"Дракони на пролетната зора" - читать интересную книгу автора (Вайс Маргарет, Хикман Трейси)

Глава 4„Братко мой…“

„Перешон“ се плъзгаше по вълните леко като птица. Но птица със завързани криле, понесена от водовъртежа в аления мрак.

Ужасната стихия приглаждаше морските води, докато заприличаха на рисувано стъкло. Кънтящ, неописуем рев се носеше от мрачните дълбини. Цялата природа беше уловена от водовъртежа и корабът се носеше към собствената си гибел.

Танис стисна толкова силно перилото, че ръцете го заболяха от напрежение. Загледан в сърцето на стихията, той не усещаше нито страх, нито ужас, а някакво странно вцепенение. Нищо вече нямаше значение. Смъртта щеше да бъде бърза и желана.

Всички на борда на обречения кораб стояха мълчаливи и гледаха с разширени от ужас очи. Все още бяха далеч от центъра — водовъртежът имаше диаметър много мили. Над тях и около тях ревяха ветрове, дъждът биеше лицата им, а водата неумолимо ги тласкаше към сърцето на мрака. След първия шок Маквеста започна да крещи команди. Замаяните мъже ги изпълняваха, но усилията им бяха напразни. Вихърът цепеше плющящите платна, въжетата се късаха и изхвърляха крещящите моряци във водата. Колкото и да се напрягаше, Берем не можеше да обърне кораба или да го изтръгне от гибелната прегръдка на водната стихия. Кораф присъедини усилията си за овладяване на руля, но все едно се опитваха да попречат на земята да се върти.

Тогава Берем се предаде. Раменете му увиснаха. Стоеше взрян в глъбините на водовъртежа, без да обръща внимание на Маквеста или на Кораф. Лицето му беше спокойно. Танис видя същото изражение, както в деня, когато двамата с Ебен побягнаха към смъртоносната стихия от падащи скали. Зеленият камък в гърдите му блестеше със странна светлина, отразявайки кървавочервения цвят на водата.

Нечия силна ръка го сграбчи за рамото и го отърси от ужасяващите спомени.

— Танис! Къде е Райстлин?

Полуелфът се обърна. Погледна Карамон без да го познае, после сви рамене.

— Какво значение има? — промълви горчиво. — И той Ще умре…

— Танис! — Карамон го хвана за раменете и го разтърси.

— Танис! Драконовото кълбо! Магията! Може би ще помогне!

Полуелфът се осъзна.

— В името на боговете, прав си!

Той бързо се огледа, но не видя и следа от магьосника. Студена тръпка го разтърси. Райстлин можеше да им помогне, а можеше и да се спаси сам! Той смътно си спомни думите на принцеса Алхана, че драконовите кълба са заредени от своите създатели със силно чувство за самосъхранение.

— Долу! — изкрещя полуелфът и заслиза по стълбите. Карамон го последва.

— Какво става? — извика Речен вятър откъм перилата.

— Райстлин! — извика Танис през рамо. — Драконовото кълбо! Не идвай! Карамон и аз ще се справим. Остани тук, при тях.

— Карамон! — извика Тика и затича след тях, но Речен вятър я задържа. Като хвърли изтерзан поглед към воина, тя се отпусна до перилата.

Воинът не я забеляза. Той изпревари Танис, като се движеше със забележителна бързина въпреки забележителния си ръст. Докато се препъваше по стълбите след него, полуелфът видя, че вратата на каютата на Маквеста е отворена и се люлее на пантите си. Той се втурна вътре, но внезапно спря, сякаш се беше блъснал в стена.

Райстлин стоеше в центъра на малката каюта. Беше запалил свещ в лампата, прикрепена на стената. Лицето му проблясваше на светлината й като метална маска, а очите му горяха като златни огньове. В ръцете си държеше драконовото кълбо, спечелено в Силванести. То беше нараснало и сега беше голямо колкото детска топка. Многобройни цветове танцуваха в него. Танис почувства, че се замайва, докато го гледа и отмести поглед.

Карамон застана пред Райстлин, а лицето му беше бледо като в съня, в който Танис бе видял трупа на приятеля си да лежи в краката му.

Райст се изкашля и притисна ръка към гърдите си, полуелфът се втурна напред, но магьосникът бързо вдигна очи.

— Не се приближавай, Танис! — издиша той през окървавените си устни.

— Какво правиш?

— Спасявам се от сигурна смърт! — Магьосникът се засмя с онзи странен смях, който Танис беше чувал само два ти досега. — Какво мислиш, че правя?

— Но как? — попита Танис и усети, че го обхваща необичаен страх, когато погледна в златистите му очи и видя отразена в тях завихрената светлина на сферата.

— Използвам магията си. И магията на кълбото. Съвсем проста е, макар че недоразвитият ти мозък едва ли може да го схване. Сега имам силата да слея енергията на физическото си тяло с енергията на духа си. Ще се превърна в чиста енергия — в светлина, ако така предпочиташ. А когато го направя, мога да пътувам през небесата като слънчевите лъчи и да се връщам във физическия свят, когато и където пожелая.

Танис поклати глава. Райстлин беше прав — мисълта беше недостъпна за него. Не можеше да я възприеме, но в сърцето му покълна надежда.

— Може ли кълбото да направи това за всички ни? — попита той.

— Възможно е — отвърна Райстлин, кашляйки, — но не съм сигурен, затова няма да рискувам. Знам, че аз мога да се спася. Не ме е грижа за другите. Ти ги обрече на алената смърт, ти ги спасявай.

— Поне брат ти — каза той меко.

— Никой! Отдръпни се!

Дива, отчаяна ярост завладя Танис. Трябваше да го накара да се вслуша в гласа на разума, за да се възползват всички от тази странна магия и да се спасят. Знаеше достатъчно за магията, за да осъзнае, че на Райстлин щеше да му е необходима цялата сила, за да контролира драконовото кълбо. Пристъпи напред и видя нещо да проблясва в ръката на магьосника. Сребърната кама, отдавна скрита в замаскираната кожена кания на китката му, се появи изневиделица. Танис спря и очите им се срещнаха.

— Добре — каза задъхан той. — Мен ще убиеш без да се замисляш, но няма да нараниш брат си. Карамон, спри го!

Войнът пристъпи към близнака си. Райстлин заплашително вдигна сребърната кама.

— Не го прави, братко — каза меко той. — Не се приближавай.

Карамон се поколеба.

— Върви, Карамон! — заповяда Танис. — Той няма да те нарани.

— Кажи му, братле — прошепна Райстлин, като не откъсваше поглед от очите на брат си. Блестящите му зеници се разшириха и златистата светлина опасно проблясваше. — Кажи му какво съм способен да направя. Ти помниш. Аз също. Сещаме се за това винаги, когато се погледнем, нали?

— За какво говори той? — попита Танис, като слушаше с половин ухо. Чудеше се как да разсее Райстлин, за да го нападне.

Карамон пребледня.

— За Кулите на Висшата магия… Но ни е забранено да говорим за това. Пар-Салиан каза…

— Сега вече няма значение — прекъсна го Райстлин с дрезгавия си глас. — Той нищо не може да ми направи. Щом получа онова, което ми беше обещано, дори великият Пар Салиан няма да има силата да се изправи срещу мен. Но това не е ваша грижа. Стига!

Райстлин си пое дълбоко дъх и заговори с очи, все още вперени в брат си. Танис предпазливо се приближи. Сърцето му биеше в гърлото. Само миг и немощният магьосник щеше да падне… Изведнъж откри, че е завладян от гласа му и изпита непреодолимо желание да спре, сякаш го беше обвързал със заклинание.

— Последният изпит в Кулата на Висшата Магия, Танис, беше срещу самия мен. И се провалих. Убих го, убих брат си — гласът на Райстлин беше спокоен, — или поне онова, което сметнах за него. — Той сви рамене. — Оказа се, че е илюзия, създадена да ме научи да осъзная дълбочината на ревността и омразата си. Така са смятали да пречистят душата ми от мрака. А всъщност научих, че ми липсва само контрол. Но тъй като това не беше част от истинския изпит, провалът ми не се обърна срещу мен освен в очите на един човек.

— Видях как ме уби! — изкрещя нещастно Карамон. — Накараха ме да гледам, за да го опозная. — Главата му се отпусна и тялото му конвулсивно потръпна. — Още тогава разбрах — изхлипа той. — Съжалявам, но не ме оставяй Райст. Толкова си слаб! Имаш нужда от мен…

— Вече не, Карамон — прошепна с лека въздишка магьосникът.

Танис се взираше в двамата, обзет от ужас. Не можеше да повярва! Дори когато ставаше дума за Райстлин.

— Хайде, Карамон — нареди дрезгаво той.

— Не го карай да се приближава до мен, Танис — каза Райстлин меко, сякаш беше прочел мислите му. — Уверявам те, способен съм на това. Всичко, което съм търсил цял живот е на една ръка разстояние. Няма да позволя нищо да ме спре. Погледни лицето на Карамон, Танис. Той знае! Убих го веднъж, мога пак да го направя. Сбогом, братко.

Райстлин хвана драконовото кълбо и го вдигна към светлината на горящата свещ. Цветовете в него лудо се завъртяха, проблясвайки ярко. Мощна магическа аура обгърна магьосника.

Като се бореше със страха, Танис се напрегна в последен отчаян опит да го спре, но не можеше да помръдне. Само слушаше как припява странни думи и ярката, завихрена светлина стана толкова бяла, че сякаш прониза главата му. Покри очите си с ръце, но тя минаваше през плътта му и се насочваше към мозъка. Болката беше ужасна. Чуваше агонизиращите викове на Карамон и как тялото му с трясък се строполи на земята.

Изведнъж настъпи тишина и каютата потъна в мрак.

Треперещ, Танис отвори очи. За миг не видя нищо освен образа на гигантския червен глобус, запечатан в паметта му. После очите му привикнаха към мрака. Свещта се топеше, лойта й капеше по дървения под на каютата и образуваше бяла локва, близо до Карамон. Той лежеше студен и неподвижен с широко отворени очи, вперени безизразно в празното пространство. Райстлин беше изчезнал.

Тика стоеше на палубата на „Перешон“, загледана в аленото море и с всички сили се опитваше да не заплаче. „Трябва да бъдеш смела“, повтаряше си тя непрекъснато. „Научи се да се биеш без страх в битките. И Карамон ти го каза. Не бива да ме вижда да плача.“

Но последните четири дни бяха изнервящи за всички. За да не бъдат открити от драконяните, от които гъмжеше Флотсам, спътниците се криеха в мръсния хан. Странното изчезване на Танис ги бе уплашило. Бяха безпомощни и не смееха да направят нищо, дори да попитат за него и затова четири дълги дни останаха в стаите си. Тика беше близо до Карамон. Напрежението от силното привличане помежду им — привличане, което не можеха да споделят — бе истинско мъчение. Искаше й се да го прегърне, да почувства ръцете му около себе си и да се притисне към силното му, мускулесто тяло. Знаеше, че и той иска същото. Понякога я поглеждаше с такава нежност, че тя копнееше да се сгуши в него и да сподели любовта, която се криеше в сърцето на снажния мъж.

Но това не можеше да стане, докато Райстлин се въртеше около него като крехка сянка. Тя отново и отново си повтаряше думите, които Карамон й беше казал, преди да стигнат Флотсам: „Посветил съм се на брат си. В Кулата на Висшата магия ми казаха, че неговата сила ще помогне да бъде спасен светът. Аз съм неговата сила — физическата му сила. Той се нуждае от мен. Имам дълг към него и докато това не се промени, не мога да се обвържа с никого. Ти заслужаваш някой, за когото ще бъдеш на първо място, затова те оставям свободна да намериш такъв човек.“

„Но аз не искам никой друг“, изкрещя тя мислено и сълзите и закапаха. Обърна се бързо, за да ги скрие от Златна Луна и Речен вятър. Щяха да я разберат погрешно, да помислят, че се е уплашила. Не, отдавна се беше преборила със страха от смъртта. Боеше се само да не умре сама.

„Какво правят?“, чудеше се тя разтревожена, докато триеше очи с опакото на ръката си. Корабът все повече се приближава до ужасяващия център на водовъртежа. „Къде е Карамон? Ще ги намеря, реши тя, каквото и да казва Танис“.

После го видя да излиза бавно от вътрешността на кораба и да влачи подпрения на него Карамон. Един поглед към бледото лице на едрия воин и сърцето й спря.

Опита се да извика, но не можа. При звука от нечленоразделното й възклицание Златна Луна и Речен вятър, които наблюдаваха ужасяващия водовъртеж, се обърнаха. Мъжът от Равнините веднага се притече на помощ на Танис, който залиташе под тежестта на товара си. Карамон вървеше като в пиянско вцепенение, а очите му бяха застинали и невиждащи. Речен вятър го подхвана, точно когато краката на полуелфа се подкосиха.

— Аз съм добре — каза Танис в отговор на загрижения му поглед. — Златна Луна, Карамон има нужда от помощта ти.

— Какво стана, Танис? — Страхът на Тика й помогна да проговори. — Къде е Райстлин? Да не би… — Тя млъкна. Очите на полуелфа бяха потъмнели от спомена за онова, което беше чул и видял.

— Райстлин замина — отговори той лаконично.

— Замина? Къде? — попита момичето, докато помагаше на Речен вятър да положи Карамон върху купчина въжета. Едрият воин не каза нищо, втренчил застиналия си поглед над аленото море.

— Помниш ли колко настояваше да отидем в Палантас, за да се научи как да използва драконовото кълбо? А сега изчезна. Сигурно е там, но това няма значение. — Той погледна Карамон, поклати глава със съжаление, после рязко се обърна и отиде до перилата.

Златна Луна докосна с нежните си ръце едрия мъж, произнасяйки името му толкова тихо, че останалите не можеха да чуят нищо през рева на вятъра. Карамон потръпна от докосването й и започна силно да трепери, Тика коленичи до него и хвана ръката му. Все още загледан пред себе си, той заплака. Златна Луна също се продължи, но продължи да гали челото му и да го вика както майка зове изгубеното си дете.

Речен вятър, чието сурово лице беше потъмняло от гняв, отиде при Танис.

— Какво стана?

— Райстлин каза, че… не мога да говоря за това. Не и сега! — Танис поклати глава и потръпна. Надвесен през перилата, той се взираше в потъмнелите води под себе си. Като ругаеше тихо на езика на елфите, който рядко и използваше, полуелфът обхвана главата си с ръце.

Натъжен от мъката на приятеля си Речен вятър успокояващо сложи ръка на приведените му рамене.

— Значи, в края на краищата, сънят се сбъдна — каза мъжът, магьосникът замина и остави брат си да умре.

— И както сънувахме, че ви провалих — смутолеви Танис с нисък, треперещ глас. — Какво направих! Вината е моя! Аз съм причината че този кошмар!

— Приятелю! — Речен вятър се развълнува от страданието му. — Ние не можем да се противопоставяме на волята на боговете…

— Какви ти богове! — извика Танис яростно и удари с юмрук по перилото. — Аз съм виновен! Мой е изборът! Колко често през опечи нощи, когато я държах в прегръдките си, си качвах, че е толкова лесно да остана завинаги там с нея! Не мога да осъждам Райстлин! Лис много си приличаме, той и аз. И двамата бяхме унищожени от всепоглъщащата си страст.

— Ти не си унищожен, Танис! — Речен вятър го стисна силно че раменете и го принуди да се обърне към него. — Ти не стана жертва на страстта си като магьосника. Ако беше така, щеше да останеш с Китиара, но ти я напусна, Танис — Не съм я напуснал — каза горчиво полуелфът. — Изнизах се като крадец. Трябваше да й се противопоставя, да и кажа истината за себе си! Сигурно щеше да ме увие, но вие щяхте да бъдете в безопасност, можехте да се спасите. Колко по-лека щеше да бъде смъртта ми… Но аз не намерих тази смелост и ви доведох дотук! — Танис се освободи от прегръдката му. — Погубих не само себе си, но и вас…

Той огледа палубата. Берем още стискаше ненужния щурвал с онзи странен израз на примирение. Маквеста се бореше да спаси кораба си и крещеше заповеди, опитвайки се да надвика воя на вятъра и силния рев, който се носеше от дълбините на водовъртежа. Но екипажът й, обезумял от ужас, вече не се подчиняваше. Някои плачеха, други ругаеха. Повечето мълчаха и гледаха като омагьосани гигантската фуния, която безвъзвратно ги всмукваше в мрака на дълбините. Танис почувства ръката на Речен вятър отново на рамото си. Ядосан, той опита да се отскубне, но варваринът не го пусна.

— Танис, братко мой, ти сам избра да тръгнеш по този път, още когато ни се притече на помощ в хана „Последен дом“. От гордост щях да откажа да я приема и двамата с нея щяхме да загинем. За това, че не ни изостави в нужда, ние върнахме на света старите богове. Донесохме лек, донесохме надежда. Спомни си какво ни каза Господарката на гората: „Ние не тъгуваме за онези, които изпълняват предопределението си в живота.“ Изпълнихме мисията си, приятелю. Кой знае на колко хора сме променили живота? Кой знае дали тази надежда няма да доведе до величава победа? За нас, изглежда, битката свърши. Тъй да бъде. Ще пуснем мечовете, но други ще ги вдигнат и ще продължат боя.

— Думите ти са хубави, но кажи ми честно, можеш ли да се изправиш пред смъртта без горчивина? Ти имаш всичко, заради което си заслужава да живееш — Златна Луна, неродените ви деца…

Болка сгърчи лицето на варварина. Той извърна глава, за да я скрие, но Танис, който го наблюдаваше внимателно, видя израза му и внезапно разбра. Значи унищожаваше и това! Той отчаяно затвори очи.

— Не искахме да ти кажем. Имаше си достатъчно притеснения. — Речен вятър въздъхна. — Бебето ни щеше да се роди през есента, когато листата на валеновите дървета се обагрят в златисто и червено. Тогава със Златна Луна пристигнахме в Солас със синия кристален жезъл и рицарят Стърм Блестящото острие ни откри и ни заведе в хана „Последен дом“…

Танис се разхлипа. Силните ридания раздираха тялото му като ножове. Речен вятър го прегърна и го притисна към себе си.

— Валеновите дървета, които познавахме, вече са мъртви — продължи той с приглушен глас. — Щяхме да покажем на детето си само овъглени и изгнили дънери. Но сега то ще види цели гори, както са ги създали боговете, в една страна, където дърветата живеят вечно. Не тъгувай, братко мой. Ти помогна знанието за старите богове да стигне до хората. Имай вяра в тези богове.

Танис лекичко избута Речен вятър встрани. Не можеше да срещне очите му. Вгледа се в собствената си душа и я видя да се гърчи и тръпне като обезобразените дървета в Силванести. Вяра ли? Той нямаше вяра. Какво общо имаха боговете? Той беше взимал решенията. Той захвърли всичко, което имаше смисъл в живота му — родината си, любовта на Лорана. Беше на път да захвърли и приятелството. Само лоялността на Речен вятър, така незаслужена, му пречеше да го отхвърли.

При елфите самоубийството е забранено. Те го считат за светотатство, защото животът е най-ценния от всички дарове. Но Танис се взираше в червеното море с очакване и копнеж.

„Нека смъртта бъде бърза, молеше се той. Нека алените вълни се затворят над главата ми. И ако има богове, ако ме чувате, моля ви само за едно: Лорана никога да не узнае за срама ми. Причиних болка на толкова много хора…“

Но докато мислено произнасяше молитвата, сянка, по-тъмна от буреносните облаци, падна върху него. Танис чу вика на Речен вятър и писъка на Златна Луна, но гласовете им се изгубиха в рева на водата, когато корабът започна да потъва в сърцето на водовъртежа. Полуелфът с безразличие вдигна поглед и срещна яростните червени очи на синия дракон, които проблясваха през тъмните облаци. На гърба му седеше Китиара.

Те толкова силно искаха наградата, която щеше да им донесе бляскава победа, че си бяха пробили път през бурята и сега драконът с разперени нокти се спускаше към Берем. Краката на мъжа сякаш бяха приковани за палубата. Безпомощен, той се взираше във връхлитащото чудовище.

Без да мисли, Танис се хвърли на палубата в мига, когато една алена вълна ги заля. Удари Берем силно в корема и го повали, точно когато нова вълна се стовари върху тях. Той се вкопчи в нещо, не беше сигурен в какво, и се притисна към палубата, която се клатеше под него. Изведнъж корабът се изправи. Когато вдигна очи, Берем го нямаше. Драконът крещеше от яд в небето.

Тогава гласът на Китиара се извиси над бурята и тя посочи Танис. Яростният поглед на Скай се обърна към него. Полуелфът вдигна ръка, сякаш можеше да се предпази от дракона, и погледна в пламтящите очи на звяра, който се бореше с всичка сила да овладее полета си сред бушуващите ветрове.

„Това е спасението, помисли си Танис, когато видя ноктите му над себе си. Това е спасението!“ Да живее, да бъде изтръгнат от този ужас. Той усети, че се носи във въздуха и осъзна, че разтърсва бясно глава и крещи нечленоразделно. Драконът и водата стигнаха до него едновременно. Виждаше само кръв…

Тика се сви до Карамон. Страхът й от смъртта беше изместен от загрижеността за него. Но той дори не усещаше присъствието й. Загледан в мрака, със стичащи се по лицето сълзи и свити в юмруци ръце, повтаряше непрекъснато две думи в беззвучна литания.

Агонизиращо бавно, като насън, „Перешон“ застина на границата на водовъртежа сякаш самото дърво, от което беше направен, се колебаеше от страх. Маквеста се присъедини към крехкия си кораб в последната отчаяна битка на живот и смърт, опитвайки се да промени природните закони със силата на волята си, но напразно. С последно сърцераздирателно потръпване „Перешон“ се плъзна в ревящата, завихрена тъмнина.

Дървото пращеше. Мачтите падаха. Хората с писъци излитаха от наклонената палуба, докато аленият мрак поглъщаше „Перешон“ в разтворената си паст.

Когато всичко свърши, две думи увиснаха във въздуха като благословия.

— Братко мой…