Не, Берем! — изпищя Маквеста.

Внезапното му движение така бързо завъртя кораба, че той едва не потъна. Бизанмачтата се счупи от силата на вятъра. Въжета, платна и хора се изтърколиха по палубата, а някои паднаха в Кървавото море.

Кораф сграбчи Мак и я издърпа изпод падащата мачта. Карамон вдигна брат си на ръце и го притисна към палубата, като прикри слабото му тяло със своето от въжетата и парчетата дърво, които се стовариха върху тях. Моряците лежаха на палубата или се подпираха на стените. Отдолу се чуваше блъскането на товара, който се бе развързал. Приятелите се държаха здраво за въжетата, защото помислиха, че Берем е решил да потопи кораба. Платната плющяха страховито като криле на мъртва птица, такелажът висеше и „Перешон“ безпомощно се люшкаше.

Но макар и обезумял от паника, кормчията беше истински моряк. Той инстинктивно задържа руля, който искаше да се изтръгне от ръцете му и бавно насочи кораба отново по вятъра като грижовна майка, приведена над смъртно болно дете. „Перешон“ бавно се изправи. Безжизнено увисналите платна уловиха вятъра и се издуха. Корабът смени посоката и нос по новия си курс. Едва тогава всички осъзнаха, че ако бяха потънали, смъртта им щеше да бъде по-бърза и лека. Плътна завеса от сива мъгла обгръщаше кораба.

— Той е луд! Кара ни през бурята! — извика Маквеста е дрезгав, почти неразбираем глас, когато се изправи.

Кораф тръгна към Берем с ръмжене и колче в ръка.

— Не! Кораф! — Мак задъхано го сграбчи. — Може би той е прав. Възможно е това да е единственият ни шанс. Драконите няма да се осмелят да ни последват в бурята. Берем е единственият кормчия, който може да ни преведе през урагана! Ако можем само да се държим в периферията…

Мъглата се вдигна и разкри страховита гледка — черни облаци се вихреха в бушуващия вятър, зелени светкавици проблясваха и изпълваха въздуха с остър мирис на сяра. Алените води се издигаха и падаха с грохот. За миг никой не помръдна. Гледаха безмълвно, чувствайки се незначителни и дребни, изправени срещу грандиозните природни стихии. После вятърът ги удари. Плисна силен дъжд, който премина в град. Сивата завеса пак ги обгърна.

По нареждане на Маквеста няколко мъже се изкатериха по мачтите, за да свият останалите платна. Друга група отчаяно се опитваше да изхвърли счупената мачта, която се люлееше като обезумяла. Моряците я атакуваха с брадви и чак след като отрязаха въжетата, тя падна в кърваво-червената вода. Освободен от тежката мачта, корабът бавно се изправи. Макар и още подмятан от вятъра, свил повечето си платна, „Перешон“ изглеждаше способен да избяга от бурята, дори без една мачта.

Внезапната беда почти беше изместила мисълта за драконите от умовете им. Сега, когато изглеждаше, че животът им ще продължи още малко, приятелите се вгледаха в силния оловносив дъжд.

— Мислиш ли, че им се измъкнахме? — попита Карамон.

Дълбоката рана на главата му кървеше, в очите му се четеше болка, но той беше по-загрижен за брат си Райстлин се препъваше до него без наранявания, но кашляше толкова силно, че едва се държеше на крака. Танис поклати мрачно глава. Огледа се бързо, за да види дали още някой е ранен и им направи знак да се съберат Един по един те се запрепъваха под дъжда, стиснали въжетата, и го наобиколиха. Всички гледаха бушуващото море.

Отначало не виждаха нищо — заради дъжда и бурята беше трудно да се различи дори носът на кораба. Някои от моряците нададоха радостни викове, като мислеха, че са се изплъзнали. Но Танис, вперил поглед на запад, знаеше, че нищо освен смъртта не може да ги избави от преследването на Господарите. Както очакваше, веселите викове на моряците преминаха в ужасени крясъци, когато главата на един дракон внезапно се показа от сивите облаци. Очите му бяха червени от омраза, а зъбатата му уста — широко отворена.

Драконът бързо ги настигаше. Крилете му се движеха равномерно, въпреки поривите на вятъра, дъжда и градушката.

Господарката седеше на гърба му. Няма оръжие, отбеляза горчиво Танис, но и не й е необходимо. Ще вземе Берем, а после драконът ще унищожи останалите. Той сведе глава, отвратен от мисълта за онова, което предстоеше, отвратен от съзнанието, че той е причината за това.

Изведнъж вдигна глава. Имаме шанс, помисли си трескаво. Може би тя няма да разпознае Берем… и няма да посмее да унищожи всички, за да не убие самия него. Но когато погледна кормчията, надеждите му умряха. Очевидно боговете бяха срещу тях.

Вятърът беше разтворил ризата на Берем и дори през сивата завеса на дъжда, Танис виждаше как зеленият камък в плътта му блести като фар, който отчаяно сигнализира на загубилите се кораби. Кормчията не забелязваше нищо, дори не виждаше дракона. Очите му се взираха напрегнато напред, докато с уверена ръка водеше кораба все по-навътре в Кървавото море на Ищар.

Само двама души видяха блестящия камък — Танис и Господарката. Всички останали бяха вцепенени от страх и не можеха да откъснат поглед от огромното синьо чудовище, което летеше над тях. Очите й зад металната маска бяха привлечени от блясъка му, после срещнаха погледа на Танис, който стоеше на люлеещата се палуба.

Внезапен порив на вятъра подхвана синия дракон и той леко се отклони, но погледът на Господарката не трепна. Танис прочете ужасната им съдба в кафявите й очи — драконът щеше да връхлети и да сграбчи Берем в ноктите си, след което щеше да ги унищожи.

Танис го четеше в очите й така ясно, както беше прочел страстта в тях само преди няколко дни, когато я държеше в прегръдките си.

Без да сваля поглед от него, Господарката вдигна облечената си в ръкавица ръка. Това можеше да е сигнал за дракона да ги нападне или сбогуване с Танис. Никога не разбра, защото в този момент треперещ глас надвика рева на вятъра с небивала сила.

— Китиара! — извика Райстлин.

Магът отблъсна Карамон и затича към дракона, но се подхлъзна на мократа палуба и червената роба прилепна към тялото му от вятъра, който се усилваше с всеки изминал миг. Дъждът блестеше върху кожата му с цвят на метал, очите му блестяха като злато в сгъстяващия се мрак на бурята.

Господарката сграбчи юздата на дракона и я дръпна толкова рязко, че той изрева възмутен. Тя замръзна от изненада и очите й зад драконовия шлем се разшириха, когато видя крехкия си полубрат, когото беше отгледала от бебе. Погледът й леко се отклони, когато и Карамон застана до него.

— Китиара?! — прошепна невярващо воинът. Лицето му беше пребледняло от ужас, докато наблюдаваше как драконът връхлита върху тях, яхнал ветровете на бурята.

Господарката отново се обърна към Танис, после очите й се спряха на Берем. В погледа й личеше объркване. Танис затаи дъх.

За да вземе Берем, трябваше да убие малкото си братче, което бе научила да държи меча, да убие болнавия му близнак и накрая мъжа, когото обичаше някога. После Танис видя как погледът й се вледени и отчаяно поклати глава. Нямаше значение, тя щеше да го направи. Тогава си спомни думите й: „Хванете Берем и Крин ще бъде в краката ни. Кралицата на Мрака ще ни възнагради така, както не сте и сънували!“

Китиара посочи Берем и отпусна юздата на дракона. С див крясък Скай се приготви да се спусне, но колебанието на Господарката се оказа фатално. Кормчията насочи кораба право в сърцето на бурята. Вятърът виеше и опъваше въжетата. Вълните се разбиваха в бордовете. Дъждовните струи режеха като ножове, а градушката бе затрупала палубата с лед.

Внезапно един порив на вятъра подхвана дракона, последваха и други. Градушката го удряше по главата и заплашваше да разкъса ципестите му криле. Само силната воля на Господарката му го задържаше да не избяга в по-спокойни небеса.

Танис видя, че Китиара ядосано сочи Берем и Скай направи отчаян опит да се доближи до него.

Нов порив на вятъра удари кораба. Една вълна се разби на палубата и повали хората. Корабът се накриви. Всеки се вкопчи в каквото можеше — въжета, мрежи само и само да не падне зад борда.

Берем се бореше с щурвала, който като живо същество подскачаше в ръцете му. Платната се цепеха, хора изчезваха в морето с ужасени писъци. После, много бавно, корабът се изправи, а корпусът му скърцаше от напрежение. Танис бързо погледна нагоре.

Драконът и Китиара ги нямаше.

Сега, когато вече не се боеше от тях, Маквеста пристъпи към действия, решена да спаси на всяка цена рушащия се кораб. Крещейки заповеди, тя тичаше по палубата, но изведнъж се спъна в Тика.

— Слезте долу, сухоземни плъхове! — изкрещя Мак гневно на Танис през бурния вятър. — Вземи приятелите си и слизайте долу! Пречите ни! Идете в каютата ми!

Танис мълчаливо кимна. Действайки инстинктивно, с чувството, че сънува безсмислен сън, той ги поведе надолу през ревящия мрак.

Полуелфът изчака всички да се настанят, после се облегна на вратата, неспособен да ги погледне. Беше видял тъжния поглед на Карамон, когато мина покрай него, и екзалтирания блясък в очите на Райстлин. Чу Златна Луна да плаче тихичко и си пожела да умре на място, преди да я погледне.

Но това не можеше да стане. Той бавно се обърна. Речен вятър стоеше до съпругата си със замислено лице, Тика хапеше устни и по бузите й се стичайкай сълзи. Дълго време никой не проговори. Чуваше се само ревът на бурята и грохотът на вълните, които се стоварваха върху палубата.

Всички бяха мокри, премръзнали и трепереха от страх, отчаяние и шок.

— А-аз, съжалявам — започна заеквайки Танис, като облизваше покритите си със сол устни. Гърлото му беше свито и една говореше. — Исках да ви кажа…

— Ето къде си бил тези четири дни — промърмори Карамон. — Със сестра ни.

Танис сведе глава. Корабът под краката му се залюля и го запрати към писалището на Маквеста, което беше закрепено за пода. Хвана се за него и бавно се обърна с лице към приятелите си. Беше преживял много болки в живота си — болка от предрасъдъците и загуби, болка от ножове, стрели и мечове, но му се струваше, че тази няма да преживее. Отвращението в очите им от предателството му пронизваше душата му.

— Моля ви, трябва да ми повярвате… — „Каква глупост, помисли си той сурово. Защо трябва да ми вярват? Откакто се върнах само ги лъжа.“ — Добре — започна отначало. — Знам че нямате причина да ми вярвате, но поне ме изслушайте Вървях из Флотсам, когато един елф ме нападна. Като ме видя в това облекло — Танис посочи бронята си — помисли че съм драконов офицер. Китиара спаси живота ми, после ме позна. Помисли, че съм се присъединил към драконовата армия. Какво можех да й кажа? Тя — Танис преглътна и изтри лицето си ръка, — тя ме заведе обратно в хана и… и… — Той се задави, неспособен да продължи.

— И прекара четири дни и нощи в любящата й прегръдка! — довърши гневно Карамон, скочи на крака и насочи обвиняващо пръст към него. — А след това ти трябваше малко почивка, затова си спомни за нас и дойде, за да се убедиш, че още те чакаме. И ние чакахме! Като банда доверчиви идиоти…

— Добре, бях с Китиара — извика ядосан Танис. — Да, любих се с нея. Не очаквам да го разберете. Никой от вас! Но не съм ви предал! Кълна се в боговете! Единствената ми възможност да избягам бе, когато тя замина за Соламния и я използвах. Един драконянин ме е следил, очевидно по нейно нареждане. Може да съм глупак, но не съм предател.

— Пфу! — изплю се Райстлин на пода.

— Слушай, магьоснико! — изрева Танис. — Ако съм ви предал, защо тя се изненада като ви видя? Ако исках да ви предам, можех просто да изпратя няколко драконяни в хана да ви приберат. Можех да ги изпратя да задържат Берем, защото тя иска него! Него търсят драконяните във Флотсам. Знаех, че е на този кораб. Китиара ми предложи да управлявам Крин, ако й кажа къде е. Трябваше само да я отведа при него и самата Кралица на Мрака щеше да ме възнагради.

— Не ни казвай, че не си мислил за това! — изсъска Райстлин.

Танис отвори уста, но замълча. Разбираше, че вината му е толкова явна, колкото брадата, която никой елф не би могъл да си пусне. Той се задави от сълзи и скри очи с ръка, за да не вижда лицата им.

— А-аз я обичах — промълви съкрушен. — Всичките тези години отказвах да приема истината за нея и дори сега когато се уверих, това не ми помогна. Ти обичаш. — Той се обърна към Речен вятър. — Ти също — погледна към Карамон. В този момент корабът отново се залюля и Танис се хвана здраво за писалището, защото почувства, че палубата се изплъзва изпод краката му. — Какво бихте направили на мое място? От пет години мечтая за нея.

Всички мълчаха. Лицето на Карамон беше необичайно замислено. Очите на Речен вятър бяха приковани върху Златна луна.

— Когато тя замина — продължи Танис с тих, изпълнен с болка глас, — лежах в леглото й и се мразех. Вие може да ме мразите, но едва ли толкова силно, колкото аз мразя и презирам онова, в което се превърнах. Спомних си за Лорана и…

Той замълча и вдигна глава, защото усети промяна в движението на кораба. Останалите също се огледаха. Не беше нужно да си опитен мореплавател, за да забележиш, че вече не се носят неуправляеми и без посока. Сега се плъзгаха напред и движението им се струваше злокобно, защото беше неестествено плавно. Преди да се попитат какво става, някой затропа по вратата така силно, че щеше да я разцепи. — Маквеста ви вика на палубата! — извика дрезгаво Кораф.

Танис хвърли бърз поглед на приятелите си. Лицето на Речен вятър беше мрачно. Той срещна погледа му, но в него нямаше светлина. Варваринът отдавна нямаше доверие на онези, които не бяха хора. Едва след седмици на споделени опасности, беше започнал да обича и вярва на Танис като на брат. Беше ли свършено с това? Полуелфът издържа погледа му. Речен вятър отмести очи, опита се да мине безмълвно покрай него, но спря.

— Прав си, приятелю. Аз обичам. — И без повече думи се обърна рязко и се качи на палубата.

Златна Луна погледна безмълвно Танис, докато вървеше след съпруга си и той съзря съчувствие и разбиране в очите й. Надяваше се, че и той би могъл да прощава така.

Карамон се поколеба, после мина покрай него но не каза нищо, дори не го погледна. Райстлин го следваше мълчаливо, без да сваля златистия си поглед от Танис Имаше ли проблясък на радост в очите му? Обект на вечно недоверие, беше ли доволен, че най-накрая не е сам в безчестието си? Полуелфът нямаше представа. Тика мина край него последна и лекичко го потупа по ръката. Тя знаеше какво е да обичаш…

Танис постоя за миг сам в каютата, потънал в мрака на душата си. После въздъхна и последва приятелите си.

Щом стъпи на палубата, осъзна какво е станало. Всички гледаха през борда с бледи и напрегнати лица. Маквеста кръстосваше бака, тръскайки глава, и ругаеше цветисто на родния си език. Когато чу стъпките му, тя го погледна с омраза в черните си, блестящи очи.

— Ти ни унищожи! — каза тя жлъчно. — Ти и проклетият кормчия!

Думите й бяха излишни, защото отразяваха онези, които звучаха в ума му. Танис започна да се чуди дали тя изобщо беше казала нещо, или чуваше собствения си глас.

— Попаднахме във водовъртежа.